Истината на Историята през обектива на Евгений Халдей

24.03.2017 /16:56 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Евгений Халдей

Във времена, когато все по-упорито се подменят съдбовни факти от историята на човечеството и без никакво притеснение се отрича огромната роля на Русия за разгрома на фашизма, мисля си, че има една снимка, която затваря хлевоустите уста на пропагандата – „Знамето на победата над Райхстага“. Може би най-известната в света от времето на Втората световна война.

Образите на тримата съветски войници, които с риск за живота монтират на покрива на Райхстага знака, че е сложен край на кървавото безумие. И може би не всички знаят името на нейния автор – Евгений Халдей, но това не намалява силата на нейната историческа достоверност в общочовешката памет. А тези дни се навършиха и сто години от рождението му, което е и повод да се върнем на необикновената му личност и съдба.

Може да се каже, че Халдей е пример на самоук фотограф, който още на 16 години взема в ръцете си фотокамерата и не се разделя с нея до края на земния си път. Става майстор на обектива не благодарение на щастливия шанс, а въпреки него.

Роден през знаковата 1917 г. в Юзовка, днешния Донецк. Оживява като по чудо, още ненавършил и 1 годинка, през 1918 –та по време на еврейския погром. Майка му го покрива с тялото си и посреща куршума.

Още от невръстна възраст той започва да се труди в завод, като на 13 години, вземайки стъклата от очилата на баба си и една кутия, изработва… първия си фотоапарат. И както се казва, момчето е забелязано и поканено да работи в заводския вестник и така започва възходящата му кариера.

На 16 вече е фотокореспондент, а през 1939-та е кореспондент във фотохрониката на най-голямата информационна агенция ТАСС. Снима репортажи от Днепрострой, както и знаменития Алексей Стаханов. Докато се стигне до навечерието на Великата отечествена война. Той е един от първите, който на 22 юни 1941-ва прави снимка на струпалите се на улица „Николска“ тревожни московчани, слушащи съобщението за началото на войната. И заминава на фронта. Въоръжен с любимата си „Лайка“,  Евгений Халдей

започва своята си война

от Северния флот и за четири години обективът му запечатва боевете за Новоросийск и Севастопол, Румъния, България, Австрия… Или с една дума, фотокореспондентът преминава целия път от Мурманск до Берлин. Звездният му миг е легендарната снимка

„Знамето на победата над Райхстага“

На редакцията в ТАСС им трябва снимка символ или казано по-точно, фотография – плакат. Халдей добре знае, че нито една бойна част няма да му разреши да снима знамето й, а и нямало в Берлин откъде да се намери червено знаме. Затова фотографът, преди да отлети за там, накарал шивач да ушие три броя червени знамена от… покривки за маса.

В Берлин снима всяко едно от тях. Първото е поставено далеч от Райхстага, върху покрива на щаба на 8-ма гвардейска армия, до скулптурата на орел, кацнал върху земното кълбо. За целта фотографът открива трима съветски войници, които му помогнали в работата. Направил им няколко снимки.

Втората фотография прави на Бранденбургската врата. Евгений си спомня, че на 2 май 1945 г. лейтенант Кузма Дудеев, сержант Иван Андреев и той се добрали до символичната порта, закрепили знамето и той направил снимките. По обратния път обаче на Халдей му се налага да скочи от голяма височина и той си изкълчва крака.

Когато се добира до Райхстага, видял, че сградата е накичена с много червени знамена. Халдей обаче не се примирил, че са го изпреварили, и уговаря няколко войници да му помогнат. Изважда „своето“ знаме и ги помолил да се качат на покрива на най-известната сграда в града. Намирайки подходящата точка за снимки, той заснема два филма, като знамето закрепил киевчанинът Алексей Ковальов, а негови помагачи били старшината от разузнавателната рота на Гвардейската Запорожка стрелкова дивизия дагестанецът Абдулхаким Исмаилов и Леонид Горичьов от Минск.

Но с това приключението със знамето на победата не свършва дотук, защото след завръщането му в Москва с въпросната снимка възниква проблем – самият Сталин забелязал, че на двете ръце на Ковальов се виждали часовници, което води до подозрение в мародерство. Фотографът посочил като аргумент, че единият е компас, но никой не му повярвал и затова с ретуш премахнали излишния часовник.

Халдей винаги е на първа линия и днес. Ако има запазени снимки от важни за световната история събития, в по-голямата си част те са негови. Обективът му запечатва Парижката конференция на министрите на външните работи, поражението на японците в Далечния Изток, конференцията на лидерите на съюзните държави в Потсдам, подписването на капитулацията на Германия. Неговите снимки са едни от веществените доказателства по време на Нюрнбергския процес.

Колкото и да е странно, след войната емблематичният фоторепортер е уволнен от Фотохрониката на ТАСС и едва след смъртта на бащата на народите получава достъп до страниците на вестниците. Халдей създава галерия от образи на фронтоваци, трудещи се в мирно време.

Късметът обаче пак му изневерява и отново е уволнен от ТАСС, като мотивът е, че няма образование и че политическата му грамотност е кът. Това е повече от смешно, защото по време на най-ожесточените битки на Великата отечествена война Евгений Ананиевич прави уникалните си снимки, които и до днес са учебник по сила на внушението и майсторство. Дори чуждестранните му колеги признават качествата на фотодокументите, заснети от него, които са най-зловещите и достоверни доказателства за зверствата на фашистите, довели до присъди по време на Нюрнбергския процес.

Странното е, че и до днес в Русия

не е имало нито една негова самостоятелна изложба

А преди 20 години се случва нещо много неприятно. Бивш приятел на семейството на фотографа, заминавайки за САЩ, в багажа си изнася хиляди негови негативи. През последните 15 лета дъщеря му Анна чрез съда се бори и накрая доказва правото си на наследство и в навечерието на 100-годишнината на известния ѝ баща неговият архив е върнат отново в родината. И от 6 април до 11 юни „Мултимедиа Арт Музей“ ще поправи „грешките на времето“, като подреди в изложба най-добрите снимки на култовия фотограф.

В същото време Евгений Халдей е уважен и признат в страните, дали немалко в световната фотография. През 1995 г. във френския град Перпинян по време на Международния фестивал на фотожурналистиката му е присъдена една от най-авторитетните световни награди за изкуство – титлата „Рицар на ордена на изкуството и литературата“.

А през 1997-ма авторитетното американско издателство Aperture пуска от печат книгата „Свидетелства на историята. Фотографии на Евгений Халдей“, същата година е и премиерата на документалната лента „Евгений Халдей – фотографът от епохата на Сталин“. И отново Франция е тази, чиято издателска къща Edition Du Chene – Hachette Livre издава книгата на Марк Грос „Халдей. Един фоторепортер на Съветския съюз“. 

Преди няколко години имах възможността да се срещна и разговарям с един от световните фотографи, известен още и като фотолетописецът на легендарните „Бийтълс“ - Хари Бенсън. От дума на дума за гражданската и военната фотография, си спомням с какъв респект той ми говори за Евгений Халдей и каза, че днес много от военните кореспонденти трябва да изучават творбите му и всичко, свързано с него. 

В Москва излиза двуезична антология (на руски и английски) с творби на Халдей с красноречивото заглавие „Фотографът на победата“, която е съставена в Донецк под ръководството на Александър Витков, а главен консултант е дъщерята на Евгений Ананиевич Анна.

Не можем да отминем и че

Халдей е много свързан с България

и документирането на това го дължим на изследователската страст на Кирил Янев и пословичната му привързаност към неговия богат и неизчерпаем журналистически архив. Кирил Янев се е срещал много пъти с известния фотограф в Москва и София и го е представял талантливо и всестранно в списание „Отечество“. В една от книгите му „Пост скриптум“ любознателният читател може да открие великолепния му очерк „Свидетелят на историята. В разговори с Евгений Халдей“. Нарича го „Историкът с фотокамера в ръце“. Имало е идея в България да излезе негов албум, но за съжаление не се е осъществило.

Затова пък фотокореспондентът Халдей поради грешка на телефонистката получава неочакван шанс да влезе в България и да стигне до София, още докато двете страни се водят, че са във война. Вместо да изпълни нареждане да отрази освобождаването на румънската столица, вследствие на грешката той попада в София. Заедно с писателя Вадим Кожевников и журналиста Сергей Севолюбов минават Дунав и с дадения им студебейкър стигат до Витоша, посрещнати навсякъде като освободители. Снимките и разказите за това истинско приключение са вълнуващи и говорят много.

А такива епизоди има неизброимо много по дългия четиригодишен път от Мурманск до Берлин, по кървавите пътища на войната. Поетът Константин Симонов, минал заедно с него по същите пътища като военен кореспондент, твърди, че фототаблата му силно вълнуват душата, те носят образа на времето, лика на войната. И духа на епохата. В тях звучи епичният глас на историята.

А самият Халдей така обяснява своето творческо кредо: аз снимам хора и лица. Никога само мъртва природа и мъртва техника.Всъщност природата вземам в единство с човека. Тогава тя никога не е мъртва и неутрална… Това са хиляди лица на бойци и на обикновени хора из Европа, смазани от войната. И придружени с кратък, но точен и емоционален текст, който разкрива душата на човека и събитието.

Снимките на Халдей  са признати за достоверни свидетели на Нюрнбергския процес срещу хитлеристките военнопрестъпници. Затова и писателят Борис Полевой му отделя много страници в книгата си за процеса.. Той счита Халдей за „Съвременно фотографско чудо“. Неговата наблюдателност е изумителна. Рефлексите и реакциите му са смислени и точни. Способността му, така да се каже, да вмества времето и пространството на един фотокадър е невероятна.

Без снимките на Евгений Халдей за войната, за съда на народите в Нюрнберг, без неговите знаменити „послеписи“ на старите снимки тази документална летопис на историята на човечеството би обедняла трагично. Той сякаш съществува, за да напомня на света какво може фотокамерата, когато е в ръцете на майстора, на историк на епохата  и на поет на човешкия образ.

Халдей е свидетел и на най-важни международни срещи, на които се решава съдбата на света. Но вместо да ги изброявам, искам да посоча едно важно негово качество като фотожурналист. И ще го цитирам, както предава думите му Кирил Янев: „Смятат, че фотографията е безсилна там, където бушуват чувствата и страстите. Винаги съм се стараел да опровергая това. Такъв момент беше

Парадът на победата на Червения площад в Москва

Помня – росеше ситен топъл дъжд. Мощен оркестър свири Глинка – „Слався отечество“. Преминават с грохот огромните воински блокове. Снимах Жуков на белия кон. Само два пъти снимах. Беше ме обвила някаква мъгла. Не мога да наглася фотоапарата. Разчитам само на пръстите, навика, интуицията. Маршируващите викаха „ура“. Мъглата се сгъстява. А в паметта ми светна една мълния. Победихме. Върхов беше моментът, когато хитлеристките знамена започнаха да падат с трясък пред стъпалата на мавзолея на Ленин. А горе на трибуната стои Сталин. Мълчалив и строг. Замислен за нещо негово си. А по козирката му наедряват и падат топли капки летен дъжд…“

И с думите Халдей е точен и живописен, както и с фотоапарата. Но най-вече с безпогрешното си чувство за Историята.

…Много западни издателства са му предлагали неведнъж да продаде архива си, дори американци са оценявали скъпо и прескъпо неговите знаменити военни серии, но той не приема нито едно предложение. (Преди години на аукцион в Сотбис 15 броя снимки на Евгений Халдей са продадени за 117 хиляди долара.) А той самият живя скромно в едностаен апартамент до края на дните си, когато си отива на 80 години…  

Но снимките му – останаха в Историята.

Сподели в
 

Наскоро разгръщах архивите си, сиреч бумагите, които някога съм счел за ценни и към които в повечето случаи никога повече не се връщах, въпреки първоначалните ми намерения.

13.11.2017/19:01

Наричат я с много любов един от символите на Москва, град в града, пътя до седмото небе и с още много други ласкави имена… Но тя си остава тв кулата „Останкино“, откъдето тръгват всички новини по света и Русия и която е приютила много телевизионни канали и радиа. Достатъчно е само да споменем Първи канал и НТВ, а другите се равняват по тях.

08.11.2017/11:23

Хора като него са същинска рядкост. Те – като никой друг, дават живец на всяка компания, на всеки разговор, на всяко селце или град. Благодарение на дарбите, с които Господ ги е дарил и погалил като щедър орисник...

24.10.2017/19:22

Със Златния глас на Родопите Валя Балканска се срещаме преди известно време, този път пред фонтаните на Народния театър. Пътят от служебния вход на театъра до сцената се изминава само за пет минути време, а на нас ни отне повече от половин час, защото почти на всяка крачка ни спираха хора от различна възраст, но като че ли май повечето бяха млади, които й целуваха ръка или нея самата, или пък искаха да се снимат с нея.

24.10.2017/15:24

„Ако има нещо, от което се нуждаем в българската журналистика, това е отговорност и пред собствения си занаят, и пред чуждия. Самият факт, че медиите направиха на пет стотинки един политик, който се показа такъв, какъвто е, показва, че свободното слово в определени случаи е на почит!” - споделия големият българско художник

22.10.2017/20:49

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

НА ОБЩОНАЦИОНАЛНИЯ КОМИТЕТ СОФИЯ ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА 140-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

03.11.2017 /07:45

Представяме ви декларацията на върховния представител по външната политика и сигурността Федерика Могерини от името на ЕС по случай Международния ден за прекратяване на безнаказаността на престъпленията срещу журналисти - 2 ноември:

02.11.2017 /21:39

Председателят на УС на СБЖ честити празника на цялата колегия и на всички хора на духа, разбуждащи най-доброто в човешката природа, но и призовава към размисъл за същността на тази голяма мисия

01.11.2017 /07:24

 Мнения

Уверен съм, драги колеги и приятели, че всички Вие цените този празник на духовността! Интересното е, че той се чества у нас за първи път по предложение на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.

03.11.2017 /11:58 | Източник: СБЖ

Едно „общо събрание" на СБЖ, еволюирало в цинична демонстрация на къса памет, неблагодарност за години водена битка с ненаситни и алчни „емблеми" на българската компрометирана журналистика! Ако можеше да бъде обезглавено на часа, ръководството на СБЖ вече би било в миналото!

30.10.2017 /10:20 | Автор: Цецка Бончина, председател на 27-мо дружество на СБЖ | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 8 гости

Бързи връзки