Проф. Греди Асса: Най-краткият път до целта е и най-верният

18.05.2017 /22:21 | Автор : Лилия Динова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Греди Асса. Снимка: Център "Алеф"

„Не бива да се равняваме само по Балканите, тук, на наша територия, а да се мерим и по европейските ценности, да гледаме напред и нагоре и то мащабно,” казва известният ни художник в специално интервю за сайта на СБЖ

Роденият на 29 януари 1954 г. в Плевен Греди Асса е един от основателите на емблематичната група „Градът“ за авангардно изкуство през далечната 1986 г. Изтъкнат живописец, майстор на поетичния експресионизъм, той вече 25 години преподава живопис в Катедра „Мода“ на Националната художествена академия. Негови произведения красят много колекции по света и у нас, както частни, така музейни.

Женен е за културоложката Жана Дамянова, имат дъщеря Ина, на 32 години.

Силно чувствителна натура, повече от необходимото в сегашното бездушно време, Греди усеща болезнено негативната енергия на обществото. През 2010 г. оглавява Националния дарителски фонд „13 века България“, но след пет години е освободен от поста със заповед на бившия министър на културата Вежди Рашидов - обидно и несправедливо отношение от колега към колега, нещо, което стана практика у нас. Греди не съжалява за поста, а за незавършените проекти и идеи, които е имал за фонда.

Интервюто ни сега тръгва от най-близката творческа изява, която му предстои.

-Греди, на 31 май в столичната галерия „Ракурси“ откриваш изложбата си „Пресечни точки“. Какво е посланието й, какво те провокира няколко месеца след „Нещо като автобиография“ да покажеш нови творби пред публика ?

-С новата ми поредица от близо тридесет картини търся пресечните точки между минало и настояще, между традицията и автентичното и съвремието ни, нашата идентичност, между пейзажа и фолклора, носията и нашата история.

Досега не съм правил такава експозиция. Искам да покажа, че корените ни са нашата същност. Те ни дават силата и куража да преминем през реката на времето, през различни етапи от живота ни. Автентичността днес е особено важна в тези разместени пластове на заобикалящия ни свят. Не бива да се равняваме само по Балканите, тук, на наша територия, а да се мерим и по европейските ценности, да гледаме напред и нагоре и то мащабно.

-Какво са за теб учителите в живота ?

-Нещо много важно. Трябва да попаднеш на учител, който първо, наистина, обича работата си. Не само изкуството, а обича и учениците. Много е важно да бъде и приятел, и съмишленик, на само педагог. 

Пример за учител е моят професор Никола Гелов във Великотърновския университет. Той ме научи не само на изобразителен изказ, да рисувам и живописвам, а и на нещата от живота. От него и заради него заобичах Родопите, тази магическа планина. Беше много всеотдаен човек.

От него ми остана и любовта към родопската песен, ритъма й. Когато имахме часове, определяше кое харесва и кое не с думите: „Това ми пее, това не ми пее...“ . За съжаление, моят учител си отиде твърде рано от нас.

-Срещна ли в живота по-късно друг подобен човек, учител ?

-По-късно се учих само от художниците, от големите. Постепенно натрупвах опит и умения и стигнах до извода, че за да има уникалност една творба, едно произведение на изкуството, трябва да има сила и спокойствие едновременно...

-Да се върнем малко назад и да изясним все пак онзи казус с Национален дарителски фонд „13 века България“. Какво стана тогава?

-Не ми се говори много по този въпрос. С една дума, моят идеализъм и чувство за мисия явно не съвпадна с проекциите на другите. Когато чувството ти за мисия ти е опорна и отправна точка, това дразни някои. Направих много неща, но останаха незавършени проекти, за което най-много съжалявам.

Нито Иван Вукадинов, нито Теофан Сокеров, нито Крум Дамянов, нито Величко Минеков – все големи български имена - нямаха каталог. Аз ги направих. Как можеш да нямаш памет за големите художници, как можеш да растеш, ако не гледаш големите дървета, които ти дават сила, сянка и спокойствие...! Не разбирам това. Можеш да имаш бъдеще, но трябва да знаеш миналото си.

Направих мултимедия за Владимир Димитров-Майстора. Правех и мои лични дарения от картини, рисунки, какво ли не още...

Остана ми незавършен проектът за Панчо Владигеров, за Кольо Фичето. Не трябва да се забравят големите художници, творци - Дечко Узунов, Ненко Балкански, Бенчо Обрешков, Вера Недкова, все европейски личности... Имах честта, гордостта и щастието лично да познавам Вера Недкова. Тя е истински интелектуален дух! Толкова неща ми е казвала за моята живопис...

-Изкушен ли си и от словото, от магията на писането?

-Въртят ми се идеи в главата, но пък чак за книги не съм мислил. Виж някакви тетрадки, или справочник на въображението за мои мисли, хрумки, попадения би могло да напиша... Но нека не звучат изкуствоведчески, а като на художник, преживял много неща, с образното мислене, който е решил да го сподели с другите.

Все пак образът, цветът, линията много повече ме вълнуват от словото. В писането не бива да се взимам насериозно, а с ирония и доза сарказъм. Засега имам личен авторски текст, написан за 60-годишнината ми, за юбилейната ми изложба „През пустинята“. Той бе публикуван в каталога, едно мое откровение за моята лична пустиня, през която съм преминал, едва равносметка.

-Вълнува ли те политическият живот у нас? И какво мислиш за днешната българска журналистика - справя ли се с обществената си мисия?

- Все по-малко ме вълнува политическия живот у нас. Отразявам го в картините си с моя езоповски език, ако се разбере... Неминуемо го правя, отразявам времевия период, в който живеем. Картините ми са рожба на моето верме, а не моментни снимки на живота.

А що се отнася до журналистиката... Има чудесни български журналисти! Изключителни професионалисти. Възхищавам им се за техните сондажни пробиви и попадения по дадени теми и събития, въпреки че това им коства много. Но има и други журналисти, които си остават конюнктурни, в сферата на пожеланията, не изказват категорично мнението и позицията си. А журналистът трябва да е пъпната връв на обществото ни, тънката и понякога неуловима граница между живота, събитията и обществото.

-Имал си възможността да останеш в чужбина. Защо и ти, и дъщеря ти сте все още в България ?

-През 90-те години заедно с жена ми ни поканиха на работа в Бостън, САЩ, но ние се отказахме. И досега помня думите на баща ми, лека му пръст: целият български народ ни е спасил, и царят, и църквата, затова трябва да рисувам за България! Рисувам и за чужбина, правя там изложби, но тук ми е мястото...!

-Вече четвърт век преподаваш в Националната художествена академия. Какво ти дават младите и на какво ги учиш ти ?

-Уча ги на вкус! Вкусът е и културата на художника. Другото е интуицията, инстинкта, рефлексът да бъдат честни пред белия лист. И отговорни. Да останат докрай себе си и истински, да се обичат и да си помагат, после ще дойде конкуренцията... А те ми дават енергия и ме захранват, държат ме в контекста на събитията.

-Какво е за теб славата, популярността ?

-Славата е нещо много мимолетно. Преди време видях в Хамбург една инсталация с часовник.  На него само секундарникът работеше – това е и славата. Малък отрязък от време, после отминава. Едно е да си популярен, друго е да си признат, трето е да си световноизвестен... Хубаво е да си вярваш, това те крепи. Важното е да отстояваш себе си и да се трудиш! Активността е важното.

-Смяташ ли се за продаваем художник ?

-Имам известен успех, отгатвам някои неща. Правиш нещо, някой го харесва, това е страшно важно. Но по-важното е да не се взимаш насериозно.

-На какво учиш дъщеря си Ина, която върви по твоите стъпки, завършила е много престижни колежи и школи в Париж, Лондон, Ню Йорк?

-Дъщеря ми е изключително трудолюбива като мен, целенасочена е. От университетите, в които е завършила в чужбина, тя е култивирала достатъчно добри качества. Уча я на последователност, да не се отказва на никаква цена от започнатото и от идеите си. Уча я да върви по най-прекия, най-краткия път, без да лъкатуши, да бъде себе си... Най-краткият път до целта е най-верният винаги!

Сподели в
 

Преди 26 лета през март бял свят видя в. „Нощен Труд“, едно ново явление в медийния живот на България. Той много бързо набра скорост и стана най-търсеният - от премиера до шофьора. Мнозина и днес си спомнят зеления вестник, както го наричаха, и споделят, че им липсва. Други пък го наричат институция, защото много от министрите и политиците се съобразяваха с написаното в него, тъй като то винаги беше истина. Командир на екипа от „прилепите“ (журналистите така се наричаха) беше Пламен Каменов, който от шеф на репортерите в „Труд“ стана главен редактор на „Нощния“.

18.01.2018/15:30

Преди повече от 50 години, когато думата хит не беше на мода нито у нас, нито в Съветския съюз, и в двете страни нонстоп се въртеше една песничка, която караше несамо децата, но и възрастните да си я пеят или тананикат. Спомняте ли си „Оранжево небето, /оранжево морето,/оранжево полето,/оранжева камила…“ и т. н. Всички си припявахме закачливия текст. Никой обаче не си спомня малката певица, която я изпълняваше.

14.01.2018/12:57

„Отечеството ми е Русия, родината – Тверската земя, а сърцето и любовта ми е България.“ Това са думи на храбрия генерал Йосиф Гурко, когото неговите солдати и висши офицери наричат с респект и обич „генерал Напред!“, защото той е от малкото военачалници, които не са познавали отстъплението като начин за спасение. Припомням това в днешния ден, когато в София с тържествения камбанен звън, празничната литургия в храма „Св. Неделя“ и литийно шествие беше отбелязана 140-годишнината от освобождението на столицата ни.

04.01.2018/17:12

В днешното ни толкова трудно за живеене време може би хора като учителката Яна Шишкова са като находка, защото е от рядката порода хора, които никога няма да видиш намръщени или хвърлящи лоши погледи на околните. Тя цялата грее от усмивка, а добротата й щедро облъчва. Чедо на едни от известните журналисти Мая Матова и Дянко Шишков, тя не е поела по техния път, а е избрала благородната професия на български учител.

20.12.2017/08:07

Известната водеща и репортерка от БНТ пожелава на всички ни да сме в състояние да отсяваме истинското, достоверното, от фалшивото навсякъде около нас

18.12.2017/08:23

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Управителният съвет на Съюза на българските журналисти (СБЖ) подкрепя декларацията на бургаската журналистическа колегия в защита на свободата на словото.

19.01.2018 /16:28

СБЖ винаги ще се противопоставя на превръщането на журналистите в заложници или оръдия на битките между олигарси, или каквито и да е други противостоящи си лагери, и ще продължи да настоява свободата на словото и журналистическите права да бъдат законово защитени - цел, заложена и в законодателните инициативи, които отдавна вече са внесени от нас в Народното събрание и чието гласуване става все по-неотложна необходимост.

17.01.2018 /10:04

По повод празниците председателят на УС на СБЖ отправя благопожелания към цялата журналистическа колегия

22.12.2017 /20:11

 Мнения

И отново станахме свидетели на безскрупулното използване на журналистите. Този път с представянето на Бялата книга за свободата на медиите в България. Форумът, организиран от едната от враждуващите медийни групировки, умело се опита да подмени големия проблем за българското общество - свободата на журналистите - със свободата на медиите.

13.01.2018 /15:03 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

Все нещо пречи на държавните ни мъже, жени, а понякога и деца, да влязат в релсите на общественото изискване за по-добър живот. Преди време намираха оправдание в сушата, кишата и Гришата (тогавашен Бойко Борисов).

05.01.2018 /20:52 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 38 гости

Бързи връзки