Евелина Павлова: Ежедневното родолюбие е истинското

16.06.2017 /21:34 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Евелина Павлова

Срещата ми с нея ме накара да си припомня една българска хубава песен - „Слънчево момиче“. Тя като че ли е писана за Евелина Павлова, която ми е трудно да си представя разгневена или сърдита, защото на лицето й винаги грее усмивка и с нея много бързо печели хората. Водещата на предаването по Нова тв „Аз обичам България“ е от онази порода хора, които те печелят на секундата и усещането ти е, че се познаваш с тях от сто години.

С нея се срещаме някъде в „Младост“-ите, където се намира радиото, в което работи - FM+, на което е била програмен директор, както и на радиата Mila Gold, Star FM. Била е водеща на тв проекта „Женени от пръв поглед“, а иначе сега всички я гледат и й се радват в „Аз обичам България“, което, макар и по чужд лиценз, благодарение на нея и екипа, който го прави, си стои много български.

За нещата от живота, семейството, работата, проектите и мечтите Евелина разказва откровено пред сайта на СБЖ.

Водеща си на най-родолюбивото, и смея да кажа – най-любимото – телевизионно предаване „Аз обичам България“ по Нова тв. Защо „АЗ“, а не „НИЕ“? За теб патриотизмът лична или колективна кауза е, Евелина?

Много ми харесва формулировката „родолюбиво“. Харесвам думата родолюбие повече от патриотизъм, защото напоследък патриотизмът става опасна дума в България и е заредена с доста политически заряд. Докато в родолюбието има любов, както казва един мой познат. Така че харесвам я тази дума. Родолюбиво ни е предаването и в никакъв случай патриотарско. Честно казано, заглавието е преведено от оригиналния формат, който е холандски и е „Аз обичам моята страна“. Но смятам, че това е много лично чувство. Чувство на принадлежност. Човек обича мястото, където е роден, там, където живеят родителите му, където отглежда децата си. А това е много лично преживяване и затова смятам, че е много по-правилно да бъде формулирано като „Аз обичам България“. „Ние обичаме“ за мен е малко абстрактно понятие, въпреки че смятам множественото число за много важно. Но когато говорим за родолюбието като желание за промяна, казват, че минава през твоята лична ангажираност, ТИ ДА направиш по най-добрия начин нещата, които зависят от теб, и че това може да донесе голямата промяна за всички .

Смятам че множественото число има своето място, но пък обичта към родината е нещо, което, както обичта към семейството, към детето, е лично преживяване. И за мен АЗ е правилната форма.

Как се прави патриотично предаване по чужд проект – в случая холандски? Имаше ли потребност да се адаптира и как стана?

Правя следната асоциация. Вярно е, че е важно името на човека, но все пак е по-важен човекът, който го изпълва със съдържание и смисъл. Гледах холандския формат преди години, когато ми представиха проекта, и си казах, че е много лесно човек да води предаване „Аз обичам Холандия“, но „Аз обичам България“ дали ще е успешно тук? Дали ще има нещо, което да събуди у хората тази искрица на родолюбие? Дали гордостта, за която обикновено говорим на национални празници, е нещо, което може да бъде събудено в петък вечер без да е 24май, и то през игра? Много неща се промениха в хода на предаването. По него много сериозно работи редакторският екип и смея да кажа, че сред тях има хора, които наистина много се вълнуват. Търсят въпроси, четат, интересуват се. Те добавят някои игри.

Ясно е, че екипът работи по поредното издание на предаването, а какво е твоето лично привнасяне в тази колективна работа? Редакторите вслушват ли се в теб?

Мисля че да. Аз уважавам труда на другите и смятам, примерно, че един гримьор по-добре от мен знае как да бъда гримирана. като в случая говоря за работата на абсолютно всички. Когато съм имала сериозни коментари по предаването, първо съм ги обсъждала с колегите и заедно сме стигали до решението. Аз не мога да имам детайлен принос във всяко едно от предаванията, защото е много трудно. Ако аз тълкувам въпросите, значи да поставям под съмнение труда на другите. Телевизията е екипна работа. Хората си мислят, че е много индивидуален спорт, но всъщност не е така. Зад финалната отсечка, която пробягва един водещ, има хора професионалисти, които предават щафетата Доверявам се на професионализма им. Така че, когато чета сценариите, а аз го правя в последния момент, защото те са съобразени с гостите, които ще участват, а не е лека работа да се организират тези хора. Приносът ми е да го прочета, да се постарая да се подготвя достатъчно добре, така че да не компрометирам труда им. Когато се налага, импровизирам и по-скоро давам цялата си енергия. Радвам се на въпросите, от които и аз научавам много неща, защото, честно казано, 50 процента от нещата, за които говорим, ги научавам по време на подготовката. Малко са хората с енциклопедични познания, които могат да знаят всички факти. Особено в „Българската следа“, където говорим за постижения на българи, които не са в полезрението ни. Моят принос е да ценя труда на колегите, да подходя сериозно в подготовката, така че наистина да ги представя добре и, разбира се, когато имам идеи, те са добре дошли.

Къде е границата между забавното и тематичното шоу? Състезателното или познавателното начало е ръководещото?

Между състезателното и познавателното нишката, по която върви предаването, е много тънка, защото е много важно да го има състезателния елемент. Ако го няма, според мен ще се загуби част от двубоя. Все пак е построено на двубой между двама капитани, които би трябвало да се сборят – кой отбор и кой лично знае повече. В крайна сметка би трябвало да надделее познавателното. Не е хубаво, когато хората не умеят да губят и когато играта не е спортсменска. Особено в едно такова предаване, което като цяло е заредено с позитивен заряд.

А и границата между забавното и тематичното също е много тънка. И това е така ,защото предаването се гледа от много деца, което означава, че вкарваме все повече и повече игрови и забавни елементи, защото децата учат през играта. Ако ние им говорим два часа с исторически факти, не знам дали ще ги грабнем, но ако те са пречупени през игра, стигат до тях. За мен е огромно щастие, че предаването се гледа от деца. Преди няколко години, когато стартирахме, съучениците на дъщеря ми, която беше тогава в четвърти клас, го гледаха.. След това сме правили „Аз обичам България“ в училище. Сега все повече деца, заедно с родителите си, го гледат. Тоест, това е семейно занимание. За да можеш да заинтригуваш децата, трябва да го има игровия елемент, но в същото време то е тематично предаване. защото, пак казвам, каквито и да са игрите, те могат да бъдат пренесени в много различни игрови формати, но тогава, когато са свързани с български постижения, с българско кино, спортни успехи, това ги прави тематични.

Кой прави подбора на участниците – капитаните ли? И не ви ли изкушава по някой път да формирате екипи и с незнакови имена – има толкова много „обикновени“ хора, които обичат също България и знаят много факти за нея?

В подбора на гостите всеки един от нас помага, тъй като всеки има свой приятелски кръг и познати, които смята,че знаят немалко, но като цяло отговорността е на редакторския екип. Това са хората, които подбират гостите. Те преценяват как да ги противопоставят. Не може Богдана Карадочева да бъде поставена срещу един тийн идол, дори да е музикант, защото не биха стояли добре един срещу друг, когато говорим за позиция, постижения, история… Това е работа на редакторския екип и затова казвам, че той работи много сериозно.

Добре, но понякога не му ли е хрумвало на този екип, че не само известните имена могат да са „умни и красиви“?

Много е интересно да видиш хора,които познаваш, в друга светлина. Дори и да гостуват популярни личности, ги поставяш на една друга плоскост. Васил Найденов е великолепен певец, който сме свикнали да гледаме на сцената, където плува в свои води. Много е различно да го видиш в ситуация, когато трябва да сподели спомени от ученичеството или да говори за българска история. През нашето предаване споделят много интересни неща, които са по-различни от това, което знаем за тях. така че успяваме да видим популярните хора в една друга светлина. Ако трябва да отговоря честно на въпроса дали е хубаво да се разшири кръгът с повече и по-различни хора, а не „обичайните заподозрени“, смятам, че да, и си мисля, че това ще е предизвикателство при един следващ сезон на предаването.

В анонса казваш, че „Аз обичам България“ ще преоткрива български събития, личности и факти, заради които я обичаме. Но виждаме в последно време и нещо друго: зададе ли се повод, много медии с настървение разчепкват моменти, най-често съчинени, които развенчават, като „Кой предаде Левски?“, „Кой уби Ботев?“ Ето сега около 2 юни се пръкна една друга идея, поредното безумие – някакъв заможен българин в Америка искал да спонсорира филм за Ботев, но да го изкарат гей – сякаш искат да ни втълпят, че няма защо като българи да се гордеем с България. А някъде пък да си видяла, с имена и факти, „Кой ограби?“, „Кой съсипа България?“ Как посрещаш тези опити и какво е мястото на медиите?

Има теми, които смятам,че са обект на новини, други на публицистиката, а темата на нашето предаване е да не уронва авторитета на герои, които са безспорни. Може би моето обкръжение е един малко по-затворен кръг. Моите приятели имат безспорни герои – и Ботев, и Левски са сред тях. За мен всичко останало е светотатство. Радвам се, че „Аз обичам България“ може да говори и на децата, както вече стана дума, и на техните родители, без излишен патос за нашите герои. Един от най-трогателните моменти за мен беше, когато разбрах много неща за Дан Колов. той е герой. Като започнем от това ,че е имал възможност да участва в холивудска продукция и е отказал баснословен хонорар. Единственият филм, в който е приел да участва, е „Под игото“, за съжаление не е доживял неговото заснемане. Бил е и един от най-големите дарители. „Аз обичам България“ ни дава много потвърждения, че в историята ни има изключително и доказали се във времето герои. Хубаво е като цяло

медиите да пазят хигиената на своето съдържание

В новините спокойно могат да бъдат включени прекрасни новини със съвременни български постижения.

Работата ми в радиото ме среща с хора, които са социални предприемачи и в момента правят такива пробиви в науката, че според мен като говорим за героите на нашето време, те са такива, нищо че са свързани с бизнеса. Но това са български постижения, които се случват с днешна дата, защо те да не са част от новините? А не да си мислим, че само лошите новини са новини, а добрите – реклама. Хубаво е в публицистиката повече материали за талантливи български откриватели и артисти, а не само за неособено лицеприятни неща, които пък хващат аудиторията. Много предпазливо давам този свой коментар, защото нямам самочувствието на голям журналист, въпреки че години наред работя в медии. Говоря по-скоро като човек ползвател на медии. Бих искала да виждам и другата гледна точка – отвъд скандала, отвъд жълтото. Когато традиционните медии ни заливат с такава информация, те девалвират критериите на хората които четат, слушат, гледат .

Но нали знаеш, човек или го носи у себе си, или не. Та затова искам да те попитам: теб обичта към България ли те отведе в журналистиката, или тя те открехна за родолюбието?

Процесът е двупосочен. Бях много малка, когато започнах работа в радио, и в този ред на мисли мога да кажа, че съм се учила от изумителни журналисти, каквито са Петьо Пунчев, Косьо Тилев, Георги Кушвалиев. За мен това са истински журналисти. Имала съм рядката привилегия да пия от извора и да се уча в работата години наред от тях. Те ме научиха да обичам словото. Това, което научих от тях, е, че думите са пътя, по който вървим. Бях на 19 години, когато започнах работа в Радио ФМ+. Един от забавните уроци, които сега предавам дори на дъщеря си, е и че трябва много да чета на глас. И след това разбрах, че любовта към думите наистина ти дава перспективата, богатството на езика. Можеш да общуваш, можеш да се изразяваш. А когато можеш да общуваш пълноценно, когато се научиш да изслушваш хората, може би това ти помага да бъдеш журналист – да има какво да им кажеш и да ти е интересно да ги чуеш. Казвам, че е двупосочен процес, защото през годините се научих да търся хора, от които се подхранва чувството ми за принадлежност.

Останах в България заради любовта към словото,

заради това, че попаднах в радиото на изключителни професионалисти и една великолепна медия, защото сърцето ми принадлежи на радиото. Когато започнах да търся моите събеседници, търся такива, които ми дават основание да не съжалявам, че живея в България. Често чуваме за много българи, които напускат България, за Терминал-2, но пък има и много, които се връщат. Не съм сигурна, че се говори достатъчно за това. Е, може да не са толкова, колкото ни се иска, но има бели врани. Много от тях реализират бизнес или социални проекти тук. Ще дам пример с един българи, чиято иновация е да се следи състоянието на кошерите и това може би ще реши един глобален проблем с изчезването на пчелите. Този проект беше в топ петицата на социалните проекти, на социалното предприемачество в света. Има много такива българи и аз с удоволствие се срещам с тях и това ме кара да гледам по-спокойно и по-ведро. Дъщеря ми е вече в гимназията и може би ще продължи образованието си в чужбина, но с нея като си говорим, тя ми казва, че за тяхното поколение Варна или Виена е все едно – летим за два часа. Може би те ще отидат да се учат, но след време пък може би и ще се върнат в България. Те не са невъзвращенци. не си тръгват с идеята никога повече да не се върнат, защото не си тръгват от нещо лошо, а тръгват с идеята, че могат да учат, да опознаят света. И дай Боже, да им дадем основание да изберат България след това.

Говориш ми за хора с проекти, идеи, а и ти имаш каузи. Прави впечатление, че работата ти в медиите винаги е свързана с някаква кауза. Смяташ ли, че журналистът трябва да има лична кауза, дори да отразява безпристрастно факти и събития? Кои са твоите каузи, Евелина?

Това е една от най-важните каузи днес , да ! А е и тежка – да отстоява фактите такива, каквито са. Особено в днешно време. Ето тук е и груповата отговорност на журналистите да не девалвират професията, а да я направят привлекателна и интересна, вълнуваща и почтена за едно следващо поколение журналисти, от които ще имаме нужда. Навремето трябваше в един момент да поема административни позиции – бях за известно време директор на радиото, в което работех, и въпросът пред мен беше: след като цял живот съм била водеща, кой е моментът, в който трябва да сляза от ефир и да бъда гръб на екип от хора? Тогава един от моите ментори ми каза: „Преставаш да бъдеш действащ журналист, когато престанеш да имаш мисия. Ако нямаш мисия и нямаш желание да споделиш нещо с хората, тогава можеш да не идваш на работа или да започнеш друга. До момента, когато отново у теб не се запали това огънче, ако не си го загубила, разбира се.“

Категорично моята кауза в момента е работата с деца и тийнейджъри. Осъзнах я преди няколко години в един период, в който преди всичко бях родител. Бях останала вкъщи да си гледам децата. Та стоенето вкъщи беше период на преосмисляне. Тогава направих радио за деца, което всъщност е семейна платформа. В момента работим по него с идеята, че правим съдържание за „ най-големите хора” . Смятам, че децата са подценена аудитория. Наричаме книгите книжки, песните песнички. И филмчетата в интернет, които им се предлагат, трябва да са художествено издържани, защото ги възпитаваме в естетика. Приказките, които им разказваме, трябва да бъдат великолепно изпълнени, защото ги слушат деца, които след време също ще ги разказват. А точно в момента ме хващаш в период, в който съм повече от всякога окрилена, защото поставихме началото на един тийнейджърски медиен проект Работим по създаване на мрежа училищни медии. Предизвикателството пред мен и мои колеги, които ме подкрепят, е да пътуваме из страната и да създаваме ученически медийни екипи. Учим ги да пишат за сайта, да правят интервю, да правят радио съдържание, а защо не и на един следващ етап и видео съдържание. Разчупват се всички стереотипи, вероятно и в образователната система – учителите слизат от подиума и си говорят с учениците. Ние не отиваме с идеята да ги научим, а да ги чуем и заедно да се научим, защото смятам, че медиите в дигитална среда принадлежат на днешните тийнейджъри. Те са много по-близо до правилната форма, в която те могат да бъдат създадени, и въпреки всичко имат нужда от хора, които години наред са работили в медии, за да им помогнат да направим заедно този продукт. Първата такава медия стартирахме в езиковата гимназия „ Иван Вазов” в Смолян, защото тъкмо там намерихме подадена ръка от общината и от училището. Предстои ни следваща серия обучения и в друго училище в града. Вече се присъединиха и няколко училища от София. Не можеш да си представиш как се чувствам вечер, когато тези деца ми пишат, изпращат ми първите си материали. Наричам ги деца, говорим си на ти, а в същото време уважавам това, което те правят, и се радвам на неформалния авторитет, който съм в техните очи, защото там аз не съм дори Евелина от телевизията, а съм човек, който е отишъл да сподели любовта си към музиката, към думите, да общуваме и да намираме интересни теми и хора. В момента проектът стартира и те си го кръстиха Teen Station, защото искат да е тийнейджърски, но пък да е станция, за да не е клишето радио. Радиото е гръбнакът. В момента създаваме един продукт, който събира техните теми, тяхната музика, която обаче не е чалгата. Това е другият стереотип, който разчупваме. Децата, с които аз говоря, твърдят,че ги обиждам, когато казвам, че в тяхното радио не трябва да звучи чалга. Те ми казаха, че не слушат тази музика. Така че имаме много общо и в същото време смятам, че са с гърди пред нас и трябва да ги слушаме и да им дадем възможност те да извадят на дневен ред техните си теми. Ще дам такъв пример: в Силистра в езиковата гимназия, където също се запознах с вдъхновяващи деца и искам да работим с тях, преди години, когато са работили по един проект с учител по програмата Фулбрайт, той им е обяснявал какво е краудфондинг и краудсорсинг.Тогава си поставили за цел за 28 дни да съберат $28 хиляди, за да построят училище в Гана. Направили са го. Дано не звучи като директен упрек, но такива неща се случват в училище и медиите ги забелязват на 24 май или 15 септември В Хасково има ученици, които ми казаха, че в свободното си време работят за ЦЕРН и изследват слънчевия вятър. Аз не разбирам какво е това, но им вярвам. Изключително красиви умове и много бих искала заедно с тях да създадем тази платформа, която показва тези неща. Не само медалистите, които се връщат и влизат в новините, защото са спечелили национални или международни конкурси. Има изключително много будни деца, които има какво да ни кажат. Искам останалите тийнейджъри да четат и научават за тези свои съученици, защото това може да ги накара да си мислят, че да си умен всъщност е много готино. Това е каузата ми.

Казваш, , че думата „деца“ може да обедини медиите, но с какво и как?

Неформално би трябвало да ги обединява, защото децата са като магнит – те ни събират. А формално, като обща кауза, не мисля, че е възможно, защото голяма част от медиите по своята същност са търговски предприятия. Те се състезават, включително и в каузите си. Много по-лесно е да се намерят няколко медии, които организират кампании срещу войната по пътищата, отколкото да се намерят няколко медии, които да се обединят за подобно нещо. Мечтая това да се случи. Мисля си, че в обединението е силата. Но ако нещо би могло да ни обедини като

национален приоритет, това наистина са децата.

Без да звучи гръмко и патетично, просто трябва да е осъзнато и повечето колеги да го разберат и да мислят в тази посока. Промяната ще дойде, след като го усетим и осъзнаем.

Според теб какъв е светът на днешните деца? Кои са, какви са? И по какво се различават? Как им влияят медиите и новите технологии?

Светът им е необятен. В интерес на истината ние дори не го подозираме, което е и хубаво, и лошо. Ако започнем с лошото и опасенията, има много опасности, за които ние не подозираме. Преди време правих интервю с един изключително интересен учител новатор. И когато го попитах каква промяна ще направят днешните ученици и тийнейджъри, която нашето поколение не успя да направи, той ми каза, че те ще променят всичко и дори ще измислят форма на протест, която ние не можем да си представим. Тук е и мястото на технологиите. Тези деца се раждат във фейсбук, защото в момента, когато едно дете се роди, неговата снимка вече е там. Без значение дали на нас ни харесва или не, това се случва. Така че децата живеят с технологиите и може би това ги прави и по-подготвени, за да справят с много ситуации.

Отново се връщам към обученията, която направихме с учениците в гимназията в Смолян. Една от срещите беше несамо с журналисти, а и с представители от маркетинг средите. Говорихме за социалните мрежи, как да разпознават вярната новина от фалшивата. Имахме и новинари в екипа си. Оказа се, че децата са много сетивни. Без да сме ги подготвяли за тази дискусия, без да сме им подсказвали, те ни казаха точно тези ключови думи: Ние не четем нищо, в което пише „сензационно“, нещо, което е с големи букви, нищо, което е пълно с правописни грешки. Дори не се бях замислила. След това видях официални кампании в медиите за борба с фалшивите новини, където също го видях като ключово послание. Децата вече бяха напипали тази нишка. Смятам, че нямаме дори представа на какво са способни те и се опитвам да виждам добрите новини в това.

Сподели за най-новия ти проект за училищните радиостанции, но зад гърба ти стоят детското „Радио Family“, програмата „Родна реч“ за българчетата в чужбина. Тези проекти вече в миналото ли са, или вървят заедно с новия?

Не, не! По-скоро тийнейджърският проект е функция на опита ми с по-малките деца. Събрах смелост, събрах опит, защото проектът с училищните медии е много голям и дълго време го отглеждах, пътувах много време, общувах с деца, за да съм сигурна че има смисъл, че ми е по силите. Намерих съмишленици, защото това е много голям проект. Регистрирахме фондация „Гласът на децата“, това е социален проект. Говорих с много колеги, включително и журналисти, които ще ме подкрепят, за да работим заедно. „Радио Family“ фактически е бебето ми и най-вероятно ще си бъде така, защото там работим с много малки деца, имаме и студио „Музейко“. Това отново е социален проект и си го отглеждаме точно като дете, въпреки че тази година става на 5 години. Тръгна като съвсем бутиково, като нещо, което решихме да направим аз и мои колеги журналисти, с които сме създавали Радио FM+, Стар FM. След като станахме родители., казахме си, че ние вече сме пораснали и имаме деца, но къде са приказките, къде е музиката? Защо да слушат такава за големи, а не тяхната и техните приказки? „Музейко“ се появи като партньор. С учените правим предавания от деца за деца. Проектът се развива прекрасно, и както вече казах, тази година ще празнуваме петата му година.

А идеята за „Родна реч“ се появи в Деня на майчиния език. Решихме да направим предаване само на български език. Когато се разровихме, попаднахме на статистика, че 220 хиляди българчета не живеят в България с родителите си. Имам колеги от радиото, които напуснаха страната преди години и отидоха да търсят предизвикателствата в чужбина. Виждаме се с тях, връзката си стои. Не знам дали техните деца могат да общуват с моите по този начин. Замислих се, че ако те слушат българска реч в чужбина, и то от деца за деца, ще могат по-лесно да общуват с езика. Това е медиен проект, който няма образователни функции. Но пък тогава ни се обадиха от Асоциацията на българските училища зад граница и ни казаха, че искат да поддържат връзка с нас. Отговорих им да ни изпратят записи на техните деца. Много са мили тези записи на деца от Торонто, Италия, Германия, Англия… Сричат много уверено любими стихчета и имат нужда от изява. Събираме ги на едно място, за да не се чувстват изолирани, да знаят, че ги чуваме

и се опитваме да градим мост, по който те да си идват

у нас дори като туристи и да говорят с бабите си на български.

Цитираш писмо на майка до теб: „Българският език се полага на моето дете по рождение – това е патриотизъм“. До там ли сме я докарали, че да разчитаме на живеещите в чужбина да го запазят за поколенията ?

(Тук Евелина въздъхна дълбоко). Как ще напишеш въздишката? На мен ми е много приятно, че ни подсещат. Женя, за която ми говориш, поддържа една много вдъхновяваща платформа „Родна стряха“ . Казвам платформа, защото освен че е работилница, в която децата правят сурвачки и мартеници, организират представления с кукли, записват много истории. То е като школа. Най-вероятно не са чак толкова много хората като Женя, но пък де да знам, може и да са много. Познавам доста такива хора, защото са ни потърсили. Има българи, които смятат, че децата им трябва да научат английски или немски, и това да говорят и български им пречи…Ние уважаваме тяхното решение, но е доказано, че детският мозък може да възприеме няколко езика паралелно и защо единият от тях да не е българският, който наистина им се полага по рождение?

Другият въпрос е, че у нас има много хора, които предпочитат да пишат на латиница, компютърът ни научи да пишем грозно на ръка. Който и да ни подсеща, важното е да го прави и да светят червените лампички. Добрата новина е, че има много хора в чужбина, които искат децата им да говорят български.

Добра новина е също, че много млади хора скочиха срещу появата на „Под игото“ на шльокавица. Провокацията май си каза думата?

Беше много уместна провокация и ми хареса, както харесвам и издателя, без да го познавам лично. Беше на място и навреме и си мисля, че подаде сигнал,защото това не е работа само на училището, то е и ангажимент на родителите. Наскоро бях модератор на едно образователна конференция и един учител ни напомни , че родителите също са учители на своите деца. Те прекарват много време с нас, когато се приберат вкъщи, и е важен примерът, който им даваме. И ако издаването на „Под игото“ в този му вид беше тест, то той беше успешен, защото разбуни и предизвика дискусия. Смятам, че издържахме този тест.

Любовта към българския език категорично е това, което може да бъде наречено родолюбие. Ето това е форма на родолюбие, а не да викаш за българския отбор по време на мач, не на 3 март да закачиш знамето на балкона, а ежедневното родолюбие.

Изключително интересно и любопитно разказваш. Спомням си твоя разказ за остров Бали и хората там. Те имат ли нещо, от което може да се поучим? Или си продължаваме с „От Витоша по-високо нема…“

В Бали се научих на много неща. Според мен това е познание, което човек осъзнава с годините.Виждаш много нови неща, в момента ги възприемаш като екзотика, а след това с годините разбираш какво си видял и на какво те е научило това, което си видял. Единият от уроците беше на остров Ява, която е мюсюлманска държава, видях какво означава толерантност. Имаше в непосредствена близост будистки храм, синагога, хиндуистки, християнски и джамия. Те се изчакваха със службите си. В момента, когато едната свършваше, започваше другата в следващия храм. Нещо повече. Тяхната легенда за Ромео и Жулиета я видяхме в храм. Родители им, техните Монтеки и Капулети, правят храм, който е микс между двете вероизповедания, които са изповядвали – будизъм и хинди, като централното божество беше Буда, а останалите околни божества бяха от хиндуизма. Беше изумително. Те живеят там в изключителен мир между себе си и ни показаха, че това най-вероятно продължава от хилядолетия. Другото, което са постигнали, е мир със себе си и мир с природата. Бяхме на един вулкан и когато попитахме екскурзовода какво се случва, когато стане земетресение, той ни отвърна, че имат човек, който е на плажа и казва дали морето се отдръпва, което означава, че може би ще дойде цунами, така предупреждава. Тогава всички се качват на вулкана, който е възможно да изригне от въпросното земетресение. Отговори ни, че е възможно, но това е техният път – до тук. Но това съвсем не означава, че този път не продължава нататък. Това са хора, които живеят в абсолютен мир със себе си, с природата, стихиите. Не водят излишни битки и са постигнали мъдрост, която някак на нас ни бяга.

От това, което ми разказа за себе си, имам усещането, че явно обичаш провокациите в професията. А в живота какви са твоите провокации и какви са рисковете при тях?

Категорично обичам провокациите в работата си. Често се шегувам, че първо скачам и после казвам хоп. Когато нещо ми е интересно, първо преценявам дали е възможно на теория и чак след това го осмислям как да стане на практика. С времето се уча да съм по-предпазлива, но обичам новото начало. Няма нищо по-хубаво от това да се започне отначало. Изключителната енергия да създаваш нещо от нулата не мога да я сравня с нещо друго. Имала съм удоволствието да участвам в създаването на много проекти, с които много се гордея в FM+ от самото му начало. Стар FM е друга наша рожба, която създадохме пак същия екип с много любов. И разбира се, детският и тийнейджърският проект.

А в личен план - ожених се по любов и според мен това е най-голямата провокация, бях сравнително млада. Бяхме на 20 и няколко години с мъжа ми. Няма как да вземаш рационални решения, когато си влюбен и когато не знаеш какво те чака и искаш да създаваш всичко само с този човек, и то от нулата. Другата провокация, която си причиних, е да имам второ дете, и то с доста голяма разлика. Дъщеря ми беше на 11 години, когато се роди второто дете. Това беше точният момент. Смятам, че

децата са благословията и си идват в момента, който трябва

Ако се върнем в началото на разговора ни - ще доживеем ли все пак да видим някога предаването ти променено на: „Ние обичаме България“?

Мен ме устройва „Аз обичам България“. „Ние обичаме България“ нека да е приоритет на хората, които имат силата под формата на обединение да променят нещата. Имаше моменти, когато бяхме по площадите, и смятам, че „Аз обичам България“ беше по-скоро… честно казано, не си го представях като игра по телевизията,защото и аз, и дъщеря ми бяхме на протестите, на улиците. Иска ми се децата ни да не са залог в чужда лотария и хората, които наистина имат властта да променят нещата, да влязат във формулировката „Ние обичаме България“. Мечтая да се случи това нещо. Е, не съм чак толкова наивна, но дано се случи. А смятам, че всеки един от нас през любовта си трябва да прави най-доброто за мястото, към което принадлежи и където отглежда децата си. Това не е малко!

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в
 

С нашите колежки Феня и Искра Декало, които са журналистки от кореспондентския пункт на БНР в Израел, се срещнах при идването им в София. Разговаряхме за сайта на СБЖ за журналистиката и за това как в Обетованата земя гледат на нашего брата. Смятам, че няма нужда аз да ви разказвам кои са те, защото мнозина в гилдията ги познават и уважават. Четете, защото ще ви е интересно. Та ето как сестрите Декало се представили блога си, който водят успоредно с работата си на кореспонденти от Израел:

13.12.2017/21:03

На 11 декември от 11 ч. в пресклуб „Журналист“ в СБЖ ще бъде представена книгата „Един пояс, един път“ на Тодор Радев, работещ в българската секция на Радио Китай за чужбина в Пекин. Тя е посветена на една мащабна и амбициозна инициатива, чийто стремеж е да реанимира древния Път на коприната, но в един по-модерен и в контекста на ХХІ век свят, същевременно различна от западната глобализационна политика.

08.12.2017/09:11

За него може да се каже, че от породата скромни и с нищо не парадиращи хора. И ако трябва да го асоциираме, най-вярно ще му пасне образът на голяма част от героите в прекрасните стихове на Борис Христов – онези, които са свити и които не блестят в светлината на самодоволството и пъченето. Но когато дребният на ръст Пенчо Чернаев се изправи пред аудитория, колкото и да е бъбрива залата, моментално замлъква и го слуша с интерес и респект.

01.12.2017/12:00

Според дъщерята на Че Гевара, гостувала наскоро у нас, журналистите често само преповтарят новините, разпространявани от големи центрове за доминиране на информацията, дори без да ги проверяват. Тя разказва също за баща си като журналист - как е пишел и защо е създал „Радио Ребелде” и агенция „Пренса Латина”

27.11.2017/19:37

Не е за вярване, че в пренаселения и шумен център на столицата все още може да има кът на спокойствие и предразполагаща атмосфера, за да се отдаде човек на мисли за култура и изкуство. Ще попитате къде е това райско кътче, на което веднага ще ви отвърна – офиса на портала „Култура“, приютил се в старинна софийска къща в уютно закътано дворче.

25.11.2017/13:52

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Генералният директор на ЮНЕСКО изпрати писмо на председателя на УС на СБЖ, с което в края на втория си мандат изказва благодарност както за подкрепата лично към нея, така и за Организацията на ООН за образование, наука и култура

29.11.2017 /21:21

СБЖ осъжда категорично всяко посегателство срещу правата на журналистите - както заплахите за разправа, така и лишаването от право на професионална и критична изява, сочи председателят на УС на СБЖ, като напомня, че е наложително по-бързото придвижване на внесените в НС законодателни инициативи на нашия Съюз

26.11.2017 /20:09

НА ОБЩОНАЦИОНАЛНИЯ КОМИТЕТ СОФИЯ ЗА ЧЕСТВАНЕТО НА 140-ГОДИШНИНАТА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

03.11.2017 /07:45

 Мнения

Колеги, помните ли една от най-прочутите фрази на един от най-прочутите просветители? Ето я: „Може да не съм съгласен с това, което казваш. Но съм готов да умра, за да имаш правото да го казваш.” Ако не го приемем като всеобщо мото на журналистическата ни професия, значи сами я обричаме на умиране в мрак

30.11.2017 /20:01 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Уверен съм, драги колеги и приятели, че всички Вие цените този празник на духовността! Интересното е, че той се чества у нас за първи път по предложение на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски.

03.11.2017 /11:58 | Автор: Борислав Костурков | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 14 гости

Бързи връзки