Акад. Светлин Русев: „Където има успех, е Учителят. Където има поражение, е предателството“

22.10.2017 /20:49 | Автор : Лилия Динова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Светлин Русев

„Ако има нещо, от което се нуждаем в българската журналистика, това е отговорност и пред собствения си занаят, и пред чуждия. Самият факт, че медиите направиха на пет стотинки един политик, който се показа такъв, какъвто е, показва, че свободното слово в определени случаи е на почит!” - споделия големият българско художник

Той няма нужда от представяне. Известен  е не само с творчеството си, но и с ярката си гражданска позиция. Големият български художник е роден на 14 юни 1933 г. в село Върбица, Плевенска област. Негови произведения красят Националната художествена галерия, както и множество галерии и частни колекции у нас и в чужбина.

Носител е на много наши и международни награди. Въпреки голямата си ангажираност, Маестрото беше любезен да даде интервю за сайта на СБЖ.

- След традиционната Ви изложба за рождения Ви ден — тази година под мотото „Картини с посвещение” в галерия „Нирвана” — готвите ли нещо ново за ценителите Ви?

- Новото беше след изложбата — участието ми, по традиция, в Есенния салон в Париж и сега участие с няколко колеги, с групова изява в Гоце Делчев. Иначе вероятно ще има една изложба по случай 20 години от откриването на галерия „Пролет” в Бургас и може би на края на годината — в галерия „Арте” в София. Но какво и как е опасно да се говори, преди да е станало.

- Какво са за Вас учителите в живота? Ученик сте на Дечко Узунов. Какво заимствахте от него и от други майстори на четката? Имате ли свои кумири?

- За учителите много пъти съм писал и в конкретен, и в символичен смисъл. Ще си позволя да повторя това, което навремето съм споделил: „След толкова години на превратности и изпитания, иска ми се да вярвам, че не сме загубили памет за своите учители. Иска ми се да вярвам, че нощта отминава. И когато всичко е потънало в мрак, когато не остана неоплют и неотречен, когато не остана спестена болка, когато уморени и изтощени, загубили Път и Вяра, когато и последната надежда ни напусне — отново се завръщат Учителите при побелелите деца, които са играли на възрастни, без да разберат правилата на живота. Идват Учителите, съхранили невинността на своите някогашни ученици и мъдростта на своя изстрадан път. Казано е - там, където има успех, е Учителят. Там, където има поражение, е предателството.“

Трудно ми е да определя какво от кого съм получил и научил като художник. Може да звучи малко наивно, но винаги съм се чувствал ученик, дори и когато съм преподавал. Преди Академията, в Плевен, мои учители бяха Христо Бояджиев (ученик на Борис Митов) и Дило Дилов - учил в Белград.

Но истинското училище в Плевен беше ателието на един изключителен скулптор, за съжаление малко познат - Ангел Спасов, който е завършил живопис заедно с Владимир Димитров-Майстора. Това беше и професионално, и морално-етично училище по изкуство.

А Дечко Узунов нямаше стройна педагогическа система, но когато влизаше в ателието, като че ли с него влизаше изкуството — от красивото и изискано поведение до магията, когато вземеше четката и поправяше ученическите ни упражнения.

Трудно ми е да изредя всички, които малко или много съм считал и считам за свои учители — от неканонизирания светец Кирил Петров, който в Сталийска махала изгради своята уникална живописна вселена, до пространствените уроци на Бешков, или дванадесетте тома „История” на Николай Райнов. Не става дума за кумири, но който се срещне с „Блудния син” на Рембранд, „Страшният съд” на Микеланджело, или „Черната серия” на Гоя, извънземната Нефертити, или портрета на Папа Инокентий на Веласкес – може само да се чувства дарен с възможност да живее във вселената на духа.

- А какво са учениците за Вас, Маестро? На какво сте ги научил през всичките тези години?

- Учениците винаги, при всички промени, които времето носеше и различността на различните курсове, които водех, винаги са били надеждата ми за развитие и изграждане на изкуство с трайни пластически, емоционални и индивидуални качества. На шега при подобен въпрос отговарях - да идват навреме за работа (имах предвид Академията), за да не закъснеят в живота.

На какво съм ги научил — те биха могли да кажат. Аз мога да кажа към какво съм се стремил с педагогическата си система — уважение и разбиране на пластическото, емоционалното и духовното начало. Всъщност, думите нямат никакво значение извън практическото материализиране на проблемите. А за това може да се напише цял учебник, който може да обясни само донякъде сложността на пластическото възпитание.

- Вие сте творец с активна гражданска позиция. Какво Ви тревожи и огорчава днес в обществото ни?

- Оварваряването на цялото човечество и тоталното обезсмисляне на всякакви духовни и човешки критерии. Материализиране на човешкия живот във всичките му дейности и поведение. С малки изключения — вижте световните политически и държавни лидери!? Елементарна двуизмеримост и липса на други измерения извън грубия материализъм и интереси!?

Развитието на всички нови съвременни технологии на практика превърна световното пространство в пространство, в което живеят и се развиват най-ниските човешки страсти и интереси. Не знам, ако на кантара се сложат всички технологични постижения, с които живее светът днес, и злоупотребите с тях - кое ще натежи повече? Не случайно в древността знанието е било окултно и не всеки е имал право на него. Очевидно е, че в човешката същност има тъмни и зловещи сили, които днешният ден ги подхранва и отглежда...

- Какво е мястото и значението на изкуството и културата в живота ни днес? За култура се отделят обидно малко проценти от държавния бюджет...

- Очевидно, че не само отделянето на минимални средства определя къде е изпратена културата и кой доколко има нужда от нея. Изкуството и културата живеят на други нива. Тяхна територия е духовното начало във всичките му измерения и превъплъщения. Там, където живее духът, мракът и ниските страсти нямат място.

Светлината, която носи и съдържа изкуството, е трудният път към спасение и съхраняване на човешкото в човека. Но докато държавници и политици не станат активна част от зрителите, слушателите, читателите, докато самите те не почувстват нужда - дотогава единственото спасение е, както някога на един пленум на Комитета за култура се изцепих с изказване: „че само нравствена, интелигентна и естетическа диктатура ще оправи нещата”.

За съжаление, диктатурата в обществото е псевдодемокрацията — нещо като някогашния „демократичен централизъм”. С други думи демокрацията ни нито е нравствена, нито интелигентна, нито естетическа — диктатура на познатото ниво на съвременния политически живот.

- Какво е в състояние да Ви вдъхнови за една картина? Рисувате ли всеки ден, имате ли си свой режим на творене?

- Не знам какво е вдъхновение! Има неща, моменти, хора, събития, природа, най-различни неща — от една олющена стена и грубата мазилка, до сухите клони на едно дърво, от една тъжна възрастна жена до детската невинност... Изобщо най-различни и невероятни неща са повод за едно вълнение, от което може би ще излезе картина...

Няма рецепти за „вдъхновение”. Може нещо много да ме развълнува, но пътят до картината е доста по-различен от литературното понятие „вдъхновение”. Искам или не, живея с това, което ми е занаятът. Как ще го наречем - работи, рисуване или нещо подобно – няма значение. Има периоди, в които имам режим и други, в които няма ден и нощ. В различно време, при различни обстоятелства и ангажименти „режимът” е различен. По-важното е да се работи, независимо къде и кога!

- На какво се уповавате в живота? Вярващ ли сте?

Вярващ съм, но не в религиозен смисъл. Вярата, а не институцията ме държи буден! Упованието е вярата в смисъла на това, което правиш, илюзията, че има смисъл, независимо от редовните разочарования. Отговорността за това, което ни е дадено, и задължението да го споделим и с други, независимо дали са по-близки или по-далечни.

- Неотдавна станахте инициатор на протест в защита на бившия вече паметник пред НДК „1300 години България”. Готов ли сте на нови каузи и какви биха били те?

- Това, което направиха с паметника „1300 години България”, беше чисто варварство — израз на ниски страсти на разрушението, облечени и гримирани с лъжеисторически, лъжеполитически, лъжетехнологически, лъженационални и лъжепатриотични обяснения!

Защитата на паметника на Старчев беше кауза изобщо за спасение не само на едно изключително произведение, а кауза за спасение на духовната, на творческата, на историческата памет. Обидата и разочарованието, да не кажа отчаянието ми е пълно - от власт, политика, безхаберие, равнодушие... И от времето, което се храни с убиването на произведение на духа.

Разбира се, за подобна кауза винаги, не само сега, съм готов. За съжаление, всяка от тези каузи отново и отново потвърждава убеждението ми, че духът на разрухата, независимо от политическите му превъплъщения, е жив и властва над съзидателните ни илюзии.

Откакто се помня, от времето на кандидат-студентските години, след това младежките години, след това годините в Съюза на художниците, в държавни и обществени дейности — годините на илюзии и промени минаха в небезсмислени, но в последна степен безмислени битки и барикади в името на каузи на съзиданието. Не знам, може да е много наивно, особено при моя опит, но отново бих застанал зад някоя „безсмислена” кауза!

- Какво е според Вас мястото на българската журналистика в обществено- политическия живот у нас? От какво се нуждаят българските медии, освен от свобода на словото?

- Винаги съм се отнасял с уважение към българската журналистика. Старал съм се да разбирам поведение и действие, с които съм се разминавал, особено във време, когато нещата се диктуваха от позиция на чл. 1 на старата конституция.

Но днес, когато в най-лошия случай може да те разкарат по-елегантно или грубо от работа, ако не обслужваш работодателя си или поръчителя, да действаш в стила и методите на познатата социалистическа цензура — не мога да разбера!

Цялата кампания с разрушаването на паметника на Старчев мина под една мимикрия на свобода на словото, а всъщност „свободата“ беше до определена степен, след нея цензурата беше директна и груба. И тук става дума не само за мой материал с ясна позиция, който беше на няколко пъти отхвърлен, а за безсрамието да застанеш зад разрушението, когато беше очевидно кой и защо стои зад него!

Как Ви изглежда от камбанарията „Свобода на словото” — с мой материал съм обиждал зам.-кмета д-р Чобанов! А той като непрекъснато ръсеше неверни истории — не обижда Старчев?!

Мисля, „Свободата на словото” у нас и не само у нас е колкото относителна, толкова и зависима от политическа съобразителност, пристрастия и собствена цензура. За коя свобода на словото говорим и за кои медии изобщо!? За тези, които са пожълтели от зловещи лъжи, за които няма нищо свято или за тези, които внимават да не обидят д-р Чобанов, а иначе са „политически коректни”!?

Ако има нещо, от което се нуждаем в българската журналистика, това е отговорност и пред собствения си занаят, и пред чуждия. Самият факт, че медиите направиха на пет стотинки един политик, който се показа такъв, какъвто е, показва, че свободното слово в определени случаи е на почит!

- Какво бихте пожелал на читателите на нашия сайт?

- Да четат материалите така, като че ли са писани от тях!

Сподели в
 

Преди 26 лета през март бял свят видя в. „Нощен Труд“, едно ново явление в медийния живот на България. Той много бързо набра скорост и стана най-търсеният - от премиера до шофьора. Мнозина и днес си спомнят зеления вестник, както го наричаха, и споделят, че им липсва. Други пък го наричат институция, защото много от министрите и политиците се съобразяваха с написаното в него, тъй като то винаги беше истина. Командир на екипа от „прилепите“ (журналистите така се наричаха) беше Пламен Каменов, който от шеф на репортерите в „Труд“ стана главен редактор на „Нощния“.

18.01.2018/15:30

Преди повече от 50 години, когато думата хит не беше на мода нито у нас, нито в Съветския съюз, и в двете страни нонстоп се въртеше една песничка, която караше несамо децата, но и възрастните да си я пеят или тананикат. Спомняте ли си „Оранжево небето, /оранжево морето,/оранжево полето,/оранжева камила…“ и т. н. Всички си припявахме закачливия текст. Никой обаче не си спомня малката певица, която я изпълняваше.

14.01.2018/12:57

„Отечеството ми е Русия, родината – Тверската земя, а сърцето и любовта ми е България.“ Това са думи на храбрия генерал Йосиф Гурко, когото неговите солдати и висши офицери наричат с респект и обич „генерал Напред!“, защото той е от малкото военачалници, които не са познавали отстъплението като начин за спасение. Припомням това в днешния ден, когато в София с тържествения камбанен звън, празничната литургия в храма „Св. Неделя“ и литийно шествие беше отбелязана 140-годишнината от освобождението на столицата ни.

04.01.2018/17:12

В днешното ни толкова трудно за живеене време може би хора като учителката Яна Шишкова са като находка, защото е от рядката порода хора, които никога няма да видиш намръщени или хвърлящи лоши погледи на околните. Тя цялата грее от усмивка, а добротата й щедро облъчва. Чедо на едни от известните журналисти Мая Матова и Дянко Шишков, тя не е поела по техния път, а е избрала благородната професия на български учител.

20.12.2017/08:07

Известната водеща и репортерка от БНТ пожелава на всички ни да сме в състояние да отсяваме истинското, достоверното, от фалшивото навсякъде около нас

18.12.2017/08:23

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря докторът по трудово и осигурително право Андрей Александров

29.05.2017 /21:46 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод декларацията на журналистите от предаването „Денят започва с култура” на БНТ, УС на СБЖ заявява категоричната си позиция, че свободата на словото и на журналистите в обществената телевизия трябва да бъдат гарантирани при всички обстоятелства. Ненамесата в работата на журналистите е неотменима част от професионалните и етичните стандарти и тази ценност, извоювана през годините, трябва да бъде отстоявана ежедневно.

22.01.2018 /17:55

Управителният съвет на Съюза на българските журналисти (СБЖ) подкрепя декларацията на бургаската журналистическа колегия в защита на свободата на словото.

19.01.2018 /16:28

СБЖ винаги ще се противопоставя на превръщането на журналистите в заложници или оръдия на битките между олигарси, или каквито и да е други противостоящи си лагери, и ще продължи да настоява свободата на словото и журналистическите права да бъдат законово защитени - цел, заложена и в законодателните инициативи, които отдавна вече са внесени от нас в Народното събрание и чието гласуване става все по-неотложна необходимост.

17.01.2018 /10:04

 Мнения

И отново станахме свидетели на безскрупулното използване на журналистите. Този път с представянето на Бялата книга за свободата на медиите в България. Форумът, организиран от едната от враждуващите медийни групировки, умело се опита да подмени големия проблем за българското общество - свободата на журналистите - със свободата на медиите.

13.01.2018 /15:03 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

Все нещо пречи на държавните ни мъже, жени, а понякога и деца, да влязат в релсите на общественото изискване за по-добър живот. Преди време намираха оправдание в сушата, кишата и Гришата (тогавашен Бойко Борисов).

05.01.2018 /20:52 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки