Тони Николов: Човекът на словото трябва да бъде оптимист

25.11.2017 /13:52 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Тони Николов

Не е за вярване, че в пренаселения и шумен център на столицата все още може да има кът на спокойствие и предразполагаща атмосфера, за да се отдаде човек на мисли за култура и изкуство. Ще попитате къде е това райско кътче, на което веднага ще ви отвърна – офиса на портала „Култура“, приютил се в старинна софийска къща в уютно закътано дворче.

Там гостувам на главния редактор на изданието Тони Николов, за да разкаже за сайта на СБЖ как и по какъв начин е открил неизвестни ръкописи на големия български творец Иван Хаджийски и за книгата си, посветена на това откритие. Е, не подминахме и размислите за нещата от живота.

Тони Николов е с респектираща биография на интелектуалец. Философ и журналист. Специализирал в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки в Париж. Николов е член на Международното общество за изследване на средновековната философия в Лувен, а от 2005 до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Един от най-търсените и четени автори и преводач.

Попаднах на едно негово интервю, в което той на зададения въпрос като какъв човек се определя, казва: „Учуден, леко съзерцателен. Все си повтарям, докато се бръсна пред огледалото, че не би трябвало да се възприемам твърде сериозно. И се сещам за дефиницията на Платон, че "човекът е само двуного без пера". А иначе, колкото и да не ни се иска, човек е такъв, какъвто изглежда в очите на другите. Те са онова огледало, в което разпознаваме какви сме всъщност. Не мисля, че е чак толкова важно как самите ние определяме себе си.“
 

На 13 октомври, 110 години от рождението на Иван Хаджийски, вие и издателство „Рива“ направихте невероятен подарък на всички, които обичат и и ценят непостижимия изследовател на бита и душевността на българина – публикувахте „изчезналата“  трета част на епохалния му труд. Как я открихте, г-н Николов?

Става въпрос за фрагменти, вероятно от тази трета част на „Бит и душевност“, изчезналия шедьовър на Хаджийски. В такива случаи винаги случайността помага. Историята е невероятна и ненадейна за самия мен. Продължавам да се питам, ако в един есенен ден не бях продължил по ул. „Раковски“, не бях завил в малките улички, където седнах в едно кафене, ако не ме беше видял един човек, ако той не ми беше почукал по стъклото, ако аз не бързах, ако не валеше дъжд и не се бях забавил заради тези листчета, дали щях да обърна внимание в крайна сметка за какво става дума.

На място аз някак си не си дадох сметка за значението. По-скоро ме привлече стилът на един от текстовете, посветен на д-р Георги Стоев. И едва по-късно, когато вече нещо непрекъснато се въртеше в главата ми с тези текстове, свързани с Троян, но не можех да допусна, че човек така просто ще попадне на Хаджийски, и то след като след толкова години всяко листче и всяка негова дума са издирвани от изследователи, при това от десетилетия.

Та вкъщи бях като стъписан, все едно ударен от гръм. Не можех да повярвам и ръцете ми се разтрепериха, когато започнах да виждам, че излиза хипотезата. Колебаех се той ли е,  или не е ли той. Изведнъж видях името му, видях кантората, факсимилето от бланката – всичко това, което се превърна в основата на една книга, но докато се превърне в книга, мина и много време, защото предполагаше отново препрочит на всички текстове, разполагане на тези описания. В крайна сметка книгата „Откъде започнахме ние“ стана факт и наистина е някакво допълнение към томовете на Хаджийски.   

А какво изпитахте, когато разбрахте какво държите в ръцете си?

Трудно се описва това състояние. То е като диалог през времето. Даже не можех да повярвам и си казвах: защо точно аз? Възможно ли е това да са текстовете на Хаджийски? Следващото усещане беше, че когато говорим за диалог, той винаги има две страни. Започнах да се питам какво сега ни казва Хаджийски? И първият цитиран от мен текст „Откъде започнахме ние“ за мен е един шедьовър на българската словесност.

Той е изключителен, защото това е някакъв текст равносметка и съвсем от късния Хаджийски. С цялото самочувствие, с цялото съзнание за това, което той е направил, когато подвежда чертата на този размисъл върху тази страна, върху този бит и култура… Изведнъж започва да задава своите въпроси, да говори за културното стъпало и се връща в началото и прави своята лична културна равносметка. Усещането на тази културна равносметка е невероятно, защото в този текст като че ли на бързи обороти се превърта цялата българска участ.

След като вече книгата я има, потърсихте ли този човек, който ви поднесе това съкровище, и който, до колкото узнах, почти насила ви е набутал тази папка в ръцете?

Няма го. Чакам да ми се обади, но доколкото разбирам, е заминал за някъде. той е от тези хора, които можем да наречем странстващи рицари на миналото. Те са ту тук, ту там, пътуват, често ги няма. Оттогава не съм го виждал и ако го срещна, ще му разкажа. Оттогава съдбата няма дубъл – такова нещо един път се случва. Може би това беше една от причините тогава, в онази есенна вечер, да направя тази стъпка, защото в много други случаи съм се убеждавал, че ако не направиш нещо, то изчезва завинаги. Други колекционери познават това усещане.      

Ако се върнем към новооткритите фрагменти от безценния архив на Хаджийски, какво съдържат те? Има ли нови теми и мотиви?

Има развитие.Вече казах за неговата културна равносметка „Откъде започнахме ние“. То е нещо непознато. В самия му край той говори, че би трябвало да има и продължение и това да е, вероятно, неговата духовна автобиография, както е мислил. Вторият текст,спомени за д-р Георги Стоев, също е много интересен, тъй като по свидетелството на неговия съгражданин Димитър Гемиджийски имаме тази история, че вероятно в третия том е имало и портрети на съвременни троянци.

Ако се вярва на това дълго писмо, т. е. това е едно свидетелство на Гемиджийски, от 60-те години, той разказва, че седем часа е било това четене. То е след бомбардировките през 1944 г. в Троян, а това е много време. Представяме си го и с неподражаемия хумор. Има нещо, което често се забравя, и то е, че Хаджийски е не само баща на българската социология, не просто е голям изследовател, той е много голям български писател. Чувството му за хумор е невероятно, неподражаем, дори приятелството му с Чудомир и други автори намира допълнително обяснение.

Третият текст също е много интересен, и то не толкова, че той е върху един разказ на Ст. Ц. Даскалов, сам по себе си забравен - „Магдина чука“, а върху тази идея за образа и сравненията, защото той като че ли изгражда някаква теория на стила. Неща, които са изключително интересни за ранните литератори дори. Тези чисто теоретични постановки, цялата работа е направена някак си във фрагменти,които аз наредих в тази последователност. Тя може да се чете и препрочита.

Знаем, че „ръкописите не горят“, отбелязвате , че те се появяват, когато са потребни на новото българско поколение. Как новооткритият труд кореспондира с нашето време? Кои са актуалните акценти?

Непрекъснато си мисля, че тъй като младите хора обичат винаги да има нещо ново, даже се питах в каква степен те посягат към текстовете на Хаджийски, защото те се преиздават, но не са чак толкова популярни. След големия бум (60-те, 70-те, 80-те години) имаше десетилетия – и отново има, някакъв спад в интереса към Хаджийски. Той не е толкова четен и препрочитан, авторите станаха други. Симеон Радев, Захарий Стоянов, Георги Марков за по-младото време, а Хаджийски някак за миг остана в сянка.

Питам се дали появата на тези негови текстове, и то точно с тази много лична изповедалност на първия текст, с едно съзнание на неграмотния дядо, на изключителната бедност, на ходенето пеша до училище, как то би разпалило интереса на едни поколения, които от там тръгват към „Оптимистична теория на нашия народ“, към други негови текстове. Иска ми се да вярвам, че е така, защото виждам, че книжката дори влезе в класацията на „Български книжици“ и към нея има интерес. Направиха и допечатки, което означава, че все пак Хаджийски има своята аудитория, че е четен и препрочитан.

Вероятно именно нещо такова има някаква актуалност. Обикновено когато една нация търси целта си някак си интуитивно и се колебае напред-назад, тя обикновено поглежда към миналото, и в момента го има този поглед към миналото. Май се усеща и с други текстове, и с други романи. Може би Хаджийски в тази връзка има какво да каже.

А като журналист и философ, как си обяснявате защо днешните политици не се „съветват“ с Иван Хаджийски и подминават неговите прозрения?

Ами ние не сме във времето на политиците ерудити. Ако трябва да подведем чертата на прехода, би следвало да кажем, че цяла бездна ни дели от Великото народно събрание, когато малко преди това Желю Желев беше написал една статия в „Народна култура“ - „Историческото време на интелигенцията“. Отдавна интелектуалците излязоха от политиката, а политиците най-малко се възприемат като интелектуалци.

Сигурно ще се съгласите с мен,че едва ли бихте чули да споменават много книги в обществения дебат. Той се огруби, и бих казал, доста снизи. Както виждате, всички метафори са от сферата на телесната долница, по-скоро в дебата, който чуваме в парламента и сутрешните блокове. В тази връзка не виждам къде е не просто мястото на Хаджийски, а мястото на българската словесност.

Защо се скъса тази връзка между политици и интелектуалци, защо се образува пропаст? Като че ли интелектуалците днес са непотребни?

Във време на тежки изпитания интелектуалците опитаха. Времето на 90-те беше наистина голямото време на интелектуалците, и при първите двама президенти. След това имаше отдръпване, защото сметнаха, че са неразбрани. И ето виждате накъде се насочи народният вот. Сега, както виждате, в парламента говорят на нивото на кръчмата, на човека от кръчмата. Това, както се вижда, също не се ползва с огромна народна любов. Сега ми е интересно какъв би бил следващият народен избор, защото по някакъв начин всички възможности се изчерпаха.

Как ви помага на вас Хаджийски в журналистическата професия и като автор на книгите „Пропуканата България“и „Българската дилема“?

Помага ми в осмислянето. Човек не може да тръгне напред, без да има ориентирите си. Има някои автори, които винаги са на бюрото ми, когато пиша, и Хаджийски е един от тях. Споменах Захарий Стоянов. Писах предговора към неговата биография на Васил Левски. Георги Марков, чиито есета издадох.

Човек, пишейки, заставайки лице срещу лице с проблема, трябва да има своя компас, а българската дилема е винаги една и съща. Тя е доста идентична. Всичките тези проблеми, които имаме с днешна дата, сме ги имали и в миналото. Част от тях не са решени и се търси опит да бъдат решени. Ако видите класическите деления между Изтока и Запада, русофили и русофоби, кои сме ние. Всичките тези въпроси непрекъснато се повтарят и ги има в българската класика.

Може ли да мине сериозната българска журналистика без да осмисли откритията на Хаджийски?

Ние вървим във време, когато българската журналистика, не бива никога да обобщаваме, но тя по-скоро е някаква чисто емпирична, теренна дейност. Но вижте колко е различна емпиричната дейност на един Хаджийски, който все пак изведнъж от всекидневието прави един разрез до началото и обратно и в своята публицистика,защото и той се е занимавал с журналистика и никога не е забравял това. А това все повече изчезва.

Вечността все по-малко се „подпъхва“ в настоящето. Като че ли прекалено сме редуцирали всичко до секундата, до мига и когато четете много какъвто и да било от днешните текстове, той като че ли няма нищо, което да го предшества, и като че ли много често липсва това, което би се случило. Много е рязано.

Как поддържате на високо професионално равнище вашия сайт „Култура“? И как оцелявате в тези трудни времена?

О, благодарение на фондация „Комунитас“, която е собственик на портал „Култура“, в. „Култура“, “Християнство и култура“. Трябва да има някой да застане зад теб, иначе в тези времена е невъзможно. Това, което правим, искаме да го правим професионално и на добър език, без да се люшкаме в модите на времето, без да правим отстъпки на лошия вкус. Екипът от съмишленици е доста силен.

Аз съм изключително благодарен не само на моите колеги, но и на колумнистите, защото писателите Теодора Димова, Деян Енев, проф. Калин Янакиев, доц. Даниел Смилов, Иван Кръстев, който ни изпраща своите текстове, са хора, които придават не просто едно лице на това пространство за култура, но го превръщат в едно европейско лице.

Между многобройните ви преводи на знакови книги от световната култура е и енцикликата „Блясъкът на истината“. Какво е за вас истината- като откритие и позиция на журналиста?

В цялата тази енциклика покойният папа Йоан Павел ІІ, вече св. Йоан Павел ІІ, изхожда от една дефиниция на Аристотел: Истината и нейният блясък, винаги съвпадението на проблема, осъзнаването на вещта, с мисълта за нея. Това е чисто Аристотелистка теза. Истината обаче винаги трябва да бъде откритие. В този смисъл, че ако в светлината на проблемите, за които говорим, не се опитваме да намерим някакъв по-широк хоризонт, то ние по някакъв начин сме загубени.

Истината не е нещо, което може да се пипне с ръка веднъж и завинаги. Тя е нещо много по-дълбоко, което стои пред нас и така ни изтегля пред проблемите. А ние по-скоро добавяме духовен контекст. В това е блясъкът на истината. Ако говорим в една глобална християнска перспектива, покрай многото дребни истини, които ние твърдим, че разпознаваме или не, има само една, и то на нашия Спасител, който е казал: „Аз съм истината, пътят и животът.“ Голямата истина, към се стремим.

Възможно ли е в нашата професия,особено във време като днешното, да съществува истинска свобода на словото?

Тя винаги е съществувала и трябва да съществува тази свобода на словото. Не че това е толкова лесно. В определени времеви отрязъци знаем, че за това много се плащаше, но въпросът е да нямаме автоцензура и да можем наистина да я отстояваме. Никой не може да заключи устата ни и съвестта е тази, която винаги трябва да ни казва да пишем и говорим това, което мислим.

Кои от откритията и мислите на Хаджийски са ви направили най-силно впечатление и обичате да ги цитирате?

Много са и сега се затруднявам дори да си помисля кое от всичките да спомена. Да! Може би „Оптимистична теория на нашия народ“ винаги ме е привличала. Защо е оптимистична теорията му, след толкова песимистични за българския народ и твърдението, че Бог е бил песимист? Той винаги е казвал, че трябва да помним откъде сме започнали. Едва когато помним това, ние ще разберем докъде сме стигнали и къде се намираме в момента.

И последният ми въпрос е свързан пак с Иван Хаджийски, с който започнахме, и с него да завършим разговора ни. „Теорията“ си за нашия народ Хаджийски определя като „оптимистична“. А вие оптимист ли сте?

Аз винаги съм оптимист по природа. Смятам, че човекът на словото трябва да бъде оптимист. В противен случай, ако сами си спуснем кепенците, изпаднем в традиционното вайкане, че сме най-нещастните хора в днешното нещастно време, в което живеем, няма да се получи нищо.

Дори и в журналистиката все пак има някаква мисия. За журналистиката има много дефиниции, но аз най-много харесвам тази на основателя на в. „Монд“ Юбер Бьов-Мери, която казва, че е „контакт и дистанция“. И това никога няма да го забравя – да си непрекъснато включен и в същото време да си непрекъснато леко отдръпнал се като зрител. Никога да не се приплъзваш в позицията, примерно, на политика. Това за мен е много важно и в крайна сметка е пак позиция на оптимизъм, а и на професионализъм.

 

Снимки Иван Василев и архив     

Сподели в
 

Преди по-малко от месец отбелязахме годишнината от създаването на едно от авторитетните български списания - „Пламък“. Вече 95 лета то продължава да е търсено и обичано от читателите, макар и да има зад гърба си достолепна и респектираща история. Драматичните събития не успяха да угасят неговата светлина и днес то продължава да оставя неизбеляваща диря в българската литература и сред нейните почитатели и следовници.

21.10.2018/16:24

Многостранни са талантите на директорката по реклама и връзки с обществеността в списание „Осем”, която е известна актриса. Моноспектакълът й „Приятно ми е, Ива!” е едно от театралните събития на годината

20.10.2018/09:58

По повод 110-годишнина от обявяването на Независимостта на България в Държавната агенция на архивите бе представена книгата на доктора на историческите науки и дипломат проф. Петър Куцаров „Независимостта на България и Русия“. Това е втората част от поредицата му „България в руските секретни архиви“. Първата беше посветена на Съединението.

10.10.2018/15:40

В заглавията на много от книгите му присъства думата „война“. Автор е на книги, в които разкрива жестокото й лице по време на събитията в Северна и Южна Корея, Виетнам, Лаос, Камбоджа. Пет са книгите му за войните в Азия през ХХ век. Сред тях са „Мълчаливата война“, „Войната в Южен Виетнам, както я видях“, „Студената война в Германия“… Такъв бе и животът на талантливия австралийски журналист Уилфред Бърчет - преминал в сложни и опасни времена.

09.10.2018/09:33

Ирина Вакуловска е известен журналист. Била е водеща на предавания в тв каналите РТР, СТС, НТВ и радиоводеща. за своята работа тя е лауреат в категорията „Авторски програми“на престижната награда „ТЕФИ“, която наричат „Оскар“ на руската журналистика.

05.10.2018/15:55

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

СБЖ отново настоява Народното събрание да обърне внимание на внесените преди повече от година наши предложения за законодателни промени в защита на журналистическия труд и свободата на медиите. Изискваме да се увеличи наказанието за посегателство над журналисти и то да се определи в Наказателния кодекс като квалифициращ признак от съответните състави на престъпление - заплахи, телесни повреди, убийства и пр.

07.10.2018 /20:52

Отличието е учредено съвместно от УС на СБЖ и от НС на БСП в памет на големия български публицист, оглавявал и СБЖ

03.10.2018 /07:14

Публикуваме изказването на председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова, което тя не получи възможност да произнесе по време на дискусия в НС по повод медиен законопроект, задвижен от депутати от ДПС. На предложенията на СБЖ за законодателни промени в защита на свободата на словото и правата на журналистите, които бяха внесени преди повече от година в Комисията по културата и медиите, и досега не е даден ход

21.09.2018 /19:30

 Мнения

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

На сърдития на цял свят премиер Бойко Борисов медиите, опозицията и чужденците са му виновни за „охулването” на държавата, която именно неговото управление докара дотам, че на всички да изглежда логично убийството на журналистка, посмяла да засегне темата за корупцията

10.10.2018 /14:54 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 10 гости

Бързи връзки