Пенчо Чернаев: Пенсионирани журналисти няма

01.12.2017 /12:00 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Август 1989 г. Редакцията на в. „Учителско дело“. В кабинета на тогавашния главен редактор Пенчо Чернаев, вторият от дясно. Снимка на Тодор Славчев

За него може да се каже, че от породата скромни и с нищо не парадиращи хора. И ако трябва да го асоциираме, най-вярно ще му пасне образът на голяма част от героите в прекрасните стихове на Борис Христов – онези, които са свити и които не блестят в светлината на самодоволството и пъченето. Но когато дребният на ръст Пенчо Чернаев се изправи пред аудитория, колкото и да е бъбрива залата, моментално замлъква и го слуша с интерес и респект.

Такъв си е той - мъдър, пословично всеотдаен и скромен, знаещ много и готов с желание да протегне ръка за помощ. И някак, без да парадира, оставя след себе си талантливо написани книги, ярки журналистически материали, вестници със своя позиция и облик, и разбира се, много и много хора, които споменават името му с искрена благодарност.

И той както всички е подвластен на времето и ето че на шега и на истина навъртя 90-те. Но е все така „активно в професията“…

На 12 декември от 17 часа в СБЖ ще се съберат приятели и колеги на Пенчо Чернаев да уважат неговия юбилей.

И тъй като по стародавна традиция преди такива дати човек прави равносметката на стореното от него или пък други търсят от него такава, и аз реших да се обърна към него и да го накарам да сподели за сайта на СБЖ за своя житейски път.

Но все пак да припомним кой е Пенчо Чернаев

Учител, преводач, журналист, литературен критик и краевед. Автор на повече от десет книги, сред които „Яснец“, „Помничета“, „Шестнайсет“, „Автори и книги“, „Творци от Балкана“, „Бяла книга, черно просо“, „Трапезник“ и други. Работил в редакцията на в. „Труд“, а след това и дълги години, та чак до пенсия, като зам.-главен и главен редактор на превърналия се в институция в. „Учителско дело“. Член е на СБП и на СБЖ и е носител на престижното негово отличие „Златно перо“ .       

 

 

Как се чувства един кандидат-столетник, Пенчо, работил почти цял живот в медия като учителския вестник, който е прехвърлил стоте?

Хайде да не говорим за столетничество. Твърде далече е все още. Академик Александър Балан почти стигна стотната, но не можа да я посрещне. В моето балканско село Руховци имаше 2 – 3души, навлезли в столетието си, но не доживяха до стотната. В нашата напрегната, нервна, изнурителна професия, журналистическата, много редки, единични  са случаите на физически и духовно жизнени колеги, като Милен Гетов, Кирил Янев, Стоян Бойчев…

А може ли да се търси някаква прилика в съдбата на журналиста и на медията, в която е работил и какво им е помогнало да оцелеят?

Едва ли. При мен това е щастливо съвпадение. Учителският вестник е създаван от далечни, достойни предци, в друг век и в друга епоха, минал е много перипетии, съществувал е под различни названия, имал е различни главни редактори.

Приликата може да се търси единствено в благородството на целите.

Кое време може да се нарече за един вестник „златно”? Откри ли за себе си тайната какви качества и условия са необходими?

Това навярно е времето, когато най-осезателно се чувства връзката между читателите и изданието, когато доверието към него расте и интересът се увеличава. Конкретно за „Учителско дело“, мисля, че това беше втората половина на 80-те години от миналия век, когато редакцията и НИЦЖ (Научно-изследователският център по журналистика) под ръководството на проф. Димитър Георгиев завършиха нова концепция за развитието на вестника до 2000-та година. Тя беше одобрена от издателите  и трябваше да се въведе в действие. Вестникът получи 16 голямоформатни страници (нещо рядко за това време, стана може би първият „голям“ вестник у нас), финансирането му бе осигурено, редакцията увеличи състава си, постъпиха нови, интересни пера… Това съвпадна с идването на главен редактор на Дамян Обрешков. За негова чест, той с целия си авторитет, знания, натрупан опит се „впрегна“ за постигането на поставените цели, давайки своя личен пример и принос. Този период бе изпитание и за него, и за мен, и за целия колектив. Опитността и знанията на такива дългогодишни редактори, като д-р Иван Шапкарев, Мария Кирова, Снежина Гутуранова, Йордан Йорданов, трябваше да се „комбинират“ с „новите“ очи и виждания на Еми Барух, Павлина Попова, Димитър Найденов… Мисля, че всички заедно успешно се справихме. Вестникът достигна тираж над 80 хиляди, започна да прониква и в среди извън учителските, имаше влияние в обществото.

През над 130-те си години вестникът на българската просвета е бил с различни имена, последното не е най-оригинално и „грабващо”, а се радваше на огромен читателски интерес като духовно явление. Какво го отличаваше от другите в многобройната фамилия „…Дело”?

Мисля, че е това: не „заиграване“ с читателя, а диалог с него, не залитане по „жълтичкото“, а вяра в написаното, подкрепа на истината и на справедливото слово. (Не го соча като пример, а отговарям  на зададения от теб въпрос.)

Защо се стигна до „роенето” му – появата на „Аз Буки”?

Карло Голдони отлично го е казал: Не може да се слугува едновременно на двама господари. Направлението е уж едно, реципиентът – също (учителството), но интересите са различни. Не може за несполуките, недъзите и пропаданията в системата, вината да се хвърля единствено върху най-долните чинове – учителите.

Кога и къде беше най-голямото ти изживяване и предизвикателство като журналист?

Май че го казах вече в отговор на твоя втори въпрос.

На какво може да разчита един ръководител за успешна медия?

На своя колектив, на своите колеги, на вярата и убедеността в онова, което прави.

Лесно ли се преодоляваше „в онова време” ведомствената зависимост на вестника? Това е въпрос и за свободата на словото. Сигурно още пàри споменът за реакцията на властта за публикацията „Шаечена интелигенция” на Цветан Стоянов, спирането на вестника заради речта на Славчо Трънски, много други „смели материали”.

Не, не бе лесно. Заради една нестандартна първоаприлска хумористична страница министър Ганчо Ганев се бе заканил да „разгони“ цялата редакция.

Преодоляването на зависимостта обаче не се постига с „послушковщина“ на всяка цена, с докарване и слагачество, а с отстояване на принципи и защита на истината.

А днешните медии радват ли се на по-голяма, истинска свобода?

Едно от завоеванията на сегашното ни време е именно свободата на словото. В отделното издание тя едва ли съществува, не можеш да се обявиш срещу работодателя си. Усещането за свобода идва от разнообразието на медии, от възможността чрез тях да се изказват различни мнения, да се представят различни гледни точки, да се водят спорове, дискусии, да се отстояват позиции, да се чува гласът на различни слоеве от обществото.

Жалко е обаче, че в надпреварата, в конкуренцията да се спечели читателя, пак се използват нечистоплътни методи и средства – „голичкото“ да е на всяка страница, да се възбуждат недобри чувства и страсти. Забравя се, че медиите в много голяма степен определят вкуса на обществото,че те имат и възпитателна функция, тъй като влияят силно върху отделната личност, особено подрастващата. Те следва да си дават сметка какво поднасят всеки ден на аудиторията.

Как откривахте и привличахте изявени журналисти и писатели? Във великолепната книга „Златното време на един вестник” твоята колежка Мария Галишка – Владимирова е събрала спомените на куп известни имена и почти всички споменават с благодарност как си ги открил и привлякъл на работа – на срещи в кафене, на улицата и т. н. (познато и сега!). Те какво ново внасяха в тематиката и облика?

Освен посочените от теб начини, в редакцията сме вземали и млади колеги направо от университета. Ще дам пример с известните днес журналисти Зоя Захариева и Божидар Лазаров. Поисках ги направо от декана на факултета по журналистика. Търсехме кадърни хора. Младите носят устрема към новото и свежото на делника.

Колкото до сътрудничеството на изявени журналисти и писатели, това е постоянна политика, всекидневно изискване. Тях сме ги търсили, канили, уговаряли. Това отначало се отнасяше главно до учените-педагози, но после го разширихме в цялата научна и художествена сфера. С тогавашния председател на СБП Любомир Левчев например направихме специална среща със състава на редакцията.

Как се създава творческа атмосфера и климат в колектива и какво научи за себе си и професията от вота на доверие, който поиска от колегите??

В отговор на този въпрос (както и на другите) се боя да не идеализирам миналото и да представим желаното, „идеалното“, като направено и постигнато.

Създаването на творческа атмосфера не става със заповед, не с еднократен акт, а е дълъг и труден процес. Всъщност аз продължих върху основите, заложени от моята предшественичка, високо принципната Мария Силянова. Най-важното, мисля, е вярата в хората, да имат те условия да покажат и дадат най-доброто от себе си, да го укрепят и развиват, да няма делена на „мои“ и на „други“, да не се потиска критичният глас, да не се води „карез“. Извънредно много допринася справедливата, обективна оценка на ръководителя, насърчението на всяка сполучлива изява. В надпреварата на перата се изявяват дарбите, неслучайно десетина души от редакцията станаха членове на СБП, а като се вземат предвид и кореспондентите – бройката се увеличава. Сред приетите са такива имена като Симеон Правчанов, Иван Спасов, Драгомир Шопов, Александър Михайлов…

А вотът на доверие, даден ми от колектива в преломието на 1989-та, е може би най-голямата ми награда.

Как успя при тази твоя служебна натовареност да следиш отблизо литературния живот и да напишеш запомнящи се книги, като „Яснец”, „Помничета”, „Съцветия”, сериозни литературни анализи, да откликваш с рецензии за десетки новопоявили се заглавия?

Откровено казано, не смятам, че съм успял кой знае колко (прекалено много се отдавах на редакцията, на работата си, разпилявах се). Създаденото (книгите, за които говориш) дойде главно след пенсионирането ми, когато успях да се концентрирам и вдълбоча в себе си. Затова искам да кажа на младите колеги: не се бойте от пенсионирането, то не е предел! Ще повторя една позната мисъл: Пенсионирани журналисти няма. Перото, вътрешното горене или го има, или го няма.

Мнозина колеги създадоха най-стойностните си творения след пенсионирането. Примери много – проф. Колю Колев, Генчо Бъчваров, Атанас Тончев, Лиляна Кънева, Камка Новакова… От нашата редакция – Илка Попова, Мария Владимирова, Зоя Захариева….

Учител, преводач, журналист, литературен критик, краевед – какъв се чувстваш най-вече?

Основното получих от благородната, божествената учителска професия, която гради хора, а журналистиката стана моя житейска съдба: Съчетавах двете на един терен – просветното поприще.

Кои качества у човека цениш най-много? А в журналиста? Нещо промени ли се с годините?Какви качества мразиш?

У човека ценя най-вече човещината, добротата, готовността да се раздава за другите. У журналиста? Даровитото перо, но веднага редом с това, отговорността пред белия лист, пред читателите и професията. Естествено е, че с годините много неща се променят – идеи, критерии, ценностни системи, но от дън сърце презирам и ненавиждам предателството – във всяко отношение.

Към великолепните си книги няма ли да прибавиш и едни мемоари – има какво да споделиш с читателите, които те помнят и обичат?

Благодаря за оценката, но мисля, че едва ли ще успея да направя мемоари. Годините напредват, силите отслабват, болестите изстискват тялото и душата, паметта бързо се изтощава и уморява.

Ако поживеем, ще видим…

И накрая,  Докторе (нека използвам твоето обръщение към колегите!), да ти пожелаем преди всичко здраве и да си все с тая непарадираща и неостаряваща активност и съпричастност към всичко, което става в духовния ни живот!

Снимки Иван Василев и от книгата „Златното време на един вестник“

Сподели в
 

Май беше краят на юни миналата година, Евгений Станчев се обади, че за ден-два е в София, та да се видим, преди пак да си замине за Годеч, където прекарваше от април до декември.

02.02.2018/16:45

Причините са финансови, твърдят издателите. Прочутият с разследванията си разкрепостен седмичник се сбогува с читателите, повтаряйки в последния си брой своята емблематична корица от 1976 г. с голата Марисол-Пепа Флорес - кинозвезда, изгряла в невръстна възраст по времето на франкизма, а при прехода към демокрация станала комунистическа активистка

31.01.2018/13:53

Георги Ганев е автор на романи, сборници разкази и политическа сатира. Член на СБЖ и на СБП. От двадесетина години живее в Аризона, САЩ. През 2017 г. получи годишната „Априлова награда“ на община Габрово за последния си роман-бурлеска „Ангелът и Яков“.

30.01.2018/09:55

Вървенето по дирите на една изгубена снимка ме срещна с един изключително интересен и благ човек. Моят съпруг тръгна да търси един свой изгубен портрет, който преди десетилетия му направил един от класиците във фотожурналистиката Тодор Славчев. Той намери координатите на неговата внучка, която е подхванала изключително благородното дело да съхрани и дигитализира огромния фотоархив на своя дядо, което прави вече много години.

27.01.2018/17:03

Преди 26 лета през март бял свят видя в. „Нощен Труд“, едно ново явление в медийния живот на България. Той много бързо набра скорост и стана най-търсеният - от премиера до шофьора. Мнозина и днес си спомнят зеления вестник, както го наричаха, и споделят, че им липсва. Други пък го наричат институция, защото много от министрите и политиците се съобразяваха с написаното в него, тъй като то винаги беше истина. Командир на екипа от „прилепите“ (журналистите така се наричаха) беше Пламен Каменов, който от шеф на репортерите в „Труд“ стана главен редактор на „Нощния“.

18.01.2018/15:30

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод декларацията на журналистите от предаването „Денят започва с култура” на БНТ, УС на СБЖ заявява категоричната си позиция, че свободата на словото и на журналистите в обществената телевизия трябва да бъдат гарантирани при всички обстоятелства. Ненамесата в работата на журналистите е неотменима част от професионалните и етичните стандарти и тази ценност, извоювана през годините, трябва да бъде отстоявана ежедневно.

22.01.2018 /17:55

Управителният съвет на Съюза на българските журналисти (СБЖ) подкрепя декларацията на бургаската журналистическа колегия в защита на свободата на словото.

19.01.2018 /16:28

СБЖ винаги ще се противопоставя на превръщането на журналистите в заложници или оръдия на битките между олигарси, или каквито и да е други противостоящи си лагери, и ще продължи да настоява свободата на словото и журналистическите права да бъдат законово защитени - цел, заложена и в законодателните инициативи, които отдавна вече са внесени от нас в Народното събрание и чието гласуване става все по-неотложна необходимост.

17.01.2018 /10:04

 Мнения

Българските данъкоплатци ще трябва да платят от джоба си за дързостта на един водещ да размахва среден пръст от екрана на националната телевизия

15.02.2018 /18:38 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

Няма съмнение, че поведението на Емил Кошлуков в петъчното издание на „Още от деня“ е укоримо. Едва ли има някой, колкото и пристрастен да е, който би защитил демонстрирането на неприлични жестове от телевизионния екран. Особено когато става дума за Националната телевизия, която би трябвало да е еталон за журналистически стандарти.

13.02.2018 /18:22 | Автор: Майя Любомирска | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 28 гости

Бързи връзки