Георги Ганев: Българската журналистика загуби битката да е четвърта власт

30.01.2018 /09:55 | Автор : Елена Трифонова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Георги Ганев

Георги Ганев е автор на романи, сборници разкази и политическа сатира. Член на СБЖ и на СБП. От двадесетина години живее в Аризона, САЩ. През 2017 г. получи годишната „Априлова награда“ на община Габрово за последния си роман-бурлеска „Ангелът и Яков“.

За последния Ви роман „Ангелът и Яков“ в българските медии се писа доста. Той ви донесе и годишната „Априлова награда“ за култура на община Габрово. Как приехте отзивите и как наградата?

Няма да се вайкам като Славейков („че кат няма поету награда”…), но може би от тридесет години не съм получавал никаква литературна награда и това по-скоро ме смути, отколкото зарадва. Може би, защото научих за удостояването ми, когато вече се бях прибрал в Америка. Разбира се, наградата на името на големия възрожденец, просветител и народен будител Васил Априлов, макар и регионална, не може да не предизвика вълнение. Вълнението ми е не толкова писателско, колкото патриотично и гражданско. Приемам я несамо като писател, но преди всичко като следовник на идеите и делото на големия габровец. Завършил съм Габровската Априловска гимназия, което само по себе си предопределя и отношението и цената на тази награда.

За представянето на книгата се върнахте в родното Габрово миналото лято. Как намерихте града, габровци, местата, които познавате от детството си?

Тъй като вече почнах да цитирам поетите, ще спомена и нещо от Кирил Христов, който напускайки България пише: „Сбогом тихичка родино, напускам те без жал!”. Признавам си, че поне досега не съм изпитвал болезнена носталгия. Имало е тежки дни, в които бих нарекъл чувството по-скоро примирение със съдбата, граничещо с апатия. В началото, когато пристигнах в Америка, имаше мигове, в които веещото се почти навсякъде американско знаме ме сепваше с въпроса: ”Къде съм?”. Мъчех се над знамето да си представя едно „облаче ле, бяло” и така потисках, надигащата се понякога буца в гърлото. Но сега, когато се прибирам в родния град, буцата се надига, задушава ме и навлажнява очите ми. Въпросът „Къде съм?” блъска немилостиво в съзнанието ми, защото облачето би трябвало да бъде тук, на това небе...а го няма! Спомням си, че в началото на борбата за демокрация на една сбирка в габровската зала „Възраждане”, обърнете особено внимание на името, защото то може би ме е подвело да изрека пред стотина души наивните глупости, че само след година-две ще бъдем Швейцария на Балканите. Само след година-две българската демокрация бе издупчена като швейцарско сирене. Дългият и все още незавършил преход, обезличи града и обезлюди някогашния български Манчестър, прословутата габровска сметка е вече „сметка без кръчмаря”, болшинството от хората са някак омърлушени и неразговорливи и въобще не им е до шеги, нито габровски, нито световни. Не знам дали ще ми повярвате, но на представянето на книгата в Дома на хумора, вместо да се почувствам весел и жизнерадостен, ме обхвана една неочаквана рефлексия, изпитах дълбок срам от това мое някогашно словоблудство, че ми се прииска чрез романа си „Ангелът и Яков” символично да целуна ръка и да поискам прошка от моите съграждани.

Вие сте работил като млад репортер във вестник „Тревненски зов“ – говорим за годините преди промените в България. Какво беше за вас тогава и как гледате от годините и натрупания житейски опит на онази „провинциална школа“ след университета?

Връщате ме в годините, за които си спомням с лека насмешка и снизхождението на „варен и печен”, „живял и патил”. Тревненският вестник бе едно задължително стъпало, което ми откри нов по-голям прозорец. Писането бе вече станало професия, което предизвикваше известно замайване и някакъв непознат гъдел, който те кара да се чудиш да се смееш ли, да плачеш ли. Имах късмета като журналист да се запозная с живеещия в близко тревненско село писател Никола Радев, който по това време бе директор на издателство „Профиздат”. С негова помощ успях да издам и първия си сборник с разкази „Страх от врабчета”. Вече освен журналист, бях и писател и тогава ми се струваше, че това ми дава двойна цена.

Кога един журналист започва да пише художествена литература?

Това е въпрос от вида „кокошката или яйцето”. „В началото бе словото”, така започва евангелието на Йоан, а аз само ще добавя и истината и любовта. Когато ги има тези три неща е без значение какъв е получения резултат - художествено внушение или обществено значима полза.

Когато решихте да се преместите отвъд океана – имаше ли съпротива от писателя във вас за тази решителна крачка в живота?

Повече от двадесет години се лутам духовно и физически между континентите. Наричам себе си не емигрант, не изгнаник, а изгоненик. Напуснах България в едно трудно време. Като журналист и демократ бях настъпил политическата мотика, и от червената и от синята страна. Останах около пет години без постоянна работа. Писането на книги не се очертаваше като изход от неясния и непредвидим преход. Бях вече член на Съюза на писателите с един сборник разкази и два романа зад гърба си, но някак си усещах, че в обозримото бъдеще не ще може да се разчита на писането, така че, писателят въобще нямаше думата. Живот на социални помощи и безработица бе неприемлив и бих казал, че в един „исторически” (за мене, разбира се) миг, печалбата от лотарията „Зелена карта” бе повече от изход. Понякога си мисля, обаче, че всичко можеше да тръгне по друг начин, защото през цялото това време се чувствам като ковач на когото огнището е тук, а наковалнята през реката.

Живеете в САЩ, но пишете на български по общочовешки и много източноевропейски проблеми. Излишно е да ви питам дали се чувствате космополит и гражданин на света. Но според вас – кои са нещата, оставащи неразбрани от американците за нас и какво българите никога няма да разберат и проумеят за американците?

Да оценяваш и правиш разлика между два народа е трудна и главоболна работа. При всички случаи приликите ще са повече от разликите. Няма да се впускам в народопсихология и ще се задоволя само с три неща: американците имат американска мечта, колкото и изкористена според мене да е тя, ние лелеяхме дълго време, без вяра, измислената мечта за „светло бъдеще, а сега живеем ден да мине, друг да дойде. Американците имат Ден на благодарността, на нас по ни прилича Ден на завистта. В Аризона, където живея, има предупредителен пътен знак с нарисувана патка с малки патенца, в България има „зебри”, на които умират хора.

С какви очи днес гледате на журналистиката?

Погледът от далече може да се окаже безфокусен и не дай Боже късоглед и затова ще кажа, че гледам с очите на Темида. През последните двадесетина години съм публикувал журналистически материали, колкото пръстите на едната ръка и то насочени към някои неуредици на Габровската община. Така, че нямам нито професионално основание, нито пък морално право да съдя или анализирам състоянието на гилдията. Има много трески за дялане, но най-вече ме безпокои рецидивът на някогашното партийно послушание. Но все пак, отвътре нещо ме напъва и не мога да не го кажа - българската журналистика пораженчески загуби битката за четвърта власт, сега даже не е и четвърта дупка на кавала... За радост статиите в излязлата наскоро „Черна книга на правителственото разхищение в България” дават надежда, че българската журналистика, а и българския демократичен процес като цяло, ще видят своята бяла лястовица.

Вие гледате на ставащото в родината малко или повече отстрани. Кой би могъл да бъде моралният коректив на българите на общество днес – човек или повече хора, думата на които да тежи в обществото, извън политиката, извън баластрата на дребнотемието.

От доста време насам чак през океана дочувам настоятелно и гръмогласно да се задава въпросът „КОЙ”. Романът „Ангелът и Яков” е опит за умалена литературна дисекция на прехода и породения от него мафиотско-олигархичен модел, поставя, но не отговаря на въпроси. Спомням си, че дядо ми на неудобния въпрос „КОЙ” се сопваше ядосано: ”Койчо от Койчевци и Койна от Койнаре!”, с една дума - никой. Моето дълбоко убеждение е, че на този въпрос няма да се отговори нито днес, нито утре, вдругиден, че дори и в някакъв далечен Видовден. По-важно днес е тихо, но настоятелно да си зададем въпроса не „КОЙ”, а „КОИ”. Кои сме ние, какви сме ние, защо сме ние? Тогава наболелият въпрос защо несъстоялият се демократичен преход бе изроден в мафиотски, ще намери своя отговор, а нотките на олигархична риторика и политическото надвикване ще се обезсмислят. А отговорът на въпроса „КОЙ” нека оставим на бъдещите директори на българските затвори. Вярно е, че гледам на ставащото в родината малко отстрани и повече отгоре. В такъв пространствено - времеви ракурс се проявява и надеждата, че народ, който за стотина година два пъти е преживял първоначалното натрупване ще има и правото на ново Възраждане.

И тъй като поводът за това интервю е новият ми роман, считам че е нужно да споделя, че неговото осъществяване се дължи на екип, пръснат по целия свят. Без спонсора, писател и журналист Ангел Колев, когото фамилиарно наричам Матей Миткалото от Филаделфия, без неговото любородно дело „За буквите”, този роман нямаше да види бял свят. Безкрайно съм благодарен на известния български писател, редактор и кръстник на книгата Йото Пацов от село Ъглен, издателят Христо Пацов от Люксембург, в чието издателство ”Потайниче” ръкописът стана роман, художника Василен Васевски от Чикаго и аз - габровецът от Финикс….

Сподели в
 

За потомката на храбрия подполковник Павел Калитин, загинал в боевете край Стара Загора, опазвайки неопетнено Самарското знаме, Ирина Каховска-Калитина може да се каже, че е представител на старата руска интелигенция. Тя носи у себе си загадъчността и поезията на руската душа и сякаш животът й е посветен на красивото.

18.02.2018/14:54

Май беше краят на юни миналата година, Евгений Станчев се обади, че за ден-два е в София, та да се видим, преди пак да си замине за Годеч, където прекарваше от април до декември.

02.02.2018/16:45

Причините са финансови, твърдят издателите. Прочутият с разследванията си разкрепостен седмичник се сбогува с читателите, повтаряйки в последния си брой своята емблематична корица от 1976 г. с голата Марисол-Пепа Флорес - кинозвезда, изгряла в невръстна възраст по времето на франкизма, а при прехода към демокрация станала комунистическа активистка

31.01.2018/13:53

Георги Ганев е автор на романи, сборници разкази и политическа сатира. Член на СБЖ и на СБП. От двадесетина години живее в Аризона, САЩ. През 2017 г. получи годишната „Априлова награда“ на община Габрово за последния си роман-бурлеска „Ангелът и Яков“.

30.01.2018/09:55

Вървенето по дирите на една изгубена снимка ме срещна с един изключително интересен и благ човек. Моят съпруг тръгна да търси един свой изгубен портрет, който преди десетилетия му направил един от класиците във фотожурналистиката Тодор Славчев. Той намери координатите на неговата внучка, която е подхванала изключително благородното дело да съхрани и дигитализира огромния фотоархив на своя дядо, което прави вече много години.

27.01.2018/17:03

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По повод декларацията на журналистите от предаването „Денят започва с култура” на БНТ, УС на СБЖ заявява категоричната си позиция, че свободата на словото и на журналистите в обществената телевизия трябва да бъдат гарантирани при всички обстоятелства. Ненамесата в работата на журналистите е неотменима част от професионалните и етичните стандарти и тази ценност, извоювана през годините, трябва да бъде отстоявана ежедневно.

22.01.2018 /17:55

Управителният съвет на Съюза на българските журналисти (СБЖ) подкрепя декларацията на бургаската журналистическа колегия в защита на свободата на словото.

19.01.2018 /16:28

СБЖ винаги ще се противопоставя на превръщането на журналистите в заложници или оръдия на битките между олигарси, или каквито и да е други противостоящи си лагери, и ще продължи да настоява свободата на словото и журналистическите права да бъдат законово защитени - цел, заложена и в законодателните инициативи, които отдавна вече са внесени от нас в Народното събрание и чието гласуване става все по-неотложна необходимост.

17.01.2018 /10:04

 Мнения

Достойно влизам в книгата на рекордите на Гинес – упражнявах престижна журналистическа професия в страна членка на ЕС, близо година не ми се плащаше заплата за труда ми, но аз оцелях. Значи мога да оцелея и на Марс.

19.02.2018 /08:09 | Автор: Оля Ал-Ахмед | Източник: СБЖ

Българските данъкоплатци ще трябва да платят от джоба си за дързостта на един водещ да размахва среден пръст от екрана на националната телевизия

15.02.2018 /18:38 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 21 гости

Бързи връзки