Ирина Калитина: Сменят се политици и управляващи, но народното сърце остава неизменно – любещо и милосърдно

18.02.2018 /14:54 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Цветя и молитва в памет на Павел Калитин от правнучката му Ирина Каховска-Калитина

За потомката на храбрия подполковник Павел Калитин, загинал в боевете край Стара Загора, опазвайки неопетнено Самарското знаме, Ирина Каховска-Калитина може да се каже, че е представител на старата руска интелигенция. Тя носи у себе си загадъчността и поезията на руската душа и сякаш животът й е посветен на красивото.

За мен е гордост, че в нейно лице имам една дългогодишна и добра приятелка, която винаги може да те изненада къде със своите благородни и родолюбиви идеи, къде с прекрасните си стихове, някои от които са вече песни, обичани и изпълнявани от известни певци. Ирина е посветила свои стихове не само на своя славен прадядо Павел Калитин, но и на България и Самарското знаме.   

Ира е московчанка, работила като научен сътрудник и научен редактор в един от институтите в руската столица. Преподавала е чужди езици в училище. Тя води и неделното училище при храма „Вси Светии“ в Митишчи, където нейният съпруг Владислав Каховски е свещеник,

Президент и учредител на Фонда на потомците герои от Руско –турската война 1877-1878 „Самарско знаме“.

 

В началото на нашия разговор ми се ще да споделя с вас, Ирина Святославовна, че с голямо възмущение и тревога узнах за престъплението, което беше извършено в навечерието на Нова година – подпалването на храма „Вси светии“ в Подмосковното Митишчи, където вашият съпруг отец Владислав служи. Храмът е известен с това, че стана център на духовното развитие на града, а и в него неведнъж са се събирали потомци на героите от Руско-турската война 1877-1878 година. Там вие организирахте неделно училище. Изобщо храмът се превърна в остров на духовността. 

 

Благодаря за съчувствието и съпреживяването. Много добри хора откликнаха на нашата беда и сега ние полагаме всички сили за възстановяването на храма. Нашите младежи дежурят през нощта в него и той вече е под денонощно видеонаблюдение. Бригада от доброволци ликвидира последиците от пожара и гасенето му с вода. Слава Богу, че фреските и иконите не пострадаха. Успяхме под водните струи да изнесем всички светини и да ги скрием. Храмът ни не е голям и от начало мислехме къде ще намерим средства за неговото възстановяване, но неочаквано се отзоваха неравнодушни хора от различни градове и различно благосъстояние, така че на първо време средствата са достатъчни.

 

Вие сте правнучка на Павел Калитин по линия на братовчед му Пьотър. Кога за първи път чухте името Павел Калитин и разбрахте какъв е бил той, как и къде е загинал? Кой ви говори за него и какво ви разказваха? Съхранявате ли някакви вещи, които са принадлежали или са били свързани с него?

 

Веднага трябва да уточня, че подполковник Павел Петрович Калитин не е бил женен и не е имал свои деца. Бил е много млад и поради това не е успял, а и през всичкото време е участвал във военни действия. Затова правнуците не са пряко свързани с него.

За Павел Петрович аз разбрах в детството си от моя дядо Павел Николаевич Калитин. Той е кръстен през 1895 г. в чест на загиналия Павел Петрович. Вероятно поради това кръстник на децата на прадядо ми Николай Петрович Калитин е бил генерал Алексей Куропаткин. Те са били съседи по имения. Домът на прадядо мие бил на високия бряг на езерото Наговие, а срещу него през езерото е бил този на генерал Куропаткин. Когато в един от господарските домове се запалела светлина, тя веднага била забелязвана от съседите. Сестрата на моя дядо Павел – Елизавета Калитина ни е разказвала, че на Рождество Христово и на Великден всички били в храма „Св. Николай“ на гробището Говие. Въпреки че бил член на Дворянското събрание, моят прадядо бил и кмет. След църковната служба кръщелниците на генерала били канени в имението Шешурино на Куропаткин, на елха или на козунаци и винаги получавали подарък модни шалове и шапки. Но кой освен Лиза Калитина е бил още кръщелник на генерала, не си спомням вече.  

В рода Калитини от род в род се повтарят имената Пьотър, Павел, Николай, въпреки че в родословното дърво открих и много по-древни имена, които вече не се използвали, като Анеподист, Лавър и други.

За съжаление снимки и вещи в нашето семейство не са запазени. По-скоро те са били притежание на семейството на родния му брат генерал-лейтенант Пьотър Петрович Калитин и у генерал Куропаткин. Помня единствено вестникарските изрезки, където беше публикуван известният му портрет. Мисля, че и Пьотър Петрович, отбелязвайки неговата бърза емиграция с войските на генерал Врангел, трудно е могъл нещо да съхрани. Те са тръгнали в неизвестното и на него му се наложило да продаде своето наградно златно оръжие „За храброст“, за да може някак да преживее.

Колкото до вещите… у нас са останали няколко предмети от имението на моя прадядо „Остров“, но дали те имат някакво отношение към Павел Петрович, аз не знам. След революцията всички Калитини са загубили своите имения и земи.

 

Какъв го пазят в паметта си неговите роднини, неговите потомци? Знаят ли земляците му кой е той и какво е направил за своите български братя?  Помня, че през август 2007 г. жителите на Стара Загора подариха паметник на Павел Калитин на родния му град Холм. Вие присъствахте на откриването. Такъв ли си го представяхте?

 

Разбира се като героя, по който трябва да се равняваме! Честта и саможертвата винаги са били на почит в нашето семейство. Баща ми Святослав Павлович Калитин беше възпитан в тези традиции и на 15 г. по време на Втората световна война, е заминал доброволец на фронта, като се е обявил с една година по-голям. Земляците на подполковник Павел Калитин безусловно помнят героя, неговото име е увековечено в музея на град Холм, където се намира и копие на Самарското знаме, подарено от българската делегация по време на откриването на паметника на Павел Петрович. Всяка година край монумента му се събират местните жители да отдадат почит на героя. Нашето семейство беше щастливо да присъства на откриването на паметника, който освети Новгородският митрополит Лев, а песента „Подполковник Калитин“  изпълни Бедрос Киркоров. Аз отдавна се интересувам от генеалогия на нашето семейство, изпратих писма до архиви, музеи, градове, за да възстановя напълно нашето родословно дърво. Работих в архивите. От Холм пристигна писмо с покана за откриването на паметника. А в местния музей се изненадах от списъка на дворяните Калитини, сред които беше и името на моите предци.

 

Разбрах, че също са открили паметник и на брата на Павел Калитин. Къде и как се случи това?

 

Да, преди няколко години праправнукът на генерал Пьотър Калитин Дмитрий Логунов със свои средства откри паметника на родния брат на Павел Калитин в същия град Холм. Сега там има два паметника на Калитини – Павел и Пьотър. Аз издирих потомците на Калитини по всички исторически, патриотични и генеалогични сайтове. Преди известно време, след откриването на паметника на подполковник Павел Калитин, подарен, докаран и поставен от братята българи,  на едно от моите писма откликна Дмитрий Логунов. Това беше радостен пробив в семейната генеалогия. Дотогава на родословното дърво имаше много бели петна, в частност не беше вписано името на майката на Павел и Пьотър Калитини. Не беше обозначена връзката с Краузе. Дмитрий изведнъж решително заяви, че иска да постави в Холм паметник на своя прадядо Пьотър Калитин.

 

Каква е по-нататъшната съдба на семейството, на родовото имение? Намериха ли се други роднини освен вас и Дмитрий Логунов? И ако да, то поддържате ли връзки с тях? Освен това разбрах, че сте открили и архива на Калитини. Какво стана с този архив и какво съдържа той?

 

Мануйлово е родовото имение на Пьотър и Павел Калитини, макар, че в местната топонимия да се е запазило името „Калитиновата ливада“, защото майката се е омъжила за Пьотър Калитин. Имението било продадено.  децата рано са останали сираци и за тях се е грижила роднина по майчина линия.

А Дмитрий Логунов има голямо семейство – родители, семейството на брат му, дъщеря и жена. Той на два пъти се гостува у нас в Москва, като първият път беше със съпругата и дъщеря си, а втория – с родителите си. Заедно посетихме Холм.

След това моята по-малка дъщеря се разболя тежко и три години не ни беше до общуване. Слава на Бога, всичко се размина.

А Дмитрий е млад и предприемчив човек. За това време издаде две книги (в момента подготвя трета), а аз трябва да направя допълненията на нашия клон от родословието.Както казах, той издигна паметник на Пьотър Калитин и започна да снима филм за Калитини.

Колкото до архива, смятам,че това са тези ръкописни многострадални тетрадки, които разшифрова цялото семейство Логунови. Благодарение на това се появи възможността да бъдат издадени тези книги. Не е възможно да се четат, без да се просълзиш, защото три поколения на семейството са описвали своите скитания и тежък живот. Това са безценни материали. По тях може да се направи многосериен  исторически филм. Когато при първото си идване Дмитрий ми даде да прочета част от материалите на своя лаптоп, бях потресена. И наистина – ръкописите не горят… След толкова години от страни (Китай, Франция, Израел, САЩ, Русия) говорят от пожълтелите страници героите от трагичната семейна история.

 

А виждате ли някаква, макар и далечна и не пряка връзка, между човешките качества и служенето на дълга на Павел Калитин и потребностите на нашето време? И какво може днес да се почерпи от неговия подвиг в името на свободата на България?

 

По-добре от написаното в Евангелието не може да се каже: „Няма по-голяма любов от тази, когато някой положи душата си за своя приятел“ Ин.15:13   

 

Преди няколко години посетихте България и извървяхте  пътя по стъпките на Павел Калитин. Видяхте местата, свързани с руско-турската война. Какво беше първото ви усещане, когато стъпихте на българска земя, на която е загинал вашият прадядо за свободата на българите? И мислехте ли си, че някога ще дойдете в България?

 

Поканиха ни в България след откриването на паметника в Холм. Поканата беше от кметството в Стара Загора и ни посрещна и съпровожда Любомир Вълков, с който се запознахме при откриването на паметника в Холм. Нашето посещение беше осигурено от мини „Марица-Изток“ ЕАД, за което е и нашата благодарност. Бяхме радостни да се запознаем с България, с нейния гостоприемен народ, да видим местата където, са били сраженията.

Първото впечатление беше вълнение и необикновен душевен възторг. В един момент есенното слънце сякаш „запали“ паметника.

 

Какво почувствахте когато пристигнахте в Стара Загора, където се намира паметникът на подполковник Калитин?

 

Че това място е свято! Стояхме и се молихме за всички, които лежаха под паметника на лъва. С вълнение четяхме надписите на паметника, с благодарност видяхме, че площадът е кръстен в чест на подполковник Калитин. сълзите течаха по лицата ни. С нас, с мен и съпруга ми свещеник беше малката ни дъщеря Христина(художник) и един от внуците ни Никита (тогава ученик). Ние бяхме потресени. А внучката ни Лизочка беше пред този паметник през май същата година с младежка делегация.

Между другото Дмитрий Логунов казва, че е намерил във Военно-историческия архив мястото, където е погребан Павел Калитин  - казанлъшки манастир. Освен това там той е открил снимка на Павел Калитин в бял мундир.

 

Вие узнахте ли нови неща за вашия роднина в България?

 

Да, разбрахме много нови неща,в това число и видяхме за първи път гравюри и картини с неговото изображение. почувствахме уважението и благодарността, която и досега изпитват към неговия подвиг в България.    

 

В българската столица вие се докоснахте до оригиналното Самарско знаме, което се съхранява в Националния военно-исторически музей. Защитавайки го, е загинал вашият прадядо. Какво почувствахте, когато се докоснахте до него?

 

О, това беше наистина потресаващо. Шок! Не очаквахме, че заради нас ще отворят хранилището! Но когато ни въведоха там и извадиха на лафета знамето, предупреждавайки ни, че не трябва да се докосваме до него, ние просто се вкаменихме и развълнувахме до сълзи. Та ето за какво така са се били българи и руси! Ето за какво е загинал Павел Калитин и много други! То беше простреляно от куршуми, пронизано от саби и огън. Ние паднахме на колене и ни разрешиха да се докоснем до лафета…

 

А как мислите, забравени ли са днес героите от руско-турската война и младите хора знаят ли за тях? Интересуват ли се от тези исторически събития?

 

Винаги ще има хора, на които ще бъдат скъпи идеалите и истинските житейски ценности. У нас в Русия днес съществува много исторически и патриотични младежки сайтове. „Историята се отваря за онзи, който е достоен за нея!“

 

Ирина, вие сте учредител и президент на фонда на потомците на героите от руско-турската война 1877-1878 г. „Самарско знаме“. Кога основахте Фонда и каква е неговата дейност? Във връзка със 140-годишнината как ще отбележите тази дата?

 

Както винаги нашият фонд се занимава с опазването и  насърчаването на тези идеали. Съхраняването и популяризирането на паметта на истинските герои, които са били и на вашата и на нашата земя. Без достойни примери е невъзможно да израснат достойни хора. Ние организираме срещи в институти, където разказваме за това, което е станало преди години. Защо руските хора са приели балканската беда като своя. Видяхме очите на младите – нямаше равнодушни.

У нас, славяните, има общо литургично пространство. Нашите предци са имали свой преносим олтар (той се пази във военно-историческия музей в София), те всички преди боя са се изповядвали и причестявали от една чаша, братска чаша. Мнозина за последен път. Това се опитваме да доведем до младите хора. Вече десета година нашият фонд организира на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, в нашия храм „Вси светии“ изложба от детски рисунки „Ибо любовта Христова ни обзема…“  Тя започна с размяна на рисунки между храма „Св. Троица“ в Стара Загора и нашия храм. Сега вече участват няколко страни. Но тя винаги се открива със звъна на камбанки, които донесохме от Шипка, и нашите руски камбани. 

 

Разкажете по-подробно за себе си- как мина вашето детство, най-ярките спомени и впечатления, професията ви, семейството? С вас често си общуваме и на български. Откъде у вас е интересът към нашия език? Освен това сте превели немалко стихове на български поети на руски. Вие самата също пишете поезия. Споделете за това ваше увлечение?

 

Детството ми беше следвоенно. Живеехме в страна победител и това формира характера и отношението към нея. Родителите ми бяха държавни служители. Раснахме в нужда и бедност. В онези времена част от работната заплата се удържаше за държавни заеми. С моята по-малка сестра бяхме при дядо ни Павел Николаевич Калитин и посещавахме детската градина извън града, което се смяташе за голям късмет. Когато тръгнах на училище, с моето възпитание се заеха преди всичко дядо Павел и баба Люся. В сравнение с родителите ни те бяха по-малко строги и взаимно се обожавахме. В миналото баба е била преподавател и като такава винаги знаеше как да ни надхитри със сестра ми и да ни „престрои“. Освен това известно време тя е завеждала библиотеката във ВГИК и ние сме й благодарни, че успяхме да гледаме много анимационни и игрални филми, тъй като живеехме наблизо. Дядо беше много по-възрастен от баба и затова имаше много свободно време – пързаляше ни с шейна, карахме кънки, ски, разходки в зоопарка и разбира се, театъра – това всичко беше нашият дядо.  И тъй като родителите ни работеха шест дни в седмицата, тогава имаше само един почивен ден, затова не им беше до занимания с нас.

След като завърших гимназия следвах в Плехановската академия, където се запознах с моя бъдещ съпруг. Двамата следвахме в Общоикономическия факултет. Аз териториално планиране, а той – кибернетика. В последната година от следването ни се роди и дъщеря ни Наташа (музикант и диригент). След това мъжът ми учи аспирантура и двамата започнахме да посещаваме храм, в който се запознахме с млади хора. Настоятел на храма беше известният в Москва, а също и в България,тъй като е бил там след революцията емигрант, отец Всеволод Шпилер, ръкоположен за свещеник в България. В храма се стичаше цялата интелигенция на Москва – Александър Солженицин със съпругата си, пианистката Мария Юдина, писателят Владимир Солоухин и още много други. Проповедите на отец Всеволод, неговият необичаен маниер да говори(старата дореволюционна правилна реч) ни привличаха, вълнуваха сърцата и ума ни. Обединихме се в нелегална младежка християнска група, като мнозина след това станаха свещеници, а момичетата попадии. По това време аз работех в научен институти, преподавах в гимназии чужди езици. През 1987 г. се роди дъщеря ни Христина. Наскоро след това съпругът ми изостави научната кариера и постъпи в богословския институт, а след завършването му беше ръкоположен от митрополит Ювеналий за свещеник в Новодевичия манастир в Москва. Над 20 години той служи на църквата, а аз му помагам във всичко- в неделното училище, в хора…

Колкото до българския език, вероятно ще е странно да узнаете, но за първи път той ме заинтересува когато чух песните на Лили Иванова. Стягах се за училище, а по радиото вървеше сутрешното предаване „25 минути“. Там пускаха чуждестранни изпълнители. И тогава за първи път чух песните „Море“ и „Ти“. Гласът й, необичайната й външност! Аз дори се подстригах като нея. Отидох във фризьорския салон и казах, че искам да ме подстрижат като Лили Иванова. Това беше първият ми интерес към българския, в който някои дума бяха доста дълги. след това българската естрада. Между другото, Бисер Киров гостува в нашия храм в Митишчи на откриването на изложби и на сбирките на потомците на героите от Руско-турската война. Тогава той произнесе прекрасно слово, посветено на Павел Калитин. Последва изследването на семейния архив и вече не на шега интереса към езика на страната, в която е загинал Павел Калитин. По-късно моя приятелка, журналистка и преводач, ми предложи да участвам в конкурса за превод на българска поезия. И така нещата потръгнаха. Беше ми интересно да превеждам, а след това и мен започнаха да ме превеждат. Та ето така стоят нещата. Влюбих се в българските поети Атанас Далчев, Петър Алипиев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Борис Христов и много други.

 

С вашият съпруг отец Владислав Каховски вършите богоугодно и човеколюбиво дело – възпитавате децата в неделното училище. Как се роди тази идея и каква цел си поставихте? Какво ви дава тази работа и как съчетавате в училището изучаването на религията с изкуството?

 

Преди перестройката не можеше да се говори за никакво религиозно възпитание на децата, но когато след 1987 г. започнаха да се отварят храмове, разрешиха да се проповядва. Ние се опитахме да запълним този духовен вакуум, който повече от 70 години владееше страната. Стараехме се да дадем на децата най-доброто. Нямаше помагала и всичко се постигаше емпирично. Аз имах опит за работа с деца и това ми харесваше. Детското училище  се откри спонтанно. В началото се събираха възрастни хора на беседите в Двореца на културата, тъй като много просто физически нямаха възможност да престъпят прага на храма. След това народът започна с желание да идва в него и да водят със себе си и децата, които нямаше къде да оставят. Така аз взех върху себе си задачата – с тях четяхме, рисувахме, занимавах ги по английски и църковно-славянски. Но дечицата често бяха нови и различни по възраст. Помислих си какво би могло да ги обедини. Взех, че опънах върху дървени рамки копринено платно и им предложих да нарисуват първия ден от сътворението на света. Лесно се справихме с това, защото беше достатъчно само да си затворят очичките, а след това да се включи осветлението и те да отворят очи.Всичко им ставаше ясно. Но на втория ден от сътворението им беше напрегнато, защото беше трудно да се обясни на децата отделянето на небесните води, което се нарича „простри небето като кожа“…Когато започнаха да рисуват, всичко си дойде на мястото. Така се роди цикъла „Дни на сътворението“. И всяко дете можеше да обясни последователността на дните на сътворението. Заедно измислихме сценария. Дори понякога получавах от децата отговори на мои въпроси и така ни беше взаимно интересно. Това поколение деца вече порасна и според мен станаха добри хора. Мнозина постъпиха в богословски учебни заведения, но не това е най-важното, а това,че те разбират откъде  започва всичко и че са длъжни да внесат своята нота в общата мелодия на Мирозданието.

 

А кое е най-важното, което искате да предадете и възпитате у младите хора? Какви бихте искали да ги видите в бъдеще?

 

Добри и порядъчни, винаги готови да се притекат на помощ на страдащите. Инициативни, интересуващи се от културата и историята на своята родина.

 

В тази знаменателна за нашите народи година, какво бихте казали на вашите български приятели, Ирина?

 

Сменят се политици и управляващи, но народното сърце остава неизменно – любещо и милосърдно и никога не губещо спомена за доброто! Да пази господ нашите народи във вярата, благочестието и чистотата!

 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

Със сръбската журналистка Милияна Балетич се срещнах по време на Международната журналистическа конференция за истината срещу фалшификациите и за ролята на журналистите в събитията по света, която се състоя в СБЖ.

18.12.2018/13:55

Къде можете единствено да видите стълб за осветление насред улица, или пък как да се пречистим като използваме древната техника да си наливаме в носа солена вода, или пък дете, израснало по сметищата, да тръгва на училище с мерак. Ами да, сетихте се веднага – в „Пълен абсурд“ на сутрешния блок „Здравей, България”на Нова тв, която рубрика се води от Румен Бахов.

17.12.2018/14:52

Проблемите идват от липсата на адекватна политика на държавата в подкрепа на образованието и културата, защото именно те променят душите и съзнанието на хората, смята диригентът на Биг-бенда на БНР

14.12.2018/11:12

Когато се докоснеш до една легенда, чувството е за цял живот, и то се пренася върху всички, които са били близки и свързани с нея. Личности като Петър Увалиев завинаги остават с сърцата. И то е така по право несамо защото са хора на духа, а и за това,че са заели достойно място в олтара на будителите. Тези дни се навършват 20 години откакто майсторът на изящното българско слово не е между нас.

11.12.2018/08:05

Преди двайсет години на 11 декември ни напусна майсторът на изящното българска реч Петър Увалиев, който ни показа със слово и обич как се гради имидж на една държава, за да има тя величие и достолепие.Ще припомня какво ми каза за него през декември 2014 г. тогавашният вицепрезидент на страната Маргарита Попова: "Личност, която прави магистрали не от бетон, а магистрали за мислене и духовност, за архитектурата на света. Увалиев е от личностите, които помагат да се изведе светът на такова стъпало, където ценностите са от друг порядък – не дневен и материален.“

11.12.2018/08:00

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Събранието се проведе в залата за пресконференции, намираща се в сградата на Съюза на българските журналисти - София, ул. „Граф Игнатиев“ 4, етаж 3. Събранието бе открито в 10,15 часа.

21.11.2018 /20:02

Съгласно решение на последното Общо събрание на СБЖ, проведено на 10 ноември т.г., да бъде огласен изходът от делата по искове на шест члена на СБЖ срещу решенията на ОС на СБЖ, проведено на 14 и 15.03.2015 г., предоставяме следната информация:

16.11.2018 /20:32

Становище на Комисията по журналистическа етика на СБЖ: Общинският съвет по наркотични вещества - Благоевград, изпрати писмо до СБЖ по повод предаване „На кафе” по Нова телевизия, излъчено на 14 ноември т.г.

16.11.2018 /12:04

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 26 гости

Бързи връзки