Никола Михов: В „Моя Лиза“ всеки може да види себе си…

23.04.2018 /19:16 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


„Моя Лиза“ в галерия Synthesis

Ще започна разказа си от последните събития, свързани с изложбата на известния български фотограф Никола Михов в галерия Synthesis „Моя Лиза“, която ще продължи до2 май, предлага и много изключително интересни събития. Кураторът й Надежда Павлова и Никола Михов организираха кураторски тур, в който разказаха за „неравния път на Мона Лиза към славата - от банята на Франсоа I, през спалнята на Наполеон до магазина за сувенири в Лувъра, както и любопитни подробности за проекта и работата по изложбата.

Освен това авторът на прекрасните фотографии съвместно с Мария Вълкова пък водиха детско ателие, в което малчуганите изработваха колажи на своята си версия на суматохата пред портрета на Джокондата.

Този последен, засега, проект на Никола Михов е с подкрепата на Френския културен институт в България и споменатата вече галерия. Изложбата е представяна в Cosmos по време на фестивала Les Rencontres de la photografie, Arles, и Polycopies в Париж. Според организаторите на събитието, този последен проект на майстора на обектива проследява връзката между публика и произведението на изкуството. Чрез своите фотографии той превръща посетителя в централен сюжет, а творбата на Леонардо да Винчи „Мона Лиза“ („Джокондата“) - в декор. „Днес играта на селфи е задължителен протокол, който генерира купища снимки – споделят неговите организатори. - В тях фокусът вече не е насочен към наблюдавания обект, а към снимащия. Фотографията служи за доказателство, че този обект „съществува“, и то защото „някой си“ е бил там.

Проектът „Моя Лиза“

разглежда платното като най-разпознаваемата икона на съвременната култура,

продукт за масова консумация и място за поклонение, което привлича 8 милиона посетители годишно.“

Уникалното е това, че за последните четири години Никола Михов прекарва общо 138 часа пред Мона Лиза сред дошлите от цял свят в Лувъра да се докоснат до нейната загадъчност. Любопитен щрих в цялото това събитие е, че авторът е деконструирал своите снимки от проекта в аксесоари и предмети от бита, като това според него е едно иронично намигване на комерсиализацията на платното на Леонардо. Те са произведени в лимитирана серия специално за изложбата в галерия Synthesis.

По време на откриването на фотоизложбата на Никола Михов се състоя и премиерата на фотокнигата му Processing, издадена от френското издателство Innocences в партньорство с Френския институт в България. Тя също е в лимитиран тираж от 300 броя.

Не бих пропуснала да спомена, че за мен беше истинско удоволствие преди две години да разговарям с младия, но вече много известен не само у нас, но и по света фотограф по повод на неговата тогавашна изложба - Hello and Welcome to Paris, посветена на терористичните атаки в Париж и отразяването им от медиите. С нея той беше надникнал зад кулисите на телевизионния продукт „На живо от Париж”. Работейки по нея, Никола беше стигнал до заключението, че: „Езикът на медиите, за което и да е драматично събитие, е унифициран и следва правилата на редакционната рутина. Универсално изглеждащи репортери четат предварително написани текстове, а емисиите започват с дежурното "Добре дошли в Париж", дори когато става дума за шока от терористичните атаки.“ В този наш разговор той сподели също, че идеята на фотографията, която цени, е да задава въпроси. Вероятно и с проекта „Моя Лиза“  фотожурналистът кара Нейно величество фотографията да задава въпроси, но е по-интересно какви са нейните отговори на отправените от зрителите въпроси.

Но преди всичко: кой е той?

Роден в София, но съдбата му е отредила шанса да живее между родния си град и Париж, където заминава преди години с майка си, която е на работа там. Макар и млад, той вече е утвърдено име във фотографията.

Никола вече има солидна колекция от награди, отличия и номинации. Сред тях са номинацията за наградата Еssl Art Award на Музея за съвременно изкуство „Есл” във Виена, на Deutsche Börse Photography prize – една от най-престижните награди в света на фотографията, както и за наградата на „ Salon de la Photo в Париж”. Първата му фотографска книга Forget Your Past („Забрави миналото си”) е обявена за една от най-добрите за годината от престижното британско списание British Journal of  Photography. За нея той печели и наградата на СБЖ през 2012 година.

Никола е съосновател на платформата за съвременна българска фотография Bulgarian Photography Now и на проекта Соцмуз.

 Но всичко започва от Париж,

където, пристигайки, си казва, че не може да се движи из този красив град без фотоапарат. И така той обикаля улиците му, въоръжен с неизменната камера, и запечатва любопитни мигове от живота на града. Докато през 2006-те се озовава в епицентъра на масовите безредици, избухнали по повод Закона за първото назначаване, който дава правото на работодателите да уволняват без предупреждение всички служители под 26 години. Та там Никола прави първия си репортаж, който излиза в сайта на авторитетния Le Monde, а след това започва да пуска снимките си и в разни конкурси, като повечето от тях му носят награди и участия в изложби. Той казва за себе си, че където и да се намира, винаги гледа и с едно фотографско око. Нарича себе си борец срещу нагласената фотография. Страстта му е пътуването. В разговора ни той сподели, че в момента готви пътуване до Алжир, където ще асистира на свой приятел фотограф в проекта му за колониалната архитектура. Според него истината е извън Европа и това разбрал, след като бил в Китай, където всичко се развива с „адски бързи темпове, докато тук сме малко в миналото”.

За младия, но вече известен наш сънародник, фотографът на фотографите е Мартин Пар, но си пада и по нещата на Джеймс Нахтуей и Робърт Франк. 

По повод новата негова изява той сподели пред сайта на СБЖ историята на проекта, какво е за него Мона Лиза и дали тя вече е само една търговска марка за сувенири или все още е загадъчното платно на Леонардо.

Поздравления за прекрасната изложба и за оригиналната идея, която ни поднасяте, но да започнем разговора ни с хората и Джокондата. Срещи, в които творбата на Леонардо е само фон, а в главната роля са посетителите, които са дошли да си направят селфи пред платното.  Кое ви накара да отделите за последните четири години близо 138 часа, за да наблюдавате какво се случва пред драгоценния експонат в Лувъра, Никола?А и да ни разкажете за вашето усещане.

Занимавам се с документална фотография и търся различни сюжети, които по някакъв начин са отражение на съвременното общество и на различните процеси в него. Като търся и сюжети, в които да има и доза хумор, като цяло подходът ми е не да критикува директно, а по-скоро да задава въпроси. В тази връзка множеството, струпващо се пред Джокондата, е огледало, което отразява много елементи, които са далеч дори и зад самата Мона Лиза. Тя е само поводът за случващото се. Така тя се явява просто фон на това, което се случва. Това е както и в други случаи в моята работа. Както стана с паметниците. Избрах да ги снимам не защото се интересувам от тях, а защото те са един по-зрелищен пример на една тенденция в българското общество – миналото се превръща в разрушен декор, който присъства и е като сянка, като един фон на случващото се. И в този случай е нещо подобно. Това е една случка, която наблюдавах. Една съвременна лудост, която се увеличава и придобива застрашителни размери. Мен това лично ме забавлява и го намирам интересно за наблюдение.

Което правя е, че започвам професионално да се блъскам в тълпата, ходя целенасочено и всъщност това е дългосрочността на проекта и му дава по-задълбочено наблюдение. Когато започнах, още нямаше селфита, което ще рече, че едно от нещата, които наблюдавам, е промяната в протокола. Подобни места си имат своите задължителни ритуали. В момента това са селфитата. Вероятно след двайсет години ще е нещо друго.  Най-вероятно обожанието ще преминава през друг метод.

Казвате, че атмосферата там ви напомня на рок концерт, в който Джокондата е в ролята на рок звезда, а туристите - на нейните фенове. Тези ваши думи провокираха у мен пък друго сравнение - за рок операта „Исус Христос супер звезда“. Можем ли да допуснем такова сравнение, което се подсказва от това, че зрители и посетители искат само да кажат и покажат, че са видели две световни знаменитости? Снобизъм или…

Има такава една задължителност, но ако си посетил Париж и не си се движил по определения списък на интересните места, а разкажеш за други, за които не всички са чували, се получава,  че все едно не си бил там. Това го наблюдавах , когато работех в един петзвезден хотел и то е една от предишните ми серии, наречена „Виктория палас“. Там виждах обратната страна на тълпата, когато всички се организират и отиват. И оттогава са ми наблюденията, че да си турист в Париж  не е забавление или отдих, а точно обратното. И както се вика, дори си по-натоварен, отколкото да си на работа, защото имаш график. Например един американски турист има листа с часове за посещение на различни обекти, т. е. има префабрикувано усещане, предварително планирани са дори местата, които ще посетиш. Реакциите, които ще се видят на лицата им. Например на моите снимки хората са усмихнати, но тези усмивки често са изкуствени, защото те реално се бутат в тълпата. Там всичко е друго и не предразполага към усмивки. Има напрежение, хората често се карат, блъскат се. Ако решиш да гледаш картината, другите започват да те ругаят. Има джебчии и това никак не е приятно усещане като цяло. Накрая обаче ти се опитваш да се отзовеш отпред и да симулираш тази емоция, която се очаква от теб. Кликваш и след това вече казваш: Ето аз бях тук.

В листата на туристите като задължителни освен Лувъра, вероятно са и Айфеловата кула, Шанз-Елизе, Нотр-дам дьо Пари… Но емблематичните парижки букинисти не са ли привличали вашия обектив? И там не е по-малко любопитно и интересно?

Моята идея не е да документирам някои интересни места от Париж. Вероятно и там сигурно има интересни моменти, но няма такова струпване на човешки маси.

А не е ли малко странно, че сте деконструирали своите снимки от този проект в аксесоари и предмети за бита, с което иронично сякаш намеквате за комерсиализацията на платното на Леонардо? Това не граничи ли с кича?

Разбира се! Третирайки тази тема, няма как да не го направя. Самата тълпа, която се струпва отпред, е като един парад на суетата, като различни модни течения. През времето, в което снимах, се промениха много неща. Отначало имаше много хора, които нямаха телефон, бяха там само за да видят Мона Лиза. Пак имаше блъсканица, но самите бройки постоянно се увеличаха, докато стана почти невъзможно хората да се съберат в тази зала, а това водеше до огромно струпване на маси. Отначало нямаше селфита. Първите, които си правеха снимки, бяха гледани от останалите странно. След това всички започнаха да си правят селфи. Последва, че някои започнаха да вадят стикове за селфи. Всички гледаха с отворени уста и питаха как работи. След това стиковете станаха задължителни. Всички ги вадеха и започваха да се дуелират в тълпата. Тогава Лувърът реши, че това е опасно и ги забрани. Така че сега не може толкова масово да се правят селфита при помощта на стикове.

Но защо превръщам снимките в сувенири? Това е логично продължение на всичко друго. В случая Мона Лиза е тотално комерсиализирана. Дори първо я виждаме на картички, кибрити, гуменки, на каквото се сетите, а не в Лувъра. Аз отивам малко по-далеч, но така или иначе, има всякакви сувенири с лика на Мона Лиза. И тъй като за мен фокус са хората, които я обожават и се трупат пред нея, аз пък слагам върху сувенирите образите на тези хора, а Джокондата остава на втори план. Нещата, които се случват, не може да ги измислиш и това, което ме забавлява в това наблюдение на света около нас, ме кара винаги да търся такива неща, които в реалността изглеждат сюрреалистично. Аз се вдъхновявам от действителността. Наскоро в Лувъра откриха магазин само за предмети с лика на Мона Лиза, където има гумички, кубчета Рубик, моливи, кърпички за нос, покривка за пикник, кърпички за почистване на очила. Аз пък правя нещо подобно, но с образите на туристите. Виждаме, че реално и Лувърът се опитва да се възползва от комерсиализацията на Джокондата. Отдавна тя е продукт, средство, което продава. Като коментар на това и аз направих сувенирите, а всичко това е вдъхновено от реалността.

Защо, Никола, точно Мона Лиза? Само защото тази картина е най-разпознаваемата икона на изкуството, продукт на масова консумация и място за поклонение, привличащо 8 млн. посетители годишно? И защо „Моя Лиза“.

Моя, и като моя, и като най-вече,че всеки си я припознава, снима себе си с „Мона Лиза“ като фон. И става една заигравка и с името й. Но мога да ви отговоря с първото изречение от Уикипедия, което казва, че тя е най-разпознаваемата, най-важната, най-пародираната. Всичко е най. Така че няма по-подходящ обект, защото е най-разпознаваемият образ и една от супер звездите на съвременната поп култура.   

Всъщност за вас какво е Джокондата?

За мен ли? Не ми е от любимите картини, но е обект на наблюдение. Един филтър, през който се случва историята. По принцип в изложбата и в книгата има две основни линии. Едната от тях са фотографиите, следващи хронологично обожанието, което почва от нормалното адмириране на хора, които се снимат с каменни физиономии пред нея, и отива вече до всякакви прояви на оригиналност – хора, които просто плачат, за да се снимат, или пък показват средни пръсти, като Кошлуков. Или пък дегизирани като Мона Лиза, или някои, които изключително много приличат на нея. Има много Мони Лизи в тази изложба. Всъщност те са едната посока на проекта, а другата, която също не е по-малко важна, са историите от биографията на Мона Лиза, която започва с вече цитираното от мени изречения от Уикипедията, че това е най-важната картина… Знаете, че пътят й към славата започва с открадването й, което я превръща в супер звезда, и цялата суматоха около нея от това, че всички се вълнуват дали тя се усмихва, или не. Иначе тя щеше да бъде само една от картините в Лувъра. Дотогава картината на Веронезе „Сватбата в Кана“ е по-известна и многократно е продуцирана. В изложбата ми има текст на изкуствоведката Лиза Боева, която е изследовател на Мона Лиза и на документалния филм „Лятото на Мона Лиза“. Та този текст е за картината на Веронезе, която остава като фон и зад гърба  на туристите, въпреки че е десет пъти по-голяма от Джокондата, която е единствената картина сама на една стена.

Преди много години у нас беше докарано, ако се не лъжа,второто копие на „Джокондата“ и експонирана в Националната картинна галерия (царския дворец). Имаше Година на Леонардо да Винчи и я бяха докарали. Наред с големия интерес и възхищение от страна на посетителите, тя събуди гнева на един човек и той я намушка с нож. В България решиха да убият Джокондата. Знаете ли за този епизод от нейния „живот“?

Това е една от историите, за които ви казах. В изложбата има две посоки. Едната са снимките, а другата са историите. Това са елементи от биографията на Мона Лиза, които нарочно избирам. Тя е нещо супер банално, което едва ли буди голям интерес, тъй като сякаш имаме чувството, че знаем всичко за нея и няма повече какво да ни изненада. Някак си всички версии около нея сякаш за изчерпани и аз за това се забавлявам да вадя неща, които реално звучат на ръба на фалшивите новини,тъй като изглеждат много абсурдно. Сред тях са как една рускиня хвърля чаша по Мона Лиза ,защото не са й дали виза, или пък вандалщината към картината, която има дълга история. А българската следа е този българин, който наръгва Мона Лиза с нож, а друг българин от тълпата успява да го атакува, като по този начин нападателят не успява да я прободе в сърцето, а някъде в ъгъла на картината. Това е един от многото опити на „убийство“ на Мона Лиза. А има и такъв на самоубийство. Срещал съм информации поне за трима души, които се самоубиват, защото са били влюбени в нея.

Ако трябва да поставите в класация този ваш проект „Моя Лиза“ след останалите ваши „деца“ – Hello and welcome to Paris, „Забрави миналото си“, Соцмуз - кое място ще му отредите?

Няма как да не е на първо място,защото най-малкото поради това, че е последната ми изложба. Иначе ми е трудно да правя класации, но „Моя Лиза“ е the best.

В предишен наш разговор ми казахте, че идеята на фотографията, която цените, е да задава въпроси. С проекта „Моя Лиза“тя задава ли въпроси или по-скоро ще е по-интересно какви са нейните отговори на отправените от зрителите въпроси?

Тук можем да говорим за това докъде ще стигнат отношенията между наблюдаващия произведението на изкуството при комерсиализацията. Докъде може да стигне това при изваждането от контекст на самата картина, защото когато се залагат методи за популяризиране на изкуството, няма крайна граница. Вече над 8 милиона посещават „Джокондата“ и не знам какво ще стане, когато станат 25 милиона, ако продължи да се развива обожанието. Вероятно ще трябва да се построи отделен музей. Тя е основният обект в Лувъра и много хора отиват да я видят като на състезание. Реално има огромна манифестация по пътя към „Мона Лиза“ и творбите по пътя към нея са само фон и в тези зали няма жив човек, както в нашия „Квадрат 500“ можеш да чуеш как си мърдаш ушите. Можем да си зададем въпрос как влизаме в протокол, за да видим картината, дали ние имаме нужда да си направим селфи, или го правим само защото всички си правят такова. Всякакви такива въпроси. Става въпрос за една основа, в която човек може да открие много неща в нея. Разбира се, цялото нещо е в положителен аспект. Дори и при атентатите (проекта Hello and welcome to Paris – бел. авт.) имаше лек елемент на хумор, който поставих. Там отново се задават въпроси за това по какъв начин ние консумираме новините, които ни представят. А тук е обратното – за начина, по който ние консумираме произведение на изкуството, превърнато в продукт, и начина, по който то се представя на тълпата. Задават се едни тайни,по които може да се развие цялото това нещо, но няма граници и е интересно докъде ще стигне.

А „Кода на да Винчи“ включвате ли във вашите истории?

Не, това е тотално извън тях. Фокусирам се върху връзката между картината и нейните обожатели, на начина, по който тя се превръща в трибуна за всевъзможни артисти, чудаци, луди. Хора, които могат да се изявят.

А сега накъде, Никола? След „Моя Лиза“ какво следва?

Предстои ми да направя трето допълнено издание на „Забрави миналото си“, което ще е изцяло с нов дизайн. Предстои ми пътуване в Китай, проектът ми ReForget Your Past да бъде показан в Москва.

Снимки Анджела Иванова и авторката

Сподели в
 

Директорът на Институт „Конфуций“ в София проф. Гъ Джъцян получи 2 награди по повод приключване на мандата му и окончателното му отпътуване от България.

25.07.2018/19:26

Роденият през 1961 година в Берлин като син на германка и гамбиец Черно Жобатай е един от най-популярните водещи на телевизионни предавания в Германия по ZDF. Негова запазена марка са спортните кецове към официален костюм, с които води сутрешните предавания в продължение на години.

25.07.2018/19:11

За него журналисти и политици единодушно са на мнение,че познава журналистиката до най-малките и най-непопулярните й страни, като при това е обединяваща фигура и най-подходяща да е начело на Съюза на журналистите на Русия (СЖР). И може би поради това Владимир Соловьов беше единодушно избран в края на миналата година за председател на организацията.

18.07.2018/20:55

Тези дни стана известно,че две години след като беше уволнена от Националното радио като директор на програма „Хоризонт“, Лили Маринкова беше върната на работа по решение на Висшия касационен съд. Макар и по-голямата част от журналистическата гилдия да се зарадва на новината, се разбра, че след възстановяването й на поста е освободена заради… придобито право на пенсия.

12.07.2018/21:40

В дните, когато всички говорят за визитата на китайския премиер в България и участието му в срещата „16+1“, в СБЖ гостува наш колега от Поднебесната. Това е зам.-главният редактор на Българската редакция в Радио Китай за чужбина Дин Хао, който обаче се оказа,че носи и името… Павел.

05.07.2018/19:24

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

За всички интересуващи се колеги припомняме какви са възможностите за почивка на членовете на СБЖ в Международния дом на журналистите - Варна, и в Творческата база на СБЖ - Батак.

05.08.2018 /06:25

Председателят на УС на СБЖ изразява възмущение от призивите за „прочистване” на bTV от журналисти като водещия на предаването „120 минути”

25.07.2018 /22:20

Журналистическа дискусия за състоянието на българската журналистика, за защита на правата на журналистите и на свободното слово, клуб „Журналист“, СБЖ, София

13.07.2018 /12:33

 Мнения

Мнозина от колегите журналисти тези дни с превелика изненада откриват в електронната си поща нечакано писмо от непознат подател, който с настойчивостта на рекламен агент предлага „интересен проект” – „нов онлайн курс с последващи сериозни възможности” (запомнете това! – б.м.).

09.08.2018 /17:37 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

Странджанската драма е само следствие от дълго трупаното недоверие във властта и гняв от неравенства, злоупотреби, несправедливости. Още по-сигурен път към взрива е медийната кастрация, запушваща устата на обществото. Добре, че то все още намира сили да се оплези на „всесилните” и да викне СТИГА!

25.07.2018 /15:55 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 39 гости

Бързи връзки