Проф. Вера Ганчева: Творецът си тежи на мястото, където е роден

08.05.2018 /19:58 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Проф. Вера Ганчева

Проф. Вера Ганчева е сред много уважаваните и ценени български интелектуалци. За нея вероятно не би трябвало да се говори много, защото приносите са тези, които правят хората, а нейните достойни дела са не едно или две. Тя е от онзи тип хора, с които винаги е интересно да седнеш и да разговаряш, защото няма да си тръгнеш „празен“, а обогатен и научил нещо, което винаги да си спомняш.

Вера Ганчева е сред българските учени,  наложили скандинавистиката у нас и благодарение на нея и сестра й Васа днес тя е популярна сред младите в България. Но освен на науката и литературата, Вера Ганчева е дала и своя принос в журналистиката. Била е последователно репортер, зам. гл. редактор и главен редактор на сп. ЛИК (1966-1976) в БТА, главен редактор и директор на издателство "Народна култура" (1978-1989), основател и управител на издателство "Хемус" ООД (1991-2001), директор на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" (1996-1997), понастоящем е съсобственик и управител на ИК "Хемус Груп" ООД. Преподава културна история на Скандинавския север, нордска литература и митология в специалност "Скандинавистика" на Софийския университет (от 1993 г.). Доктор на филологическите науки, професор. Изявява се като литературовед, есеист, преводач, издател.

Заедно с близки и приятели тя учредява фондация „Васа Ганчева“, която наскоро за шести път връчи и своите едноименни награди на млади хора, утвърдили се в областта на телевизионната критика и публицистика, на художествения превод от скандинавски езици.

След церемонията по връчването на поредните награди на фондацията, през април т. г., проф. Ганчева даде интервю за сайта на СБЖ.

Какво е да израснеш в семейство на известни журналисти и литератори, проф. Ганчева? Майка ви Надя Ганчева създаде „модната библия на соца“ – изключително професионалното списание „Лада“, доколкото знам нейният баща е пишел пиеси; сестра ви Васа се посвети на телевизията. В каква домашна атмосфера израснахте? Какво научихте и запомнихте от майка си? Баща ви Лалю Ганчев следва славянска филология, завършва в Париж, заради независимо поведение е „заточен“ като посланик в скандинавските страни - какво „взехте“ от него?

Без да абсолютизирам ролята на семейството и средата, в които човек „попада“ с раждането си, моят собствен опит и вече дългогодишните ми наблюдения на хората  (позволявам си такова обобщение, приемливо за солидната ми възраст) не от днес и не

съвсем от вчера са ме убедили, че тяхното въздействие е определящо за формирането им от най-ранна възраст, още преди прословутите „първи седем години“. Не считам, че съдбата има нещо общо със случайността и затова за израстването и изграждането ми като личност при такива родители аз се считам задължена да й благодаря. И то не само за техните качества и възможности, които маркирате в своя въпрос – обосновано

пространен, за да предполага и пространен отговор, а и за някои данни, заложени в генетичните им програми и предопределили по обясним начин и насоките в моето развитие, и придобиваното на различните му етапи умение да се справям с живота. А то се оказа необходим фактор в този “спорт“, който бих окачествила като „бягане с препятствия“. От примера на родителите си узнах, че изисква съответен тренинг, психическа и физическа издръжливост, известен шанс и, разбира се, стимули, сред

които очакванията за купа на финиша като че ли заемат последно място. Тяхната борба не само за собственото им професионално-творческо утвърждаване, а и за това на новите социално-етични и културни ценности в българското общество след победата

над монархофашизма, не беше лека, изискваше не само енергията на младежката действеност, каквато не липсваше и на двама им, но също известно вътрешно „пречупване“ в смисъла на повече или по-малко болезнено приспособяване към някои спорни аспекти на политическите реалности още тогава, отначало разисквани само във вътрешния фамилен кръг, в чийто център бяха най-близките им хора, а значи и аз с Васа.

Изключван отвсякъде като антифашист, баща ми (1914-1981) бе правил опити да продължи и завърши висшето си образование най-напред в Белград, а след това и в Париж, благодарение на всеотдайната подкрепа на своите родители, Васил и Найда Ганчеви, средни селски стопани в село Малка Брестница, Тетевенско, които не се поколебали да продадат и земеделска земя, и пендарите на баба, за да му осигурят такава възможност. Бил е на два пъти в концлагер, преследван и репресиран за

убежденията и дейността си на активист на Земеделското младежко движение, а майка ми (1915-1984) трябвало да напусне университета, където следвала немска филология, поради икономическа невъзможност да продължи обучението си. (Спомням си хубавите думи, които не пестеше за тази своя „красива и много интелигентна студентка“ професор Жана Гълъбова почти при всеки контакт в нашето общуване по литературно-академична и издателска линия през последните две-три десетилетия на миналия век). Била съм пеленаче, когато майка ми е била привиквана на разпити от небезизвестния Гешев в Дирекцията на полицията, а и бомбардировките на София, интернирането на баща ми, нечовешкото напрежение в страната ни и в света насищали с достатъчно тъмни тонове картината на действителността, в която съм направила своите първи стъпки.

Годините на моето детство и ранна младост обаче преминаха в съвсем друга атмосфера, изпълнена със светлината на общуването и другарството, свързали трайно моите родители с едни от най-видните личности у нас и в създадения от тях дом до днес витаят спомените за срещите и разговорите им с творци и общественици, посещавали го достатъчно често, за да оставят в него трайните следи на своето присъствие. В момента се сещам за имената на Георги Караславов, Петър Динеков, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Пантелей Зарев, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Вера Мутафчиева, Леда Милева, Соня Бакиш, Блага Димитрова, Свобода Бъчварова, Невена Стефанова, Асен и Росица Босеви, Богомил Нонев, Божидар Божилов, Христо Сантов и Мила Павлова , също художниците Дечко Узунов, Илия Бешков, Милка Пейкова и Георги Ковачев, Ваня Дечева, Веса Василева, Тодор Панайотов и Жана Костуркова, Стефан и Лиляна Дичева, прочутите оперни певци Николай Гяуров и Димитър Узунов с Катя Георгиева, музиканти, театрални дейци, журналисти, колеги и на двамата – от „Земеделско знаме“ на баща ми, в „Отечествен фронт“, „Жената днес“ и „Лада“ – на майка ми. Отделно искам да посоча Ивайла Вълкова, Мира Тодорова, Тамара Джеджева и Бинка Милева, с които Надя Ганчева беше особено близка. Само мимоходом ще отбележа в тази връзка едно явление, достатъчно красноречиво за лабилните етични основи на нашата действителност: чрез Гугъл интернет се предлагат списъци на български журналисти и на публицисти, които прегледах неотдавна, за да се подсетя за хора, чиито имена са поизбледнели в паметта ми. С изумление констатирах, че в тях липсват немалко творчески фигури от висок ранг, за сметка може би на също така немалко второразредни или дори треторазредни персонажи, по-скоро миманс, отколкото реален актив в миналото и настоящето на българската култура. Мисля, че задължение на СБЖ е да излъчи някакъв орган, който да прегледа тези списъци, да ги обогати и казано направо – да ги нормализира. Не става дума за замяна на едни имена с други, а за съвестното попълване на тези каталози, за да предлагат те една не самодейна, но безукорна и внушаваща респект картина на професията, да съдържат нейния ценен фонд, „златен“ и „сребърен“.

Какво сме запомнили с Васа от нашите родители? От баща ни – човечността, щедростта и благородството, независимия дух, а също и яркия му талант на оратор и публицист, нереализиран докрай поради тясната му ангажираност с друго поприще – това на чистата политика. Но негов кумир не случайно беше Жан Жорес, френският философ и историк, основател на вестник „Юманите“, чийто пламенен изказ и стремеж към припокриване на политиката с идеализъм характеризираха и Лалю Ганчев, макар той добре да съзнаваше, че няма общество, в чиито условия то да е осъществимо.

А от Надя Ганчева? Рядко срещаното съчетание на строгост и хумор, „по английски“ изискан и тънък, безпогрешния усет за стил във всяко едно отношение – и в междучовешките отношения, и в проявите на майчина грижовност, никога демонстративни или прекалени, и в изпълнението на многостранните й задължения, домашни или професионални. За нея стилът беше живот и животът – стил.

Случайно или закономерно поехте по техния път?

От казаното дотук би следвало да излиза, че закономерността е взела връх над всякаква случайност.

Вас Господ ви е дарил да живеете с хора, които оставят след себе си трайни следи и светлина. Един от тях написа: „Искам да те нарисувам“, което стихотворение освен песен, вече си е и жива класика. Владимир Башев  остана вечно млад, но и незабравим поет и до днес. Неспокойна душа, той отдаде много сили и на вестниците.

Така е. За съжаление може би пак Господ нерядко ми е отнемал даровете, с които ме е облагодетелствал, и тъй като все разсъждавам над въпроса „с какво съм го заслужила?“, стигнах и до логичен според мен отговор: защото май почти винаги ми е било потребно време, за да оценя истински онова, което съм получавала.

Приемах го нерядко като нещо едва ли не естествено, но що се отнася до няколкогодишната ми връзка с Владимир Башев, отначало приятел, впоследствие съпруг - и с ясното разбиране, че тя допринася в голяма степен за моята лична еволюция, че дори представлява един вид школа , житейска, духовна, творческа. Затова и тази загуба бе за мен така невъзстановима, ставаше дума за вече трагичното отсъствие не просто на близък човек, в някакъв смисъл и на колега, но за спътник-водач, какъвто твърде малко жени намират в своите брачни съжители. Владимир ме познаваше много добре и беше разбрал какво ми трябва, за да преодолея комфортната инерция на дотогава безоблачното ми съществуване, изпълнено с възможности за разширяване на кръгозора, с каквито не разполагаха повечето мои връстници. Затова, някак по-скоро интуитивно, отколкото осъзнато, аз приех предложението, което той ми направи още в първите седмици на нашия съвместен живот - да се явя на изпит за репортерско място в БТА. Там директорът Лозан Стрелков, журналист и публицист, драматург, беше наложил на състава й определени, бих ги нарекла дори „безпощадни“, критерии за професионална годност и отговорно отношение към работата, без друго достатъчно сложна и динамична, а в някои отношения и дори опасна.

Това ми беше известно, но аз все пак се вслушах в съвета на своя съпруг. И не сбърках: в БТА научих много и се постарах да отговоря на очакванията към мен най-напред като репортер, а впоследствие като зам. главен и главен редактор на седмичника ЛИК. Никак не беше леко, но характерът ми е такъв, че при трансформационната му еволюция, изобщо необходима за съществуването, го захранват предимно трудностите и провокациите, каквито слава Богу, вече не ми липсваха. Духът на сурова взискателност в съчетание с работохолизъм, предпоставен и от амбицията да не изоставаш от другите, а и от себе си, на колегиалната взаимопомощ като платформа за разрешаване и на най-заплетените проблеми, на неотклонността при отстояване на принципите, в които вярваш, считам и до днес за най-ценната придобивка и от моята турбулентна служебна кариера през годините, и от напрежението, с което заплащах за упорството си да работя без отдих и у дома. Вземах пример от Владимир Башев, денонощието не му стигаше, той пишеше стихове, есета, либрета и пр. все в малките му часове, а през останалото време се бореше, макар на друго равнище от моето, с далеч по-сложни ситуации и проблеми, сякаш незрими зад впечатляващата фасада на кариера, свръхуспешна за толкова млад човек. Относно тежките моменти в нея научавах по-скоро от неговите приятели и колеги, но макар че той най-често ги премълчаваше, усещах омерзението и болката, които му причиняваха завистливостта на посредствените, политическото интригантство, подлостта и лицемерието. Помня огорчението му, когато в последния момент бе отменено негово литературно четене, и то в самото начало на творческия му възход, отрано съпътствано от широка популярност... Добре помня и изражението на лицето му, когато ми посочи един пасаж в „Дневник на писателя“ на Достоевски, съдържащ следната поговорка (цитирам по памет): „Ако се навеждам за камък всеки път щом ме залае някое псе, няма да стигна до целта, която съм си поставил“...

И аз избягвам да се навеждам.

С Башев, доколкото знам, е свързана появата на „Пипи Дългото чорапче“ и на български език. Какво го привлече към нея, че и ви предложи да я преведете?

Изучаването на чужди езици открай време е било свързано с желанието ми да чета и превеждам главно художествена литература. Първият превод, който направих като студентка по славянска филология в Софийския университет, беше от чешки, език, към който вече бях прибавила руски, френски и английски. Към шведския се насочих и по стечение на обстоятелствата, и от естествен филологически интерес, но с желанието да допринеса, ако съумея, за опознаването у нас на литературата на Швеция, а и на Норвегия, защото в Стокхолмския университет записах и курс по норвежки. Когато се омъжих и се завърнах в София, реших да опитам силите си на това поприще и свълнението на дебютант прекрачих прага на редакцията за преводна литература в издателство „Народна младеж“. В стаята заварих групичка редактори и сътрудници на издателството, развеселени по някаква причина, пред които изложих мотивите си да препоръчам за превод на български социално-криминалния роман „Убийството на 31-я етаж“, издаден в доста страни, а също и да ми бъде поверено пресъздаването му на български. Предложението ми беше посрещнато с бурен смях и с реплики от рода на: „Как можем да бъдем сигурни в преценката ви за тази книга, след като досега нито сте превеждала, нито сте писала за литература“... Последното не отговаряше на истината – още от Швеция бях изпращала материали за писатели и явления в скандинавските литератури, а и няколко превода от шведски на разкази, отпечатани във водещата ни периодика, но вероятно твърде скромни, за да са привлекли вниманието на такива издателски „асове“, и аз напуснах „Народна младеж“ с решението никога повече да не повтарям подобна грешка. Владимир Башев обаче беше на друго мнение и по негов почин аз залегнах над превода на „Пипи Дългото чорапче“ от Астрид Линдгрен,поверен ми все пак от „Народна младеж“, но след обстоен разговор с директора на издателството Дамян Дамев, който ми поръча анотация за произведението и авторката му, както и определен брой страници пробен превод.За съжаление книгата, чудесно оформена, не отстъпваща на оригиналното шведско издание, излезе след гибелта на Владимир Башев (1935-1967), който сигурно щеше да му се порадва и да осмее незлобиво разочарованието ми от получения за този превод хонорар – 220 лв. По-важни обаче бяха моите контакти с великата Астрид Линдгрен, посещенията ми в редакцията, където тя работеше, и в дома й, интервюто, взето от нея в една предколедна вечер – първото и единствено досега в нашия печат, както и доверието, оказано от такава световна знаменитост на една съвсем млада и предполагаемо неопитна преводачка, изникнала ненадейно изпод мрачната сянка на „желязната завеса“.

Вие наложихте скандинавистиката у нас и тя благодарение на вас и сестра ви днес е популярна сред младите. Навярно имате впечатления и от работата на медиите там. Затова искам да ви попитам: знаете ли защо Норвегия е на първо място по свобода на словото в света, също и останалите скандинавски държави да са в челните позиции на „Репортери без граници“, а всяка година ние отиваме все по-назад? Днес България е на 111 място… По какво толкова се различават тамошните медии, което на нас ни липсва? Те как работят?

Тук считам за нужно да направя важно уточнение - първият по-осезаем досег на широката читателска публика у нас с реалности и личности от Скандинавския север се осъществи чрез пътеписите, портретите и интервютата на Надя Ганчева, които тя изпращаше от различни градове на региона в български вестници и списания. Тази нейна продукция се ползваше с успех, какъвто несъмнено би имала и книгата, събрала – по така и неосъществения й замисъл – значителна част от тези материали.

Челното място, което заемат страните от Скандинавския север в международните класации за свобода на словото, но и по други показатели като продължителност и качество на живота, иновативност, най-добра образователна система и пр., се дължи на достойнствата не техните народи и политици, изградили и последователно развили т. нар. „шведски“ или „скандинавски“ модел, който означава ефективно съчетание на социална държава със пазарна икономика. Прозрачността и консенсусът са задължително спазвани приоритети при вземането на важни за нацията решения, а санкциите за нарушаването на обществената етика и морал от страна на онези, които би трябвало да ги съблюдават – безжалостни. Периодичният печат, радиото и телевизията в тези страни са според мен сред най-добрите в Европа, може би и в света, достоверното и обективно отразяване на фактите и събитията характеризира в немалка степен големите и много богати по съдържание вестници, макар и там да не липсват таблоиди, в които преобладава не само жълтината, а и нейните по-тъмни, „клозетно“ кафяви, нюанси. Скандалът в Шведската академия, разразил се неотдавна, без съмнение нанесе дълбока пукнатина в нерядко идеализираната представа на човечеството за Швеция, но лишена от достойнство е и позицията, шумно огласена от някои български интелигенти, според които светът прекрасно може да мине и без Нобеловата награда за литература. Асоциацията с добре известната басня за лисицата и гроздето се налага от само себе си.

За Васа не може да се говори в минало време, защото тя беше едно торнадо от енергия и идеи, а и също беше призната и като една от видните столични бохеми. А коя е най-голямата щуротия, която двете сте извършили? 

Васа Ганчева действително кипеше от енергия, идеи и емоции, но притежаваше и силата на таланта да ги вплита в реалността на осъществени проекти. Обичаше да общува с хора, беше обаятелна и убедителна в разговорите си с тях, работеше много и бохемското й поведение е по-скоро мит, някак съзнателно поддържан и от нея самата, а и от медиите, на които са нужни по-ярки и необичайни „жертви“. Тя без да се усети попадна в капана на най-долнопробните сред тях и загина за назидание и позор на цялата наша опорочена действителност, не преди да остави забележително по обем публицистично и художествено наследство, ценено и днес, което представлява и доказателство за стойността й на талантлив и обществено буден човек, на личност с неизчерпан творчески потенциал и перспективи за изяви, отнети й преждевременно и жестоко.

С годините нашата близост като сестри ставаше все по-дълбока и с нейната загуба аз се лиших и от обективен критик на моята собствена дейност, чиито преценки и препоръки означаваха немалко за мен.

Щуротии, разбира се, сме правили, но не чак такива, които да се помнят цял живот.

Вие сте от хората, които винаги са били в Европа и сте вкарвали Европа чрез своите преводи на великолепни и големи автори. А с какво ние като страна, като народ сме интересни за Стария континент, особено в северните страни?

Като народ ние безусловно будим интерес с немалко разностранно надарени представители в различни области на изкуствата, днес обаче не дотам известни на Севера, поради собственото ни нехайство да го „превземем“ с оръжието на таланта. От една страна ние го подценяваме като зона на напредъка в почти всички негови измерения - социално-политически, икономически, научно-технически, творчески, а от друга, водени от някакви собствени комплекси по отношение на този „дом на народа“, каквато е изкованата още преди близо век дефиниция на обществото, създадено по модела, за който споменах, страним съзнателно от по-цялостна информация за него и от взаимоизгодни контакти в интелектуалната и в практическата сфера с предварителното усещане, че там „летвата“е вдигната прекалено високо, та всякакво наше усилие да я достигнем би претърпяло крах. То не ни подвежда впрочем – другата формулировка, разпространена отпреди десетилетия, за основния скандинавски принцип, заложен при самото възникване на идеята за такъв „дом“, удобен и уютен за всички, е „дай, за да получиш“. Прилагането му на практика, което би трябвало да е последица от едно реално осъзнаване на смисъла му, е все още невъзможно за нас, а следователно и за изграждането на по-ласкателен имидж на държавата ни, затънала днес в проблеми, неграмотност и мизерия.

Проф. Ганчева, вече за шести път фондацията, носеща името на вашата сестра Васа, връчва своите награди. Забелязвам, че всяка година като че ли все по-млади хора са нейни носители. Вие казвате, че младите хора ще променят света към добро, но само ако шлифоват знанието и научните достижения с духа си. А нашите, българските, млади хора шлифоват ли научните достижения, за да са полезни на България?

Абсолютно е вярно! Между другото, ние залагаме на съвсем млади хора, за разлика от началото , когато бяхме предпазливи. Оглеждахме кандидатурите от почти всички страни. А сега се ръководим от качеството на представените материали, без да знаем на каква възраст са кандидатите, какви са. Интересуваме се обаче от техния бекграунд – какво са учили, защото в статута на наградата има определени изисквания, насочващи и към предпоставките за тяхното професионално развитие.

Вашите наблюдения са съвършено правилни – все повече и по-талантливи млади хора се появяват в културното пространство на България. Има един ентусиазъм у много млади хора да се изявяват и това е чудесно! Този, който иска да твори, остава в България, защото в чужбина трудно би могъл да намери терен за своето поприще. Творецът си тежи на мястото, където е роден.

Учредяването на фондацията „Васа Ганчев“ и месеци по-късно и наградата на нейно име се появи като предизвикателство, защото това беше една по-специфична награда, по-различна от онези за цялостно творчество. Днес след шестото издание какъв е погледът на Вера Ганчева назад към изминалия път? И как би реагирала Васа, че на нейно име има награда?  

Сигурно би ни нахокала, че сме направили фондация, но пък би харесала носителите на нейната награда. Тя много обичаше младите хора и общуваше с тях. А и те я обичаха. Васа имаше контакт с много широки среди.

А когато тя си отиде, с нейните близки приятели доста умувахме над въпроса по какъв начин да оставим един по-конкретен спомен за нея. Струваше ни се несправедливо някак си изведнъж всичко, което тя е правила, да се забрави и потъне, както се случва често. Събрахме се в един ресторант на „Оборище“, където дълго време живяхме с Васа. Бяхме проф. Лили Райчева, Алис Крайчева, Богдана Карадочева, Михаил и Кристина Белчеви, Валя Славкова, колеги от нейния телевизионен екип и още докъм към десетина приятели. Отхвърлих идеята да се състави някакъв сборник, защото такива книги рядко се четат и не запазват жив спомена за човека. А Васа беше интересна личност. Стигнахме до идеята да направим фондация. Ние сме скромна формация и нямаме особени материални активи, но пък имаме дух и прекрасен обект в лицето на Васа. Присъединиха се още хора и нещата потръгнаха.

А може и нейния дух отнякъде да ви помага?

О, в това съм убедена! Поне в степента, в която съизмерваме всяко свое действие, всеки свой избор с нейното становище за тях, което е за нас не предполагаемо,а наистина съвсем осезаемо.

Снимки: Авторката и личен архив

Сподели в
 

За него журналисти и политици единодушно са на мнение,че познава журналистиката до най-малките и най-непопулярните й страни, като при това е обединяваща фигура и най-подходяща да е начело на Съюза на журналистите на Русия (СЖР). И може би поради това Владимир Соловьов беше единодушно избран в края на миналата година за председател на организацията.

18.07.2018/20:55

Тези дни стана известно,че две години след като беше уволнена от Националното радио като директор на програма „Хоризонт“, Лили Маринкова беше върната на работа по решение на Висшия касационен съд. Макар и по-голямата част от журналистическата гилдия да се зарадва на новината, се разбра, че след възстановяването й на поста е освободена заради… придобито право на пенсия.

12.07.2018/21:40

В дните, когато всички говорят за визитата на китайския премиер в България и участието му в срещата „16+1“, в СБЖ гостува наш колега от Поднебесната. Това е зам.-главният редактор на Българската редакция в Радио Китай за чужбина Дин Хао, който обаче се оказа,че носи и името… Павел.

05.07.2018/19:24

В Центъра за фотография „Братя Люмиер“ в Москва е представен фото проектът „NOOR. Иди и виж“. Това е първата по рода си изложба в Русия на независимата агенция NOOR, която бе създадена преди 10 години. Чрез подредените фотографии, журналистически публикации и мултимедия изложбата в Москва разказва разтърсващо за насъщните проблеми през последното десетилетие.

30.06.2018/22:28

Светът не е престанал да бъде интересен, пълно е с важни събития, просто трябва да знаем къде да ги търсим, смята известната журналистка и писателка

27.06.2018/20:05
?>

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Журналистическа дискусия за състоянието на българската журналистика, за защита на правата на журналистите и на свободното слово, клуб „Журналист“, СБЖ, София

13.07.2018 /12:33

Преди десетилетия големият публицист Юлиус Фучик написа, че „Истината ще победи, но е необходимо решително да ѝ се помага.“. Днес тази мисъл звучи с още по-голяма сила, особено когато отваряме голямата тема за истината за медийната среда в България.

13.07.2018 /00:02

УС на СБЖ изразява дълбоко възмущение и остър протест от нарушаването правата на журналистите и свободата на словото, което особено зачести през последните месеци: уволнения, съкращения, неплащане на трудови възнаграждения, драстични нарушения на трудовото законодателство в национални и регионални медии.

08.07.2018 /12:58

 Мнения

Историята е проста. В няколко поредни петъка Слави Трифонов в своето предаване по Би Ти Ви учи Кристиан Талев, наричан още Криско, как се прави шоу. Хрумването е кръстено „Експериментът „Гледай как се прави”.

24.06.2018 /15:19 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

Агонията на в. „Стандарт“ продължава и тя ще е много мъчителна и болезнена, защото няма пари дори за морфин. Не е за вярване, че ръководството на любимия и предпочитан от мнозина вестник завърза камъка и пусна на дъното най-стойностните си автори. Какво ли чудо трябва да стане, за да се възроди от пепелта този „Феникс“, от който нищо не е останало, освен пречупените му криле!

15.06.2018 /16:05 | Автор: Оля Ал-Ахмед | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 22 гости

Бързи връзки