Латиноамериканската България (ВИДЕО)

09.09.2018 /20:06 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Диего Ендара от Еквадор (с бялата риза), координатор на групата "Завършили в България", и други някогашни латиноамерикански студенти, учили у нас. Снимка: Родолфо Санони Гомес

Клуб „Журналист” на СБЖ събра на уникална среща 25 гостуващи у нас български възпитаници от 11 държави в Латинска Америка, които днес са в интелектуалния елит на страните си. Те изповядаха своята обич към втората си родина и благодарност за полученото образование. Споделиха удивителни лични истории - за любови и деца, родени тук, за цели научни школи отвъд океана, тръгнали от техните български учебници, за човешки истини, които ние сякаш сме забравили, а те още пазят. Накараха ни отново да открием онази България, която сами загубихме, а те още боготворят

България беше забравила за тях. Но те не са я забравили. Донесоха ни сега техния спомен за страната, която имахме, чак от Латинска Америка, където я бяха отнесли в сърцата си - онази някогашна България с отворени обятия, която ги отгледа, образова, обгърна с обич и приятелства, даде старт, смисъл и координатна ос на живота им.

Тук те навремето разбраха, че може да има безплатно образование и здравеопазване, че хората може да са добри един към друг, че може да има страни, които отгоре на всичко да плащат и стипендии на младежи от Третия свят, само за да учат и да помагат за развитието на собствените си държави...

25 някогашни латиноамерикански студенти от 11 държави, получили образованието си у нас през 70-те, 80-те, 90-те, пристигнаха в началото на септември, за да направят обиколка из страната на своята младост и човешко щастие, из вечно любимата им България, тяхната втора родина. Те дойдоха да я прегърнат и да й се поклонят от благодарност - не само за отличното образование, изстреляло ги в интелектуалния елит на страните им. Но и за незабравимите житейски уроци по морал и всеотдайност, по приятелство и обич, по дисцплина и работливост, по гостоприемство и солидарност, които те следват цял живот и на които учат порасналите си вече деца, много от тях - родени в същата тази България...

Забавих се с този репортаж. Не толкова заради динамиката на нашата професия, която вечно ни претоварва с куп неотложни задачи. А повече заради необходимостта да уталожа в собствената си душа всичко, което и аз преживях покрай тази разтърсваща среща в клуб „Журналист” на СБЖ на 3 септември, събрала 25-те български възпитаници от 11 латиноамерикански страни, както и журналисти от жадни да чуят историите им медии, плюс представители на официални български институции, дошли да изразят уважението си към осиновените синове и дъщери на България.

Имах нужда да уравновеся собствения си дух след тази среща. Да си задам куп въпроси и да осъзная, че на тях няма еднозначен отговор...

Когато бях студентка, търсех отдушник от казионните комсомолски мероприятия, бягайки при моите тогавашни латиноамерикански приятели, които учеха у нас и най-често се събираха в Чилийския клуб в София - онова културно и идейно средище, което българската държава беше предоставила на чилийските емигранти, прокудени от тогавашната диктатура на Пиночет. То спонтанно бе станало център за единение на всички тукашни млади и търсещи мястото си в живота латиноамериканци. Дълго си мислех, че те са били моят отворен прозорец със свеж въздух в онази спарена бюрократична стая, която задуши тогавашния социализъм.

Сега, след толкова години, започвам да откривам, че те също са гледали на нас, българските им приятели, като на техния отворен прозорец, осветил им нови, хуманни хоризонти пред техния  измъчен латиноамерикански свят на социални неравенства, терор и бедност... Тъкмо тяхното поколение е това, което потърси една по-справедлива алтернатива за Латинска Америка през последните десетилетия, което вкорени в онези общества ценностите на солидарността и на подкрепата за слабите, което тласна напред по-широкия достъп до образование и култура.

Не е тръгнало всичко това само от България, разбира се. Но и България има своя важен принос.

Няма смисъл да го описвам с мои думи. Ще предам техните, казани сега, след толкова години - думи силни и ясни, защото са истински и идват направо от сърцата им. Това е кристално точно огледало, в което можем да видим и себе си. И което поне мен накара да се запитам - защо загубихме толкова неща по пътя и къде отиваме всъщност?...

ЗНАЕ ЛИ НЯКОЙ КОЛКО СА

А сега фактите и хронологията. Само в периода на 80-те години на 20-ти век в България са учили около 400 студенти от различни страни на Латинска Америка. Това го казват самите те, обединили се по своя инициатива в две групи във Фейсбук - „Завършили в България” (Egresados de Bulgaria) и „България в сърцето” (Bulgaria en el corazón). Много чилийци също са част от тези групи, но техният случай е особен и съответно статистиката при тях е отделна, защото оттук са минали около 600 от тях през 17-те години диктатура в Чили (1973-1990 г.) и те не бяха само студенти. Отделно у нас са получавали техническа подготовка и общо около 500 работници от Куба и Никарагуа.

Същинският брой на българските възпитаници в Латинска Америка вероятно се изчислява с хиляди, защото далеч не всички са част от споменатите Фейсбук групи. Но точната цифра днес е трудно да се установи, защото вече не съществуват обществените организации и държавните институции, осигурявали навремето стипендии за тях - това е и някогашното министерство на народното образование и просвета, и комсомолът, и профсъюзите, и женското движение, и Славянският комитет и т.н. Да не говорим за прословутата „партийна линия”. Архивите на едновремешните деканати за чуждестранни студенти из университетите, ако изобщо се пазят, събират паяжини в кашони из прашни мазета и никой служител не се наема да рови в тях.

Така че можем да се осланяме само на съвсем относителните и фриволни данни, с които разполагат членовете на групите „Завършили в България” и „България в сърцето”. Цифрата 400 изплува от думите на сегашните ни гости и на координатора на „Завършили в България” - еквадореца Диего Ендара, взел у нас диплома по съобщителна техника през 1990 г. Просто около 400 са хората, които активно поддържат сега връзка помежду си в мрежата.

Именно Диего е и главният двигател за постоянния обмен на информация помежду им и за издирването и на други „български латиноамериканци”. Той е в основата и на организираните на всеки две години срещи на българските възпитаници на техния континент. Досега са се състояли седем такива срещи, всяка в различна латиноамериканска страна - Панама, Никарагуа, Коста Рика, Куба и т.н. Сегашната, осмата поред, най-после ги събира в България - отдавнашна мечта за всички.

Уви, заради високите цени на билетите, а и заради други причини, свързани най-вече с професионални ангажименти, участие в гостуващата сега у нас група са могли да си позволят само 25 души. Които са безмерно щастливи, разбира се. Това са наши възпитаници от 11 страни като Еквадор, Колумбия, Коста Рика, Куба, Никарагуа, Перу, Салвадор, Хондурас и т.н.

Всеки от тях сам си плаща и пътя и всички разходи по двуседмичната обиколка из цяла България, която е подготвена от туристическа фирма по програма, съставена по тяхно желание. Тя включва маршрути из цялата страна - от Белоградчишките скали до Черноморието.

КАК СИ СПОМНИХМЕ ЗА ТЯХ

Още в края на първия ден от гостуването им в София - на 3 септември вечерта - клуб „Журналист” на СБЖ ги прие на неформална среща с български медии и представители на официални институции. Срещата бе организирана от Съюза на българските журналисти (СБЖ) и от Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ).

Благодарение на сърдечното домакинство на „Странджата” на клуб „Журналист” - барда, поета и журналиста Ивайло Диманов - СБЖ и СИЖБ посрещнаха гостите по българска традиция, с топла погача и чубрица, с глътка българска ракия и хапки със сирене, чушка и доматче, в цветовете на българския трикольор. Записи с родопска музика допълнително наелектризираха атмосферата.

С топли приветствени думи към гостите се обърна председателят на СБЖ Снежана Тодорова, която изрази възхищение от тяхната съхранена обич към България. А аз от името на СИЖБ поех воденето на срещата.

Посланик Емилия Йорданова от министерството на външните работи прочете специален поздравителен адрес, отправен към групата български възпитаници от вицепремиера и министър на външните работи на България Екатерина Захариева (пълния текст на поздравителния адрес публикуваме по-долу - б.р.). „Всички вие, независимо къде се намирате, сте ценни за нас с натрупания си опит и познания, но и с любовта, която сте запазили в сърцето си към България - вашата втора родина. Любов, която, вярвам, разпространявате по света,” отбелаязва министър Захариева в посланието си.

Поздравителен адрес изпрати и Петър Харалампиев, председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Обръщението му бе прочетено от специален представител на агенцията (пълния текст на поздравителния адрес публикуваме по-долу - б.р.). „Във вас ние виждаме големи приятели на България, неформални посланици на българската култура по света. Във вас виждаме радетели за популяризирането на българската култура и духовност в чужбина и искрено и от сърце ви благодарим за това,” сочи Петър Харалампиев в посланието си.

Проф. Ваня Добрева, зам.-министър на образованието в едно от предишните правителства, също приветства гостите: „Вие ни показвате какво е България и колко я обичате”. Тя също така разказа за вълнението си, когато преди години при гостуване във Венесуела попаднала сред наши възпитаници там.

Спомени и топли думи сподели също Стилиян Бурханларски, който още от 1964 г. е започнал да работи с чуждестранни студенти в България чрез международния отдел на ЦК на БКП, а по-късно става дипломат и посланик: „Първоначално студентите от Латинска Америка у нас се брояха на пръсти, но постепенно групата им ставаше все по-голяма. Това бяха обикновени младежи, дошли да учат в далечна, непозната страна. Бяха много активни - и 5 души да бяха от една държава, веднага си правеха организация и всичките петима ставаха някакви отговорници. Събираха се с другите латиноамериканци, водеха дълги дискусии по проблемите във всяка от страните на континента. Спокойно се работеше с тях - те бяха дошли именно да учат. Гордея се, че нашето образование тогава пося семената, които сега са покълнали с толкова достойни инженери, лекари, агрономи из техните страни. Това е наш, български капитал. Жалко, че не го използваме”.

НЕУМОРНИЯТ ДИЕГО

От името на гостите Диего Ендара на много добър български заяви, че топлото посрещане е трогнало всички, дошли сега от далечния си континент в своята любима втора родина България, която е „много навътре” в сърцата им. „Благодарим на България за нашето обучение, за образованието и професиите ни, за пътя в живота,” каза той. И веднага добави с усмивка: „Благодарим и за жените, които някои от нас си доведоха оттук”. Той допълнително развесели залата и със следното: „Като се съберем, винаги си спомняме за всичко, което сме правили тук - а то не е само учене, спомняме си и глупостите...”

Заслуга на Диего е, че е събрал в две отделни книги многобройните лични снимки, които някогашните латиноамерикански студенти у нас са качвали във Фейсбук и са разменяли помежду си - кадри от фиести, футболни мачове, бригади. Книгите са отпечатани в Еквадор с усилията на самия Диего - със заглавия на български и с някои надписи вътре, също на български. Първата книга е излязла през 2010 г. и се казва „България през техните очи”. „Написах „техните”, защото вътре сложих само снимки на приятели, нямаше мои,” обяснява онова заглавие Диего. Втората книга е от 2014-та и нейното заглавие вече е „България през нашите очи”.

И двете издания Диего е разпратил из различни страни, на членове на тяхната група. От първата книга не му е останал нито един екземпляр, но специално заради сегашното пътуване бил „откраднал” една бройка от приятелка в Еквадор - само за да може да покаже книгата у нас. А екземпляр от втората книга връчи на Снежана Тодорова, като дар за библиотеката на СБЖ.

По-късно, вече в личен разговор, Диего ми сподели още малко подробности за живота си: „До миналата година работех по специалността си - съобщителна техника. Обикаляхме цял Еквадор да прокарваме комуникационни мрежи. Но като дойде сегашният президент, много неща се промениха в страната. Сега няма работа. Направих закусвалня. Не е кой знае какво, но се справям с живота. Сложил съм по масите български солници. Разведен съм, но имам три дъщери от двете жени, за които бях женен. И двете учеха в България. Първата беше рускиня, втората - кубинка. Сега съм с една колумбийка, тя също е българска възпитаничка.”

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ТЕХНИТЕ ОЧИ И СЪДБИ

На срещата в клуб „Журналист” се изредиха да говорят доста от силно развълнуваните ни гости. Някои дадоха и интервюта за репортери на различни медии. Аз успях да запиша много от разказите на нашите възпитаници, придружавайки групата и до механата, която си бяха запазили за вечеря, озвучена от фолклорен състав. Тук предлагам подборка от пъстрите им човешки истории и откровения.

Силни емоции в клуб „Журналист” предизвика пристигналата да учи у нас още през 1970 г. Мария де лос Анхелес Алварес Фернандес от Коста Рика, която веднага уточни: „Още от първия си момент в България станах само Мария, защото нашите имена са прекалено дълги за вас”. Тя първо завършва агрономство в София, после прави и аспирантура по същата специалност в Пловдив. Много е благодарна на преподавателите си, за които говори само със суперлативи. Гордо показа на всички студентската си книжка, която е пазила през всичките изминали години: „Вижте, само шестици!”

Щастлива е и с децата си - дъщерята, родена в София, синът, роден в Пловдив, както и най-малкият син, роден вече в Коста Рика, но наречен с българското име Любомир. „Винаги у дома си говорим с много обич за България, тя е част от самите нас!” - казва Мария. След като се връща в родината си, тя бързо си намира преподавателска работа в Националния университет, прави още един докторат там. До миналата година води редовни лекции, но вече се е пенсионирала. Въпреки това е научен ръководител на дипломните работи на няколко студенти, в домашната си градина отглежда органично плодове и зеленчуци, ангажирана е със социални програми и т.н.

Федерико Родригес от Хондурас е специалист по мутационна генетика, навремето е защитил дисертация в Биологическия факултет на Софийския университет, а днес преподава също в Биологическия факултет, но в университета на хондураската столица Тегусигалпа. Благодарен е не само за знанията, получени в България, но и за топлотата и приятелствата, с които е бил обграден.

Тук е намерил и съпругата си - унгаро-рускинята Екатерина Пантелеева-Родригес, която днес също е преподавателка в университета на Тегусигалпа - по световна история и история на древния свят. И двамата с много радост са се включили в 25-членната група български възпитаници, която сега е тук. В клуб „Журналист” Федерико се похвали с тяхната 31-годишна дъщеря, родена в София и затова кръстена също София. Обещал й е скоро и нея да доведе, за да опознае родното си място. Екатерина добави, че дори и внучката им носи името София.

Освен това Федерико припомни и че в Хондурас има река България, назована така през 20-те години на 20-ти век от 18 български емигранти, установили се в централноамериканската република, като техните потомци и днес се опитват да опазват българския дух. Гостът подари на клуб „Журналист” по един пакет хондураско кафе и хондураско какао.

С много вълнение бяха заредени думите на българката Теодора Пиперкова, дошла от Коста Рика, където живее вече 46 години. Поела натам навремето след мъжа си, учил в България медицина, а днес вече покойник. Самата Теодора е зъболекарка и е сред най-активните участници в групата „Завършили в България”. Никога не пропуска колективните срещи. Самостоятелно си идва в родината всяка година, редовно води със себе си и костарикански приятели. Приема ги в дома си в София, пътува с тях и до родния си Добрич, където живее сестра й, също включила се в сегашната среща на българските възпитаници. Двете сестри пъргаво скочиха да танцуват ръченица щом музикантите в механата подхванаха ритмите.

Теодора се похвали, че дъщеря й се омъжила за българин. Благодари за топлото посрещане и увери, че всички латиноамериканци, завършили у нас, прославят името на България с високия си професионализъм, придобит благодарение на получените тук знания. Тя прочете и откъс от послание, написано от някогашен кубински студент, първия чернокож, влязъл във Физическия факултет на СУ. В това разпратено до всички от „Завършили в България” писмо той реди ярки спомени от следването си, изпълнени с голяма обич към страната ни. „Често си мисля, че всички те обичат България дори повече от българите,” каза Теодора.

Патрисио Понсе от Еквадор, завършил пловдивския Университет по хранителни технологии, е довел на това пътуване из любимата си България и своята 16-годишна дъщеря Бианка. Тя е кръстена така в чест на нашата гимнастичка Бианка Панова. Майката на момичето е никарагуанка - тя също е била студентка у нас. Дъщеря им каза сега, че най-много обича да слуша у дома спомените им как се запознали и как се заобичали в България.

Днес Патрисио работи в мултинационална компания за производство на хляб в Еквадор и там много го ценят за технологиите, усвоени в България. „Да правиш хляб е страхотно! Вечно ще съм признателен на България за тази чудесна професия,” казва той.

Когато споменава, че е учил тук от 1985 до 1992 г., веднага питам как е преживял промените след 1989-та. Отговаря: „Точно бях в последната година, когато станаха промените. Премахнаха ни стипендиите. Трябваше да работим, за да си доизкараме образованието. В нашата група има и други, които преминаха през това.”

Представям си колко им е било трудно и питам дали този внезапен обрат в страна, поканила ги на другия край на света да учат със стипендии, а после отметнала се от ангажимента си към тях, не е породил у тях обида, огорчение. „Е, случват се такива неща, човек се сблъсква с какви ли не трудности в живота, трябва да ги преодолява. А на България мога само да бъда благодарен за знанията и за обичта на хората. На българите също не им беше лесно при онзи обрат - с купоните и всичко останало. Живяхме с вас и споделяхме всичко с вас, това е приятелството,” обобщава Патрисио.

Мария Сепеда от Колумбия формално не е част от сегашната 25-членна група, оформена за пътуването из България. Завършилата у нас социология Мария живее в Атина, защото в София се е омъжила за тогавашен гръцки студент и след дипломирането поела с него към родината му. Но когато научила, че 25 нейни приятели от студентските години идват от Латинска Америка в България, веднага поела от Атина към София, за да се види с тях, макар и само за една вечер. На сутринта щеше да тръгне обратно към Гърция.

Когато Мария е учила у нас през 80-те, с нея бил и брат й - две години по-големият Иван Сепеда, който е завършил у нас философия. Днес той е известен колумбийски сенатор и е един от ключовите участници в мирния диалог между правителството и левите партизани. Иван спомага първо за мирното споразумение с групировката FARC, което влиза в сила в края на 2016-та (но и досега търпи много нарушения), а в момента съдейства за преговорите с другата партизанска формация - ELN. В Колумбия подобни усилия костват много, защото крайната десница там е много силна. Нейни банди застрелват през 1994 г. бащата на Иван и Мария, който също е бил сенатор - Мануел Сепеда...

В разговора ни сега Мария изтъкна, че всички български възпитаници от Колумбия са реализирани и авторитетни личности и са с много топли чувства към България заради полученото образование. Самата Мария прави социологически изследвания по проблемите с колумбийската емиграция в Европа. Смята работата си за много важна, тъй като властите в Богота не са осигурили необходимите международни споразумения за подкрепа на колумбийската диаспора в чужбина, която наброява общо 7 милиона души.

Сандра Облитас от Перу е лекарка, завършила е Медицинската академия в София през 1984 г. „Бях на 17 г., когато дойдох тук през 1977-ма. Почти дете. Тук се оформих като личност. В душата ми е останало най-хубавото от любимата България - приятелите, природата, образованието, всеотдайността на нашите преподаватели, които ни научиха на толкова много и които бяха наистина чудесни, фантастични специалисти, на световно ниво. Винаги ще сме благодарни за всичко, което ни даде България,” казва със сълзи в очите Сандра.

В момента тя работи в медицинска амбулатория в Лима, пациентите я ценят много. Сега вече за трети път е в България. Била е тук и през 2003-та, и през 2016-та - винаги при приятели. През тези последни години е видяла и неща, които я натъжават: „Спрели фабрики. Празни села. Много млади хора, които са си тръгнали оттук. Притеснено ми е за бъдещето на България”.

Вилма Родригес от Коста Рика е завършила през 1984 г. туризъм в Софийския университет. Когато се прибира в родината си, започва работа в министерството на образованието и по своя инициатива разработва учебни програми за развитието на обучение по туризъм и в Коста Рика, каквото в онези времена там изобщо е липсвало. „Подготвих първите костарикански специалисти по туризъм въз основа на онова, което научих в София. После работих и в други области, но считам за най-важен този свой принос, защото освен всичко друго той е и жива връзка с моята втора родина България,” казва Вилма.

Даниел Вергара от Колумбия е учил електронно инженерство в България между 1987 и 1994 г, след като в страната си се явил на изпити и спечелил българска стипендия. „Половината време тук живях при социализма, половината при капитализма,” усмихва се сега светлоокият Даниел. „Трудно беше, но ми помагаха състудентите, а и желанието ми да вървя напред, да усвоя точно професията, която исках. Благодарение на наученото тук не само по специалността, но и в организацията на живота, в дисциплината, сега имам добра работа, с която мога да издържам семейството си. Намерих си тази работа само два месеца, след като се върнах с дипломата си от България и вече 23 години се трудя на същото място без прекъсване. Ценят ме”.

Мигел Обрегон от Коста Рика е завършил селско стопанство в Пловдив, защитил е и дисертация. Женен е за българка. И той като сънародничката си Вилма и еквадореца Патрисио след завръщането в родината си е използвал българските учебници, за да въведе нови познания в биологичната лаборатория, където започнал работа. Сподели също, че когато се върнат в Коста Рика заедно с жена си, непремнно ще занесат на децата и внуците у дома локум - любимото лакомство от студентските години, за което толкова са им разказвали.

Еди Гарсия е от Куба, а Лус Мирея Кастро е от Колумбия. Двамата се срещат, влюбват се и се женят като студенти в България. Еди е завършил гражданско инженерство през 1990 г. в тогавашния Висш институт по архитектура и строителство (ВИАС), днес Университет по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ). Той се дипломира точно в годината, когато заради започналите промени България отрязва стипендиите на чуждестранните студенти.

Но Лус Мирея по онова време едва е завършила втори курс по стоматология. Няма възможност да се издържа тук сама и се налага да решава какво да прави с образованието си. Понеже вече са семейство с Еди, решението се определя бързо - тя заминава с мъжа си в Куба и там довършва следването си, дипломирайки се като стоматоложка. На Острова на свободата всички образователни степени са безплатни.

Също като при еквадореца Патрисио, и при това младо семейство премеждията не пораждат неприязън към България, а единствено благодарност за всичко научено, включително и за житейските уроци. „Ние дойдохме тук като деца, на по 18 години. На мен още мустаци не ми бяха поникнали,” усмихва се Еди. „Тръгнахме си, усвоили не само ценни знания, но и богата култура, която сега се опитваме да предаваме на децата си, да ги учим на уважение към хората, на точност в отношенията и в изпълнението на ангажиментите”.

Еди и Лус Мирея днес живеят и работят в колумбийската столица Богота, там са родени и децата им - 14-годишен син и 10-годишна дъщеря. На софийската среща с групата „Завършили в България” бе и българската приятелка на Еди и Лус Мирея от студентските години - завършилата физика Клара, която покрай кубинските си състуденти научила и испански, а преди 4 години гостувала в Куба.

В срещата се включи и един от някогашните латиноамерикански студенти, пуснал дълбоки корени (включително семейни) в България - останалият да живее у нас Родолфо Санони Гомес от Еквадор. Днес той работи на отговорна техническа позиция в посолството на Венесуела в София. А поема към България още в средата на 70-те години на 20-ти век, когато е 18-годишен.

Идва, след като в Кито се явява на конкурс за осигурено със стипендия следване по електронно инженерство у нас по линия на Славянския комитет. На отсяващия изпит по математика и физика се явяват 250 души.. Санони се класира четвърти по резултати и влиза в отпусканите 5-6 места.

Стипендията му е осигурена, но пътя до София трябва да плати семейството му - 2500 долара по онези цени, което е внушителна сума за фамилния бюджет. Пристига в София, но градът не му харесва - сив, тъмен, скучен, без музиката и нощния живот на Кито. Мазната храна в студентския стол също не прилича на онази, която е готвила майка му. Санони пише на баща си, че иска да се прибере, но получава следния отговор: „След всичките пари, които похарчихме за това пътуване, или ще си дойдеш с диплома, или хич не си идвай”.

Санони разказва сега: „Беше шок за мен. Но само месец по-късно вече се чувствах отлично тук. И дължа това главно на приятелството на съквартирантите ми в общежитието Киро и Петко - страхотни приятели! Хранеха ме с домашните консерви и компоти, които им пращаха техните семейства от родните им градове. Бяха много сърдечни. Също и другите приятели от общежитието - Жоро, Николай...”

Както и всички останали чужденци, първата година Санони учи главно български в Института за чуждестранни студенти (ИЧС). Влюбен от малък в музиката, в ИЧС сформира и първата си музикална група - с един унгарец, един грък и една виетнамка. Пеят песните на Емил Димитров и Лили Иванова и правят фурор. После ще има още много много други подобни групи, в които Санони отново ще е душата.

„Музиката винаги е била неделима част от мен. Когато пристигнах в България, носех само 14 кг багаж, като в него влизаше една китара, една флейта и пет дългосвирещи плочи. Друго не ми трябваше,” спомня си Санони. От толкова музика обаче не остава време за учене. С българския се справя, но изискванията по математика и физика у нас са доста по-високи, отколкото в Еквадор и по тези предмети му пишат двойки, а без тях не може да учи електронно инженерство.

Намесва се и преподавателката му от ИЧС, която му казва: „Човече, не си губи времето с друго, та ти си роден музикант”. И без да го пита отнася документите му в тогавашната Консерватория (днес Музикална академия), в Естрадния отдел. Все пак трябва да мине през изпит, но той няма представа от солфеж. Доброволно се наема да го подготви друга преподавателка - и го приемат. Учи в един курс с Кичка Бодурова, Силвия Кацарова, с някои от участниците в „Тоника” СВ и т.н.

Завършва, но не се отказва от желанието си да учи електронно инженерство. Пише молба до ЦК на БКП, за да му разрешат и успява да убеди тогавашният международен секретар на партията Димитър Станишев, баща на Сергей Станишев, че наистина е силно мотивиран и че ще се справи. Налага се да мине пак през изпит по математика и този път се справя - подготвила го е българката, за която се е оженил.

С огромна радост си спомня годините си в тогавашния ВМЕИ - Висш машинно-електротехнически институт (днес Технически университет). Прекланя се пред преподавателката си там, която всички наричали Желязната лейди заради високата й взискателност. Именно под нейно ръководство на 8 декември 1986 г. от ВМЕИ започва да излъчва първата кабелна телевизия в България - и Санони също е в студентския екип, който я прави.

И до днес е благодарен за многото възможности, които му е дал социализмът в България, но е убеден, че онзи строй непременно е трябвало да се реформира и да се хуманизира. „Не трябваше да се стига до това, което е днес, трябваше да се запазят хубавите неща, но не можеше да се продължи с липсата на свобода, двуличието и доносите - те тровеха доброто, което носеше социализмът,” смята Санони.

Родена в разположения на 3500 метра надморска височина град Арекипа, Бети Тая Мехия от Перу е лекар-патолог, завършила е софийската Медицинска академия през 1984 г. У нас се омъжва за костарикански студент, тук се ражда и дъщеря им, за която двамата избират българско име - Албена. Днес дъщерята е на 38 години. Семейството живее в Коста Рика, в пристанището Пунта Аренас на тихоокеанското крайбрежие на страната. Там е и болницата, в която работи Бети Тая. Тя не може да овладее вълнението си, когато казва: „Ще се разплача... България е направила всичко за мен - дала ми е образование, семейство, дъщеря... Основите на живота ми се изградиха тук, вечно ще съм благодарна за това”.

Приятелка от следването й в София е и другата спомената перуанка - Сандра Облитас, както и Фани Кастеянос от Еквадор. И трите са следвали медицина по едно и също време, много са близки още оттогава. Фани също е срещнала мъжа си в България - това е завършилият социология в Софийския университет Сесар Алборнос, също от Еквадор.

Фани и Сесар сега са заедно и в гостуващата 25-членна група на „Завършили в България”. „България за нас е не само професионалната подготовка, но и начинът на живот, изградените навици и морални норми. Тук ме научиха, че лекарят трябва да е мил и внимателен с хората, да усеща болките им като свои, да им помага от сърце. Така се държа и с пациентите ми в Еквадор сега, затова те много ме обичат,” усмихнато обяснява лъчезарната Фани.

Засиява още повече, когато започва да разказва как се оженили със Сесар в София: „Бяхме сами, без семействата ни, които бяха далеч. Разписахме се в гражданското и като излязохме, ни наобиколи група цигани, започнаха да ни танцуват ръченица - явно бяха свикнали сватбарите да им дават по нещо за веселбата. Но ние нямахме пари, нямахме нищо! Те ни съжалиха и ни поръчаха и платиха едно такси, което да ни закара до общежитието в Дървеница. Шофьорът на таксито беше изумен и само повтаряше, че за първи път му се случва да вози младоженци. Надуваше клаксона през целия път и така ни закара до общежитието, а там портиерката изскочи да му се кара, че вдига шум. Но и тя започна да ни се радва, когато той й каза, че кара младоженци. Надойдоха приятели от всички стаи, всеки извади някакви буркани, така ни спретнаха сватбената гощавка...”

Първата дъщеря на Фани и Сесар се ражда в България през 1980-та и когато пет години по-късно те си тръгват към Еквадор, момиченцето говори и пише перфектно на български. Фани продължава: „Разказвали сме на дъщеря ни за градинките и детските площадки около общежитията, в които е израсла. Но сега като отидохме до Студентския град, видяхме само една градинка. Защо така? Градинките и парковете бяха такова богатство! Разбрахме и за наркотици, и за проституция в Студентския град... Много ни е мъчно. Виждаме и скъпотията сега. По-рано образованието беше безплатно и достъпно за всички, в студентския стол се хранехме за стотинки, транспортът също беше много евтин. Имахме страхотни преподаватели, големи учени, ценени и в чужбина. А сега много умни глави просто са си заминали от България... Това е голяма загуба!”

Съпругът на Фани - социологът Сесар, дипломирал се у нас през 1986 г., също се включва в разговора и обяснява как последните пет години е работил върху свой докторат и е публикувал книга, посветена на големи философи. Добавя: „На български съм направил две хубави неща - написал съм навремето дипломната си работа, а през 2006-2007 г. съчиних и две стихотворения, посветени на България.”

Сесар още същата вечер ми изпрати тези свои стихотворения. И смятам, че няма по-добър финал за разказа ми за срещата с тази невероятна „Латиноамериканска България” от публикуването на двете стихотворения, без никаква редакторска намеса - с всичките им грапавини в българския и с цялата сила на изпълващата ги обич към страната ни, оказала се способна да отгледа толкова прекрасни свои осиновени дъщери и синове из широкия свят...

 

Сесар Алборнос

МИЛА БЪЛГАРИЯ

 

Млaдосттa caмo веднъж ce изживявa

зaтoвa e многo вaжно къде и кaк я кapaш,

нa нac лaтиноaмepикaнcкитe cтуденти

ни ce пaдa дa я кapaмe в Бългapия.

 

Бяxa тeзи нeзaбpaвими за нас гoдини

кoгaтo нaучaвaxмe oт живoтa

вcичкo тoвa, за което кaтo спoмниш

xитpo ce cмeeш, чe cи мoгъл дa пpaвиш!

 

Дa yчиш, дa пpaзнyвaш, дa ce любиш,

дa ce paзxoдиш до мopeтo и из плaнинaтa,

дa пиeш c лyди пpиятeли цeли нoщи

и нa кpacиви мoмичeтa дa правиш cepeнaдa.

 

Дa ce тpyдиш във вeceли бpигaди

и тoзи тpyд дa ce пpeвъpнe в coлидapнocт

c нapoди, които зa cпpaвeдливocт вoювaxa

пo вcички кoнтинeнти нa зeмятa.

 

Ощe cи cпoмням нa вceки изпит кoлкo cтpaдax

кaк cъc зъби ce бopиx зa eднa тpoйкa

или c paдocт изкapax шecтицa

и тaкa мъчнo, гoдинa cлeд гoдинa,

c нaй-paзлични бeлeжки

изпълвax cтyдeнтcкaтa книжкa;

ниcки или виcoки - вce oпpaвдaвaxa

eднo отпpaзнyвaнe c кaквaтo и дa e paкия.

 

Нe знaм дpyгитe, нo aз нe oбичax зимaтa,

c днитe тъмни и нeбeтo изцялo cивo,

зaщoтo дeпpecиятa идвaшe c нeя

и тeмпepaмeнтa ми ce paзстpoйвaшe гopчивo.

 

Нo кaк лyдo тe oбичax вcякa пpoлeт

кoгaтo вcичкo oтживявaшe в тeбe

и цвeтятa c нaй кpacивитe cи oдeжди

ни пoдканвaxa дa cтoим c тяx нa вънкa.

 

Мoмичeтa xвъpляxa бoтyшитe

и мaxaxa нeyдoбнитe пaлтaтa

а ние, момчета, с очи благодарни

гледахме, най после, хубавите им тела.

 

Лятoтo cъщo нe бeшe мнoгo пpиятнo

c липcвaщ въздyx и cтpaшнa тoплoтия;

но aкo нe мoжeшe дa cмe нa Чepнoмopиeто,

тpябвaшe дa ceднeм в пapкa c кaca биpa.

 

А кaк ce paдвaxмe нa пpиpoдaтa вcякa eceн

пpeд чyднaтa кapтинa нарисувана с лиcтата,

пaдaщи тиxoм нa зeмятa в пъcтpи бaгpи

пpeвpъщaйки ce в нaй-мекитe килими.

 

вече съм забравил на стола миризмата,

но дългите опашки, лелите и храната,

прятната беседа докато от там ни изгонеха

много често ми идват в паметта.

 

Тесните улици на старата София все още преминавам

и се разхождам из площади от жълтите павета,

наслаждавам се набързо пред малка руска църква

и влизам непременно в книжарницата насреща.

 

Граф Игнатиев пресичам с трамвая

и на Орлов мост излизам с носталгия,

колко пъти съм минавал по тези камъни  

понякога сам, други пъти с компания.

                                

Рилcкитe eзepa и чepнoмopcкoтo кpaйбpeжиe

pимcкитe pyини и cлaвянcкитe ти иcтopии

нeжнитe пoглeди oт oчитe нaй-кpacиви

щe бъдaт зaвинaги нaй-цeннитe ми cпoмeни.

 

Заради тези прекрасни мигове

прекарани в теб, мила България,

ще те взема във вечността с мен,

в последния момент, като ще издъхна

и нечии състрадателни ръце очите ми затварят.

 

Кито, декември 2006 г.

 

 

Сесар Алборнос

АКО НЯКОЙ ДЕН СЕ ВРЪЩАМ

 

Кaтo нaши бaби викaт,

aкo някoй ден ce вpъщaм,

щe cъбиpaм мoи cтъпки

пo нaй зaтъннитe кътчeтa.

 

От  Гoцe Дeлчeв дo Pyce,

oт Димитpoвгpaд дo Аxтoпoл,

oт poдoпcкитe eзepa

дo poзoвa дoлинa,

щe тpябвa дa въpвя

дo нaй дpeбнa мaxaлa,

aкo мoжe пo кpaй Иcкъp,

a  зaщo нe Мycaлa.

 

Щe пътyвaм c влaкa,

c aвтoбyc, c кoлa,

c кopaбчe нa мopeтo,

a пeшa нa мaлкия гpaд.

 

Хyбaви жeни щe гледaм,

Нaй-кpacивитe гpaдини,

Инcтитyтa дeтo yчиx,

pecтopaнти и cтoлoвa.

 

Щe гледaм c нocтaлгия

блoкoвeтe в Дъpвeницa,

и щe тъpcя oнзи пpoзopeц

къдетo ти cтoeшe

c кoкeтнaтa ти ycмивкa. 

 

Щe xoдя нa cлaдкapницaтa

дo чyждecтpaнния Инcтитyт,

дeтo вcякa cyтpин cпpяxмe

зa дa зaкycим нa кyп.

 

В “Злaтнoтo Пиле” щe  влязa

и щe пopъчa вeднaгa

кaвъpмa дa ми дoнacят

c eднa шoпcкa caлaтa.

 

Пъpжoли c лютeницa,

кeбaпчeтa или кюфтeтa

тpябвa дa ям нeпpeмeннo

нямa дa пaзя aз диeтa.

 

Нe знaм дaли oщe пpoдaвaт

зaгopcкo или плeвeнcкo пивo,

нo cигypнo щe cи нaпия

c кaквaтo и дa e мapкa биpa.

И  щoм ce нaлaгa, бpaткo,

c pyйнo винo и paкия.

 

Щe ce кaчвaм нa тpaмвaя

нa тyp пo cтapия гpaд

и oт cпиpкaтa нa гapaтa

c мeтpoтo щe  пpoдължa.

 

Нa гpaфa Игнaтиeв щe тъpcя

cлaдкapницaтa ми любимa

зa дa изпия oгpoмнa чaшa

oт пpяcнa чyдecнa бoзa,

и щe пoиcкaм c нeя

пapчeнцe oт бaклaвa.

 

Щe въpвя из пapкoвeтe,

щe xoдя пo кинaтa,

щe cи кyпя книги

и мyзикa зa дyшaтa.

 

Нa cтapa пeйкa щe cядaм

в пapкa нa Сбoвoдaтa,

зa дa гледaм кaк дo мeнe

жeнcкaтa кpacoтa минaвa.

 

Зa пpиятeли и cъyчeници

щe питaм кaквo cтaнa,

кaк живeят, в кaквo бaчкaт,

кaк ca в нoвaтa Бългapия.

 

Биx иcкaл пак дa ce paдвaм

нa xopoтo и pъчeницa,

и мнoгo дa pъкoпляcкaм

нa тaнцyвaщи дeчицa.

 

Аx! aкo мoгa дa xoдя

в мoя милa Бългapия

нямa дa ocтaнa мecтa

oт кътчeтa ми любими

из къдетo щe въpвя

oт нaчaлoтo дo кpaя!

 

Хyбaвo e дa ce cънyвa

зaщoтo нищo нe cтpyвa!

 

Кито, февруари 2007 г.

 

...........................................................................................................

 

Поздравителен адрес от вицепремиера по правосъдната реформа и министър на външните работи Екатерина Захариева към бившите латиноамерикански студенти, учили в България

Уважаеми дами и господа, скъпи приятели,

За мен е изключително удоволствие да ви приветствам с добре дошли на българска земя след толкова години отсъствие.

За нас, българите, Латинска Америка е особено популярна, за което допринася безспорно фактът, че в различни периоди хиляди български специалисти са работили в различни страни от региона, а в страната ни са получили професионално обучение и подготовка много чуждестранни студенти и специалисти, сред които и вие.

През тези години са положени основите на испанистиката у нас със създаването на първата Катедра по испанска филология в България и днес испанският е един от най-говорените езици в страната ни.

Отношенията между България и страните от Латинска Америка имат дългогодишна история. И въпреки превратностите и динамиката на днешния свят се характеризират с взаимно уважение, разбирателство и приятелство между нашите народи, със стремеж за развитие и задълбочаване на връзките в сфери от взаимен интерес.

Нещо повече - България днес в качеството си на пълноправен член на ЕС и с едно току-що успешно приключило председателство на Съвета на ЕС е активна част от диалога между ЕС и Общността на държавите от ЛА и Карибския басейн - едно стратегическо партньорство, основаващо се на споделени ценности и общо разбиране, че сътрудничеството е пътят, по който следва да се развиват международните отношения в нашия все по-взаимосвързан свят.

Връзките между двата региона днес се простират от търговията и инвестициите до сътрудничеството  областта на културата, образованието, науката и изследванията. Изграждането на отношения между две страни и два региона е дългосрочна задача, на която много от вас, присъстващите тук, са посветили значителна част от живота си. Всеки от вас е дал своя принос за по-доброто опознаване на нашите народи, за създаването на устойчиви във времето връзки и приятелства.

Постигнатото дотук ни дава основания за оптимизъм за бъдещето на този многопластов диалог, обхващащ както междуличностните контакти, така и взаимодействието на институционално ниво в духа на установените добри практики и традиции, но и в съответствие с изискванията на днешния ден.

Всички вие, независимо къде се намирате, сте ценни за нас с натрупания си опит и познания, но и с любовта, която сте запазили в сърцето си към България - вашата втора родина. Любов, която, вярвам, разпространявате по света.

Позволете да отправя своите най-искрени пожелания за щастлив и ползотворен престой в България, за незабравими срещи със стари и с нови приятели, за още много успехи по житейските ви пътища.

Специална благодарност на нашите любезни домакини в лицето на СБЖ и СИЖБ за оказаното съдействие тази дългоочаквана среща да стане факт.

София, 3 септември 2018 г.

Екатерина Захариева,

заместник-министър-председател и министър на ъншните работи

 

 

Поздравителен адрес от председателя на ДАБЧ Петър Харалампиев до г-жа Снежана Тодорова, председател на УС на СБЖ, и до участниците в срещата на бивши латиноамерикански студенти, завършили висшето си образование в България, организирана от СБЖ

Уважаема г-жо Тодорова, уважаеми госпожи и господа,

От името на Държавната агенция за българите в чужбина и лично от свое име разрешете ми да поздравя ръководството на СБЖ за осъществяването на тази проява, както и да приветствам бившите латиноамерикански студенти, завършили висшето си образование в България, за прекрасната инициатива да поддържат контакти и приятелства, защото са се обучавали преди време в България.

В сложния и противоречив свят, в който живеем, наситен със събития и битки на интерпретации, от голямо значение е да запазим комуникативност и интерес на откриватели и изследователи, без значение с какво точно сме избрали да занимаваме в живота.

Признателен съм, че България с нейната култура, традиции и история свързва вас, латиноамериканските граждани, защото вие по-точно и по-проникновено от всеки друг, във вашите държави, където живеете и се реализирате, можете да усетите пулса на промените, да вникнете в реформите и да разяснявате в чужбина как и в какво България се променя.

Живеем във време на изключителна динамика и сложна комуникативност, информацията ни залива. За много събития и ситуации е изключително важно мнението, дошло от човек, който познава проблема дълкоко и отвътре, а не на минутата получава новини или проучва особеностите на темата. Живели сте в България и вашият интерес и поглед към страната, вярваме, не е на случаен наблюдател.

Във вас ние виждаме големи приятели на България, неформални посланици на българската култура по света. Във вас виждаме радетели за популяризирането на българската култура и духовност в чужбина и искрено и от сърце ви благодарим за това. Прекрасни дни в България!

София, 3 септември 2018 г.

Петър Харалампиев, председател на Държавнага агенция за българите в чужбина

 

Сподели в
 

Клуб „Журналист” на СБЖ събра на уникална среща 25 гостуващи у нас български възпитаници от 11 държави в Латинска Америка, които днес са в интелектуалния елит на страните си. Те изповядаха своята обич към втората си родина и благодарност за полученото образование. Споделиха удивителни лични истории - за любови и деца, родени тук, за цели научни школи отвъд океана, тръгнали от техните български учебници, за човешки истини, които ние сякаш сме забравили, а те още пазят. Накараха ни отново да открием онази България, която сами загубихме, а те още боготворят

09.09.2018/20:06

Не е за вярване, но все пак има телевизия, в която можеш спокойно да гледаш сутрешния блок и това се дължи както на качествените дискусии и плурализъм на гледни точки в студиото, така и на неговия водещ, който успява с майсторство да „жонглира“ с тях. Това е Златимир Йочев, който е част от екипа на Bulgaria ON AIR и който, без да е въоръжен с агресия или пък да показва, че има претенции да знае повече от гостите си, предлага да сме свидетели на спокойно и нормално общуване в студиото на „България сутрин“. Приятно и полезно като начало на нашия обичайно нелек ден.

06.09.2018/10:38

Длъжен съм най-напред да обясня откъде дойде това заглавие за моя стар приятел Илия Пехливанов, който през тези дълги и белязани с какви ли не събития и промени десетилетия, кое от кое по-историческо и трагично, продължава да изненадва с непреходната си и неутолима отдаденост на едно дело и на една тема, които, откъдето и да ги погледнеш, би трябвало да станат съдба на всички ни, ако искаме да ни запомнят, че и „ний сме дали нещо на светът”.

03.09.2018/10:57

В дните, когато Виетнам чества 73-ата годишнина от обявяването на своята независимост, припомняме живота на самоукия пълководец, влязъл в историята като „победителя на три империи” и като автор на забележителни трудове по военна стратегия

02.09.2018/13:35

На 91 г. почина Гийермо Равест - известен чилийски радиожурналист, благодарение на когото светът чува по радио „Магаянес” на 11 септември 1973 г. последното обръщение на законния държавен глава на Чили от президентския дворец, бомбардиран от извършващите кървав държавен преврат военни

27.08.2018/07:11

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

По традиция Съюзът на българските журналисти ще връчи годишните си награди за творчески постижения по повод 1 ноември – Ден на народните будители, за които се приемат предложения до 15 октомври 2018 г.

18.09.2018 /21:09

Европейският парламент (ЕП) прие спорната и преработвана реформа на разпоредбите за авторското право. На сесията в Страсбург евродепутатите одобриха с мнозинство от 438 гласа „за“, 226 „против“ и 39 „въздържали се“ позицията, която задължава интернет гигантите да заплащат труда на журналистите и артистите, когато използват техни произведения. Журналистите също така трябва да получават дял от всяко възнаграждение, свързано с авторското право, получавано от издателските къщи, реши ЕП.

12.09.2018 /16:56

С тези думи президентът на Европейската федерация на журналистите (ЕФЖ) Могенс Бличер Биерегард отправя призив към Европейския парламент да гласува законопроекта за авторското право, предложен от страните-членки на ЕС.

08.09.2018 /17:47

 Мнения

Във връзка със задържането в РПУ Радомир на двамата журналисти от OCCRP – Димитър Стоянов от "Биволъ" и Атила Биру от Rise Romania – румънския партньор на "Биволъ", изразявам недоумението и категоричния си протест срещу ареста на представители на медии и нарушаването на правата на нашите колеги по време на изпълнение на служебните им задължения.

14.09.2018 /16:14 | Автор: Иван Върбанов | Източник: СБЖ

За читателите на сайта на СБЖ може би не е потребно да се припомня кой е Борис Ангелушев. И все пак... Роден през 1902-ра в Пловдив, учи в Художествената кадемия в Берлин, после отива в Прага, живее и в Цюрих, завръща се в родината си.

09.09.2018 /23:16 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 25 гости

Бързи връзки