Такива личности да са ти началници

22.09.2018 /07:15 | Автор : Константин Иванов | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Валентин Караманчев е сред любимите главни редактори на Константин Иванов

Константин Иванов разказва за главните редактори, с които е работил - Хараламби Трайков, Христо Марков, Валентин Караманчев, Радослав Радев, Генчо Арабаджиев, Боян Трайков, Стефан Продев

Мисля, че съм късметлия: все много свестни мъже са ми били шефове през повече от половинвековната ми вече журналистическа кариера. Е, и една жена, Маргарита Ешкенази, редакторка на „Предавания за Франция” на Българското радио, която смятам за своя кръстница в занаята още докато бях студент и сътрудничех на редакцията.

Първият ми главен редактор беше Хараламби Трайков. Той ръководеше органа на БЗНС в. „Земеделско знаме,  който беше смятан по онова време (шейсетте години) за професионално най-добре списваният вестник. Бях назначен в международния отдел с шеф Борис Тотев, разбира се, на шестмесечен изпитателен срок.

Два-три месеца по-късно, някъде през пролетта на 1966 г, благодарение на тогавашния външен министър, изключителния  Иван Башев, на официално посещение у нас пристигна френският му колега Кув дьо Мюрвил. Като франкофон в отдела ме пратиха на посрещането му на летището. След като се здрависа с официалните посрещачи, Кув се приближи до нас, скупчените журналисти, неочакващи такъв ход: „Ah, vous etes la presse?”.

Пълен ступор, престрашавам се и задавам два, вероятно твърде идиотски въпроси от рода на „какви са впечатленията Ви от България”. Какво да отговори човекът, като току-що е стъпил на българска земя! Но другите, далеч по-опитни от мен журналисти, и толкова не посмяха. На другия ден имаше естествено репортажи от посрещането, включително какво е казал министърът, но в „Земеделско знаме” беше отбелязано и то с черен шрифт, че е отговорил на въпроси, зададени  му от репортера на вестника.

В началото на работния ден следобед, Сийчето, секретарката на Трайков, ни вика заедно с Борето Тотев в кабинета на шефа. „Е ти, какво, тет-а-тет с Кув дьо Мюрвил, а?”. Видимо е доволен и казва на Тотев: „Прекратявай изпитателния му срок, от днес е на редовен щат”.

От днешна гледна точка, когато репортерите ще избият зъбите на интервюираните с микрофоните, това може да изглежда странно, но тогава без предварително съгласуване в редакцията импровизации не се препоръчваха.

По-късно през годините често попадахме в една компания с Хараламби Трайков и веднъж той се търкаля от смях по килима на домакините, като почнах да го имитирам. Как телефонът в апаратната, където външният отдел си провеждаше планьорките, звъни, Сийчето казва, че целият отдел веднага трябва да отива при главния.

Влизаме, Трайков пуши, без да ни гледа, кима с глава – да сядаме – то пък едно „сядане”, приклекнали сме над фотоьойлите, пушенето продължава, натискане на звънеца за секретарката, Сийчето подава глава, следва едно кратко „днешният брой”, тя го носи, започва едно разлистване, едно клатене многозначително на глава, придружено с репликата към шефа на отдела, „Боряна”, мигновена реакция „Да, другарю Трайков”, ама кое „да” никак не е ясно.

След което клатенето на главата продължава, произнасят се много тихо, едва чуто словата: „Така не става, така не може да продължава” и...изведнъж тонът се повишава до крясък: „Какво е това – клише или гербова марка!” Става дума за силно срязана снимка, което понякога се налагаше, когато късно дошла информация трябва някак си да се смести на страницата. Кратко „Боря” и „Да, другарю Трайков". „Да”-то значи, че снощният дежурен трябва да сяда да пише коментара на деня, който няма да се хонорува.

След изпълнението ми следва търкалянето по килима и „Ама така ли, ама верно ли”? Явно беше оценил актьорското ми превъплъщение.

Известно е, че БЗНС се броеше за младши коалиционен партньор на БКП във властта на всички нива. Съобразявайки се с това деликатно положение, „Земеделско знаме” не публикуваше критични материали, които по някакъв начин може да породят недоволства в партията-ръководител.

И ето, че в редакцията се получава гневно писмо от окръжен първи секретар на партията, мисля, в Сливен, в което се настоява за строги санкции заради някакъв намек за критика в материал на местния кореспондент на „Знаме”. На местно ниво санкциите вече са факт, всячески се пречи на работата му. И тогава, спомням си, на фолио на трета страница излиза статия, подписана от „Хараламби Трайков, главен редактор” със заглавие „Кореспондентът на вестник „Земеделско знаме” не е беззащитен, другарю...еди кой си”.

По онова време вече работех в „Народна младеж” и не щеш ли, аналогичен случай: първият секретар на ОК на БКП в Бургас Жулев пише писмо до главния редактор Христо Марков, в което иска най-строго наказание за окръжния ни кореспондент Георги Стойчев, позволил си да прати критичен материал. Гошо беше уволнен на часа. И тогава на таблото за обяви се появи изрезка от статията на Хараламби Трайков с добавен текст : „To be or not to be”...кореспондент?

Иначе Христо Марков беше много добър човек, приятелски, без големеене се отнасяше с всички, гостувал съм му в Будапеща, където беше наш представител в Световната федерация на демократичната младеж, по-късно в Тунис, където пък беше посланик. Но на неподходящия за него пост на шеф на младежки вестник беше попаднал като комсомолски работник, ползващ се с достатъчно доверие на ЦК да оглави  „Народна младеж”.

След Марков главен редактор, някъде през лятото на 1968 г, стана Валентин Караманчев. Прякорът му беше „Мона Лиза” поради леката му загадъчна усмивка. След благия Христо не всички го приеха, дори се получи известно разделение в редакцията, на което беше сложен край, когато през 1970 г., струва ми се, от редакцията наведнъж си тръгнаха 14 души: по седем от двата „лагера”.

С Валентин станахме приятели, каквито сме и до днес, след две случки. Първата: дежурен съм по брой, идва стенографката и ме вика, на телефона чакал секретарят по пропагандата на ЦК на ДКМС Симеон Игнатов. „Пиши, - нарежда ми заповеднически глас отсреща. - Днес в ...се състоя пленум на ОК на ДКМС по еди какви си въпроси, участие в работата на пленума взе секретарят на ЦК Симеон Игнатов. Утре – на първа страница, ясно ли е?” Трак телефона.

Отивам в кабинета ва Караманчев, невинно подавам информацията, добявам: „Ще трябва да прекрояваме първа, така се разпореди другарят Игнатов”. И чакам реакцията. Прочита я шефът, нарежда на секретарката си да го свърже със Симеон, имаше си някакви канали, по които въпреки късния час, беше издирен. Последва краткото: „Симеоне, Караманчев на телефона. Категорично ти забранявам по какъвто и да е повод да се обаждаш в редакцията. Единствен, който може да дава указания и то лично на мен, е първият секретар Енчо Москав. Ясно ли е?” Трак телефона.

И вторият случай. През лятото на 1970 г идва покана шестима младежи да участват в експедиция “Connaissance de la France” – „Опознаване на Франция”. Беше чудесно, базата в Шамбери, посещения на Шамони в Алпите, гребане с кану в едно езеро, страхотни вечери, където всяка група (бяхме от седем националности) изнасяше някаква импровизирана програма.

Обаждам се на моя съученик от Езиковата гимназия (тогава беше единствена – в Ловеч) Йосиф Зонанов, който следва медицина във Франция, „Непременно ще ми гостуваш”, пристигат и ме взимат с колата. Другите от българската група се прибират с влака у дома. Чудесно и много интересно прекарах, излязоха и репортажи после във вестника.

Прибирам се десетина дни след другите. Отговорният секретар на вестника Благо Сираков ми доверява, че като не съм се прибрал с групата, тутакси довтасал съответният човек от Шесто: „Абе, другарю  Караманчев, твоето протеже Коста Иванов, май стана невъзвращенец, а?” Следва мигновено срязване: „Аз му наредих да остане, ако журналистът не се потопи напълно в атмосферата на страната, нищо свястно не може да напише”. Наредил – вятър... Години по-късно го бъзикам: „Ами ако не се бях върнал?...”. „Ами нищо, сега щях да ти идвам на гости във Франция”.

След Караманчев дойде Радослав Радев. От него най-много съм се учил на управленски сръчности, на поемане на отговорност и гласуване на доверие на колегите и сътрудниците. „Аз излизам, ако се появи проблем, който не можеш да решиш сам, търси ме на телефон...” Е, как да си плюеш на сурата и да го търсиш за щяло и нещяло, защото те е страх да не сгафиш.

Радослав впрочем ме направи свой заместник, а за мен неговата оценка беше много важна. И още нещо: от него научих по бюрото ми да не се трупат папки с всякакви указания, разпореждания, непрочетени ръкописи. Той имаше на бюрото си две четвъртити кошчета: в едното постъпилите бумаги от всякакъв характер, които той в началото на работния ден разпращаше до съответния адресат със съответна резолюция. Документът веднага отиваше в другото кошче, и секретарката на часа го опразваше, разнасяйки материалите по стаите.

Не можах да присъствам на погребението на Радослав. Случи се така, че в същия ден и в същия час беше опелото на Евгений Станчев, най-близък приятел още от ученическите години в Ловеч, после колега в „Народна младеж”. Обичахме се наистина като братя, последните години се срещахме с него, Любо Коралов и Коста Филипов на чашка и най-вече на приказки. Вече ще стане година от смъртта му, а всяка сутрин първата ми мисъл е за Евгений.

Генчо Арабаджиев наследи Радослав като главен редактор на „Народна младеж”. Първото нещо, което трябва да се каже за него, е, че беше мек, деликатен, добър човек. Никога не повиши тон, макар че нерядко имаше за какво.

Един-единствен път помежду ни възникна нещо като конфликт: аз съм му заместник по междунардата политика, носи ми някакъв ръкопис и тържествуващо го слага на бюрото ми: „Никога не бях очаквал, че Г.Н. ще избере нашия вестник да предложи ръкописа си, та него го канят и в „Дело”, и в телевизията (тогава беше една – бел.авт.) . Искам ти лично да го редактираш и подоготвиш за печат”.

Чета материала на именития журналист, дългогодишен кореспондент по света. Ами то няма две изречения да се връзват логически, абсолютен миш-маш. Нося го обратно на Гената: „Този твой велик автор се оказва, че не е нищо повече от един „книжен тигър”. (Това беше по времето на китайската „културна революция”, когато в Китай всякакви интелигенти и свестни хора ги разкарваха по стъгди и мегдани с овесен на врата надпис „книжен тигър”). За първи и единствен път видях Генчо ядосан, повиши тон: „Това, международниците, дайте ви да си завиждате и злословите един за друг. Дай ми материала, аз ще го редактирам”. Идва след някое време и смутено ми се извинява: „Ама как може, наистина две изречения логически свързани няма”.

Било е в средата на седемдесетте (не ми се рови да си търся трудовата книжка). При Генчо дошъл Боян Трайков, по-младият брат на Хараламби Трайков, да го моли да ме пусне, защото ме бил харесал за главен редактор на „Международна информация” на радиото. Боян беше тогава генерален директор на КТР – Комитета за телевизия и радио – бяха под една шапка. Генчо чистосърдечно му заявил, че току-що са напуснали вестника другите двама „замове” Димитър Делийски и Стойчо Банчев, ръководството се оголвало, да изчакал година. И Боян изчака: точно година по-късно ме взе на въпросния пост. (Което между другото, е доказателство, че при сработен колектив може и без началник).

Непосредствен шеф ми беше Иво Гарвалов, съученик и той, година по-възрастен, от Езиковата в Ловеч. Споделял съм многократно, че Боян и Иво направиха ново радио: интересно, динамично, търсено и слушано. Хората престанаха да търсят „Радио Лъксъмбърг” и „Истанбул”. Те въведоха блоковите предавания с водещи журналисти, познати на широката публика като Божана Димитрова, Еди Емирян, Борето Джамджиев. Предавания, „потопени” в музика, с разговори на живо. Сега това може и да не прави впечатление, но по онова време журналистите дори не участваха със собствен глас, пишеха коментарите, четяха ги говорителите, най-важните ги четеше Боби Симеонов, само че под обобщаващия псевдоним „Огнян Велков”.

И още два пъти Боян ми направи добро. След завръщането ми през 1983 г. от Бейрут, където пет години бях кореспондент на „Работническо дело”, станах един от зам.-завеждащите на международния отдел на партийния орган. Още на втория месец ме привикват заедно с представители на другите отдели в заседателната зала и ни инструктират, че всеки отдел трябва да разработи план-програма как ще бъдат пречупени през съответната тематика, идеите, развити в интервю пред „Правда” на генералния секретар на ЦК на КПСС, другаря Константин Черненко.

Другарят Черненко така и не стана от болничното си легло от първия ден на избора му за генсек, та до последния. „Застойният период”, започнал през последните години на Брежнев, очевидно щеше да продължи докато различните фракции в Политбюро се боричкат и за временно „изпълняващ длъжността” Черненко беше най-подходящ. Е, после дойде Горби, но това е друга тема.

Та след това указание от ръководството почувствах, че е по-добре да се разделя с „Дело”, обадих се като на стар  приятел, който ми е гласувал веднъж доверие, на Боян Трайков и той ме назначи на овакантения пост директор на „Предавания за чужбина”.

И още веднъж се възползвах от благоразположението на Боян. Когато в края на осемдесетте усетих, че настъпват времена на дълбоки политически промени в света (все пак вече имах зад гърба си над двайсет години стаж като „международник”), самопредложих се на председателя на СБЖ др. Боян Трайков за секретар от българска страна на Международната организация на журналистите със седалище Прага. Ами прати ме старият приятел, та от 1988 до 1993 г. не ми се налагаше да се редя на опашка за кисело мляко от 5 часа сутринта...

Боян и неговият предшественик като председател на СБЖ Веселин Йосифов бяха изключени от съюза от оглавилия го след промените Стефан Продев. Години по-късно на Боян още му горчеше, защото така и не бе възстановено членството му в съюз, който беше оглавявал.

Може би това е една от причините да не се отнасям към Продев като към света икона. Като журналист, създал „Дума”, а и като общественик той няма равен в съвременната журналистика и политически живот. Но някак си понякога му липсваше усет за истинските качества на хората и от това той пострада най-много: колко грубо беше отстранен от ръководството на вестника, който той създаде и който фактически спаси същото това БСП от изчезване от политическата сцена, както това стана в други братски соцстрани.

Продев е най-толерантният човек, когото познавам. Не бях сред тези, които го боготворяха, в два-три случая сме били в конфликт. Всеки друг началник на негово място просто би наредил на охраната на вестника да ме изхвърлят по стълбите. Не, той както винаги през тези няколко години на съвместна работа, вечер идваше в Международния отдел, пафкаше си лулата, пийваше си питието, след което отиваше в кабинета си и написваше - на ръка! - поредната си блестяща статия.

 

Сподели в
 

Със сръбската журналистка Милияна Балетич се срещнах по време на Международната журналистическа конференция за истината срещу фалшификациите и за ролята на журналистите в събитията по света, която се състоя в СБЖ. Тя е от хората, които веднага те спечелват с емоциовалните си думи и откровеност. Да си призная, стреснах се, като я чух да произнася, че „журналистиката е злоупотреба с професията“ и реших да я поканя да даде интервю за сайта на СБЖ.

18.12.2018/13:55

Къде можете единствено да видите стълб за осветление насред улица, или пък как да се пречистим като използваме древната техника да си наливаме в носа солена вода, или пък дете, израснало по сметищата, да тръгва на училище с мерак. Ами да, сетихте се веднага – в „Пълен абсурд“ на сутрешния блок „Здравей, България”на Нова тв, която рубрика се води от Румен Бахов.

17.12.2018/14:52

Проблемите идват от липсата на адекватна политика на държавата в подкрепа на образованието и културата, защото именно те променят душите и съзнанието на хората, смята диригентът на Биг-бенда на БНР

14.12.2018/11:12

Когато се докоснеш до една легенда, чувството е за цял живот, и то се пренася върху всички, които са били близки и свързани с нея. Личности като Петър Увалиев завинаги остават с сърцата. И то е така по право несамо защото са хора на духа, а и за това,че са заели достойно място в олтара на будителите. Тези дни се навършват 20 години откакто майсторът на изящното българско слово не е между нас.

11.12.2018/08:05

Преди двайсет години на 11 декември ни напусна майсторът на изящното българска реч Петър Увалиев, който ни показа със слово и обич как се гради имидж на една държава, за да има тя величие и достолепие.Ще припомня какво ми каза за него през декември 2014 г. тогавашният вицепрезидент на страната Маргарита Попова: "Личност, която прави магистрали не от бетон, а магистрали за мислене и духовност, за архитектурата на света. Увалиев е от личностите, които помагат да се изведе светът на такова стъпало, където ценностите са от друг порядък – не дневен и материален.“

11.12.2018/08:00

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Събранието се проведе в залата за пресконференции, намираща се в сградата на Съюза на българските журналисти - София, ул. „Граф Игнатиев“ 4, етаж 3. Събранието бе открито в 10,15 часа.

21.11.2018 /20:02

Съгласно решение на последното Общо събрание на СБЖ, проведено на 10 ноември т.г., да бъде огласен изходът от делата по искове на шест члена на СБЖ срещу решенията на ОС на СБЖ, проведено на 14 и 15.03.2015 г., предоставяме следната информация:

16.11.2018 /20:32

Становище на Комисията по журналистическа етика на СБЖ: Общинският съвет по наркотични вещества - Благоевград, изпрати писмо до СБЖ по повод предаване „На кафе” по Нова телевизия, излъчено на 14 ноември т.г.

16.11.2018 /12:04

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 27 гости

Бързи връзки