Карауланов към властниците: Дайте криле на журналистите!

03.11.2018 /16:04 | Автор : Иван Василев | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Тази книга грабва отведнъж. Още от първите редове. Сграбчва те за гърлото като изненадващо докосване до интимната същност на една обикновена и необикновена личност, която е присъствала силно в годините на младостта ни. Георги Карауланов десетилетия беше любимец на журналистите и медиите – та досега. Те го нарекоха „Човекът, построил половин България”.

И може би затова очаквах новата му книга да е събрала част от многобройните интервюта и очерци за него като образ на Времето ни. Оказа се, че те присъстват в нея, но и авторски текстове на Карауланов с ярки публицистични качества. В част от нея те са смесени и трудно можеш да ги отличиш. И човек неволно се замисля: не ще да е случайна споделената му любов със журналистиката…

Някак неприсъщо е - а може би пък е и съвсем в характера му да започне книгата-изповед на своя живот „Гасена жар” шокиращо: „Живея последните дни на моя живот и преди да зарина огъня, в дългите безсънни нощи идваха по реда си преживените спомени от хранилището на времето, където съм ги трупал там, и сега тия дни усърдно ги подреждах по качества за заслуги и достойнство”.

Днешните млади може и да не са чували името му, потънали в тоя объркан свят, но и те имат тревожна необходимост от неговите неизменни опори, мяра за живота: „заслуги и достойнство”. По времето на Карауланов професията „строител” беше почетна и почтена – сега е грубо печеливша. Та затова е малко трудно да си представим как биха реагирали, ако им изброим на младите какво е оставила прочутата му бригада по българската земя  - Димитровград, „Марица изток”, Кремиковци, заводите в Ловеч и Троян, зала „Фестивална”, новата сграда на Радио „София”, небостъргача „Дом на профсъюзите” и много други.

И ако Пеньо Пенев мечтаеше в стихове: „Безсмъртно нека остане навеки/ построеното тука от мен”, Карауланов го създаваше реално, неподвластно на промените – живо и работещо и за нашето отрицаващо миналото време. Та и  за след него. Мороа казва за едни от най-големите строители в историята, римляните: „Те живееха ден за ден, но строяха за векове”. Това го припомни Иван Славков, докато обикаляхме улиците на напълно запазения призрачен град Палмира, сякаш попаднали в друго измерение и време. 

Римляните са си римляни. А ние какво? – като „номади” и крайдунавски „конекрадци” (както ни нарича Бисмарк) сме препускали и опустошавали къде що минем? А кой е строил градове по дългия път от Далечния изток към Европа, в които и досега се говори за българска следа? А двете първи български столици, построени веднага щом сме стъпили на това райско кътче?

Да не са градени от римляни?

А подвига в ония робски условия, когато Уста Колю Фичето сътворява невероятния мост край Бяла, за който пътешественикът Феликс Каниц казва: „И тоя скромен човек в потури и абичка не знае, че с беленския си мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския полуостров извън Цариград”. Не знае ли?! С истинско самочувствие и дръзко Колю Фичето заявява на самия Мидхад: „Ако, паша ефенди, не сторя моста до град Бяла за 700 000 гроша и по терка си, вземи ми главата!” (Полски инженер е искал 3 милиона!). Георги Карауланов, без никакво съмнение, е от този все още рядък за българите тип – „един много дръпнат, ама затова е герой на социалистическия труд” – категоричен, упорит, знае какво иска и как да го постигне. Може!

За характера му се носят легенди. Гордее се с начина, по който е построил стратегическия мост в Свиленград. Влакът от Париж за Истанбул  е трябвало да прави обход през Гърция, защото в Свиленград няма железопътен мост над Марица. „Така губим много средства” – казва му Тодор Живков. И няма никакво време – настъпва ги по петите. „За да успеем да го монтираме – спомня си Карата, -  трябваше половината река да се пресуши с една дига, багер да влезе и да се монтира половината мост, а после и другата половина. Аз успях да монтирам целия мост извън реката, без да я копая, защото това щеше да отнеме много време, и с една проста лебедка целия мост го наденах върху устоите. Дойдоха да го снимат италианци и искаха да отида на Тигър и Ефрат, където да монтирам мост”. А  местни шегаджии го питали:

„А как ще преместиш реката да мине под моста?”

– като човек, който разбира и цени хумора, Карата обича често да цитира този въпрос.

Нямах щастието да общувам пряко и близко с тази необикновена личност – тематиката ме гонеше по други направления. Но и в „Труд”, и в телевизията неговото присъствие се чувстваше постоянно – беше и престижно, и приятно да вземеш интервю от него, да го питаш за мнението му по животрептящ проблем в обществото или да разкажеш за последните му рекордни постижения. И най-вече – бригадата. Легендарната му бригада! За духа на пълна сплотеност, без големеене и началничество, стегната организация и отговорност, грижа за всеки в това дружно семейство.

И не само в бригадата. В „Труд” по това време дойде младо момче, което някои колеги наричаха с респект „Синът на бригадата на Карауланов”. Заради баща му,  политически емигрант в чужбина, семейството е изселено, а на него му е закрит достъпът до всички университети в страната. Карауланов го взема в бригадата си и му помага да сбъдне мечтата си – да следва философия. С тая закалка той се прояви като добър и талантлив журналист, а сетне и като уважаван учен, професор, голям капацитет по социология, а беше и министър на просветата. Сега познатият на всички Георги Фотев. С леко видоизменение познатата история от Вапцаров – „попаднал на хора и станал човек”. А този случай не е изключение…

Неслучайно първата книга на Карауланов „Кръвна група” (много точно заглавие!) е посветена на хората в бригадата му, с които дели всичко. „Бесни от желание и болни от вяра” хора. Това е съдбата на цяло едно поколение. Споделя, че много се е вълнувал как те ще приемат казаното за самите тях и от това зависело дали да продължи с предизвикателствата на белия лист. Тази и другите му книги – „Зърно и плява”, „Чаша носталгия”, „Пълно за празно” разкрива една сложна личност, на която „нищо човешко не й е чуждо”, познава триумфите и паденията, съмненията и увереността, тъгата и веселбата на разкрепостената душа. Но и едно безценно качество –

умее да влиза в душата на Другия,

да се поставя на негово място, да съпреживява с него – сякаш е имал възможността да усвои отблизо прочутите „Виенски лекции. Другият” на Ришард Капушчински. А това качество е сигурен белег за творческа личност. И съм убеден, че Карауланов го носи дълбоко и неизкоренимо в себе си. Нямам предвид само книгите. Във в. „Словото днес” прочетох с истинско възхищение текстовете му „Белязаният поет”, „Родова памет” и особено „Идвай пак” – талантлива литература на родèн творец. Журналист по душа и възможности.

И е някак странно как този самоуверен човек, който постига всичко, в което вярва и желае, е живял със съмнения в качествата си на пишещ. Споделя: „Имало е и други неща, които е имало да науча – като химия, математика. Срам ме е, че започнах да се занимавам с писателска дейност, а не познавам добре граматиката. Всеки човек е отделен индивид и трябва да защитава себе си в работата”. И то при положение, че големият поет Любомир Левчев, негов приятел от Кремиковци,  го окуражава: „Да ти е крепко перото – твоето ново оръжие! Останалото ти си го знаеш”.        

Последната му, пета по ред книга – „Гасена жар”, с която започнах, звучи като равносметка на един богат живот и затова може би е изградена като алманах – различни автори, различни жанрове, различни гледни точки – един портрет (автопортрет) на личност, която е оставила ярка диря в тези знаменателни времена. Особено силни са авторовите „Съчинени разкази”, макар да си личи: те са лично преживени, документалната основа се е превърнала в изкуство, особено спомените от детството. „Още като юноша се заклех да не съчинявам живота си, а да го живея според разбиранията си за достойнство и чест.” Освен всичко друго, Карауланов притежава едно великолепно, вродено чувство към езика – богатството, нюансите, „мелодията” на езика, колорита, новосъздадени от него думи, от които „трепва сърцето”. Другите раздели на книгата – „Думата на читателите” и „Позиция за времето”, с разнообразни по автори, жанр и време материали, допълват впечатлението за равносметка.      

Карауланов е известен и с това, че има специални отношения с журналистите. И досега го търсят за интервюта – с него винаги е интересно да се разговаря, той винаги е откровен и точен. Много от тези интервюта за намерили място в книгата, но те са още много и много. В тях той не се притеснява да се изповядва: „Гневът ми е за абсолютната агресия на посредствеността. Предпочитанията ми са за връщане към истинските неща, неподправените приятелства, които не зависят от конюнктурата, смислените идеи, които си струва да бъдат подкрепени, независимо от това кой какви политически идеи  има” – споделя той пред Юлия Пискулийска.   

За него „България вече е пустиня”.  „Във вестниците пишат много лошотии. Писна ми да чета за Черната и Бялата Златка и разни търгаши, това са циреи. Няма нищо за обикновените хора”. С Мариела Балева споделя: „Аз много обичам вашата професия. Преди също е било трудно, но журналистите пишеха – „няма хляб, но утре ще бъде със 100 грама повече. Квартири няма, но се строят и ще има”. Даваха ни кураж. Не като днес…Медиите са пълни с мръсотии. Пожалете хората, които купуват вестниците и гледат телевизия, направете така, че да просветне в душите им. Не крийте истината за миналото – имаше и хубави, имаше и лоши неща. Няма общество, в което всичко да е било положително”…

И още, от уводните думи: „На човек е нужно вяра, надежда. Както казваше Достоевски, човешкият живот без цел и надежда е по-страшно и печално нещо от всичко друго. Аз искам да дам на моите читатели от моята вяра и надежда…Отново преживявах миналото чрез написаното от журналистите и за моя радост не срещнах нито един упрек от тях за моето поведение и отношението ми към другите хора и работата ми…”

И завършва въведението в тази книга на равносметка с категоричните думи: „Накрая ще препоръчам на властниците: „дайте КРИЛЕ  НА ЖУРНАЛИСТИТЕ И ТЕ ЩЕ ВИ НАУЧАТ (главните букви са на Карауланов!) как народът ви да лети с песен по трудния път на бъдните дни”. Опитайте!”

…Препрочитам началните думи за раздяла в книгата „Гасена жар”, както и стихотворението от последната корица, писано сега и озаглавено „Сбогом”. Прекланям се пред силата на духа му и му казвам: колкото и да е „гасена”, жаравата е жива, Кара! Къташ в себе си още много богатства, които има с кого и трябва да споделиш!

Сподели в
 

Известната журналистка и депутатка стартира подписка за проверка на сигурността на пътищата и не спира битките си за изсветляване на тъмните страни в управлението на България

17.11.2018/17:36

Романът на дългогодишната и известна радиожурналистка, писателка и поетеса е своеобразна фамилна сага с център на действието БНР

17.11.2018/14:28

Тази книга грабва отведнъж. Още от първите редове. Сграбчва те за гърлото като изненадващо докосване до интимната същност на една обикновена и необикновена личност, която е присъствала силно в годините на младостта ни. Георги Карауланов десетилетия беше любимец на журналистите и медиите – та досега. Те го нарекоха „Човекът, построил половин България”.

03.11.2018/16:04

Отправяйки най-топли пожелания към изключителния изследовател на историята на българската журналистика, СБЖ предлага на читателите интервюто с него, взето от колежката ни Розалина Евдокимова през 2014 г. и публикувано още тогава на нашия сайт под заглавието "Проф. Панайотов: Никога да не губим способността да различаваме Доброто от Злото!"

30.10.2018/20:52

Традиционната информационна закуска в РКИЦ се оказа и прощална, тъй като за представителя на Россотрудничество и директор на центъра Павел Журавльов тя беше последна. И както се казва, времето тече неусетно бързо, така и за него мандатът му в България приключи и дипломатът потегля за Москва.

30.10.2018/19:42

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Съгласно решение на последното Общо събрание на СБЖ, проведено на 10 ноември т.г., да бъде огласен изходът от делата по искове на шест члена на СБЖ срещу решенията на ОС на СБЖ, проведено на 14 и 15.03.2015 г., предоставяме следната информация:

16.11.2018 /20:32

Становище на Комисията по журналистическа етика на СБЖ: Общинският съвет по наркотични вещества - Благоевград, изпрати писмо до СБЖ по повод предаване „На кафе” по Нова телевизия, излъчено на 14 ноември т.г.

16.11.2018 /12:04

Всяка година около Деня на народните будители СБЖ връчва своите годишни награди на онези журналисти, отличили се през дванайсетте месеца. Верни на традицията, в клуб „Журналист“ в СБЖ се стекоха представители на перото, словото и електронните медии не само от столицата, но и от страната, за да присъстват на церемонията по връчването на наградите.

09.11.2018 /23:07

 Мнения

Пошлото клипче, с което студентската ни телевизия „Алма матер” кани на кастинг кандидати за сътрудници, вече произведе поредния неприятен медиен скандал.

09.11.2018 /11:20 | Източник: СБЖ

Нима журналистите, които временно са и депутати, не виждат как бият и малтретират гилдията ни?

15.10.2018 /23:09 | Автор: Милена Димитрова | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 36 гости

Бързи връзки