Красимир Стоичков: Оптимист съм и в бяло, и в черно

11.04.2019 /12:34 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Красимир Стоичков

За този мой разговор „виновник“ стана новата книга с поезия на журналистката Петя Пейчева „Куфар със спомени“. Освен сърдечноизповедните стихове, в нея като магнит ме привлякоха и илюстрациите – снимките на Красимир Стоичков, едно вече утвърдено име не само във фотографията, но и в кинодокументалистиката. Благодарение на Петя успях да се свържа с него и той между две свои пътувания ми подари малко от времето си, за да се срещнем и разговаряме.

И какво по-подходящо място за разговор на тема фотожурналистика, документално кино и още нещо, от клуб „Журналист“ в СБЖ с готоприемния си стопанин Ивайло Диманов. В артистичната  атмосфера сред творби на съвременни наши художници и магнетично привличащите пана с изображениеята на великия Чарли Чаплин, плуващ в морето от медии, и изкусителния поглед на кинолегендата Мерилин Монро, Красимир Стоичков откровено сподели за сайта на СБЖ за своите авторски проекти, които са не само в рамките на България, но и извън нея, за преподаването на студенти в НАТФИЗ и в Университета за изкуства в руския град Кемерово, за своя стил на работа и за това, какво вижда през обектива.

Красимир Стоичков е основател и управител на мултимедийната фирма “АВ Студио“, или както е по-известна като MANIFACTURA. Негово дело е и „Мрежа за социални каузи" - продуцентска организация, създаваща мултимедийно съдържание, свързано с граждански организации и каузи. Докторант е в НАТФИЗ и темата на дисертационния му труд е  „Операторски изразни средства при изграждане темпоритъма на филма“. Едновременно е и гост-преподавател в Академията и в университета в сибирския град Кемерово – документално кино и фотография.

Работил в редица медии, а също така и в БНТ като оператор. Зад гърба си има запомнящи се събития и много награди задокументални филми ичетири самостоятелни фотоизложби. Особено отличителен е авторският му проект : „България в два цвята/Bulgaria in two colors“.

Член е на СБЖ.

Защо само в два цвята България, Красимире? Само черното и бялото ли са нейните цветове? Започвам нашия разговор с това си питане, тъй като ти си автор на проекта в социалните мрежи: „България в два цвята/Bulgaria in two colors“. Дотам ли стигнахме в противопоставянето?

Във фотографията черното и бялото са вид изразно средство. Тоест, това е моята възможност да покажа по-крайно несамо ситуацията, но и моята мисъл. Нещата, от които аз се вълнувам, ги представям в два цвята, и то несамо заради крайностите в черно и бяло, добро и лошо, комично и трагично, а и по-скоро да изчистя и премахна всички ненужни цветове, които ние така или иначе виждаме. А и може по някакъв начин дори се подлъгваме когато има някакъв цвят. А черно и бялото е изчистена форма във фотографията, чрез която успявам да обърна внимание повече на историята вътре снимката, в композицията, във взаимоотношенията на участващите във фотографията, на средата с хората, тъй като аз винаги се опитвам, когато снимам, да запечатам хора, които взаимодействат със средата. 

И ако древните римляни са казвали, че във виното е истината, то трябва ли да кажем, че истината за фотографията е в черното и бялото?

Това е предимно в социалната фотография, защото аз съм насочен предимно към нея. Не се интересувам от политическите промени и взаимоотношения, въпреки че социалната среда и положение са резултат от политиката. Изследвам предимно социални теми и според мен цветът подвежда зрителя и променя фокуса. Все пак едни от най-големите социални фотографи, като Картие Бресон, който е стрийт фотограф, също работи в черно и бяло и посланието му е много ясно.

А „България в два цвята“ е мой независим, личен проект, за който започнах да снимам, пътувайки. Бях оператор в БНТ и много често пътувах из страната с репортажна цел за отдел „Информация“. Телефонът ми е винаги с мен и когато забележа нещо, и снимам. Този мой проект изцяло е заснет само с телефон,защото това е моята възможност да не бъда забелязан, защото когато забележат, че ще бъдат снимани,хората се притесняват. Успявам да уловя момента.

И къде по-успешно се реализират проекти от подобен род – в социалните мрежи или в изложбените зали?

За да бъде забелязан един автор, или по-скоро да бъде поканен и да му бъде дадена възможност да покаже в изложбена зала своите творби, той би следвало да покаже нещата си на по-широката общественост. А в момента социалните мрежи са възможност за бързо споделяне и разпространение, за да бъдат видени от различни хора. Това също така е възможност да се покажат повече фотографии, защото в изложбената зала трябва да са определен брой, да са специално подбрани в някакъв цикъл. Докато интернет социалната среда не ме ограничава. Спечелих конкурса на едно биенале в Музея на сатирата в Габрово с един мой цикъл от три снимки от проекта ми „България в два цвята“, които ще се експонирани в музея четири месеца, а след това има и награди.

А кои са „тайните на фотографията“? Успя ли вече да ги разгадаеш и работата ти като оператор помага ли ти в разкриването им?

Разбира се. Работата като оператор ми помогна много във възможността да забелязвам ситуациите, а оттам чрез средствата на фотографията да улавям момента. Тя ми помага много и в композиционно, светлинно отношение. Работата в киното е свързана с взаимоотношения, цели истории, които аз често пъти се опитвам да изразя чрез една фотография.

Кое превръща актуалната фотография в изкуство? Какво търсиш в днешната ни действителност – нещата от живота на обикновените хора, на политиците, на т. нар. елит? И още нещо за теб, какво е предизвикателството, когато хванеш апарата или камерата? 

Апарата и камерата ги хващам под въздействието на вдъхновение. Не тръгвам самоцелно с апарат в ръка да търся моменти. Пътувайки из България, получавам вдъхновение и виждам определени моменти, които искам да покажа и да споделя с другите. Попита ме какво снимам в днешната действителност, дали отразявам елита. Не се интересувам от политическия елит. Вече не ходя на такива места. Преди професоналната ми работа ме сблъскваше с парламента, МС, министерствата, но в тази си работа чувствам вдъхновение от ситуацията, средата, състоянието. Опитвамсе да покажа на другите хора определена история. Често пъти съм много искрен и честен във фотографиите си, но не илюстрирам ситуацията, а по-скоро търся контекста.

Във времето на високите технологии какво спечели и какво загуби фотографията от нахлуването на дигиталната техника?

Според мен спечели изключително много, защото дава възможност на всеки, който има какво да каже чрез фотография, да го направи. Всеки има смартфон, техниката стана много компактна и всеки може да я носи със себе си. И ако е вдъхновен от нещо или пък иска да покаже на другите някаква история, може да го направи. И това е добре. Но пък от друга страна идва и този шум от информация. Всеки вече иска да разказва и да показва, но от друга страна социалните мрежи се препълват с всякакви фотографии не дотам сполучливи и в крайна сметка този шум обърква и е много по-трудно да се намери ценното или добрата фотография.

Ми то така стана, че днес вече всеки в мрежата се смята за писател или журналист, или пък снима и се мисли за велик фотограф. И тук ми се ще да те попитам: как се прави истинската фотография? Питам те, защото преди няколко години личният фотограф на Бийтълс в интервю, когато го попитах коя е истинската фотография, ми отговори,че е тази, която може да се продаде скъпо.

Колкото и клиширано да звучи, но истинската фотография се прави с душа. Това е истината,защото човек ако не чувства и робува само на техниката, на правилата или занаята, и търси пазар за една брилянтна фотография, тя може да бъде празна откъм душа и откъм история. Аз търся историята във фотографиите.

„Образната журналистика“ има ли проблеми със свободата на словото/мнението и изразяването? Според теб по-свободни ли са тези журналисти, фотографи и оператори, които работят на свободна практика? Питам те в контекста с приетия закон за личните данни,в който наложиха някакви съвсем ненужни правила за нас.

Една фотография можем да я разделим като обслужваща целите на журналистиката или произведение на изкуството. Ако правим произведение на изкуството, то е свързано с подоготовка, с предварителна уговорка с обектите на заснемане,с предрарително обработване на средата. Докато в журналистиката ние винаги сме честни и улавяме това, което се случва пред нас. Тоест искаме да покажем истината. В крайна сметка в едно публично пространство, когато една фотография илюстрира истината, си мисля,че не може да попадне под тежкия закон заличните данни, защото това са обществени места и журанлистиката се интересува от илюстриране и показване на истината, свързана с хората и дадено събитие, т. е. с обществените дела. Не влизаме в личното пространство. Не сме жълта журналистика. А дали сме свободни? Не съм сигурен дали редакциите биха възприели едни истински и честни фотографии. Или цензурата може би не е при авторите, а по-скоро цензурата е някъде там (смее се).

Кои са твоите герои, случвало ли ти се е понякога да използваш в работата си папарашка похвати и приемаш ли това, което правят папараците, които често отнасят и бой, за своята работа?

Не одобрявам папаращината, защото това е нахлуване в личното пространство на хората. Аз не влизам в такова пространство, аз съм наблюдател, който забелязва определени взаимоотношения. И въпреки че това се случва на определени места,моята тема е скритият контекст. Винаги го има и аз го улавям. Той е моят личен контекст и всеки би могъл да го разчете по различен начин.

С какво те срещна през живота професията ти на фотограф и телевиционен оператор? Любимият ти кадър? И тук пак ще цитирам Хари Бенсън, който ми беше споделил, че за него това е целувката между Хилъри и Бил Клинтън. А носителят на Пулицър Едуард Кийтинг ми каза, че това са хората от улицата, които обича да снима. Между другото и той работи в черно и бяло.

Така е. Черно-бялата фотография изчиства ненужните детайли, а цветът подвежда и може да изместим фокуса. А моята любима снимка... Както ти казах, снимам много социална фотография и любимите ми снимки са тези на сина ми. Дори в книгата на Петя публикуваха един кадър на момче, което прави голям скок. И това е любимата ми снимка,защото бих искал да предам и на него езика на фотографията и той да може да прескача и да преминава във времето, да успява в живота.

Намираш ли за вярно казанато от твоя колега Скот Брауър, с когото сме приятели, че „фотографията е като паспорт, като виза във всякакви ситуации. Понякога може да присъстваш в най-добрите моменти на даден човек, а понякога да си свидетел на най-ужасяващите или най-долните.“ Ти имал ли си такива мигове и ако не е тайна, би ли ги споделил?

Нескромно звучи, но аз имамизключително много опит в различни жанрове на фотографията, на журналистиката, на фотодокументалистиката. Снимал съм трагедии, катастрофи, сватби, семейни тържества. Преподавам в един университет в град Кемерово в Русия, където завърших стаж като преподавател в Кемеровския институт по култура и изкуство. Там миналата година се случи невероятна трагедия. Завръщайки се в България, няколко дни след това видях по БНТ, че в Кемерово е изгорял един мол и над 40 деца са загинали.  Снимал съм тези места, бил съм там и се почувствах изключително лично ангажиран към това. Една седмица по-късно отидох там. Това, което видях, беше изключително страшно. За първи път направих фотография, която не публикувах. Тя беше на струпаните хиляди детски играчки пред мола с венци, цветя... Сред тях видях Чебурашка и всичките руски познати герои от приказките, които трябва да носят радост и игра, а в този случай носеха изключително много скръб. Разплаках се пред тази гледка. Направих снимки, но не ги публикувах. Фотографии, които и сега ме връщат към тези тъжни и трагични спомени.

Преподаваш документално кино и фотография на студенти в НАТФИЗ и в Кемерово. Какво държиш те да научат, за да станат добри в професията?

Опитвам се заедно със занаята, който е неизменна част от фотографията и киното, но преди всичко разговорите, които водим, са свързани с мисленето, да забелязват не първосигналното, което се вижда на пръв поглед, а това, което стои зад него. Аз се опитвам да показвам това в моите фотографии. Разговаряме за философия, взаимоотношения, за промените, които се случват у нас и в Европа. В Русия е малко по-трудно. Там повече е занаят. Руснаците имат невероятна култура и изключителни традиции. Техните автори имат една много силна душа, но бих казал, че там цензурата е голяма и нямат това, което имаме ние – Европа и светът са отворени за нас.

В момента съм на обмен в академията в Братислава по операторско майсторство и опита, който придобивам там, го пренасям и в България, а по някакъв начин и в Русия.

А какво те заведе в Братислава? Разкажи повече за образователния международен проект, в който участваш там, и след това накъде ще продължиш?

Тук ще разделя проектите. Много съм благодарен,че съм в НАТФИЗ и на възможността ми да продължа обучението си там. В момента съм докторант последна година. Контактът ми с Академията 15 години след моето завършване и вече възможността да преподавам там, ми даде шанса да пътувам по различни европейски програми и предимно по „Еразъм“. Участник съм в два проекта. Единият свързва пет европейски държави и е спечелен от португалската агенция „Еразъм“, но НАТФИЗ е партньор и аз съм негов представител. Той е свързан с ранното отпадане на децата от образованието и втори шанс за образование. При нас няма такива, но ние участваме в обучението за преподаватели, които биха работили с деца в риска да отпаднат от образованието. Петте държави са Португалия, Италия, Англия, Унгария и България. На всеки три месеца правим срещи в една от тези държави. Аз правя документален филм и се надявам през юни да бъде готов и ще тръгне по международни фестивали. Много ме обогатява работата ми с партньорите от петте европейски страни, обмяната на опит и дори на енергия, защото всяка култура носи нещо различно, нещо интересно. В четвъртък заминавам на поредната ни среща в Будапеща , която е последна. Този проект се надявам да продължи през следващите три години и в по-широк мащаб и с нови партньори от други европейски страни. А проектът в Братислава отново е свързан с мобилност и по програмата на „Еразъм“ и е свързан с обучителен опит. Семестъра ми по докторантурата в България го вземам там. При други професори, в друга среда, изключително богата душевност.

Освен това си основател и управляваш „Мрежа за социални каузи“, продуцентска организация, създаваща мултимедийно съдържание, свързано с граждански организации и каузи. Какво ти дава този проект и защо се насочи към социалните каузи?  

Дейността в тази организация ми е много интересна, и което се прави там. Според мен, не съм забелязал в пространството да се дават достатъчно гласност за това какви граждански инициативи се случват в България. Обикновено новините показват какви политически решения са взети, какви закони са приети, но как това променя хората, как променя обществото не се говори много. Много граждански сдружения с нестопанска цел печелят европейски проекти за различни граждански инициативи, като тези за равноправието между половете, дори аз в момента работя по такъв проект, за гражданските прави и други. Участвам в тези организации като партньор и произвеждам мултимедийно съдържание, за да могат те по-лесно да визиуализират и по-лесно да разказват своите каузи и истории. Професията ми е да създавам филми. И интересувайки се от техните каузи, всъщност участвам и създавам такова съдържание.

Като фотограф имаш зад гърба си четири самостоятелни изложби и десетки реализирани рекламни визии за водещи международни компании. Какво е мнението ти за качеството на рекламите, които непрекъснато излъчват телевизиите у нас?

Рекламата използва средствата на киното и канала на излъчване, но тя има друга цел. Тя е търговско съобщение и не бих могъл да коментирам качествата й, тъй като там работят други закони – тези на маркетинга. Често пъти тези реклами, направени на Запад, са адаптирани за нашия пазар. Аз си изкарвам парите с това, защото са едни бързи пари, но там не влагам душа, а е средство да припечелвам.

А като автор на документални филми имаш ли свое мнение защо това изкуство днес като че ли стои забутано някъде в ъгъла и единствено игралното кино е в обсега на творците и драгия зрител? Защо нито една телевизия не се обръща към документалистиката?

Това пак е свързано да се даде глас на журналистиката, а не на документалистиката. Търси се забавлението предимно заради рейтингите. Член съм на националната художествена комисия по документално кино към Националния филмов център и ни предстои скоро сесия. В момента 35 сценария кандидатстват за документално кино и бих казал, че има слаб интерес от страна на авторите да създават документално кино. И тази година кандидатстват изключително интересни проекти, осигурено е финансиране за тях, но проблемът е след това в тяхното излъчване. Не бих искал да критикувам, но смятам, че има някъде скъсване на нишката производство – разпространение. Продуцентите, които произвеждат след това не се ангажират с разпространението.

Между другото в много мои разговори с обикновени хора, те споделят, че им липсва документалното кино, защото не всеки може да си позволи, и от страна на информация и на финанси, да посети киносалоните.

Според мен мисията на БНТ е точно такава. Като обществена телевизия би трябвало да показва такъв тип продукция. За съжаление и тя се увлича по комерсиалното и по измисления рейтинг. Ние не можем да се интересуваме какво искат хората, а по-скоро да им показваме естетика и да вдигаме летвата, което не означава, че трябва да изключим документалното кино. Аз завърших един мой документален филм, който се казва „Нивото на река Дунав“ с режисьор Здравко Драгнев – един от най-награждаваните български режисьори, и се надявам следващия месец да се появи на екран. Филмът засяга много интересни теми, свързани със Северозапада, със свободата. В него участва един инвалид, без крак, който кара мотор, плува в Дунав. Филмът е интересен, защото е направен със средствата на наблюдението и на игралното кино. Изглежда, че има постановка, но в същото време ние нищо не сме казвали какво да се случи.

Но за да го покаже една телевизия, трябва да плати правата, да се интересува от това дали ще има възвръщаемост, а като че ли този род филми имат повече успех на Запад. Имам много контакти и приятели в цял свят. В Канада изпращам филми на мои приятели и те плачат, когато гледат българско кино. Споделят, общуваме по различни проблеми. Изпращам им също и мои фотографии и те много се радват, но когато стане въпрос за комерсиалната част, телевизиите много-много не искат да си говорим.  

И накрая да се върнем към началото: ти оптимист ли си? Виждаш ли себе си и нас, българите, в многоцветието на живота, или ще продължим да го приемаме само  в бяло или черно?

Опитимист съм и в бяло и в черно. Не бива за черното стереотипът да е само, че е негативно. В никакъв случай това не е така, или пък бялото да е само най-доброто. Опитимизмът е и в двата цвята. Това са двете крайности на нюансите, на живота. Но не бива да съпоставяме черното само с лошото. Нека да се провокираме и да мислим черното за добро и бялото по някакъв начин за лошо. И тогава може да ни се получи по-добре.

Оптимист съм и смятам,че информацията, която получавам от  възможността да пътувам, ми носи едно усещане за получаване на всичко, за което съм гледал по филмите. Когато знам, че мога да отида да го заснема и да го покажа на другите хора, това ми дава един вид свобода. Мисля си, че хората постепенно ще променят мисленето си, виждайки, че всичко зависи от нас самите.

Снимки Иван Василев и от проекта на Красимир Стойчев „България в два цвята“     

Сподели в
 

Юни донесе на обруления и забравен от Бога Северозапад и нещо много красиво и стойностно, което за сетен път доказа, че „Не се гаси туй, що не гасне“. В дунавския град Лом, пазещ още очарованието от миналото, бяха обявени резултатите от първия национален поетичен конкурс „Огърлица от разЛОМени слова“, а общинската художествена галерия „Поломие” събра ценителите на мерената реч. Участваха 93-ма автора от цяла България и с 271 свои творби. Конкурсът се организира от Съюза на българските писатели, Агенцията за хората с увреждания в България,община Лом и дружество „Будители“ в област Монтана.

23.06.2019/16:46

На снимката е и Хорхе Масети, основател на информационната агенция Пренса Латина, която току-що навърши 60 години. Навръх юбилея нейните представители Мойсес Перес Мок и Фаусто Триана Пруна бяха в България като участници в 6-ия световен конгрес на агенциите, организиран от БТА. А снимката я донесе Роберто Молина, кореспондент на Пренса Латина у нас от 1970 до 1973 г.

19.06.2019/11:56

Известната актриса от Централния куклен театър се вдъхновява от срещите си с малките зрители. Всяко лято с група други творци работи за деца в неравностойно положение, събрани на Юндола

13.06.2019/20:36

Испанската фамилия Санча пречупва през съдбата си войните и вдъхновенията на 19, 20 и 21 век. Поела от Малага през Лондон, Париж, Москва, Берлин, Мексико, след важна спирка в София, тя стига до Мадрид и Виена. Изложба в Националната галерия показва картините и историите на 4 поколения от удивителното семейство. Важна роля в него има и журналистката Анелия Стоянова-Санча, дъщеря на Людмил Стоянов и съпруга на Хосе Санча.

07.06.2019/11:53

По повод 175-годишнината на българската журналистика и 125 години от учредяването на организирано журналистическо движение гост на СБЖ беше председателят на Съюза на руските журналисти Владимир Соловьов. Неговата визита предизвика интерес сред журналистическата общност, с която той проведе сърдечна среща-разговор, в който откровено отговаряше на зададените му въпроси.

24.05.2019/22:36
 Реклама

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ситуацията със свободата на словото в България продължава да буди безпокойство, особено след поредицата от кадрови събития в най-голямата медийна групировка у нас – „Нова Броудкастинг Груп” ЕАД (НБГ).

05.06.2019 /18:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява цялата колегия със светлия празник на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбука и с път към уникалното място на България в световната духовност и напредък. Мисията на всички хора на словото днес е то да остане непобедим лъч на правдата

24.05.2019 /00:22

Никоя епоха не е комфортна за журналиста, посветен на истината, а първата жертва на всяка диктатура е истината на върха на перото, се казва в адреса на държавния глава до СБЖ по случай по случай 175 години от началото на българската журналистика и 125 години от създаването на организирано журналистическо движение у нас.

22.05.2019 /17:31

 Мнения

Прочетох тия дни, че популярното предаване ще бъде излъчвано по БНТ до края на юни. След това излизало в летен отпуск. А продължаването му през есента не било сигурно – щяло да зависи от подписването на нов договор, от решението на новия директор на обществената ни телевизия и т.н.

30.05.2019 /13:51 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

На 22 май ще отбележим с шествие в София 175-ата годишнина на първото печатно периодично издание в България и 125-ата годишнина от началото на организираното журналистическо движение в нашата страна. Въпреки всичко, тази професия все още е жива и се бори за своята мисия!

13.05.2019 /14:52 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 34 гости

Бързи връзки