Маргарита Мартинова: В това, което се случва около нас, се втурвам с рогата напред

23.06.2019 /16:46 | Автор : Розалина Евдокимова Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Кметът на Лом Пенка Пенкова връчва грамотата и първа награда от поетичния конкурс „РазЛОМени слова“ на журналистката Маргарита Мартинова (вляво)

Юни донесе на обруления и забравен от Бога Северозапад и нещо много красиво и стойностно, което за сетен път доказа, че „Не се гаси туй, що не гасне“. В дунавския град Лом, пазещ още очарованието от миналото, бяха обявени резултатите от първия национален поетичен конкурс „Огърлица от разЛОМени слова“, а общинската художествена галерия „Поломие” събра ценителите на мерената реч. Участваха 93-ма автора от цяла България и с 271 свои творби. Конкурсът се организира от Съюза на българските писатели, Агенцията за хората с увреждания в България,община Лом и дружество „Будители“ в област Монтана.

Резултатите от конкурса бяха обявени от председателя на журито, поетесата доц. Мая Панайотова – заместник-председател на Съюза на фламандските писатели и член на Съюза на българските писатели. Доц. Панайотова е преподавала съвременна българска литература и в три университета в Белгия. Членове на журито са поетесата Валентина Михайлова - член на Съюза на българските писатели, и литературният критик Юлий Йорданов, единственият в Лом член на Съюза на българските писатели.

Първа награда журито присъди на известната журналистка Маргарита Мартинова от София. С нея се познаваме „от сто години“, както е прието да се казва за дългогодишното приятелство, но да си призная, едва тази година открих „тайната“  й страст – поезията. По повод престижното отличие и за това как се съчетават поетичното творчество и журналистиката и дали имат общи свои пресечни точки Маргарита Мартинова разказва пред сайта на СБЖ.

Като във вечната житейска дилема: кое е по-първото - яйцето или кокошката, – аз се обръщам с въпрос към теб, Марго: кое е по-първото при теб - журналистиката или поезията?

Поезията е дар божи, журналистиката е призвание. Начин на мислене, рефлекс, професионализъм. Вечна будност, незаспиващо желание да промениш, да помогнеш, да се пребориш. Почти всеки е писал през младостта си стихове. Но ако е бил цял живот журналист - той винаги ще вижда нещата с разума и очите на журналист. Независимо че в един момент, там някъде „отгоре“, някой ще започне да му изпраща строфи, думи и рими, които се подреждат в стихове.

Аз все още нямам издадена стихосбирка, но имам издадени три книги, свързани с работата ми на журналист, със съдбите на онези, на които съм помогнала: „Встрани от любовта“, „Седем върха“ и „Защо се разведохме“, която излезе и на руски – „Почему  мы развелись“. Работила съм в два ежедневника, а после към издателска къща „Земя“, заедно с прекрасен екип от нахъсани колеги, създадохме най-многотиражния и любим семееен вестник на българското семейство – „Вестник за дома“. Стигнахме до 275 000 тираж и съм го ръководила 17 години - от идеята до продажбата и събирането на парите, колкото и странно да звучи това. После станах издател на седмичника „Нещата от живота“, на „Семеен вестник“, на семейното и кулинарно списание „Вкусотии в чинии“ - което за 20 години е стигнало до  9 000 000 читатели. Издавала съм книги - научна литература. И още го правя. От екипа на „Вестник за дома“ хора , които за пръв път стъпват в редакция, излязоха издатели и главни редактори. От списанието - също. Нещо като школа за кадри се получи.

И аз съм се питала - има ли общо поезията с начина, по който съм изисквала да бъдат поднасяни материалите, със звучността и точността на думите, с атрактивността и сдържаността на заглавията, с концепцията, в която човекът бе най-важното - да му помогнеш да се оправя в бита, във взаимоотношенията. Навярно на подсъзнателно ниво - да. Но не бих могла да си представя живота си различен от живота на журналист. От 1969 година работя тази работа, та до днес. Макар и да е издателска сега.

Стиховете ти са от рода тежка артилерия, т. е. сериозни и разтърсващи. Дори на моменти звучат малко страшновато и мрачно. В днешното толкова шантаво време имаме ли нужда от такъв род поезия, която да ни раздира и кара да се замислим?

Болката, гневът на хората, бедността, несправедливостта, която ги раздира и потиска - всичко това има нужда не само от площаден или политически отдушник, а и от думи, написани в ритъм, рима, мисъл и емоция, които по-лесно стигат до съзнанието, запомнят се и водят поне до временен катарзис. До облекчение - че някой е казал това вместо тях и по начин, по който биха искали да звучи, но не могат да го изразят. И те прегръщат тези стихове. Които аз просто ги пиша такива, защото така зазвучават в мен.

Когато пишеш поезия, от какво бягаш - от журналистиката или от това, което е около нас?

Не бягам! Журналистиката обаче не търпи „съперници“. Пък и аз вече не съм на активна журналистическа работа, която те поглъща изцяло. Но в това, което се случва около нас, се втурвам с рогата напред. Екстравертно. Първо започва да ме боли - от нещо, от случка, от видяно, от чудо. След ден или два ме връхлита началото. Трябва да го запиша. Върху цигарена кутия, вестник, квитанция. После пиша следващите. Или ги ровя, или се изливат. После след ден-два пробирам бурените между думите, променям, намирам. Е това е. Не бягам чрез стиховете, а излизам извън себе си с тях. Писането вече не е самотно занимание, въпреки, че технически изисква своето време самотност. Днес стана така, че на другия ден десетки или стотици хора да прочетат стихотворението – на „Стената“.

Емили Дикинсън беше написала нещо незабравимо - за мечтата и пчелата, при теб как е - има ли я мечтата и жилото на пчелата дава ли стимул?

Животът ми излезе извън рамката на мечтите. Защото човек мечтае за онова, за което има представа. Нямах представа за живота - такъв, какъвто го изживях. Нямах и представа, че поезията ще ме връхлети отново след 30-40 години. Не съм го и мечтала. Пиша стихове от ученичка, печатах в „Пламък“ и „Септември“ като студентка, но както половината момичета, мечтаех да бъда на сцената. А после получих сцена по друг начин. („Нещата не са такива, каквито изглеждат“). Вестникът не изглежда на сцена, а всъщност е. Споделянето на стихове не изглежда, като появяване на сцена, а всъщност е. Питат ме, защо отлагам издаването на стихосбирка. Защото не изпитвам вътрешна потребност. Когато споделя стихотворение в сайта си, или на стената във фейсбук, или на страницата си, получавам контакт, досег, единение с десетки хора, с колеги, преоткривам ги - преоткриват ме.  Успяваме да „разговаряме“. И всеки път имам „сценична треска“, вълнувам се - как ще бъде прието, преди да пусна на “Стената“ (разбирай „сцената“) стиха си. И се отвори една неочаквано вълнуваща страница в живота ми - искрени думи,  съпричастие, окуражаване, благодарност. От тези, с които съм работила с десетилетия или се познаваме от десетилетия. Говорили сме за всичко друго, но не и за поезия, за чувствата, които индуктират думите, когато прескачат от единия в съзнанието на другия. Жалко, че това става в едно болно време, което не ние ще успеем да променим.

Но в момента се оказва, че хората жадно четат поезия. И в интернет, а и всеки ден в София и в страната става представяния на стихосбирки, на книги, четения, обсъждания. Което се случва обикновено в затишията преди настъпването на революциите...

Ето две от стихотворенията на Маргарита Мартинова:

МЪРТВИЛО

За този край до днес
съм нямала очи.
След всеки километър -
буца в гърлото присяда.

Проверка вятърът направи призори.
Във две редици къщите строи.
Заблъска портите,
прескочи през стобора.
Във всяка втора –
не намери хора!

Само земята със оголени гърди
примамва овдовелите дувари.
Обърнато с хастара си нагоре,
виновно миналото
в селото мълчи.
Тояжки не остави за опора.
Със щедрост йезуитска ги дари –
с местата празни
в пейките на двора.
С писмата от децата
недошли.
И залез –
полумъртъв от умора.

Преди да пламнат сухите треви,
последният свещта да загаси…

 

ЕМИЛИ И ПОДНЕБЕСНАТА ПЧЕЛА

С фуркетите на мисълта,

забити в старата й шапка,

нощем проникваше в света.

Всичко записваше в тетрадка.

 

Печеше черен кекс със ядки.

Минути? - колкото куплет.

И ни по-дълго, ни по-кратко

от буквите във всеки ред.

 

В едни - какаото горчеше,

в други не стига захарта.

Зависи – колко дълга беше

във мислите й песента.

 

Отглеждаше в свойта градина

една единствена пчела.

И още – трябваше да има

ливада. И една мечта.

 

Невидима пчелата беше.

От рими сбираше меда.

Емили сладките редеше

във кошнички от самота.

 

Намериха я зад вратата.

За Рая стискаше билет.

Една пчеличка – над главата.

И стих, надраскан със фуркет…

(Стихотворението е посветено на голямата американска поетеса Емили Дикинсън.)

Снимки Личен архив

Сподели в
 

Животът му е толкова интересен, че дори и най-талантливият сценарист би се смутил, ако трябва да сътвори герой с такава съдба. Преминал през черните и трагични страни на живота, той стига до световно признание, става една от най-търсените личности в областта на изкуството. Бога ми, наистина по живота на княз Никита Лобанов-Ростовски би бил създаден филм бестселър. И този човек съдбата го е свързала с нашата страна, защото тук, в София той поема своята първа глътка живот. Неговите предци бягат през 1917 г. от Русия и не избират нито Франция, нито Англия или друга европейска страна, а пристигат в България, която става техен дом.

16.07.2019/09:37

Различните гледни точки, истината и безпристрастността са като Библия за достойния журналист, убедена е популярната водеща от БНТ

25.06.2019/17:48

Юни донесе на обруления и забравен от Бога Северозапад и нещо много красиво и стойностно, което за сетен път доказа, че „Не се гаси туй, що не гасне“. В дунавския град Лом, пазещ още очарованието от миналото, бяха обявени резултатите от първия национален поетичен конкурс „Огърлица от разЛОМени слова“, а общинската художествена галерия „Поломие” събра ценителите на мерената реч. Участваха 93-ма автора от цяла България и с 271 свои творби. Конкурсът се организира от Съюза на българските писатели, Агенцията за хората с увреждания в България,община Лом и дружество „Будители“ в област Монтана.

23.06.2019/16:46

На снимката е и Хорхе Масети, основател на информационната агенция Пренса Латина, която току-що навърши 60 години. Навръх юбилея нейните представители Мойсес Перес Мок и Фаусто Триана Пруна бяха в България като участници в 6-ия световен конгрес на агенциите, организиран от БТА. А снимката я донесе Роберто Молина, кореспондент на Пренса Латина у нас от 1970 до 1973 г.

19.06.2019/11:56

Известната актриса от Централния куклен театър се вдъхновява от срещите си с малките зрители. Всяко лято с група други творци работи за деца в неравностойно положение, събрани на Юндола

13.06.2019/20:36
 Реклама

 Събития в СБЖ

 Правни въпроси и отговори

На въпроси, засягащи трудовите права на журналистите, отговаря доцентът по трудово и осигурително право Андрей Александров

16.02.2018 /14:43 | Автор: Андрей Александров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ситуацията със свободата на словото в България продължава да буди безпокойство, особено след поредицата от кадрови събития в най-голямата медийна групировка у нас – „Нова Броудкастинг Груп” ЕАД (НБГ).

05.06.2019 /18:25

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова поздравява цялата колегия със светлия празник на светите братя Кирил и Методий, дарили ни с азбука и с път към уникалното място на България в световната духовност и напредък. Мисията на всички хора на словото днес е то да остане непобедим лъч на правдата

24.05.2019 /00:22

Никоя епоха не е комфортна за журналиста, посветен на истината, а първата жертва на всяка диктатура е истината на върха на перото, се казва в адреса на държавния глава до СБЖ по случай по случай 175 години от началото на българската журналистика и 125 години от създаването на организирано журналистическо движение у нас.

22.05.2019 /17:31

 Мнения

Прочетох тия дни, че популярното предаване ще бъде излъчвано по БНТ до края на юни. След това излизало в летен отпуск. А продължаването му през есента не било сигурно – щяло да зависи от подписването на нов договор, от решението на новия директор на обществената ни телевизия и т.н.

30.05.2019 /13:51 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

На 22 май ще отбележим с шествие в София 175-ата годишнина на първото печатно периодично издание в България и 125-ата годишнина от началото на организираното журналистическо движение в нашата страна. Въпреки всичко, тази професия все още е жива и се бори за своята мисия!

13.05.2019 /14:52 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 23 гости

Бързи връзки