Начало
 
 

Юрий Борисов: Да запазим в журналистиката духа на Продев

07.10.2019 /10:09 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Ако си мислите, че този разговор с Юрий Борисов, гост на сайта на СБЖ, е във връзка с „онзи скандал“, грешите. Говоря си с отговорния редактор на едно може би будителско и много българско електронно издание, а именно сайта 24may.bg.

Е, няма да си кривя душата, че от дума на дума стигнахме и до шпиономанията, която все още продължава да тресе някои в страната ни, но преди всичко исках да усетя и узная какво мисли Юрий Борисов за нашата професия, свободното слово и дори за екзистенциализма.

Няма да ви го представям кой е той, тъй като всички знаем,че е от породата интелектуалци, която все още се среща по нашите земи.

Какво е за журналиста да живее и работи в „интересно време“ (според китайците) – на непрекъснати скандали, кой от кой по-изненадващ и най-често абсурден, на тотална престъпност и беззаконие? Най-подходящо време за изява, за лично уреждане, или…?

Журналистът е неспокоен човек. Това е професия на неспокойствието. Постоянна динамика, постоянно търсене на нещо и интересното време удвоява това неспокойствие. Бил съм научен работник, бил съм и преподавател, много отдавна – преди 10 ноември, когато беше спокойно. Много е голяма разликата. Това време те изтощава, но същевременно и обогатява. В крайна сметка дори няма значение дали си журналист, щом се интересуваш от обществените проблеми, и няма начин да не ти се отрази. Но това не е време за уреждане, темпото е бясно.

Но за едни това „интересно време“ е да се уредят лично…

Е, всеки е настроен по определен начин. Спомням си, когато през 90-те години сблъсквахме идеи, морал, принципи… Имаше една група хора, които се интересуваха само от натрупването на своето богатство. Между другото, тогава не разговаряхме за икономика, а живеехме в някакви фантазии, в някакви облаци, в друго време.  А хората, които бяха стъпили здраво на земята, станаха имотни. Разбира се, тези, които го могат…

Казваш: живеехме в облаците, в друго време. Днес някои от партийните лидери говорят и за паралелна държава. Имаше ли я и тогава, или днес тя е само на думи?

За мен паралелната държава е метафора, за да се построи един убедителен образ на врага. Тя винаги е съществувала и е имало хора извън закона, хора, които са в сянка и дърпат конците. И сега е така. Но начинът, по който се употребява паралелната държава, не го възприемам насериозно.

Как си със самочувствието и промени ли се отношението ти към професията и властта след задържането? Как се чувства журналист, чул обвинение в шпионаж – може би като Зорге, например? Професията често се свързва с такава дейност.

Това, което се случи - за един-два дни, сякаш се случи на някой друг. Толкова беше алогично, беше вън от моята способност да възприема какво става и го възприех спокойно. Едва ли не като някакъв филм. Никога не съм си представял, а смятам себе си за патриот, че държавата ще се отнесе по такъв начин към мен. Как ми се отрази? Продължавам да си подреждам нещата и мислите, защото това е доста объркано. Беше изпитание на суетата и на страха, защото като видиш тези сцени, има от какво да се страхуваш. А тогава, когато усетиш и подкрепата, чувстваш и една суета, която човек трябва да преодолява.

Знаеш ли какво ме впечатли, когато гледах първото ти интервю след освобождаването? Колегите показаха ръцете ти с червени белези от белезниците. Тях вече ги няма, но останаха ли белези в душата?

Не. В душата ми няма толкова голяма драма. Има някакво противоречие в това, което казвам, защото случилото се бе много неочаквано и би трябвало да създаде някаква драма, но я няма. По- скоро чувството за болка, че се връщаме към времена, които смятах, че отдавна сме ги преодолели и отдавна сме загърбили. Или по-скоро ми се искаше отдавна да сме ги загърбили. Към един примитивизъм, липса на логика,чрез която могат да те обвинят във всичко. От всеки факт могат да направят всякакъв извод. При положение, че за веществено доказателство вземат поздравление на патриарха към „Русофили“, слагат го в специално найлонче и го надписват... Това означава, че държавата си е върнала рефлекса за политическа репресия. Това е ужасно! Така че ако изпитвам някакво чувство, това е на болка и на тревога, но не за мен, защото нашият живот така или иначе вече се търкаля към залеза си  и не могат да ни изненадат много. Даже със себе си се шегувам, че и затворът не ме плаши, достатъчно е да има една самостоятелна килия и ако може да ми вкарат произведения на Кант, Достоевски и Сартр, няма чак толкова да е голям проблемът. Но се притеснявам за децата си, за внуците си, защото не искам те да живеят в такова време. За съжаление, ние не можахме да им го осигурим по-добро. Те отново трябва да си започнат тяхната битка, за да го извоюват това време, когато спокойно можеш да говориш това, което мислиш. Но днес не е така.

И това, че не е така, го показва не само преживяното от теб, но и последвалите скандали. Можем ли след скандалите в БНР и атаките срещу други медии и журналисти да говорим за нормална медийна среда у нас? От какво са породени и какво целят според теб?

Властта и хора, които са включени във властта, явно ги устройва едно диктаторско общество, което се построява пирамидално, и пирамидата определя хората отгоре надолу, които трябва да служат вярно отдолу нагоре. Това е обществото, което те желаят. Демократичното общество за тях не е нещо, което трябва да се изгражда.

Естествено, че понякога има страховит похлупак върху отделни медии, а има и такива, които явно обслужват корпоративни интереси, като зад тях стоят корпоративни намерения, отмъщения, желание за унищожение. Струва ми се, че след като през 90-те години се утвърди един плурализъм, бих дори казал здравословен плурализъм, нещата поне от петнайсетина години вървят в обратна посока.

Как в тази среда, която се изгради, виждаш ролята и мястото на СЕМ в медийния живот, как те се отразяват на обществото? Според теб необходим ли е такъв орган и как оценяваш дейността му?

Нямам специални наблюдения, но това, което виждам, ме кара да мисля, че СЕМ е излишна институция. Спомням си навремето, когато избирахме генералните директори на БНР и БНТ, го правехме в един ден в парламента. По-добре е той да избира хората за тези ключови длъжности, отколкото някой в сянка и с тайно телефонче да нареди на СЕМ кой да е избран. Ами ето какво се случва – те щели „да отключат процедура“ за освобождаването директора на БНР, а това означава, че чакат да им кажат какво да правят. Вероятно в едно зряло общество, където подобни надпартийни органи и институции наистина са такива, от тях има смисъл. Но в нашето общество не виждам роля за СЕМ. В България има авторитетни журналисти, за които съм сигурен, че ако са там, ще държат на името си. Докато сегашните членове, мисля, не го правят.

Непрекъснато ни се натрапва внушение, че журналистите у нас се радват на пълна свобода, а сме на 111-то място в света по този показател. Откъде идва това разминаване и какво ти говори?

Не познавам в подробности критериите на „Репортери без граници“, но в България има явно монополизация в собствеността на сериозни медии. Когато в дадено пространство има монопол, е ясно, че не може да се твърди, че свободата на словото процъфтява. Освен това трябва да правим и следната разлика: цензурата е взаимоотношение между държавата и медиите, но я има, когато държавата не позволява определени медии с различни механизми да защитават определени позиции. Ако е вътре в медията, то е медийна политика, което ще рече, че издателят има определена политика. Вече е въпрос на морал, ако ти не споделяш тази политика, какво правиш там.

Винаги съм работил в медии, в които съм казвал това, което мисля. Но не защото е имало безкрайна свобода на словото, а защото тези, които управляват съответната медия, са били мои съмишленици. Журналистът трябва да търси съмишленик в лицето на издателя. Даже ми е много смешно, когато започнат да говорят за диктатурата в Русия, например. Ако говорим като журналисти, аз мога да им посоча сериозни руски медии, които скъсват правителството и Путин от критика. И това не са жълти или периферни медии. В България това не може да се случи, защото тук действат страхът и парите. Когато с рекламни въдици се оплитат дадени медии, няма никаква свобода на словото.   

В последно време се забелязва и някаква шизофрения – в едно предаване да има плурализъм. Плурализмът се получава от съвкупността от медии. Например в сайта ни „24 май“ не мога да пусна хвалебствена позиция за външната политика на САЩ, за да е по-плуралистичен. Освен свобода на словото, има и позиция на дадена медия.

За свободния журналист белезниците правят ли го още по-свободен или закопчават желанието му за свободно изразяване?

Белезниците като метафора ги възприемам като доказателство, че имам позиции, защото тези белезници бяха политически, а не са криминални. А сложат ли ти политически белезници... Все още в България клади няма, както в едни други векове, а стигат само до белезниците. Та като ти ги сложат, човек разбира, че защитава определени позиции и това го прави по-уверен. Е, появява се известно чувство на притеснение, но то не е определящо.

Като ръководител на българското издание на „Монд дипломатик“ и на „Дума“- къде и защо се чувстваше по-добре и кое от двете издания даваше повече възможности за свободна журналистическа изява?

И в двете имах свобода, но „Дума“ е нещо много повече в моя живот, отколкото „Монд дипломатик“ в онзи период от време, защото в „Дума“ работиш с много хора, с много голям колектив – 30-40човека. Там изживяването е съвсем различно. Като главен редактор на „Монд дипломатик“, когато излизаше пълноценно издание, главно бяхме повече посредници, отколкото журналисти, между френската журналистика и българската аудитория. Главната ни задача беше повече да превеждаме. Докато в „Дума“ реализираш своите ценности и позиции. Така че по-пълноценно съм се чувствал там. Този вестник си остана една от най-свободните медии, защото там работят много съмишленици. И се запази духа на Продев.

При днешните обстоятелства как си с екзистенциализма, за който навремето те накиснали, че го преподаваш с любов? И ако се обърнем към пиесата „Мухите“ на Сартр, където Орест казва на Юпитер: „Ние не се страхуваме от теб, защото ти си страшен, а ти си страшен, защото ние си страхуваме от теб“ - днес има ли място за страх и от какво?

Най-напред за екзистенциализма. Това е много дълбока вода, но днес го чувствам много по-силно, отколкото в онези години, за които говорим сега. Защото фундаментът на екзистенциализма е, че човек е осъден да бъде свободен. Значи човек изгражда себе си чрез постоянни избори. Обществото, в което живеем днес, дава много повече избори, много повече възможности да изграждаш себе си в една или друга посока. Мога да избера ласкателството или силната критичност. Е, силната критичност ще е в една медийка, но като мой избор ще съществува.

Страхуваме ли се? Ами от много неща се страхуваме. Например аз се страхувам да не стане война, да не загубим хляба си, но това не е страх, който те парализира. Тревогата е по-голяма, несигурността е много по-голяма. Екзистенциализма тук го чувствам с кожата си много по-силно, защото той се занимава повече с теб, отколкото в онова време, което споменаваш. Той като философия се занимава точно с човека в това общество, в което живеем, което се опитва да те мачка, а в същото време ти дава възможност да правиш избори и да защитаваш себе си. Не всеки би се съгласил, но това е моето убеждение.

Но днес в кого можем да припознаем Юпитер и в кого Орест?

Всеки определя своя Юпитер и всеки трябва да бъде Орест. За момента за мен е главният прокурор.

(В разговора се намесва уточняващо и Дора Чичкова, която, да припомня, освен половинка на Юрий е и журналист: Бъдещият или настоящ главен прокурор? )

Да, имам предвид бъдещия. Май стана ясно, че ще бъде той.

Но да разбереш, защо Юпитер е страшен – точно защото ти се страхуваш от него, изисква сериозни духовни сили. Когато човек се страхува, по принцип той си търси оправданието. Той казва: Аз постъпвам така, защото нямам избор. А нямам избор - защото той е така силен и страшен. Да решиш, че каквато и сила да е над теб, ти имаш избор, се изисква определена духовна нагласа. И екзистенциализмът я посочва. Стимулира отговорността. Има една много хубава мисъл на Сартр, която държа да я кажа. Беше мотото ми по време на кампанията ми за Велико Народно събрание, а по-късно я дадох като мото на Социалистическия младежки съюз: „Вярвам само в това начинание, в което участвам лично.“

Мястото на мухите в нашето време?

Мухите постоянно те наказват за свободомислие, за това, че си ти. Мухите – ериниите, са оръдия на отмъщението. Когато си сигурен в своята правота, ти трябва да им устоиш, да не позволиш да те смачкат.

А какво е мястото на журналистите в такива скандали?

Може да бъде много голямо. Например, аз бях изненадан от мощната реакция на гилдията срещу това, което се случи. Почувствах гръб, имаше солидарност. Според мен, ако я няма тази реакция на журналистите... Имам предвид включително и реакцията на председателя на СБЖ с изключително силен текст в подкрепа на журналистиката, на човека, който е журналист, на неговата свобода и права. Така че ако тази реакция беше слаба, според мен прокуратурата щеше да действа по различен начин. Може би нямаше да съм на свобода в момента.

И да сложим точката на нашия разговор с това: какви са намеренията ти като „журналист пред пенсия“? Да продължиш (условно) „Войната на Мърфи“, да подадеш „Молба за рая“, или да разказваш „Приказка за Буда“?

„Молбата за рая“ я подавам, като пиша книга за българските манастири. Направил съм 50 пътеписа и ще има още 50. И ако Бог ми е дал време, ще опиша всички български манастири. Те са около 150. Това е много сериозна „Молба за рая“. А по отношение на „Войната на Мърфи“, тя, моята, като че ли отива към своя край, но не по причини, зависещи от мен. Ще припомня края на филма. Казват му: „Мърфи, войната свърши!“ Той отговаря: „Но не и моята.“ Много силен край. Аз обаче бих казал обратното: Моята война скоро ще приключи, но войната няма да приключи скоро, защото се оказва, че за всяко добро нещо битката е жестока. Не знам какво сме получили като наследство, но знам,че ние в момента даваме лошо наследство на децата си. На тях им предстои тяхната „Война на Мърфи“. А „Приказка за Буда“? На всеки човек му се иска да живее в приказка, и на мен също, но всеки си избира приказния герой и си отива с мечтите. Човек трябва да живее докрай със своите мечти. Това е „Приказка за Буда“.  

И в края на разговора много ми се иска да кажа: нека всеки да потърси Орест у себе си. 

 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020/17:45

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020/16:58

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020/08:00

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020/19:22

На 22 юни преди 79 години започва най-кървавата война на ХХ век- Великата отечествена, която за тогавашния Съветски съюз е на живот и смърт. Редом до воините са и журналистите, или както е модерно днес да казваме – на първа линия. И понякога те освен своите преки задължения, се сражават, но не с перо и камера, а с оръжие, и много от тях загиват, изпълнявайки своя дълг.

20.06.2020/10:35

 Представяме ви

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020 /17:45 | Източник: СБЖ

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020 /16:58 | Автор: “Ди Велт” | Източник: "Гласове"

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020 /08:00 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020 /19:22 | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

Изложба "170 години от рождението на Иван Вазов и Петър Станчов " е подредена в Историческия музей - Свиленград. С документи и снимки в поредица от табла е представена биографията на двете големи личности, свързани с историята и развитието на образователното дело в Свиленград в края на XIX век.

09.07.2020 /11:31 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

"Кому какво можем да кажем по случай кризата и инфлуенцата"- така са озаглавени шеговити съвети, публикувани в хасковския в. "Утринна поща" през 1931 г.

01.07.2020 /13:47 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ако днес мишена за разтерзание е президентът на Република България, кой ще е утрешният нарочен? Онова, което се случва у нас сега, отново крещящо зове будната съвест на цяла България, на цялото ни гражданско общество, на всички истински журналисти, писатели и общественици - защото само всички заедно можем да върнем нашата прекрасна родина в лоното на нормалното й, разумното, човешкото развитие. Нека да се вслушаме отново в посланията на безсмъртния ни мъдрец Вазов: „Стресни се, племе закъсняло! Живейш ли, мреш ли, ти не знайш! След теб потомство иде цяло - какво ще да му завещайш?”

09.07.2020 /17:25

Снeжана Тодорова, председател на УС на СБЖ: „Много е трудно на фона на всеобщата подмяна, в която сме принудени да съществуваме в България, да се води обсъждане, разумен разговор, камо ли пък спор за достоверността в интерпретацията на реалността и фактите, които ни се поднасят на различни нива и от различни теоретично предназначени за информиране или дори за разследване субекти и институции.”

03.07.2020 /09:11

15 международни журналистически организации призовават държавите членки на ЕС да предвидят в многогодишната финансова рамка на Съюза средства за защита на свободата на печата, за възстановяване и развитие на медийния сектор, за подпомагане на независимата журналистика и на дейността на журналистическите организации.

10.06.2020 /07:55

 Мнения

На 21 юни се навършват 100 години от рождението на големия български публицист Веселин Йосифов, дългогодишен главен редактор на в. „Антени”, председател на СБЖ от 1976 до 1986 г.

19.06.2020 /15:44 | Автор: Георги Чаталбашев | Източник: СБЖ

Словото винаги е свободно, когато го изповядва свободен човек. Несвободният също може, ако иска, да говори свободно, но цената на тази свобода се заплаща скъпо от него с жестоки мъчения, болка, лишения, низвергване, размазване, изгаряне, раздуване, съсипване и още редица специфични за силните на деня, както и за мощните на нощта, термини.

16.06.2020 /18:36 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки