Начало
 
 

Енчо Господинов: Истинският журналист си плаща цената да пресече „тънката червена линия“

13.10.2019 /20:43 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Енчо Господинов

От три години се бори с един текст и вероятно в най-скоро време ще имаме удоволствието да се сдобием с книга на Енчо Господинов, която отсега надушваме, че ще бъде интересна, защото и неговият живот не е по-малко интересен и достоен за филм.

Той е сред българските журналисти, едва колкото пръстите на едната ръка, които светът познава и уважава. Дал е немалко на българската журналистика, както и на благородната мисия на Червения кръст и хуманитарната дипломация. В списъка на световните личности, които го знаят и ценят, са Кофи Анан, Бан Ки-мун, принцът на Монако и много други.

Аз не си падам да разказвам биографиите на хората, с които се срещам и разговарям, защото изреченото от тях говори най-добре, а и Енчо Господинов го познават всички. За по-младите, които не са чували името му, ги съветвам да намерят време и да седнат и прочетат какви колеги има от по-минали години, защото има какво да научат несамо за тях, но и от тях.

И така, истинско удоволствие е да се срещнеш и разговаряш с Енчо Господинов, защото той е сред добрите познавачи както на българската, така и на световната журналистика, и от него можем да научим много. Затова реших да го поканя да е гост на сайта на СБЖ и ето че с него седим и разговаряме в дома на българската журналистика – сградата на „Граф Игнатиев“- 4.   

Нека започнем разговора ни с нещо злободневно - наскоро ръководителят на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“ Полин Адес-Мевел заяви в София, че от организацията настояват за назначаване на специален еврокомисар, отговорен за медиите. Като журналист и дипломат, виждаш ли необходимост в ЕК да има и комисар по медиите? И защо е трудно да стане?

Леко раздвоен съм по този въпрос и ще ти кажа защо. Защото колкото повече регулации има за медиите, колкото повече препятствия за журналистите, колкото повече огради се издигат било то между Израел и Палестина, САЩ и Мексико, или в медиите, те почти никога не вършат онази работа, за която са предназначени.

Проблемът е, че европейският медиен пазар е в доста хаотично състояние. И това е валидно не само за Европа, а и за целия свят. От двайсетина години силно се наложиха два фактора в живота на медиите и специално на журналистите.

От една страна, монополизацията и икономическият фактор във всекидневието на журналистиката, обсебването на медиите от огромни финансови, или производствени, конгломерати, създаде доста проблеми както на главните редактори и старите собственици и се отрази на всекидневната работа на нашите колеги. Другият фактор е политически и е свързан с финансовия и с поведението, което следват много главни редактори, които са под невероятния натиск на хората, изкупуващи медиите. По този начин се създаде омагьосан кръг.

Добре би било за един хаотичен медиен пазар в Европа, който съществува днес, да има някаква форма на регулация. Ако е комисар, добре, нека бъде комисар, но оставени сами на себе си, част от медиите в Централна и Източна, дори и в Западна Европа са в едно много тежко състояние и ако няма някаква форма на помощ, регулация, стриктни законови правила, то това ще доведе до много по-голямо израждане на медийната картина както в България, така и в света.

Спомена изкупуване на медиите. И у нас през последните години се забелязва, че някакви странни птици изкупуват вече медиите на килограм. Това от една страна как се отразява на самата журналистика, и от друга на хората, консумиращи продукта на тази журналистика?

Отразява се зле на работещите в журналистиката - редактори или репортери. Изкупуването на медиите на килограм в нашата тъжна медийна действителност се отразява катастрофално както на самите медии, така и на читателите, слушателите и зрителите. Това не е трудно да се разбере, защото, за голямо съжаление, то стана световен проблем.

От двайсетина година, откакто интернет превзе световния ефир, и с електронните издания на много от вестниците и същевременно появата на социалните медии, където границата между професионални журналисти и графомани започна да се размива, спадането на професионалните стандарти в журналистиката доведе до невероятни изкривявания. Ако нашата журналистика днес е в определени ъгли от градината, то те са в плачевно, трагично състояние, както и съдбата на много колеги в България.

Картината в много стари европейски или североамерикански издания също не е по-розова. От десетина години един от бастионите на американската журналистика „Вашингтон поуст” се пържи в собствен сос, опитвайки се да задържи това, което семейство Греъм е създало навремето. След смъртта на Катрин Греъм, издателката на вестника, жената, която застана като колос да защити не само собствения си вестник, но и честта на журналистиката по времето на Уотъргейт, на т. нар. Пентагон пейпърс, когато вървеше Виетнамската война. Същото направиха тогавашните издатели и редактори в „Ню Йорк таймс“.

Хора от този мащаб, за съжаление, вече няма. Бенджамен Брадли – легендарният редактор във „Вашингтон поуст”, почина преди няколко години, Катрин Греъм също. Империята на „Ню Йорк таймс“ също е разклатена. Така че трудно е да се удържи мощна вълна от големи пари и от магнати като Джеф Безос, който купи „Вашингтон поуст,” или империята на Мърдок. Тази вълна направи много издания да са блед спомен от собственото си минало.

Проблемът с българските медии е малко по-различен, но в същото време е част от това световно медийно блато, което се очерта през последните години. И аз съм много обезпокоен от начина, по който се развиват както българските обществени медии, така и частните.

Като си нямаме една Катрин Греъм, която при нас да защити свободата на словото и на журналистиката, следва да те питам: защо вместо да се изкачваме в класацията на „Репортери без граници“ по свобода на словото, ние все повече вървим към дъното? Тази констатация вече стана банална, значи ли, че се примирихме? И още нещо. Хора като председателят на парламентарната Комисия за култура и медии Вежди Рашидов, който каза: „Хайде стига с тази свобода на словото бе!“ спомагат ли за нашето „пътуване“ надолу в класацията?

За голямо съжаление нито хора като Вежди Рашидов спомагат за спирането на тази мътна вълна, която залива медиите и аудиторията, която ги консумира, нито пък има достатъчна резистентност, съпротива, както при т. нар. редакторски елит, а също и пчеличките – репортерите, които всеки ден тичат от събитие на събитие да събират медийния мед, ако такъв е останал.

Проблемът от една страна е,че повечето от редакторите са в тъжната ситуация да просят за пари. Тази просия, която е всеобхватна сред медиите, битката за средства – било то държавни субсидии, било субсидии по европроекти, където има квота каква част от даден проект, който да речем е за 1 милиард евро, колко милиона ще бъдат отделени за т.нар. медийни проекти. Това го има в цял свят, но у нас с голяма част от тези средства се постъпва по един непрозрачен начин. Хората не знаят къде отиват тези пари, в кои медии. А като отидат в дадена медия, дали отиват само за нея или отиват в джоба на някой от собствениците.

Така че у нас, за голямо съжаление, тази поквара е тотална и това поставя много талантливи редактори и репортери в унизително положение и просията или търсенето на пари прави вестниците, електронните медии или сайтовете зависими от тези, които дърпат конците и осигуряват парите, и както се вижда резултатът е налице.

Скоро четох, че такива солидни издания във Великобритания като „Файненшъл таймс“, „Дейли телеграф“, всичките тези издания, които имат традиционни разследващи журналистически отдели, разполагат с шест пъти по-малко средства и шест пъти по-малко време, за да дадат на талантлив журналист да разследва дадена афера, която е от изключителна важност за обществения живот и за общественото здраве на една нация, , отколкото в големите американски вестници.

Още преди 200 години Бенджамен Франклин, който заедно с Томас Пейн е един от първите журналисти на Америка, казва, че основната роля на журналистиката е да възпитава гражданите и да ги информира, а след това, ако редакторът може да направи и някой лев, е още по-добре. А при нас ролята да се информира правилно, камо ли да се възпитават поколения, политици, депутати, да се създават граждани на България, мислещи хора, това вече е кауза пердута.

И следва ли да си зададем и въпроса на какво е осъден българският журналист?

Като влизам в тази сграда и видя образа на Йосиф Хербст, си спомням неговата съдба, тъжния край на живота му. Един талантлив човек!

Днес в нашата журналистика много млади и изградени таланти, а и несамо млади – хора от моето поколение, са принудени да водят много тъжен и жалък живот. Присъдата е тежка, защото от една страна тя е финансова. Заплатите са малки, няма работа в престижните издания, защото за голямо съжаление няма и чак толкова престижни издания.

В нашата преса, макар и да има искри на надежда в различни издания, като „Клуб Z“, „24 часа“, „Сега“ с един гениален Христо Комарницки - да не изброявам и други, има кадърни редактори и журналисти днес, но масовите редици от журналисти живеят мизерен живот, в страх, че ще останат без заплати, че няма да си намерят работа и да си изхранват семействата, и че няма да им пуснат това, което са написали или искат да напишат.

Вземете случилото се с Генка Шикерова, Миролюба Бенатова и с много други колеги, които биха могли да кажат много полезни неща, необходими за общественото здраве на България, но те са лишени от тази възможност,защото има нивá на управление в тази сфера, било на равнище редактори или собственик или на политическо равнище извън медиите, които, символично казано, изваждат секирата. А когато гилотината виси отгоре, и редакторът ще се замисли, и авторът ще се замисли, а и се задейства неприятният момент на автоцензурата, страхът - и ето резултата, който наблюдаваме.

Кога почувства и разбра, че журналистиката е твоята съдба? Доволен ли си от нея – от Добрич до Женева и Ню Йорк до ООН и света… Свидетел на най-решаващи събития, близко общуване с имена, които останаха в голямата история - как преминаха тези години и какво оставиха те у теб?

Като каза съдба и журналистика, се сетих за една песен на Пол Анка от нашето детство – You are my Destiny („Ти си моята съдба“). Журналистиката наистина е съдба. Тя не е стандартна професия. Тя е и професия, но това вече е второто й качество. Основното е, че тя трябва да бъде съдба на човека, който я живее и прекарва всичко през очите си, през сърцето си, през носа си.

Имам един приятел, който беше голям шеф в Би Би Си, след това няколко мандата беше спикер на шотландския парламент – Джордж Рийд. Той ме взе на работа в Женева, защото тук имах проблеми с тогавашните политически власти. Та той казваше, че е много важно журналистът да има очи, сърце, мозък, който работи нон стоп, но не по-малко важно е да има нос, за да надушва откъде ще излезе новината. В този смисъл аз имах невероятно щастлив живот и като журналист, и като дипломат.

Невинаги имах лек път, но понеже ми каза за съдбата и мечтата, се сещам за едно красиво заглавие, което Мартин Лутър Кинг даде – „Аз имам мечта“. И аз от малък имах мечтата да стана журналист. Завършил съм Техникум по механотехника – елитно училище в ония години в Толбухин, сега Добрич. Бяхме 39-40 момчета и момичета в класа и 35 завършихме висше образование. От тях 30 станаха инженери, 3 юристи и 1 икономист и 1 журналист дипломат.

Та имах късмета да имам невероятни учители по литература и история, на родители, които ме подкрепяха, въпреки че баща ми мечтаеше да ме види електроинженер, какъвто не станах. След това имах късмета да попадна на добри редактори, които ми бяха и приятели. Като започнем с Ясен Антов, Евгени Станчев, Любен Генов, които винаги са стояли зад мен, когато съм имал нужда. Особено Любен Генов.Както и огромната подкрепа на съпругата ми Виола през всичките тези номадски години на военни и дипломатически пушилки.

Преди 1989 г. на няколко пъти бях задържан заради репортажи, за интервюта, които бях правил с хора, някои от които бяха обявени за невъзвращенци в България. Имаше един трагикомичен случай с двама български учители и една лекарка в Ангола, взети за заложници през 1983-84-та година. Чрез Международния Червен кръст успях да се свържа с тях в джунглите на Ангола. Успях "да подпаля информационния пожар" сред огромната аудитория на "Поглед", а приятелите ми от Международния Червен Кръст успяха да  освободят нашите заложници след дълги и мъчителни преговори с хората, които ги бяха отвлекли,и да присъствам на полетите им до Женева и Цюрих, тъй като те първо отидоха в Международния Червен кръст, където се погрижиха за тях.

Бях поканен да направя с тях интервю по време на полета им от Женева до София. За голямо съжаление на летището в София ме чакаха няколко души от Външно министерство, от Вътрешно, от Горно министерство, от Долно министерство. Та ми се караха, взеха ми бележника,магнетофона. И ако не беше Любен Генов да ме чака на летището и да им се озъби, щяха сигурно да ме линчуват. Но късметът ми проработи, а и аз през всичките тези години бях упорит.

И пътят ми мина от Добрич през София, след това хуманитарната столица Женева, Ню Йорк, Брюксел, Москва, Будапеща - все места, където съм работил вече като дипломат. Но като журналист, благодарение на моите редактори, можах да обиколя всички войни, революции, земетресения, наводнения, всички кръстовища в световната история през онези времена. Това беше голяма благословия за моя професионален живот. Е, разбира се, създадох доста тревоги на майка ми и баща ми като скитах по тези места, където колеги си загубиха живота.

Като спомена за твоите перипетии в журналистиката, каква е цената, която плати за прекрачването и нарушаването на „правилната линия“ и какви бяха „забранените“ теми, в които нагази? Спомена някои от тях…

Цената, която плаща всеки журналист, не само аз, като пресече „тънката червена линия“, поставена било  от редактора, собственика на изданието или от политическата реалност, е висока. Отразява се на нервите, на семейния живот, има доста сърдечни страдания. Във всяко общество за журналиста винаги има червени линии и няма значение дали става въпрос за една стара демокрация като Великобритания, или 200-годишна демокрация като САЩ, или1300-годишна държава като България.

По мое време прекрачвахме много такива червени линии. Лично мен ме е вълнувал много фалшът, в който родната ни журналистика беше нагазила в онези години, когато в черно и бяло се оцветяваше живота на хората отвъд Желязната завеса. Спомням си колеги, които живееха години наред в САЩ и пишеха само черни неща, в което хората не вярваха.

Няма да забравя, когато Любен Генов ме изпрати в прилично дълга за онези времена командировка. Тогава „Поглед“ беше високотиражен вестник с големи печалби и можехме да си позволим това нещо.

Беше през 1984-1985 година. Горбачов вече се бе задал на хоризонта и имаше в добрия смисъл на думата известно разпускане на редакционните нрави. И си спомням, че тръгнах да обикалям САЩ. Живях с фермерите в Айова, обикалях по пристанищата на Флорида, срещах се с колеги от големи редакции. Бях в CNN, „Чикаго трибюн“, ,,Нешънъл пъблик рейдио". Там видях хора нормални като всички нас, как живеят фермерите в един щат като Айова, където с днешна дата преди 50 години Никита Хрушчов отиде да види как американците могат да се изхранват и да имат такъв феноменален успех, а в Съветския съюз това не можеше да стане.

Не можех да понасям фалша и във вътрешнополитическия живот в България. Между другото и сега много хора от нашето поколение, моите деца, съседи, приятели не могат да понасят това всекидневно безпардонно лъжене по медии, в политическия ефир, в парламента и накъдето и да се обърнем. Така че навсякъде има червени линии за всички.

Прочутото перо на „Ню Йорк таймс“ и най-голям майстор в световната журналистика Джеймс Рестън умееше да напише най-сложното нещо така, че и месарят от Омаха да го разбере, а в същото време Кисинджър да се наслаждава, когато го чете. Той казваше, че журналистите са като хиените в пустинята. Както хиената е санитар на пустинята и прочиства всичко, което е вредно, което е мърша в обществения живот, това е задължението на журналиста. Та червените линии винаги ги е имало навсякъде и ще ги има, докато го има и света.

Посветил си много години и сили от живота си, обиколил си цял свят като журналист международник и дипломат, отдал си се на една велика кауза – Червения кръст и Червения полумесец: как се обединиха в теб? И какво е да достигнеш до най-високия пост в хуманитарната дипломация?

Това е хубав въпрос. За мен той е и много личен, защото аз наистина омесих в странна амалгама журналистиката и дипломацията, и хуманитарната дейност. Така се случи.

В „Поглед“ започнах да пиша за най-драматичните събития в света. Това ми беше работата. Бях нещо като военен кореспондент, това не беше официална титла, но това ме интересуваше, а и имах помощта на Любен Генов, който да ме праща по такива места. Тогава минавах за млад и нас много не ни пускаха по световните дипломатически конференции, където ходеха тогава други имена и колеги.

За щастие за мен се отвори път по прахоляците на историята. Бях в Афганистан, Палестина, Израел, Мозамбик, Ангола, Никарагуа… Войни, земетресения…

Случайно попаднах на тези смели момчета и момичета от Червения кръст, предимно швейцарци, които заради неутралитета на тяхната държава и заради статута на Женевските конвенции имат достъп до всички тези места. За мен те станаха интересен източник на достъп и на информация, за това, което става по света. Така се сприятелих с тях и те започнаха да ме канят като журналист, който да работи за техните издания. Те имат радиостанция, списания, бюлетин. Така се завъртя животът ми и влязох в Международния Червен кръст.

В БЧК съм бил само доброволец. Когато влязох в средата на 80-те години на миналия век в Международния Червен кръст, започнаха да ме канят да ходя на мисии с тях. Един месец, три месеца, шест месеца напред-назад…

Това не беше лесно първо за Любен Генов, а след това и за Евгений Станчев. Тогава вече бях станал зам.-главен редактор на „Поглед“. Аз си развявах байрака по света, пишех си репортажите, но административната ми работа нямаше кой да я върши. Отговарях за няколко отдела. Така се наложи някъде през 1991 г. да се разделим с „Поглед“ .

Бях на работа в Румъния, пак като шеф на делегацията на Международния Червен кръст по времето, когато в края на 1989 г. Чаушеску натвори там известните неща. Бях близо година там и някак си естествено се получи това свързване на репортерството с хуманитарната  дейност чрез събитията в света и ролята на Червения кръст, която той игра в тези събития.

След това станах някакъв началник там и така стигнах до поста зам.-генерален секретар на Международния Червен кръст в Женева. Организация, която е огромна по своята мощ. Разполага с годишен оборот над $ 20 милиарда, помага на стотина милиона души в година в зависимост къде какви войни има или земетресения и наводнения. Тя разполага с щатни платени професионални работници, които в целия свят са около 200 хиляди души и над 20 милиона обучени доброволци.

По този начин при мен се завъртяха нещата и за щастие имах възможност да работя както по време на революции, катастрофи и войни, така и в сърцето на световната дипломация. Бях осем години посланик на Международната федерация на Червения кръст в Ню Йорк и имах възможност да работя с личности като Сергей Лавров, Ричард Холбрук, с печално известния Джон Болтън, който беше посланик на САЩ в ООН.

През тези 8 години като посланик на най-голямата хуманитарна организация в света пред очите ми се смениха, ако не се лъжа, 6 или 7 американски посланика. А след руския представител Сергей Лавров дойде друг руски посланик, също много интересен човек, свързан с информацията и журналистиката по времето на Горбачов. В ООН Лавров беше изключително уважаван и солиден дипломат с изключително чувство за хумор.

Може би един от най-интересните хора в живота ми и професията беше Кофи Анан. Работата ми с него ме обогати много. Африканец, аристократ по произход, образование и поведение. Един от неговите най-близки помощници - Сержио Виейра ди Мело, загина трагично в Багдад през август 2003 г., когато джихадистите взривиха сградата на ООН. След смъртта на Ди Мело на неговото място дойде също един много интересен човек, който стана дясната ръка на Кофи Анан по хуманитарните въпроси - Ян Егеланд, норвежки журналист, който достигна до ранга генерален секретар на Норвежкия червен кръст. Ето с такива хора работех в ООН.

Като те слушам, си мисля, че от един много добър журналист може да излезе добър политик. Докато обратното май е трудно? Как виждаш в съвременен прочит този коктейл на българска територия?

В съвременната ни действителност у нас той почти никога не е успешен. Все не се е получавало особено добре, когато колеги са отивали в парламента или са ставали посланици, може би само с някои изключения, които се броят на пръсти. В световната практика като цяло много малко са имената на хора, които са били титани в журналистиката и да са отишли доброволно в политиката.

Е, все пак има и интересни случаи. Марк Твен, който освен добър писател е и голям журналист, е бил добър приятел с видния шотландец и най-богат човек в тогавашния свят, Андрю Карнеги. Та него Твен успява да преобрази в най-големия филантроп през ХХ век, който си дава парите обратно на американското общество, строейки библиотеки, университети, училища, внасяйки няколко стотин рояла от Европа за черквите, където бедните деца на Америка да слушат Бах. Ето това прави журналистиката, когато е на място.

Да не говорим за Катрин Греъм, Бенджамен Брадли, като прочутия коментатор на в. „Известия“ Александър Бовин, който от писач на речите на Никита Хрушчов реши, че журналистиката дава по-бързи резултати в трансформацията на обществото и напусна онова партийно гнездо. Той беше един от най-умните журналисти в света по него време. Пишеше умно и много добре, както и Джеймс Рестън в „Ню Йорк таймс“. Бовин от политик стана журналист.

За теб кои са асовете в българската журналистика и днес има ли почва за такива?

В България има много талантливи журналисти, но въпросът ти изисква много деликатен отговор, защото може да изтърва случайно някое име и да има обидени.... Ние сме чувствително ято птици...  Но през годините съм харесвал - по различни критерии и професионални стойности - Тома Томов и Димитри Иванов, Кеворк, който все още не се дава, и Иван Бакалов, Нери Терзиева и младият (за моето поколение) Илия Вълков от "Клуб Z", Евгений Станчев и Светослав Терзиев, Явор Дачков и Мартин Карбовски, Генка Шикерова, Любослава Русева и Миролюба Бенатова, Валери Найденов....  Един Христо Комарницки, който с няколко замахвания на четката, като с меч, сразява всички тези наши политически дракони, които се мотаят в политическата джунгла. Той е достоен за най-големите вестници в света. И сигурно още десетина имена, да ми простят тези, които не съм споменал. Това са хора, като едни от тях имат невероятен талант, други – гражданска доблест и кураж.

Но трябва да призная, че когато имам време, четях/чета Захарий Стоянов и Алеко, Арт Бъкуалд, Александър Бовин, Ориана Фалачи и Джеймс Рестън (когато бяха живи), Томас Фридман  и Морийн Дауд от "Ню Йорк таймс", някогашните брилянти Момо Капор и Драгослав Ранчич и естествено, най-талантливия ученик на моя любим автор Марк Твен - Кърт Вонегът. Днес никой не може да борави така с думите, както този прочут германец, роден в Индианаполис и написал някои от най-хубавите книги на ХХ век. Жалко, че вече не е между нас. А Нобеловият комитет, който дава наградите за литература, спокойно може  да се саморазтури, че подмина такъв талант, докато награждаваше автори със съмнителни достойнства... А, и да не забравя: вероятно си струва и днес да се връщаме по-често към хапливия Джонатан Суифт, ако искаме да научим нещо повече за нашия занаят.... 

И ако се върна към българските, имаме много добри журналисти. Но трябва да знаем, че журналистите са цветя, които трябва да се отглеждат много внимателно и да се защитават от всяка политическа суша и от всички финансови наводнения и катастрофи, които се стоварват върху главите на днешните медии.

За теб „Поглед“ е…

"Поглед"! Вероятно е най-добре да отговоря с три думи: "Красива сбъдната мечта..."

Днес липсва ли ти активната журналистика и за какво най-често те сърбят ръцете да напишеш?

Липсва ми и ако имах възможност да ходя четири-пет дни в някоя редакция и да давам това, което бих могъл още да дам, сигурно бих го направил. Дори без заплащане. Много често ме сърбят ръцете за всичко, което виждам и ме дразни. А нещата са много.

Сърбят ме, като видя, че както в световните медии, така и в световната политика, нямаме лидери, каквито имахме навремето. Нямаме нито редактори от ранга на Любен Генов, нито лидери от ранга на Махатма Ганди, на Нелсън Мандела, с който съм имал възможност да се срещна. Той оцеля благодарение на Международния Червен кръст. През 27-те му години заточение на остров Робен, сам в една килия, всяка седмица човек от Международния Червен кръст ходеше да му носи вестници и списания, за да чете и да знае какво става по света, и да му дава кураж. Носеше му писма от тогавашната му жена Уини Мандела.

Та днешният свят се нуждае от лидери като Ганди, Мандела, Шарл дьо Гол, Конрад Аденауер. Или както казваше Дядо Вазов: „Епохата се нуждаеше от титани, а роди пигмеи“. Ето това се вижда днес и в световната политика, и световната журналистика. За голямо съжаление. Особено в българската.

Тъжен си, че българската журналистика се прави в „окаяно всекидневие“. Кое ти дава повод да мислиш така?

Повод ми дава това, което чувам от мои колеги и приятели журналисти, като ги гледам как едва свързват двата края, как редакциите им губят читатели, влияние, талантливи колеги. Натъжава ме също и фактът, че по най-безогледен и безпардонен начин и политици, и финансови монополисти се месят в работата на журналистиката и я съсипват.

Техническата революция обогати или ограничи възможностите за пълна изява на журналиста като творческа личност?

Бих казал, че техническата революция е голямо предизвикателство пред съвременната журналистика, тъй като налага драстични промени в начина на правене на журналистика. Тя до голяма степен улеснява работата на журналистите. И ако има финансова, обществена атмосфера, и правилно се съчетаят предимствата на техническата революция с творческите възможности на нашата професия, нито интернет може да попречи, нито старите традиции. Всичко може да се направи.

Забелязал съм,че в страни, където икономиката е слаба и демократичните традиции са слаби, журналистиката също е слаба. Държави със солидни демократични традиции и солидни финансови институции, добре регулиран обществен живот, журналистиката се нагажда добре и работи добре. У нас, за голямо съжаление, така, както се развиват неща, е една суша, в която цветята на нашата професия увяхват.

Бях решила да завършим разговора ни за този твой толкова интересен живот, който е достоен дори за филм, с въпрос за това дали няма да седнеш да го опишеш в книга. Но разбрах в началото на разговора ни, че под натиска на един „лош“ издател вече го правиш. Та, за какво ще четем в тази твоя книга и тя книгата на живота ли ще е или…

Навремето имаше едно фантастично интервю с Федерико Фелини в големия италиански вестник Corriere della Sera - там работеше Ориана Фалачи - по повод на негов филм, който се снимаше тогава. Интервюиращият го пита кога ще го завърши този филм и Фелини му отговаря с всички възможни граматични и лексикални възможности на италианския език, усуква 15-16 варианта на отговора...

Така и мойта работа: пиша я тази книга, ще я напиша. В книгата ще се разказва както за моя път, така и за хората, с които съм се срещал. Ще е с много лични преживявания, лични вълнения. Ще кажа някои неща, които хората не знаят от кухнята на ООН, на Международния Червен кръст, на журналистиката, на политиката, на дипломацията и в края на краищата за едно обикновено момче, което тича подир едно видение.

Баща ми беше фермер в Добруджа. И първият ми спомен за него беше как си идваше вкъщи на обяд, яздейки кон. Един петнист и много красив кон! Хапвайки набързо, в галоп тръгваше и отиваше да кооперира новия живот на България. Не по негово желание, а такива бяха нещата. Това видение ми се запечата в главата и аз възседнах моя петнист кон и тръгнах да гоня моята мечта от Добрич до Ню Йорк и Женева.

Снимки Иван Василев и личен архив

Сподели в
 

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019/10:54

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

01.11.2019/01:00

В София в Меката на книгите „Гринуич“ се състоя премиерата на появилата се на български език книга "Мостът на тайните. Дипломатически роман" на известния руски журналист Сергей Гризунов, дело на издателство „Слънце“ и Надя Кабакчиева.

18.10.2019/19:36

През декември ще отбележим 110 г.от рождението на един от най-силно обичаните и най-силно „забравяни“ поети - Никола Вапцаров. Едно име, което кара мнозина да се гордеят, че в българската литература имаме такъв световен поет, а други, дали от незнание или от някакви други свои си съображения, да захвърлят стихосбирката му в кошчетата за боклук.

16.10.2019/19:34

От три години се бори с един текст и вероятно в най-скоро време ще имаме удоволствието да се сдобием с книга на Енчо Господинов, която отсега надушваме, че ще бъде интересна, защото и неговият живот не е по-малко интересен и достоен за филм.

13.10.2019/20:43

 Представяме ви

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019 /10:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

01.11.2019 /01:00 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

В София в Меката на книгите „Гринуич“ се състоя премиерата на появилата се на български език книга "Мостът на тайните. Дипломатически роман" на известния руски журналист Сергей Гризунов, дело на издателство „Слънце“ и Надя Кабакчиева.

18.10.2019 /19:36 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

През декември ще отбележим 110 г.от рождението на един от най-силно обичаните и най-силно „забравяни“ поети - Никола Вапцаров. Едно име, което кара мнозина да се гордеят, че в българската литература имаме такъв световен поет, а други, дали от незнание или от някакви други свои си съображения, да захвърлят стихосбирката му в кошчетата за боклук.

16.10.2019 /19:34 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Щрихи към портрета на журналиста с три очи и една акредитационна карта на „Дума“ - фотожурналиста Христо Събев Христов

04.11.2019 /20:26 | Автор: Денчо Владимиров | Източник: СБЖ

В Хасково излезе юбилеен вестник по случай 140-годишнината от рождението на Александър Паскалев (1879 - 1946) - основател на модерното книгоиздаване в България.

02.11.2019 /17:43 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

В свое поздравително писмо по повод Деня на будителите ръководството на МФЖ приветства усилията и инициативите на СБЖ в защита на професионалните и социални права на българските журналисти.

03.11.2019 /20:40

Традициите са за това, да се спазват – казват мъдрите хора. И СБЖ никога не им е изневерявал. Така стана и в Деня на народните будители и празника на българската журналистика. Верен на традицията, Съюзът връчи своите годишни награди на най-добрите в журналистическото войнство. Клуб „Журналист“ се оказа тесен за всички, които обичат своята професия и ценят колегите,които са отличени за своя труд.

02.11.2019 /22:36

Участниците в протеста „Не убивайте журналистиката в България!”, свикан от СБЖ навръх Деня на народните будители и Деня на българската журналистика, настояха в НС най-после да бъде даден ход на предложениаята на Съюза за законодателни промени в защита на свободата на словото и на правата на журналистите

01.11.2019 /16:28

 Мнения

Свободата не е привилегия. Свободата е необходимост. Свободата на словото, на медиите е първата потребност, първото условие на демократичната система за всяко общество. Свободата да питаш, но и да отговаряш.

18.11.2019 /21:09 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Моделът на финансирането на БНТ и БНР, заложен в Закона за радиото и телевизията, се нуждае от съществена промяна. Сериозни дефицити се наблюдават и в сегашния модел на управление на обществените медии.

17.11.2019 /18:48 | Автор: Маргарита Пешева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 60 гости

Бързи връзки