Начало
 
 

Надежда Захариева: Любов е да раздаваш душата си без жал

29.11.2019 /08:00 | Автор : Розалина Евдокимова Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Преди дни в НДК поетесата и журналистка Надежда Захариева поднесе на гостите си „Душа-та (си) на длан“, като изневери на това, че на жена не се казват годините, и сподели, че е напълнила вече 75-те. Пълният с много поезия, усмивки, приятелска топлина и настроение празник беше организиран от Народно читалище „Д-р Петър Берон 1926“. Известни поп изпълнители поздравиха рожденичката и наляха допълнително празнична атмосфера в залата.

Надя, както всички нейни приятели сме свикнали да я наричаме, си е все така вулкан от енергия, все тичаща на някъде, окрилена от мисълта за хубави дела, редяща прекрасните си стихове и пишеща вълнуващите си текстове на страниците на „Минаха години“, чакани с нетърпение от читателите на вестника всеки понеделник. И като нашите възрожденски будители Надето не забравя и пътеката към народно читалище „Петър Берон“, където също дава частица от себе си. Оказва се, че тя напълно опровергава народната приказка за броя на дините под мишницата. Оказва се, че поетесата носи по няколко под мишница.

И докато на личния й празник в НДК Надежда Захариева се показа такава, каквато я знаят близки и по-далечни нейни приятели и фенове, то пред сайта на СБЖ тя направи своята житейска изповед без всякакви уговорки и премълчавания.    

 

Изненада! И кога „Минаха (тези) години” за теб, която винаги си била за нас Надежда, пример на неподвластна на времето и изпитанията творческа и житейска активност? С какво ги запомни?

Честно казано, числото 75 и за мене е изненада. Като си помисля, че в детството 75 години ми изглеждаха библейска възраст, направо се чудя, че я достигнах. Факт – на 75 години съм! Не съм неподвластна на времето. Особено – телом. Правя, каквото зависи от мен, за да го опазя сравнително здраво, но материята е материя. Рано - или късно, ще премине „от един вид в друг”. И духът ми, вероятно, се е променил, но неговите промени не ме смущават, а ме радват. Бих казала, че с течение на времето ставах по-силна и по-устойчива духом. Паметта ми е пълна със спомени от всякакъв характер. Няма преживяване, емоцията от което да не е оставило следа в паметта ми. Като калейдоскоп е тя – променя се ту в приятни, ту в неприятни за спомняне картини. Старая се да не се заглеждам прекалено дълго в неприятните. Но да ги елиминирам – няма как. И от тях е произтекло добро. Благодарна съм и на доброто, и на злото в живота си. Особено – на злото, за което написах: „...Но нека да му е простено! / Че, май, на хулите дължа, / каквото в мен е извисено.”

Най-съдбовното събитие в живота ти?

Всяко събитие в момента на случването изглежда съдбовно. След време се случва да се чудим какво толкова му е било съдбовното! Да не говорим колко често от собствения си опит сме се уверявали във верността на поговорката: „Всяко зло – за добро.” Нужно е само да запазим самообладание, да сложим юзда на емоцията, която ни завладява с космическа скорост и да стъпим накриво, преди разумът да я е настигнал и да ни е предпазил от грешната стъпка. Всяко събитие, което ме е правило по-силна духом – и най-страшното в момента на случването му, бих нарекла съдбовно. Такива събития в живота ми – дал Господ! Не съм ги броила колко са и няма да ги броя.

В заглавията на големите поети често са закодирани послания и изстрадани истини. Като важна част от живота им. Ако не възразяваш, да започнем малко необичайно: да „разтълкуваш” с няколко думи някои от имената на стихосбирките ти. Например: какво предвиди с „Непредвидени стихотворения”?

Не ме слагай в числото на „големите” поети. Някой ще помисли, че имам такива претенции. Нямам. Пиша стихове, защото това е моят начин да споделям с хората всичко, което ми е на душата и сърцето. Затова под заглавието на антологията „Душа на длан”, която излезе преди броени дни, стои думата „Споделения”. Моите стихотворения са автобиография в рими и ритъм. Това, което не бих споделила само с един човек, от страх да не ме „предаде”, споделям с всеки, който ще го прочете. Т.е. – „предавам” се сама. Една евангелска мъдрост гласи: „Няма проповед без изповед.” Ако проповядвам нещо, преди това трябва да се изповядам. Ще ми се да проповядвам добро, затова с моите стихотворения-споделения се изповядвам пред всеки евентуален мой читател.

Едно от стихотворенията в първата ми стихосбирка е със заглавие „Непредвидено стихотворение”. Дълго време не смеех да издам стихосбирка, защото дълго време плащах данък „Обществено мнение”. За мене се говореше какво ли не, подозираха ме едва ли не във всички смъртни грехове... Не очаквах точно такова посрещане от т.н. общество. Преживях емоционален шок. Дори спрях да пиша стихове, а пишех от малка. И успехи имах, преди да се омъжа, но... както и да е. В живота няма нищо случайно. Тончо Русев ме покани да пиша текстове за популярни песни. Една от тях, в изпълнение на Лили Иванова, се оказа любима песен на Салис Таджер – редактор в отдел „Поезия” на издателство „Народна младеж”. Благодарение на този факт той ме покани да дам ръкопис в издателството. Затова нарекох „Непредвидени стихотворения” непредвижданата от мене моя първа стихосбирка, която се появи на бял свят 15 години, след като се омъжих за Дамян и вече бях майка на трите му деца.         

„Живот като живот” – откри ли най-сетне какво е животът? Само „дълг и грижа” ли е, за какво и за кого? И какъв е днес животът на Надежда Захариева?

Моят живот е дълг и грижа откакто се помня като човек. Бяхме 7 деца. България беше бедна. Лятно време се трудехме, за да помогнем на родителите си да се справят с живота. Не съжалявам, че от шестгодишна възраст съм низала тютюн. Че на десет години съм се грижила като майка за братчето си – майка ми и двете ми по-големи сестри бяха на полето. На 10 години сготвих и първата картофена яхния за трите си по-малки сестри. Като поотрасна брат ми, и аз тръгнах по тютюневите ниви. Но имаше време и за четене, и за игри! Фактът, че от ранна възраст животът ми е „дълг и грижи”, ми помогна да не се уплаша нито от новия си „дълг”, нито от новите си „грижи”, които поех на 23 юли 1964 г.  Справих се и със шока от „нездравия обществен интерес”. Приех, че и той е вид признание! Днес животът ми е различен. Не всеки ден е „дълг и грижи”, но когато се наложи да бъде, го приемам без колебание.

„Ако не бързаш толкова” – възможно ли е поетът да не „бърза”, да не „гори” – каквото и да му струва?

Всеки поет има своя представа за „бързането” и за „горенето”. В стихотворението си „Молитва” от „Ако не бързаш толкова” моля Господ, ако не бърза толкова, да ме опази жива докато децата ми пораснат и започнат сами да се грижат за хляба си. Така ще имам възможност  „...да изкрещя  натрупаното в мене / във стихове.” Молбата ми беше чута. 

„Казвам се Надежда” – смяташ ли, че неслучайно носиш това име? Какво е закодирано в него? И как го защитаваш?

Името ми е избрано от роднините на татко. Родена съм в неговото село – Радово, Трънско. Историята, както ми я разказа майка ми, е най-обикновена. Най-голямата ми сестра се е родила на Бъдни вечер (стар стил) също в с. Радово. Татковите роднини пожелали да бъде наречена Евдокия – така се е казвала една от сестрите на цар Борис трети. Майка ми категорично отказала – детето си било дошло с името, ще се казва Божидарка. След почти четири години, когато, по стечение на обстоятелствата, и аз съм се родила там, роднините се наложили – новородената им племенница ще носи името на другата сестра на царя! Не вярвам някой от тях да е закодирал каквото и да е в името ми тогава. До шестнадесетгодишната си възраст бях уверена, че се казвам Надка – в кръщелното ми свидетелство от гр. Свети врач (Сандански!) беше записано това име. Едва когато трябваше да ми бъде издаден паспорт, разбрах, че се казвам  Надежда и че съм родена в с. Радово. Не бих казала, че съм такава, каквато съм, защото се казвам Надежда. Просто това е моят избор. Искам да бъда добър човек, защото съм видяла много зло от много хора и искам да бъда различна от тях. Мога да бъда зла, но моят избор е добротата. За този избор главна „вина” има майка ми – тя е моят пример за смирение и толерантност. И баща ми беше добър и толерантен човек. Голяма „вина” имаха и книгите, които четох и продължавам да чета. В живота на всеки човек настъпва миг, в който трябва да се даде сметка какво духовно  наследство е получил от родителите си. Ако сметне, че е добро, да го запази и да продължи по този път по-нататък. Ако реши, че няма му е полезно, да тръгне в друга посока. На мене не ми се наложи да сменям посоката, а само, както е прието да се казва сега, на надграждам. Не получих никакво материално наследство от родителите си, но наследих  гордост, трудолюбие и любов към живота в олимпийски размери!

„Загубих си усмивката” - кога и как я загуби?

В буквален смисъл никога не я загубих. Тя си стои на лицето ми винаги. Тя е крепостната стена на душата ми, която много отдавна си загуби усмивката. Но, както казвам в едно отдавнашно стихотворение: „...това са жизнени подробности, / неинтересни за света. / И онемява като гробница / заключената ми уста.” Усмивката на лицето ми оживя и в най-тежките години, в които, както каза Дамян в една епиграма: „Съдбата ни стана кахърна – / стълбата се обърна.” Лично аз не обвинявам никого за „обръщането на стълбата.” Просто защото смятам, че човек е отговорен за съдбата си и трябва да приеме и активите, и пасивите от своите житейски избори, дори когато ги е направил несъзнателно. Ненапразно нашият народ е създал поговорката: „Три пъти мери, веднъж режи.” Преди четиридесетина години в книга на известен американски психоаналитик срещнах мисълта: „Човекът е общият сбор от своите собствени избори.” Дадох си сметка, че без да съм психоаналитик, бях стигнала до убеждението, че аз съм общият сбор от моите собствени избори. И продължавам да съм. –

В „Нелюбовно време” трябва ли да си казваш „Но млъкни, душо”? Или както казва Далчев, понякога мълчанието говори по-силно от думите?

В моето „нелюбовно време” често си казвах: „Но млъкни, душо!” Душата ме слушаше и замълчаваше – оставаше ме да си гледам работата, за да облекча за семейството си,  колкото ми беше възможно,  тежестта от нелюбовността на времето. Мълчанието говори по-силно от думите, когато има кой да го чуе. Има хора, които разбират езика на мълчанието, но те не се срещат толкова често. Повечето хора не премълчават нищо, за да не бъдат сметнати за „будали”. Всъщност, и аз не премълчавам, когато ме засегнат дълбоко. Обикновено отговорът ми е в стихотворна форма. По принцип ненавиждам споровете. Не смятам, че в спора се ражда истината. Млъквам, с риск да ме сметнат за победена. Това не ме смущава, защото имам моя си философия на тази тема: „Все повече мълча – / като заключен тайник. / На гневния речта / изслушвам с вид нехаен. / Съвсем не затова, / че съм на думи слаба. / Съвсем не – със слова / и аз си вадя хляба. / Не виждам за какво / да ги хабя напразно – не с думи, а с живот / човекът се доказва.”

„Ти и аз” – тази разтърсващо искрена изповед за отношенията с Дамян Дамянов – като антична трагедия ли са или като изпитание? Какво ви свързваше съдбовно? Как премина животът ви – и как остана в живота ти гениалният поет с такава трагична съдба? Сънуваш ли Дамян често и какво ти казва той? Чувстваш ли липсата му с годините? Гордееш или се оплакваш със споделеното, че е „голям зор да си жена на такъв поет” като Дамян?

Отношенията ми с Дамян не са нито антична трагедия, нито изпитание. Стихотворенията ни, които и двамата сме написали един за друг, са изповеди без „маска и без грим”. Дамян казваше, че поезията е стриптийз на душата – все едно дали душата е прекрасна, или – не. В поезията не трябва да има фалш. Читателите не прощават фалша. А само прекрасни души няма! Няма как в няколко изречения да разкажа целия си живот с Дамян. Разказала съм го в двете части на автобиографичния си роман „Смет за сливи”. Ще препиша няколко изречения от предпоследната страница на „Смет за сливи” – 1. „Четях стиховете му за кой ли път... От „Като тревата” нататък всяко от тях беше минали и през моята душа. Бях им се радвала, бях целувала Дамян по челото – „ Страшен си!”, някои бях защитавала от собствения им самокритичен автор. Забелязвах думичките, които му бях предлагала от време-навреме аз. И се почувствах като „съучастничка” в почти цялото му творчество. Невидимо, като вградена сянка, аз присъствам в него. В основите му. Не Дамян, аз самата се бях положила там. Той не знае. Той не е забелязвал. Самата аз го осъзнах едва сега, когато всичко, създадено от него, мина през очите ми за пореден път. Това вграждане не беше ме убило, защото е ставало доброволно. От него аз не губех, а придобивах жизненост. Не се смалявах, а израствах...

Питам се – бих ли направила това за някой друг?

И си отговарям – не. Не виждам за кого. Прощавай, мили читателю, че пак демонстрирам високото си самочувствие, но няма друг, комуто бих подарила сянката си. Всеки друг би я опропастил. А Дамян създаде над нея ПОЕЗИЯ.”

Колкото до големия „зор” – така беше. Сложен и труден беше животът с Дамян, но не – невъзможен. Следователно, големият „зор” е бил по силите на душата ми. Вероятно не е случайно, че и двете главни жени в живота на Дамян  – майка му и аз – се казваме Надежда.

Как Дамян посрещаше промените у нас и как ти отстояваш истината пред гадостите, които пишат жълтите медии за вашия необикновен живот?

Дамян, като заклет идеалист, страдаше. И това съм описала в подробности в „Смет за сливи”. – 1. Що се отнася до гадостите в жълтите вестници, само от първата гадост стана неприятно. Бързо се овладях. На който му се съчиняват врели-некипели, да съчинява. Особено ако не знае по какъв друг начин да си изкарва хляба и ако този хляб не му горчи. Изпитвам състрадание към авторите на жълти новини. Аз съм подходяща за техен обект, но не и за техен субект. Толкова съм била наранявана, че дадох клетва думите ми да не наранят никого. Не съм човек-идеал, разбира се, но в списъка на „греховете” ми този грях липсва. 

„Любов?!?“ – Левски с четирите си въпросителни в „Народе????” и досега тревожи съвестта ни. А твойта удивителна между две въпросителни какво ни говори за любовта?

Започнем ли да обясняваме нещо, рискуваме да се объркаме. Доколкото и любовта, като всяко нещо в нашия живот, е плод на нашите представи и илюзии, близостта с нея неизбежно ни довежда до стиха на Дамян: „...далечното гнети, но близкото погубва”. Стихосбирката „Любов?!?” се състои от три цикъла стихотворения. Поставете трите знака след всеки от тях и ще получите отговора на този въпрос – „Орис?”, „Заблуда!”, „Химера?”.

„Една надежда” ли ни остана само във времето, в което живеем?

Една е надеждата, която ни остава, но не онази, сляпата, която можем да изразим с думите „Пусни, Боже, да ядем”. Както „Боже”-то, така и всеки обожествяван от нас държавен ръководител, няма да „пусне да ядем”. В моменти, в които „отникъде взорът надежда не види”, и аз съм отправяла молитви към  Господ! Молила съм го да ми даде сила да издържа и тялом и духом, за да се справя с трудностите във времето, в което се наложи да нося главната отговорност за оцеляването на семейството ни. Тогава написах: „Аз не живея, аз търча / подгонена като добиче...”. А молитвата ми към Христос в онези времена беше да ми даде неговото смирение, неговата толерантност и неговата любов към човеците. Молитвите ми бяха чути. Що се отнася до надеждата, която ни остава, харесва ми казаното от Свети Августин Блажени – надеждата е гняв и храброст – гняв срещу статуквото, което не харесваме и храброст да го променим. Ако целият ни народ се надява по този начин, кой знае, може и да се промени положението му.

А сега да се върнем към другата „Надежда” и нейното участие в ежедневния ни живот. Не говоря за стотиците текстове на любими песни, за сблъсъците ти като зам.-министър на културата, грижите за читалищните библиотеки в страната, ръководството на читалище „Д-р Петър Берон”, водиш „Литературната гостоприемница”, имаше свое предаване в телевизията „На „ти” с Надежда Захариева” и др.  Много хора чакат с нетърпение понеделника и най-добрия пенсионерски вестник„Минаха години” със страницата ти „Без маска и грим” Срещите ти с читателите. И отгоре на всичко  грижите и вълненията с внуците. Как се справяш с всичко това?

Това е моят живот. Не се „справям”, а живея. Понякога се чудя и аз как смогвам да направя толкова неща, но това се случва много рядко. Бих казала, че и днес „търча”, но по различен начин. Обичам да нямам време за себе си. Така усещам, че живея. А най-обичам да се срещам с читателите си.  Искрена съм с тях, надявам се, че и те са искрени с мене. Колкото до внуците, да са живи и здрави и те, и родителите им, справят се и без мене. Много рядко съм „добрата баба”, каквато бях преди години.

Страницата ти в „Минаха години” се откроява сред съвременните медии – ярка публицистика, ясна гражданска позиция, близка на читателите. Срещнах и такова определение: „велики изповеди”. Но защо към политиката отделяш значително място и за поезия? Какво целиш с това? Какъв отзвук търсиш в читателите?

Не обичам суперлативите. Особено, когато се отнасят за мене. Пиша, както мисля. Не отправям поименно критики към никого. Причината за неуредиците в една държава не се дължат, според мене,  само на един човек, а на всички онези, които в неговата сянка се чувстват много добре и са сигурни, че някой ден той единствен ще „опере пешкира” на народното недоволство. Този „филм” сме го гледали много пъти и на много места в света. Много от читателите на вестника обичат поезията – знам го от многобройните си срещи с тях. Радват се, че могат да прочетат стихове на моята страница, защото мнозина от тях не ползват услугите на новите технологии. Аз пък се радвам, че по този начин ставам посредник между поетите и техните почитатели.

И понеже творческият ти и житейски път започва – и продължава – свързан с медиите, какво мислиш за съвременното им състояние и проблеми? Какво ти липсва в тях?

Не мога да кажа, че съм специалист в областта на медиите, за да претендирам за компетентност на моето мнение. Спомням си нещо, казано във френски документален филм, който видях по БНТ в началото на вечния ни преход – колкото повече информационни средства, толкова по-малко информирани хора. Бих редактирала втората част на предишното изречение – толкова повече манипулирани хора. Гледам и слушам избирателно. Избягвам риалити шоута и многосерийни филми. Просто нямам време. Това, което ми липсва в медиите, намирам в  книгите, от които има какво да науча.

„Когато думите губят смисъла си, хората губят свободата си“ – казват древните китайски мъдреци. Теб думите ли те правят свободна или ти им даваш свободата? Изобщо кое те прави свободна?

Думите не губят смисъла си. Човеците с дейността си  ги лишават от техния смисъл. И думата „свобода” е условно и относително понятие. Твърде често хората наричат безотговорното си, всъщност, говорене за свободно. Имаме си хубави поговорки: „Език кости няма, а кости троши!”, „Казана дума – хвърлен камък” и т.н. Винаги внимавам кому какво казвам. Никой не е спасен от неволни грешки, но аз искам да се спася от волни грешки. Знам, че кажа ли нещо, казано е. И да съжалявам, не мога да го върна обратно. Старая се да не обезценя казаното от мене с начина си на живот.

Прочетох някъде, че ти си „ведра, спокойна и излъчваща сила и положителна енергия дама. Чувстваш ле си такава дама? Силна жена – въпрос на характер ли е, възпитание, житейски условия?

Човекът не е това, което Аз изглеждам „ведра, спокойна и излъчваща сила и положителна енергия дама” дори когато в душата ми бушуват съвсем обратни чувства. Но те са мой проблем. Тяхното място е в моите стихове. Всеки от нас има своите си проблеми, не е честно да ги стоварваме върху някой друг. Ако имам някаква духовна сила, вече казах – дължа го на „лошите” си бедни родители и на „лошите” умни книги, които четох и чета.

„На този свят всъщност нищо друго не му трябва на човек, освен две очи любов. Погледне ли ни някой с две очи любов, всичко друго изчезва” – споделяш. Значи ли че, щом този разнолик свят съществува за нас и ни обсебва, ни липсват тези две очи?

Това е реплика от романа ми „Две очи любов”. На човек са му нужни много малко материални блага, за да е живо тялото му. Но му е нужна много любов, за да е добре на душата му. И, според мене, не толкова тази любов, която получава, а безусловната любов, която той дава на другите. Само че за да дава  любов на другите, човек трябва да обича не нарцистично, а – здравословно, самия себе си. Да не страда от комплекси за малоценност. Проблемът на човеците е, че най-често нарушават първата божа заповед – идеологизират кого ли не! Чувстват се смазани от нечия слава, от нечие богатство, от нечия власт... И навеждат глава в страхопочитание пред славните, богатите и властимащите... А още Еклисиаст е отбелязал, че по костите, които остават от човеците, не може да се разбере кой какъв е бил  – роб ли, господар ли... Това равенство по смърт ме кара да се държа нормално, по мое мнение, с абсолютно всеки човек.

Двете очи любов ни липсват, само когато искаме две конкретни очи да ни гледат с любов. Само тогава не можем да забележим колко много очи ни гледат с любов! Нямам този проблем.

Казват, че когато загубиш най-близките и най-скъпите хора, изкупуваш грях. Така ли е при теб? Чувстваш ли се грешница?

Кой го казва? Моите себеподобни? Шопенхауер е казал нещо много разбираемо: „АЗ е равно на Ти”. Човек съди за другия по себе си. За грешниците съм грешница, за негрешниците – негрешница. Казано е: „Не съдете, за да не бъдете съдени.” Спазвам този евангелски съвет. Не бих си позволила да кажа, че Господ наказва родителите, които загубват децата си. От моя гледна точка това е непростим грях. Голямо изпитание – да, но наказание – не. За съжаление, смъртта съпътства човека от момента на раждането му. Не знаем кога – с време или без време – тя ще потупа всеки от нас по рамото: „Твой ред е...” Би ми се искало да има някакъв ред, но няма.

В трудни моменти като тежката операция, която преживя, крепи ли те мисълта на Артър Милър: „Който се страхува да умре, той се страхува да живее”? Някои казват: храбростта да се живее…

Отдавна съм си харесала тази мисъл и често си я спомням. Ръка за ръка с нея вървят и едни думи на майка ми. Когато се тревожех за здравето ѝ и настоявах да я заведа на лекар, тя неизменно казваше: „Мама, ако ми е писано да умра, и в миша дупка да се скрия, смъртта ще ме намери!” Не бих нарекла живота храброст. Пресилено ми се струва. В някои моменти се налага да сме храбри, но не е постоянно. Има моменти на слабост, на удоволствия, на тревоги, радост, на мързел, на труд... С една дума – живот като живот! Според мене, е важно да действаме, да правим нещо, да не губим времето си напразно!

Не само с името си ти си приела и защитаваш като героя на Джани Родари ролята на Продавач на надежда.Затова ми харесва китайската мъдрост: „Запази зеленото дърво в сърцето си и някой ден пойна птица ще свие гнездо в него.” Да си пожелаем да запазим зеленото дърво в сърцата си!

Това зависи от самите нас.

 

ЩО Е ЛЮБОВ

Надежда Захариева

Любов е да помогнеш. Любов е да дадеш:
на гладния - надежда, на сития - копнеж,
на силния - неволя, на слабия - кураж,
на веселия - милост, на тъжния - мираж,
на скромния - посока, на алчния - сърце,
на имащия - радост, на можещия - цел,
на гордия - утеха, на плахия - мечта,
на властника - боязън, на роба - доброта…
ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому, какво си дал!

 

Снимки Виктор Викторов и Иван Василев

Сподели в
 

Най-сложно е да се открият точните хора, които да работят като едно цяло, но когато това се случи, екипът става двигател на успеха, убедена е счетоводителката, смело поела менидъжрството в производството на качествено журналистическо издание

02.12.2019/18:22

Преди дни в НДК поетесата и журналистка Надежда Захариева поднесе на гостите си „Душа-та (си) на длан“, като изневери на това, че на жена не се казват годините, и сподели, че е напълнила вече 75-те. Пълният с много поезия, усмивки, приятелска топлина и настроение празник беше организиран от Народно читалище „Д-р Петър Берон 1926“. Известни поп изпълнители поздравиха рожденичката и наляха допълнително празнична атмосфера в залата.

29.11.2019/08:00

Тази година наградата на СБЖ за книга получи поетесата и журналистка Ирина Александрова. Тя я е посветила на големия български журналист Данаил Крапчев и неговия вестник „Зора“, който мнозина наричат българския „Таймс“.

28.11.2019/15:46

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019/10:54

Позволете ми да започна с едно отклонение… Казват, спомените са като броеница – всяко зърно води до друго. Навярно е така, щом едно вълнуващо събитие като представянето на книгата на Йосиф Давидов събуди много, а те се занизаха нататък…За достойнствата на автора й и представянето на „Репортер от Миналото време” сайтът на СБЖ разказа подробно, но то неочаквано събуди у мен, ярко и живо, една мадридска среща с десетилетна давност. Тя допълни казаното и чутото с нещо важно от личността на автора, което, мисля, си заслужава да споделя…

01.11.2019/01:00

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Най-сложно е да се открият точните хора, които да работят като едно цяло, но когато това се случи, екипът става двигател на успеха, убедена е счетоводителката, смело поела менидъжрството в производството на качествено журналистическо издание

02.12.2019 /18:22 | Автор: Диана Юсколова | Източник: СБЖ

Преди дни в НДК поетесата и журналистка Надежда Захариева поднесе на гостите си „Душа-та (си) на длан“, като изневери на това, че на жена не се казват годините, и сподели, че е напълнила вече 75-те. Пълният с много поезия, усмивки, приятелска топлина и настроение празник беше организиран от Народно читалище „Д-р Петър Берон 1926“. Известни поп изпълнители поздравиха рожденичката и наляха допълнително празнична атмосфера в залата.

29.11.2019 /08:00 | Автор: Розалина Евдокимова

Тази година наградата на СБЖ за книга получи поетесата и журналистка Ирина Александрова. Тя я е посветила на големия български журналист Данаил Крапчев и неговия вестник „Зора“, който мнозина наричат българския „Таймс“.

28.11.2019 /15:46 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

И тъй като след местните избори на новинарския хоризонт се очертава друга тема,ангажираща вниманието несамо на медиите, но и на драгия електорат - 30 години от старта на т. нар. преход, то приятно бяхме изненадани, че на 7 ноември по книжарниците ще се появи новата книга на колегата ни Калин Тодоров „Зад завесата на прехода”, която е своеобразно продължение на заслужилата голям интерес негова предишна книга „Зад завесата на соца”.

05.11.2019 /10:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Барелеф на известния хасковски фотограф Карекин Карекинян (1926-2015 г.) бе открит на сградата, където бе последното му работно място - редакцията на вестник „Хасковска Марица“.

12.12.2019 /15:19 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

Преди почти 50 лета старата редакция на единствения тогава търновски вестник – „Борба” бе в също тъй стара къща на Главната улица. Точно срещу сегашния Театър „Константин Кисимов”. Там – в стая, обърната с очите на прозорците си на север, бе отделът „Култура и изкуство”.

02.12.2019 /14:48 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Възпоменание за поета антифашист събра край скулптурата му в София писатели, журналисти и общественици. Венец поднесе и президентът Румен Радев. Още прояви по повод юбилея имаше в СБЖ и в къщата-музей „Никола Вапцаров”. В НДК предстои и концерт тази вечер.

07.12.2019 /16:33

Съюзът ни е съорганизатор на проявите по повод юбилея, който ще бъде отбелязан на 7 декември т.г. с поднасяне на цветя пред паметника на безсмъртния поет, със среща в СБЖ с негови чуждестранни издатели и преводачи, с изложба в къщата-музей на ул. „Ангел Кънчев” и с концерт в НДК под патронажа на президента Румен Радев

02.12.2019 /20:39

Премиер, министър, кмет демонстративно затварят устата на журналисти, изпълняващи служебните си задължения и обществената си функция да задават въпроси по важни теми. „На тъмно” се готвят и мащабни промени в медийното законодателство. Явно „онези горе” искат да са недосегаеми за контрола на „онези долу”. Докога гражданите ще търпят това, пита председателят на СБЖ Снежана Тодорова

20.11.2019 /19:46

 Мнения

Свободата не е привилегия. Свободата е необходимост. Свободата на словото, на медиите е първата потребност, първото условие на демократичната система за всяко общество. Свободата да питаш, но и да отговаряш.

18.11.2019 /21:09 | Автор: Георги Калагларски | Източник: СБЖ

Моделът на финансирането на БНТ и БНР, заложен в Закона за радиото и телевизията, се нуждае от съществена промяна. Сериозни дефицити се наблюдават и в сегашния модел на управление на обществените медии.

17.11.2019 /18:48 | Автор: Маргарита Пешева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 27 гости

Бързи връзки