Начало
 
 

Ще има ли възмездие за убития от САЩ в Ирак журналист Хосе Коусо?

23.01.2020 /12:47 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Испанският тв оператор Хосе Коусо с камерата си край в Багдад, броени дни преди да бъд убит от американски обстрел по хотел „Палестина“. Снимка: Туитър

На 8 април 2003 г. при американски обстрели по хотел "Палестина" и по бюрото на телевизия "Ал Джазира" в Багдад загинаха трима журналисти - испанец, украинец и йорданец. В тази несвършваща и до днес война в Ирак са убити около 400 журналисти, повечето иракчани, а общо цивилните жертви са над един милион. Справедливост за всичко това упорито търси с делото си срещу САЩ семейството на убития испански оператор Хосе Коусо.

Едно решение на испански съд от 10 януари т.г. относно парична компенсация по точещ се вече седемнадесета година драматичен казус отново припомни разтърсващата история около него.

Става дума за гибелта на Хосе Коусо – 37-годишния испанския оператор, отразявал за телевизия Telecinco нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. Той е убит при превземането на Багдад от американските войски на 8 април с. г., когато изстрелян от американски танк снаряд удря подслонявалия повечето чужди кореспонденти хотел „Палестина” в Багдад.

Оттогава семейството на Коусо води дълга съдебна и обществена битка в търсене на справедливост. Искането тримата американски военнослужещи, изстреляли смъртоносния снаряд срещу хотела, да бъдат изправени пред съд, все още не може да се осъществи.

Новото сега е, че правосъдието в Мадрид осъди испанската държава да изплати общо 182 000 евро на съпругата на Хосе Коусо и на двамата му синове, които са били на 6 и на 3 г., когато баща им е убит. Паричната компенсация е задето държавата не е съдействала, а дори е възпрепятствала семейството на Коусо да осъди виновниците за смъртта му.

Само че един от неговите братя – Давид Коусо – веднага реагира в социалните мрежи с коментар, че близките на убития оператор не могат да бъдат купени с пари. И че целта им остава непроменена – да получат справедливост в името на Хосе, в името на всички жертви на войната. „Искаме съд, искаме да създадем прецедент. Парите целят да купуват съвести – нещо, което с нас не работи. Няма да спрем,” категоричен е Давид Коусо.

В същия дух се изказа и парализираната майка на Хосе Коусо – Марибел Пермуй, във видео, качено в Туитър от дъщеря ѝ Сабела Коусо: „Цялото злато на света няма да стигне, за да ми плати кръвта на моя син. Заклех се пред ковчега на сина ми Хосе, че докато сме живи, ще се борим, за да постигнем справедливост”.

При онзи американски обстрел на 8 април 2003 г. по багдадския хотел „Палестина”, в който наред с много други кореспонденти от цял свят се намира и  пратеничката на БНТ Елена Йончева, загива още един журналист – работилият за Ройтерс 35-годишен украински оператор Тарас Процюк. Той е колега и приятел на известния български фотограф Олег Попов, също работил за Ройтерс в много „горещи точки”, в това число и в Ирак.

А малко преди удара по хотел „Палестина” са извършени американски атаки срещу кореспондентските пунктове на катарската телевизия „Ал Джазира” и на телевизия „Абу Даби” в иракската столица. Загива работещият за „Ал Джазира” 32-годишен репортер, йорданецът Тарек Аюб.

Така трима журналисти са убити само за един ден. Професионалисти, уцелени, докато си вършат работата – да информират света за приковалата всеобщото внимание война, чиито откати и до днес тресат световната политика.

В своята дълга съдебна битка семейството на Хосе Коусо никога не пропуска да споменава и другите двама загинали същия ден негови колеги. Настоява, че търсенето на справедливост е и за тях, и за всички останали жертви на войната. Братът Давид Коусо подчертава в едно от интервютата си, че каузата е за отстояване и на свободата на информация, и на самото право на живот. Той изтъква: „Щом американците така спокойно стрелят срещу журналисти пред толкова насочени към тях камери и свидетели от една цивилна сграда, представяте ли си какво правят по селата, които обсипват с бомбите си?”

През проточилата се над десетилетие война в Ирак, започната на 20 март 2003 г. с нападението на САЩ и „коалицията на желаещите”, в която скоро след това се строява и България, са били убити над 400 журналисти, повечето от тях иракчани. А общият брой на цивилните жертви надхвърля един милион души…

Войната отнема живота и на 15 българи – 13 военнослужещи от изпратения там български контингент и двамата шофьори, взети за заложници от терористична групировка край Мосул и обезглавени през 2004 г.

Семейството на Хосе Коусо от над десетилетие и половина се опитва да осъди установените преки трима извършители на обстрела на хотел „Палестина” от американски танк – подполковник Филип де Камп, капитан Филип Уолфорд и сержант Томас Гибсън. Но САЩ, които по начало не признават действието на Международния съд спрямо свои военнослужещи, отказват да откликнат и в този случай.

Официалната американска позиция е, че вина не може да се вменява, защото събитията са се разиграли във военна обстановка, при която атакуваните от вражески огън техни военни били взели дългите обективи на снимачната техника по балконите на хотел „Палестина” за дула на оръжия, а проблясващите обективи – за снайперистка оптика. И затова бил извършен обстрелът. Лансират се и версии, че в хотела имало информатор на иракската отбрана, който наблюдавал от високите етажи на сградата движението на американските войски и давал указания на своите къде да ударят.

Но тезата на семейството на Хосе Коусо е, че става дума за военно престъпление и посегателство срещу свободата на информацията. Според близките на загиналия оператор атаката е била съзнателна, тъй като е било всеизвестно, че във високия хотел „Палестина” са настанени главно чужди кореспонденти, които снимат от балконите и прозорците. Семейството е убедено, че американците са се целили нарочно в хотелската стая на 15-я етаж, от която с непрекъснати 24-часови емисии за телевизията на Ройтерс е излъчвал операторът Тарас Процюк – защото са искали демонстративно да прекъснат директното отразяване, да няма свидетелства за действията им, да сплашат и откажат всички журналисти от обективно информиране, да оставят на света достъп само до контролирани от тях медии.

Факт е, че след удара по хотела и гибелта на журналистите прякото излъчване на американските действия по превземането на Багдад е прекъснато за около 24 часа. Излизат само информационни сборни репортажи. Така че наистина е осигурена липса на обективни директни свидетелства.

Прякото попадение на снаряда от американския танк е точно в стаята на Тарас Процюк. Той е убит на място. Сериозно са ранени и още трима журналисти от екипа на Ройтерс – ръководителката на бюрото на агенцията за Персийския залив, ливанката Самиа Нахул, фотографът Фалех Хейбер, също ливанец, техническият помощник Пол Паскал, британец. Всички те по-късно се възстановяват и продължават професионалния си път.

Поразени са и съседни стаи, включително намиралата се непосредствено отдолу, на 14-ия етаж, в която е бил Хосе Коусо. Той е ранен тежко в челюстта, в корема и в крака. Както и другите ранени, него също го изнасят го с одеяло, откарват го в болница. Неотлъчно до него е колегата му Йон Систиага, също испански журналист.

Двамата имат дълъг опит от съвместна работа в екип в различни „горещи точки” – Хосе снима, а Йон коментира в кадър събитията. Така са отразявали и американските бомбардировки над Ирак през 1998-ма, и войната в Косово през 1999-та, и кризата около испанския остров Перехил край Мароко през 2002 г. и т.н. В тандем „покриват” и започналата на 20 март интервенция на САЩ и съюзниците им в Ирак. До онзи трагичен 8 април…

По-късно Систиага многократно разказва – включително и в книгата си „Никоя война не прилича на друга” – за всичко случило се тогава. Как с помощта на иракчани и други журналисти изнася Хосе от хотела, как го товарят в една кола, как обикалят с нея из обхванатия от военни действия град, как в първата болница, в която отиват, не могат с нищо да им помогнат, как ги препращат в друга, където най-после оперират Хосе – ампутират крака му. Но той не успява да излезе от следоперационния шок и издъхва в ръцете на Йон, който напразно се опитва да му прави изкуствено дишане и който после изпълнява тежката мисия да извести семейството на Хосе за смъртта му…

Тогавашното испанско правителство начело с десния премиер Хосе Мария Аснар, въвлякъл Испания във войната като водеща съюзничка на САЩ и Великобритания, уверява близките на Коусо, че се прави всичко необходимо, за да бъде прехвърлено тялото му в Испания. Оказва се лъжа. Дни след трагедията тялото на оператора още е в моргата на болницата, където е починал, и никакви официални постъпки не са правени. Превозването му до Испания се осъществява само благодарение на личните усилия на все още намиращия се в Багдад Йон Систиага…

Хосе Коусо не е първият испански журналист, загинал във войната в Ирак. Точно ден преди него – на 7 април 2003 г. – е убит друг негов колега и сънародник. Това е 32-годишният кореспондент на испанския в. „Ел Мундо” Хулио Ангита Парадо, който се е движел с американските войски, прехвърлени от Кувейт на иракска територия и напредващи към Багдад. Бил е  състава на голяма група журналисти от различни страни и медии, допуснати да отразяват войната откъм американската ѝ страна. Също както и нашият Олег Попов.

Сутринта на 7 април частта, с която се движат, е пратена да щурмува Багдад. Много от журналистите тръгват с нея, за да отразяват битката. Хулио Ангита Парадо и германският фотограф Кристиан Лиебиг, работещ за седмичника „Фокус”, решават да останат в укрепения и охраняван команден пункт, защото не разполагат с достатъчно сигурни бронирани жилетки. Само че пунктът е поразен от иракска ракета, изстреляна от иракския град Хила, разположен на 50 км разстояние в тила на американските части. Попадението оставя огромен кратер. Загиват четирима души – журналистите от Испания и Германия и двама американски войници. Ранени са 15 американци.

Хулио Ангита Парадо е син на известния испански политик и уважаван интелектуалец Хулио Ангита Гонсалес, оглавявал Испанската комунистическа партия и включващия я съюз Обединна левица. Бащата научава за гибелта на сина си в Ирак, броени минути преди да се качи на сцената на митинг, организиран в Мадрид от Републиканското гражданско движение. И ето какво казва той, когато се изправя пред пълната зала:

„По-големият ми син, на 32 години, току-що е загинал, изпълнявайки задълженията си на военен кореспондент. Преди 20 дни се видяхме и ми каза, че иска да отиде на фронта. Онези, които са чели репортажите му, знаят, че той беше много отворен човек и добър журналист. Изпълнил е дълга си. И аз ще изпълня моя. Била е иракска ракета. Но това е все едно. Мога само да кажа, че ще дойда и друг път, че ще продължа да се боря за трета република. Проклети да са всички войни и негодниците, които ги започват”.

Тази фраза на Хулио Ангита-старши – „Проклети да са всички войни и негодниците, които ги започват” – се превръща в мото на мощното антивоенно движение, което междувременно се разгръща в цяла Испания. Гибелта в Ирак на двамата испански журналисти – Хулио Ангита Парадо и Хосе Коусо – в два последователни дни, на 7 и 8 април 2003 г., подклажда още повече обществения гняв срещу иракската авантюра и проамериканския слугинаж на Аснар и правителството му.

Още веднага след вестта за кончината на Хосе пред централата на Народната партия на Аснар в Мадрид се струпват стотици протестиращи. Сред тях наред с неговите роднини, приятели и колеги, има също много актьори, писатели, преподаватели, активисти и ръководители на Испанската социалистическа работническа партия и на Обединена левица. Всички те спонтанно решават да се събират за демонстрации там всеки вторник – деня на американската атака по хотел „Палестина”. И го правят в продължение на 54 седмици.

Решително и солидарно реагира цялата журналистическата гилдия в Испания, сред която доминира остро критичната позиция спрямо войната в Ирак. Акредитираните в парламента в Мадрид журналисти протестно си правят колективни снимки с портретите на Хосе Коусо и на Хулио Ангита Парадо в ръце, строени на фона седналия на парламентарната си банка Аснар. Премиерът се подсмихва пренебрежително, рее поглед настрани и дори не става от мястото си…

С активна антивоенна позиция се изявяват и Йон Систиага, и Олга Родригес – 28-годишната по онова време специална пратеничка на испанското радио Cadena Ser, която също е била в хотел „Палестина” в Багдад. Там е бил и друг техен испански колега – кореспондентът на телевизия „Антена 3” Карлос Ернандес, който също след завръщането си в Испания участва в антивоенни протести.

Трябва да се припомни, че повечето чужди журналисти, намирали се в хотел „Палестина” в Багдад – общо около 400, са били акредитирани от иракските власти още преди началото на американската интервенция. Мнозина от тях освен журналисти са и убедени противници на войната, която доста преди да избухне разпалва остри полемики, включително между „великите сили”. При дебатите в Съвета за сигурност на ООН Франция например, наред с Русия и Китай, се противопоставя категорично на американските настоявания за удар по Ирак. Германия също е против.

Това е войната, която още преди да започне, извежда и масови антивоенни демонстрации. Така става и в Испания, където мнозинството от хората са възмутени от съюзяването на Аснар с Джордж Буш и Тони Блеър и въобще от самата идея да се напада чужда суверенна държава, да се убива, да се разрушава…

С такива убеждения са и оказалите се в хотел „Палестина” испански журналисти, за които разказваме тук. Те логично продължават своята житейска и идейна траектория, вливайки се отново в антивоенното обществено движение след завръщането си от Ирак. Но преживяното при обстрела от американския танк на 8 април 2003 г. завинаги бележи съдбите им.

Олга Родригес се спасява като по чудо от американския снаряд, ударил хотела в 12 ч. местно време на 8 април 2003 г. Обикновено тя предавала кореспонденциите си за радиото от балкона на своята хотелска стая, защото устройството ѝ за сателитна връзка се намира там, за да може да хваща сигнал. Олга има само къс кабел към самия телефон и затова също стои с него на балкона, когато е на връзка с Мадрид.

Но половин час преди американския обстрел тя успява да намери по-дълъг кабел и вече може да остави телефона си вътре в стаята. Докато чака обаждането от радиото, все пак стои на балкона – стаята ѝ е на 16-ия етаж и оттам се открива панорамна гледка към сраженията из града. Тя отлично вижда двата американски танка, застанали на моста над река Тигър точно срещу хотела. Забелязва как единият завърта оръдието си и го задържа насочено към „Палестина”. Дори не ѝ хрумва, че може да стреля.

Телефонът ѝ звъни в 11.58 ч. Олга влиза да се обади – и почти веднага след това американският снаряд удря етажа под нея. Грохотът е огромен, срутват се стените и таванът. Журналистката оглушава, в ушите ѝ звучи само пронизващо свистене, тя тича в ужас из хотелския коридор и крещи, без сама да се чува: „Удариха хотела, удариха хотела!”… Едното ѝ ухо и до днес има проблеми със слуха.

Олга се запознава с Хосе Коусо, Йон Систиага и Карлос Ернандес през февруари 2003 г. в Багдад, където прииждат журналисти от цял свят, за да отразяват задаващата се война. Четиримата се сприятеляват и решават да се движат заедно, да споделят обща кола и общ преводач. Олга си спомня Хосе като голям шегаджия, който винаги е внасял добро настроение в компанията. Но в деня преди атаката на американците изглеждал необичайно мрачен и тревожен. Олга е пила кафе с него и с други колеги на 8 април, малко преди обстрела. После се разотишли по стаите в очакване на връзка с медиите си.

Олга, която днес е авторка на няколко книги и е активна правозащитничка, е убедена, че американците много добре са знаели какво вършат, обстрелвайки хотел „Палестина”: „Хосе не умря в някаква военна суматоха. Беше предумишлен акт. Два хеликоптера на САЩ малко преди това прелетяха над главите ни на ниска височина. Това доказва, че те контролираха зоната и че не е имало никакъв хипотетичен неприятел наоколо. Стреляха от танка, знаейки, че в хотела са журналистите”.

По-късно излизат и кадри на френската телевизия TF-3, заснела случилото се. На тях се вижда, че откъм страната на хотел „Палестина” и прилежащия му район няма никаква стрелба или други агресивни действия срещу американските части.

В Испания се разгръща едно от най-мощните в Европа антивоенни движения с редовни и масови демонстрации, изискващи прекратяване на войната в Ирак и изтегляне на испанския контингент оттам.

Протестите плисват особено неудържимо и бурно след извършения от ислямистки терористи на 11 март 2004 г. жесток атентат на гара Аточа в Мадрид с над 200 жертви, включително и българи. Испанците са гневни на Аснар, защото са убедени че ако той не беше вкарал страната във войната в Ирак, такава трагедия нямаше да има. Аснар подлива масло в огъня, като се опитва грубо да лъже и да приписва атентата на баската терористична групировка ЕТА, чиито нападения обаче никога не са имали подобен мащаб и характер.

Само три дни по-късно – на 14 март 2004 г. – се провеждат поредните парламентарни избори в Испания. Убедителна победа на тях печели Испанската социалистическа работническа партия начело с Хосе Луис Родригес Сапатеро, който става премиер. Основната причина за победата на Сапатеро е неговото обещание да изведе незабавно испанските войски от Ирак. И той наистина го прави. Обявява изтеглянето на 18 април 2004 г. Естествено, навлича си омразата на САЩ и лично на Джордж Буш, който на всички международни форуми, където се засичат, демонстративно се прави, че не го вижда и нито веднъж не му подава ръка.

Семейството на Хосе Коусо, което не е срещнало никаква отзивчивост от Аснар и правителството му в стремежа си да потърси съдебна справедливост и не е дочакало дори елементарно премиерско съболезнование, се обнадеждава, че с новата власт, демонстрираща така категорично антивоенните си принципи, ще има повече напредък.

Действително, социалистическото управление се отнася с много повече внимание към всички семейства на жертви от войната. Изплаща им компенсации. Удостоява посмъртно загиналите при изпълнение на професионалните си задължение – включително и Хосе Коусо – с медал за трудови заслуги. Правителствени представители се срещат с близките на оператора и уверяват, че правят всичко възможно по дипломатически канали, за да се постигне изправянето пред съда на уличените за стрелбата трима американски военнослужещи.

През октомври 2005 г. най-после стартира предсъдебно разглеждане на международна заповед за арест на тримата американски военнослужещи, извършили обстрела срещу хотел „Палестина”. За показания са привикани Йон Систиага, Олга Родригес и Карлос Ернандес.

Но през март 2006-та делото е архивирано с мотив, повтарящ буквално тезата на американците – че случилото се е просто следствие на водени военни действия и не е имало зла умисъл. Семейството обжалва пред Върховния съд, но и оттам получава същото становище.

През 2007-ма делото е възобновено от съдията Сантяго Педрас, взел случая присърце. Той формулира и обвинение срещу тримата американци за престъпление срещу международна общност – заради убийството на журналистите. Но и Педрас започва да се блъска все в същата стена – прокуратурата пак налага архивиране, постановявайки, че не е имало военно престъпление, а само военни действия.

Съдията Педрас обаче не се отказва и през 2009-та и 2010-та предприема нова серия от правни ходове. Издава международна заповед за задържане на тримата американци и съумява да си издейства разрешение от Висшия съвет на съдебната власт да замине за Ирак заедно със свидетелите на случилото се на 8 април 2003 г. Целта му е там да проведе съдебна възстановка на събитията.

Такова пътуване наистина е осъществено през 2011 г., като в него се включват Йон Систиага, Олга Родригес и Карлос Ернандес. Като представител на семейството присъства и Хавиер Коусо – един от братята на Хосе Коусо. Въпреки многото създавани пречки от страна на американски и иракски представители, съдията Педрас прави официално заключение въз основа на оглед на мястото, откъдето е стрелял американския танк, че оттам е имало достатъчна видимост, за да се установи, че в хотела няма въоръжени лица, а само журналисти. Осигурява и доказателства, че самата бойна машина е разполагала с подходяща визуална техника, която много ясно да разгледа целта, включително да дава увеличение на образа.

Въпреки всичко стената, препречваща пътя към изправянето пред съда на тримата американски военни, остава непробиваема. Но вече никой не се учудва. Просто още през 2010 г. на сайта „Уикилийкс” са публикувани поредните „течове” от американски дипломатически грами. И от тях става известно, че не само откровено проамериканското правителство на Аснар, но и антивоенният екип на Сапатеро най-коленопреклонно се е стараел да услужва на „Големия брат” и е оказвал натиск над уж „независимата” испанска съдебна власт, за да не се допусне задвижването на никакви съдебни дела срещу американски военнослужещи.

Нещо повече – тогавашният посланик в Мадрид се хвали в грамите си как лично са му предоставяли съдействие по този въпрос тогавашните главен прокурор, вицепремиерка, правосъден и външен министри на Испания. В писмата си до Кондолиза Райс – по онова време държавен секретар на САЩ, посланикът пише, че макар публично испанските правителствени дейци да говорят друго, „зад кулисите” те се борят „със зъби и нокти”, за да не бъдат повдигнати обвинения срещу американците.

След публикацията на „Уикилийкс” семейството на Хосе Коусо е отвратено от лицемерието на социалистическото правителство. „Те се оказаха по-лоши от хората на Аснар, които поне не ни лъжеха. А социалистите пред нас говореха едно, докато зад гърба ни са вършели точно обратното. В същото време те се възползваха от моя мъртъв брат, за да спечелят гласове за управлението си,” изригва в свое интервю през 2013 г. един от братята на Хосе Коусо – три години по-младият него Хавиер. Той също е бил оператор, асистирал е на брат си и е завършил аудиовизуална журналистика в Международния институт по журналистика „Хосе Марти” в Хавана, Куба.

Активист в социалните граждански движения, между 2014-та и 2019-та Хавиер Коусо беше евродепутат от групата на Европейската левица. Заедно с третия от братята Коусо – Давид, със сестрата Сабела, с майка им Марибел Пермуй (бащата е покойник) и с много приятели и съратници, Хавиер основава още през 2003 г. „Сдружение на братята, приятелите и другарите на Хосе Коусо”. То е и основен организатор на многобройни, провеждани през всичките изтекли години обществени прояви, изискващи справедливост за Хосе Коусо – „лицето” на онези един милион жертви, причинени от войната в Ирак.

С най-силен отзвук е свикването на всяко 8-мо число от всеки пореден месец на протест пред американското посолство Мадрид. В акциите, подкрепяни и от телевизия Telecinco, винаги се включват и много журналисти. В последните месеци обаче в тях не е в състояние да участва майката на Хосе – Марибел Пермуй, която от няколко години вече е прикована към инвалидния стол. Тя все пак неизменно отправя своите послания до тези митинги, уверявайки, че семейството няма да се откаже от своята битка за справедливост.

Обръщенията ѝ обикновено ги чете нейната дъщеря и сестра на Хосе – Сабела Коусо. А ето какво казва самата Сабела от свое име  на един от тези митинги миналата година: „Не търсим мъст, но държим да постигнем справедливост за брат ми Хосе и другите жертви на войната. Трябва да принуждаваме правителствата да надскачат своите военни и политически интереси и да застават на страната на съгражданите си. Борбата ни е не само за журналистите. Тя отстоява всеобщото ни право да научаваме истината.”

Тежък удар срещу каузата на семейство Коусо нанася през март 2014 г. тогавашният десен премиер Мариано Рахой. По негова инициатива е проведена реформа на Основния закон за съдебната власт и са внесени сериозни ограничения за прилагането на универсалната юрисдикция. В новия си вариант законът позволява на испански магистрати да откриват производства за международни престъпления само при условие, че подсъдимият е испанец или пребивава в Испания. Също така въпросните престъпления могат да са единствено свързани с тероризъм или изтезания.

По този начин Рахой прави неоценима услуга на САЩ и на разни избивали народите си масови убийци – спуска бариера пред всички дела, подобни на случая с Хосе Коусо, както и пред казуси като нашумелия арест на бившия чилийски диктатор Аугусто Пиночет през 1998 г. в Лондон, извършен по заповед на испанския съдия Балтасар Гарсон.

Ходът на Рахой принуждава дори борбения съдия Сантяго Педрас през 2015-та да архивира делото за Хосе Коусо, защото не вижда никаква правна възможност за продължаването му.

Но семейство Коусо не се отказва. То продължава с обжалванията – и пред Върховния, и пред Конституционалния съд, апелирайки за нарушените си от различни испански правителства конституционни права. Близките на Хосе не се уморяват да преминават през всички възможни инстанции, с всички възможни жалби, на всички възможни нива. Следващото им стъпало е Международният съд по човешките права в Страсбург.

Но и в Испания се е появила нова надежда за тях. В споменатото видео, публикувано в Туитър на 14 януари, Марибел Пермуй казва, че се надява новосформираното коалиционно правителство между социалистите и „Унидас Подемос” да даде ход на нова промяна в Основния закон за съдебната власт, която отново да върне пълноценното прилагане на универсалната юрисдикция. И това да позволи най-после изправянето пред съда на тримата американски военнослужещи.

Факт е, че от страна на Обединена левица и „Подемос”, съставляващи съюза „Унидас Подемос”, семейство Коусо винаги е получавало пълна подкрепа, включително и в парламента. На свой ред Испанската социалистическа работническа партия, независимо от двуличието на отделни нейни овластени представители в миналото, също се обявява за търсене на справедливост по случая с Хосе Коусо.

Освен това депутатите от партията ERC (Каталунска републиканска левица) вече са внесли в Камарата на депутатите в Мадрид и предложение за отмяна на вкараните от Рахой ограничения в Основния закон за съдебната власт. Ако тази отмяна бъде гласувана, за което има голяма вероятност, тъй като това се подкрепя от мнозинството депутати от различни партии, най-после ще бъде вдигната юридическата бариера пред възможността да се търси по правен път справедливост по случая с Хосе Коусо. Друг е въпросът дали реално някой ден ще се стигне до изправяне пред съда на американските военнослужещи, които са под протекцията на своето правителство.

Част от журналистите, интервюиращи различни представители на семейство Коусо, открито изразяват недоверие, че те ще постигнат някога целта си. На което Хавиер и Давид Коусо обикновено отговарят, давайки за пример борбата на вече легендарните аржентински Майки от площад „Май”. Става дума за организацията на майките, чиито синове и дъщери са обявени за „безследно изчезнали” от аржентинската военна хунта, взела властта с преврат през 1976 г. Първата проява е на няколко майки, които се събират на централния площад „Май” край президентския дворец в Буенос Айрес през април 1977 г., за да настояват да се изясни съдбата на децата им. Групата постепенно се разраства, неин отличителен белег стават белите забрадки на жените. Всеки четвъртък в 15.30 ч. те се събират на площада и се въртят в кръг около един от паметниците на него със своите плакати и със снимки на „изчезналите” любими същества. Диктатурата пада праз 1985 г., но минават още десетилетия, докато Аржентина се демократизира достатъчно, за да изправи пред съда виновниците за онази национална трагедия, в която „безследно изчезват” над 30 000 души…

Така че когато при едно интервю с Хавиер Коусо му подмятат, че американските военни, причинили гибелта на брат му, „едва ли някога ще бъдат осъдени”, той отговаря: „Кой знае какво може да стане, ако САЩ изгубят битката за надмощие с Китай и вече не са в състояние държат недосегаеми войниците си… На Пиночет се случи уж немислимото. И на Майките от площад „Май” се смееха, а накрая те успяха да осъдят 80 военнопрестъпници…”

Подобни неща казва и Давид Коусо в друго интервю: „Никой не си представяше, че онези луди жени от площад „Май” 33 години по-късно ще видят седнали на подсъдимата скамейка убийците на „изчезналите”. Защо да не си припомним Нюрнберг и да  изправим пред съда американските военни или онези държавни ръководители, чиито ръце са изцапани с кръв, защото са ни натикали в противозаконни войни?…”

На Хосе Коусо е кръстен площад в родния му град Ферол в испанската автономна област Галисия. Пълното име е Площад на мира „Хосе Коусо”.

А в общинското радио Cuac FM в Ла Коруня, главния град на областта, има студио, което също носи неговото име. Има и парк „Хосе Коусо” – той пък е в община Перийо на провинция Ла Коруня. Има и друг парк, който носи имената и на Хосе Коусо, и на Хулио Ангита Парадо. Той е в Линеал, един от малките градове сателити на Мадрид. Там е издигнат паметник с имената на всички испански журналисти, загинали при военни конфликти.

Своя паметна плоча в Киев има и Тарас Процюк – убитият при същия американски обстрел на 8 април 2003 г. украински оператор, работил за Ройтерс. За него семейство Коусо също винаги говори с много болка, макар да не поддържа редовна връзка с близките на Процюк. Той е имал съпруга Лидия и син Денис, който е бил 8-годишен, когато баща му загива. Родителите на Тарас са пенсионери.

Давид Коусо споменава в редица интервюта, че за разлика от испанското, украинското правителство още веднага след гибелта на своя журналист е реагирало остро пред САЩ, а на самия Тарас посмъртно е отдало високи почести.

Факт е, че украинските власти съдействат за прехвърлянето на тялото на Тарас Процюк в родината му. На поклонението в Киев, което се провежда в консерваторията, се събират хиляди хора, а в почетния караул край ковчега застават тогавашните вицепремиер, министър на културата и други висши официални дейци. Венец изпраща президентът Леонид Кучма.

На прощалната церемония на гробището говори Геерт Линебан, генералният директор на Ройтерс, дошъл да почете загиналия оператор: „Тарас никога не е бил в центъра на вниманието, но милиони зрители из планетата виждаха света с неговите наблюдателни, чувстващи очи. Той беше истински ас във военната журналистика. Мисията му беше да даде на света огледало, в което се вижда цялата му красота, човечност, нежност, но и цялата му жестокост”.

Топли думи казва за Тарас Процюк и Олег Попов, който е работил с него в различни опасни конфликтни точки, като Чечня, Косово, Ирак: „Беше много слънчев, усмихнат, изглеждаше някак по хлапашки, по-млад от годините си. Но преживените войни си казваха думата. Случваха се и „изпушвания”, всеки си има праг на издържливост.”

Олег разказва, че и жената на Тарас е била журналистка, тя също работела за Ройтерс. Агенцията изплатила на семейството предвидените за такива трагични случаи застраховки и обезщетения. А всички журналисти от Ройтерс направили дарения в специален фонд, който да подпомага образованието на Денис, малкия син на Тарас.

Руската журналистка от „Комсомолска правда” Даря Асламова, която също е била в Ирак и дори е взела интервю от Саддам Хюсеин, но си заминава от хотел „Палестина” преди атаката, по-късно разказва за свой спор с Тарас дали за хората е по-важна чистата информация или по-емоционалният разказ за събитията. Тарас отговорил: „Какви емоции, по дяволите?! Това е лиготия. Когато в Багдад има война, хората искат да знаят какво става в действителност. И ние затова работим тук. За да даваме ясна, важна и безпристрастна информация.”

Даря Асланова разказва и за видеоанкета, която направил нейният колега Роберт сред журналистите в хотел „Палестина”, преди тя и Роберт да си тръгнат оттам. Тарас казва пред камерата: „Изглежда, войната ще е дълга. Но е яко. Ние сме в Багдад. Сега това е най-важното място в света. Целият свят ни гледа”. Питат го: „Мислиш ли, че ще получим куп пари за тази война?” Той отговаря: „Струва ми се, че ще получим куп л..на.”

След гибелта на Тарас Процюк външното министерство на Украйна „обръща внимание” на ръководствата на САЩ и Великобритания, че е необходимо да се извърши внимателно разследване на обстоятелствата, довели до тази гибел, и да се потърси отговорност от виновните. Американският посланик в Киев отговаря, че командването на частите на САЩ в Ирак е обещало да разследва този „нещастен случай”. Без от това да произлезе нищо повече.

Нататък двуличието на украинските власти е достойно за проявеното и от испанските. На 5 юни 2003 г. Върховната рада ратифицира указ на президента Кучма за изпращане на украински контингент в Ирак. Въпреки че Кучма в началото на войната е критичен към нея, той бързо си сменя мнението под влиянието на „американските приятели”, притискали го дотогава заради няколко помрачили управлението му политически скандала. Очевидно му е обещано, че повече няма да го закачат, ако се включи в иракската операция. И той го прави.

Точно на същия този 5 юни, когато е ратифициран указът му за изпращането на контингента, същият Кучма връчва на съпругата на Тарас Процюк присъдения му посмъртно орден „За мъжество”… Жертви на войната в Ирак по-късно стават и 18 украински военнослужещи.

През 2005 г., когато на власт вече е президентът Виктор Юшченко, семейството на Тарас отправя към него молба да съдейства за компенсация от САЩ за гибелта на журналиста. Американците отказват. На камък удря и друго подобно искане, отправено от украински правозащитници в послание до президента на САЩ Барак Обама през 2010 г.

От 2004 г. всяка година в деня на гибелта на Тарас Процюк пред посолството на САЩ в Киев се събира протестна демонстрация, като главен координатор е Володимир Чемерис, приятел на загиналия журналист и председател на Институт „Република”.

Другото американско нападение, в което пак на 8 април 2003 г. е убит още един журналист, е извършено с боен самолет А 10, известен като „убиец на танкове” и специално целящ да удари кореспондентското бюро на катарската телевизия „Ал Джазира” в Багдад. След първото попадение пилотът прелита и от другата страна на сградата, откъдето изстрелва още една ракета.

Убит е 32-годишният военен кореспондент на „Ал Джазира” Тарек Аюб, йорданец. Ранен е още един журналист от екипа.

За никаква „грешка” не може да става дума и тук. На покрива има огромен, ярко-жълт надпис „PRESS”. Точното местоположение на бюрото е много добре известно на американските части – ръководството на телевизията е изпратило до тяхното командване специално уведомително писмо още преди началото на войната.

На американците не им е за първи път. Пак по същия начин, съвсем целенчсочено и безпардонно, те бомбардират и бюрото на „Ал Джазира” в Кабул при ударите си по Афганистан през 2001 г.

На 8 април 2003 г. части на САЩ обстрелват и кореспондентския пункт на телевизия „Абу Даби” в Багдад, която също като Ройтерс е излъчвала директно американските действия по превземането на града. Но е използвано леко стрелково оръжие. Техниката е увредена, но, за щастие, работещите там журналисти остават невредими.

Съпругата на Тарек Аюб – родената в Хеброн през 1976 г. палестинка Дима Тарек Тахбуб, също е журналистка. Днес тя е и изявена политическа активистка, медийна говорителка на Йорданския ислямски фронт за действие. Завършила е английска филология първо в Аман, а после е получила и докторска степен в университета в Манчестър.

Редовно публикува свои статии в различни йордански и палестински издания. Палестинската тема е акцент в публикациите ѝ. В обществената си активност тя отстоява стриктно спазване на ислямските норми и в светския живот.

Дъщеря е на известен в Йордания лекар, който е бил председател на Сдружението на лекарите в страната. Нейният баща, както и бащата на Тарек, са плътно с нея в съдебните битки, която тя води също като семейството на Хосе Коусо, търсейки справедливост заради гибелта на съпруга си. Без да познава баща си е израсла дъщерята на Тарек и Дима – 18-годишната днес Фатима, която е била само на 14 месеца, когато загива таткото.

Дима Тарек Тахбуб е завела три съдебни дела срещу американските военнослужещи, разпоредили и извършили нападението над бюрото на „Ал Джазира” в Багдад, където загива мъжът ѝ – едното дело е в Белгия, другото в САЩ и третото в Йордания. Но никъде не достига до осъждане на виновниците. Американският ѝ адвотат я информира, че те са под плътната закрила на властите в САЩ, които им гарантират имунитет от съдебно преследване.

„Това е напълно неприемливо за страна, която обича да се представя за най-голямата демокрация в света,” възмутена е вдовицата на Тарек Аюб. Въпреки всичко тя не се отказва и продължава да търси справедливост, убедена, че своята отговорност трябва да понесат и най-висшите служители от администрацията на Джордж Буш, започнали войната в Ирак: „Трябва всички да бъдат изправени пред съда – да отговарят за предумишленото убийство на Тарек, да признаят цялата истина за бомбардировката над бюрото на „Ал Джазира” в Багдад.”

Когато в края на онзи кървав за журналистите 8 април 2003 г. тогавашната говорителка на Белия дом Виктория Кларк е обсипана по време на брифинга си с въпроси за случилото се, отговорът ѝ възмущава мнозина: „Багдад сега не е безопасно място. Те не трябваше да са там”.

Другата нашумяла пак в онзи период фраза е коментарът на говорител на американската армия: „Не можем да гарантираме безопасността на репортерите, освен ако не са с нас”. Това не само фактологично не е вярно – защото движилите се точно с американските части Хулио Ангита Парадо и Кристиан Лиебиг също загиват. Но издава и тревожен начин на мислене, който кара много журналисти,  техни професионални организации и правозащитни движения още тогава да реагират остро. Защото излиза, че всички журналисти, които са извън контрола на американците, са потенциални мишени. Тоест – на мушката е и самата свобода и независимост на информацията. Един от носещите стълбове на демокрацията, която уж защитават САЩ.

Военната кореспондентка ветеранка на ВВС Кейт Адие алармира по същото време, че Пентагонът проверява журналистите в зависимост от позицията им за войната в Ирак и планира да възпрепятства сателитните връзки на онези, които не отразяват събитията „правилно”. Мартин Бел, също голямо име в ВВС, коментира: „Много е притеснително, че независимите свидетелства за войната стават все по-опасно занимание и могат да сложат край на живота ти. Упправлението на информационната война се превръща във все по-голям приоритет и това превръща независимите журналисти в мишени”.

По същата тема изразява тревогите си и преживялата кошмара в хотел „Палестина” Олга Родригес: „Страните, които се представят за защитници на свободата на мнението и информацията, трябва сериозно и откровено да си дадат сметка за последствията от безнаказаността при убийствата на журналисти. Защото сега и редовните армии, и другите въоръжени групи вече знаят, че за такива престъпления нищо не ги заплашва”.

Олга е категорична, че ако не съществува юридическа и политическа защита на журналистите, обществата „губят очите и ушите си при такива конфликти” и стават „по-лесно манипулируеми”, защото получават информация само от едната или другата заинтересована страна.

Испанската журналистка обръща внимание, че след убийствата на Хосе Коусо, Тарас Процюк и Тарек Аюб ръководствата на медиите „вече много мислят” преди да се решат да изпратят някой журналист да отразява военен конфликт.

На този фон избуява и все по-опасната експлоатация на незащитен журналистически труд, защото редакционните шефове вече предпочитат да наемат колеги на свободна практика за тези опасни мисии. Те отиват в „горещите точки” на свой риск, на собствени разноски (а те никак не са малки с оглед наложителните мерки за сигурност) или в най-добрия случай със символично финансиране във вид на авансов хонорар от медията, за която ще предават. Тази медия обаче няма грижата да им плаща застраховки или да застава зад тях с авторитета си, за да ги брани от посегателствата на воюващите.

Съответно спада и качеството в отразяването на събитията по този начин. Наистина добрите и сериозни професионалисти постепенно се отказват от подобни авантюри. Няма и никаква гаранция за обективността на поднасяната информация, когато я осигурява попаднал в огъня на поредна криза търсач на адреналин без необходимата подготовка и познания по темата.

Много добре помня шока, с който беше посрещната в цял свят вестта за американския удар по хотел „Палестина” в Багдад на 8 април 2003 г. Сред българската журналистическа колегия имаше и искрена тревога за пратеничката на БНТ Елена Йончева, която беше в същия хотел.

Но по същото време срещу нея имаше и политически нападки в Народното събрание. На фона на изправилте целия свят на нокти драматични събития у нас се разиграваше долнопробна махленска свада на тема „Какво търси Йончева в Ирак и кой я е пратил там”. Да не забравяме, че по онова време тя беше „половинката” на все още само лидера на БСП Сергей Станишев, който след две години щеше да стане премиер. Затова едни странни субекти взеха да внушават, че Елена е в Багдад, защото БСП подкрепя Саддам.

Този номер – да се акцентира само върху диктаторската „слава“ на Саддам и да се представят като негови поддръжници критиците на войната в Ирак – беше любима пропагандна хватка и на САЩ, и на всичките им протежета по света. Естествено, че милионите хора из планетата, които излизаха да демонстрират против войната, нямаха нищо общо със Саддам, нито му симпатизираха, а просто искаха мир и зачитане на международното право.

Що се отнася до БСП, тя не се проявяваше с никакви антивоенни акции по онова време. Не само, че не подкрепяше ни Саддам, ни движенията против американската интервенция в Ирак, ами направо застана в другия лагер. На 29 май 2003 г. при гласуване в Народното събрание БСП покрепи заедно с всички други парламентарни партии изпращането на български контингент в Ирак. И включи така България в онази срамна „коалиция на желаещите” на страната на САЩ, прочула се също и като „коалицията на пуделите на Буш”.

Само трима български депутати гласуваха против и е добре никога да не забравяме имената им – проф. Андрей Пантев, Александър Паунов, генерал Любен Петров. На следващата година същите трима заедно с Огнян Сапарев, който отсъстваше при гласуването през 2003-та, внесоха искане за изтегляне на войниците ни от Ирак. Което не мина, естествено. Но беше проява на достойнство в едно пуделско време.

Независимо от личните си отношения, Елена Йончева също излезе от тогавашната политическа коректност със самия факт, че се намираше в хотел „Палестина”. Интервюирах я по телефона за изданието, за което работех тогава. Разговаряхме на 11 април 2003 г., само три дни след обстрела от американския танк. У нас мнозина се чудеха защо тя не се прибира, след като там е станало толкова опасно. Ето какво отговори:

„По-опасно е някой да тръгва сам. Ще тръгна, когато се сформира конвой за журналисти. Но това засега не е актуално. Никой от другите колеги тук не се кани да си ходи. Напротив, прииждат нови екипи – от онези, които досега са били в Кувейт. Вчера видях да стоварват апаратура на Си Ен Ен. Интересът към Ирак ще продължи – поне докато тук се оформи някаква власт. А и никой от нас не е дошъл, за да се евакуира. Задачата ни е да предаваме за онова, което се случва. Всеки ден.”

Предлагам и още една по-разширена част от интервюто ми с Елена, която предава тогавашната картина:

– Каква е сега обстановката във вашия хотел „Палестина”?

– Той е наобиколен от американски части. Буквално на метри са разположени 15 танка, бронирани коли. Има тежко въоръжени пехотинци. Те обаче не влизат в хотела. Заедно с други колеги поканихме няколко от тях на по едно питие, попитахме ги защо не се настанят в „Палестина”. Отговориха, че било опасно, защото имали сведения, че под хотела минавали от 6 до 8 коридора, които извеждали извън града. Те не били проверени и не се знаело какво има вътре. Тоест ситуацията е малко парадоксална. От една страна, ние, журналистите в хотела, сме уж по-защитени, защото отвън ни пазят. Но от друга, ако наистина в тези коридори има нещо опасно, значи сме по-застрашени, отколкото войниците отвън. Нали се говореше се за 3000 камикадзета, решени на всичко в Багдад… Аз се уговорих с едно от американските войничета да ми покаже коридорите в 6,30 сутринта, но като дойдох, се появи негов командир, скара му се, и то изчезна. На тях им е забранено да говорят с журналисти на други теми освен на битови.

– А какво казват за стрелбата на американския танк по „Палестина”, която уби двама журналисти?

– Те не знаеха. Като дойдоха, ни гледаха много учудено. Мислеха, че сме били тук заложници. Обикновените войничета нямат информация. От 3 месеца не са имали възможност да се обадят на семействата си. Няколко от тях за първи път говориха с близките си по моя сателитен телефон и аз ги снимах. Плакаха. Беше много човешко… Момент! (Чуват се реплики на френски, смях, възклицания.)
Извинявам се за прекъсването. Говоря от друга стая, не от моята, защото от тази страна на хотела сателитната връзка е по-добра. И току-що дойде един френски колега… Той е от пристигналите вчера, досега е бил с американците в Кувейт. Дали му ключ от моята стая. И тъй като тук никой отдавна не поддържа хотела, той не се учудил, че има следи от друго присъствие. Хапнал от бисквитите и консервите ми, взел си душ и чак когато някой дошъл да ме търси, разбрал за объркването. Сега дойде да ми се извинява.

– Дано колоритните случки да са повече от драматичните. Желая ви успех!

– Благодаря на всички колеги за подкрепата, която ми е особено скъпа на фона на политическите дивиденти, които някои в София се опитаха да извлекат от сталинистките си обвинения към мен.

Елена Йончва имаше „късмета” да преживее „само” отвличане за кратко и обир в Багдад, като от това „приключение” я е спасил, иракчанин, завършил навремето образованието си в България. Все пак тя се прибра жива и здрава. За разлика от толкова други …

Общопризнато е вече, че войната в Ирак е била най-кървавата досега за журналистите. Само между началото ѝ на 20 март 2003 г. и атаката по хотел „Палестина” на 8 април с.г., тоест за 20 дни, са  убити 16 професионалисти, работещи за медии. Ето имената им:

Хосе Коусо, оператор от Telecinco; Тарас Процюк, оператор от Ройтерс; Тарек Аюб, репортер от „Ал Джазира”; Хулио Ангита Парадо, репортер от „Ел Мундо”; Кристиан Лиебиг, журналист от „Фокус”; Тери Лойд, кореспондент на британската телевизия ITN; Пол Норман, австралийски оператор на свободна практика; Кавех Голестан, нает от ВВС оператор на свободна практика; Майкъл Кели, колумнист от американския в. „Вашингтон пост”; Камаран Абдуразак Мухамед, преводач на ВВС; Габи Радо, кореспондент британската телевизия Channel 4; Девид Блум, кореспондент на американската телевизия NBC; Вероника Кабрера, аржентинска журналистка на свободна практика; Фредерик Нерак, френски журналист, обявен за изчезнал; Нюсеин Отман, кореспондент на ITN; останал безименен преводач, работил за журналисти от Малайзия.

Международната федерация на журналистите обяви 8 април за Международен ден на протести против убийствата на журналисти в Ирак.

Когато в едно интервю питат Давид, един от братята на Хосе Коусо, дали според него нещо в рисковете за световния мир и за работата на военните кореспонденти се е променило днес, при президентстването на Доналд Тръмп в САЩ, той отговаря: „Нищо не се е променило. Всички виждат и неговите безобразия. Оттегля се от ядрените договори, опъва кордата, търси нов конфликт. Ако днес избухне война с Иран и натам потеглят журналисти да я отразяват, какво ще стане, ако им се случи същото като на Хосе Коусо, Тарек Аюб и Тарас Процюк? Американското правосъдие няма да търси сметка за такива убийства. Трябва да продължим да се борим, за да променим това. Ако се бориш, можеш и да загубиш. Но ако не се бориш, със сигурност губиш”.

 

Сподели в
 

Един от най-красивите месеци в годината – май, ни радва не само с облечените в бяла премяна дървета и раждащата се пролет, а и с очакването,че идва Денят на равноапостолните братя Кирил и Методий, когато отбелязваме българската просвета и култура, когато част от учениците завършват школото и поемат нелекия и пълен з неизвестности път на живота. Тогава не пропускаме да отбележим и почетем труда на всички подвластни на българското слово, сред които сме и ние журналистите, а и тези,които издават книгите. В навечерието на празника „се срещнах“ с една дама, съчетала в себе си тези две толкова отговорни и трудни професии. В дните на пандемия разговарям с известната журналистка и издател Надежда Кабакчиева.

23.05.2020/08:20

125 години изминаха от гибелта на героя и идеолога на кубинското национално освобождение - поета и публициста, пристигнал с кораб да освобождава родината си и убит преди да изгрее свободата й, досущ автора на „Хаджи Димитър” и „Смешен плач”. Народът на Куба го нарича Апостол на свободата - както ние, българите, наричаме и нашия най-свят герой. Днес паметникът на Марти в София отново бе отрупан с цветя - никаква пандемия не може да попречи на почитта.

19.05.2020/20:41

Разказваме за изтъкнатия съветски кинодокументалист, извървял с камера всички фронтове на епохалната битка с хитлеризма и оставил уникални исторически кадри, влезли в съветско-американската документална киноепопея от 1978-ма „Неизвестната война/Великата Отечествена”.

09.05.2020/14:48

Тези, които са израснали със съветски филми, навярно си спомнят в лентите, посветени на Великата отечествена война, изразителния и плътен глас, който започваше съобщенията за войната с „От съветското информбюро“, или пък „Внимание! Говори Москва!“. Гласът на Юрий Левитан. Говорителят, чийто глас по време на войната чакаха да чуят от най-възрастния до най-малкия в Съветския съюз.

08.05.2020/09:22

В навечерието на 75-годишнината от победата над фашизма е хубаво да си спомним за Втората световна война, както се казва, от първо лице. Специално за сайта на СБЖ правнукът на големия възрожденец и учен Марин Дринов, първия председател на Българското книжовно дружество, предтеча на БАН, - д-р Владимир Сафронов-Дринов предостави фрагмент от спомените на своя баща (внук на Марин Дринов) Александър Дринов, участник от началото до самия край на войната в най-голямата и кървава месомелачка на ХХ век.

03.05.2020/21:47

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Един от най-красивите месеци в годината – май, ни радва не само с облечените в бяла премяна дървета и раждащата се пролет, а и с очакването,че идва Денят на равноапостолните братя Кирил и Методий, когато отбелязваме българската просвета и култура, когато част от учениците завършват школото и поемат нелекия и пълен з неизвестности път на живота. Тогава не пропускаме да отбележим и почетем труда на всички подвластни на българското слово, сред които сме и ние журналистите, а и тези,които издават книгите. В навечерието на празника „се срещнах“ с една дама, съчетала в себе си тези две толкова отговорни и трудни професии. В дните на пандемия разговарям с известната журналистка и издател Надежда Кабакчиева.

23.05.2020 /08:20 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

125 години изминаха от гибелта на героя и идеолога на кубинското национално освобождение - поета и публициста, пристигнал с кораб да освобождава родината си и убит преди да изгрее свободата й, досущ автора на „Хаджи Димитър” и „Смешен плач”. Народът на Куба го нарича Апостол на свободата - както ние, българите, наричаме и нашия най-свят герой. Днес паметникът на Марти в София отново бе отрупан с цветя - никаква пандемия не може да попречи на почитта.

19.05.2020 /20:41 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

Разказваме за изтъкнатия съветски кинодокументалист, извървял с камера всички фронтове на епохалната битка с хитлеризма и оставил уникални исторически кадри, влезли в съветско-американската документална киноепопея от 1978-ма „Неизвестната война/Великата Отечествена”.

09.05.2020 /14:48 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Тези, които са израснали със съветски филми, навярно си спомнят в лентите, посветени на Великата отечествена война, изразителния и плътен глас, който започваше съобщенията за войната с „От съветското информбюро“, или пък „Внимание! Говори Москва!“. Гласът на Юрий Левитан. Говорителят, чийто глас по време на войната чакаха да чуят от най-възрастния до най-малкия в Съветския съюз.

08.05.2020 /09:22 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

През 2020 г. се навършва век и половина от първото гражданско честване на равноапостолите Св. Св. Кирил и Методий в Хасково, за което има писмени свидетелства.

24.05.2020 /14:58 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

Като кмет в началото на ХХ век Тодор Табаков построява най-много училища в Плевен, част от които се ползват и до ден-днешен.

24.05.2020 /13:50 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Председателя на УС на СБЖ Снежана Тодорова отправя поздравления към цялата колегия по случай най-светлия празник на Светите Първоучители братята Кирил и Методий, който задължава всички хора на словото да са достойни за мисията да преобразяват, възраждат и възвисяват човешкия дух и обществото.

24.05.2020 /06:15

Решението е взето от УС на СБЖ съобразно заповедта на министър Кирил Ананиев относно продължаването на ограничителните мерки във връзка с борбата с COVID-19 и в отговор на многобройни обаждания от делегати на предстоящото Общо събрание на СБЖ за неговото отлагане за есента на 2020 година.

20.05.2020 /20:57

Настояваме заедно с приемането на новия медиен закон и задължителната публична обществена експертиза по него с участието на медиите и гражданското общество, да се поиска оставката на сегашния неубедителен състав на СЕМ, като с новия закон да бъде увеличена числеността му и да бъде създаден нов, истински обществен регулатор с граждански квоти в него, като гаранция за независимостта му.

10.05.2020 /17:04

 Мнения

Като председател на Комисията по журналистическа етика подкрепям позицията на Управителния съвет на СБЖ, споделена и от много колеги, че в този си състав и формат СЕМ не може да бъде гарант на свободата на словото и е натоварен с непосилни за неговата незадоволителна експертиза задачи. Крайно време е СЕМ да бъде преформатиран, да се създаде по-широка регулаторна рамка на обществените медии, да се включи гражданска квота и се въведе обществен надзор в медийния регулатор.

11.05.2020 /14:18 | Автор: Мария Нецова | Източник: СБЖ

Всяка година, особено по това време, когато „Безсмъртният полк” стяга редиците си да премине по трудния и славен път на Победата, донесла освобождението на Европа и света от „хитлеристката чума” – по-страшна от всяка позната пандемия, се активизират, особено в медиите, споровете кой има по-голям принос.

04.05.2020 /13:37 | Автор: Иван Василев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 30 гости

Бързи връзки