Начало
 
 

Внукът на Марин Дринов: Така отвоювахме мирния живот…

03.05.2020 /21:47 | Автор : Александър Дринов | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Александър Дринов е неделима част от "Безсмъртния полк"

В навечерието на 75-годишнината от победата над фашизма е хубаво да си спомним за Втората световна война, както се казва, от първо лице. Специално за сайта на СБЖ правнукът на големия възрожденец и учен Марин Дринов, първия председател на Българското книжовно дружество, предтеча на БАН, - д-р Владимир Сафронов-Дринов предостави фрагмент от спомените на своя баща (внук на Марин Дринов) Александър Дринов, участник от началото до самия край на войната в най-голямата и кървава месомелачка на ХХ век.

Александър Дринов е участвал в бойните действия на Брянския, Централния и І Украински фронт от редови пехотинец до лейтенант. Сражавал се е в ключовите битки на Червената армия в Курско-Орловската дъга, освобождението на Полша, Чехословакия, в битката за Берлин и в още много други възлови операции и и сражения. Срещал се е очи в очи с врага и пред него са гинали най-добри негови бойни другари. За участието си в бойните действия е удостоен с правителствени награди.

След войната Александър Александрович живее в Стари Оскол, където е учител по рисуване и трудово обучение.

В предоставените от д-р Сафронов-Дринов откъси от спомените на баща му узнаваме от извора несамо за жестоките кървави сражения, а и за човечността и приятелствата, които са крепили войниците.

Беше страшно…

„От пленен немец разбрахме, че след разгрома край Сталинград фашистите ще се опитат да се реваншират в Курско-Орловската дъга. В този участък изкопахме толкова километри отбранителни съоръжения, че ни се стори повече отколкото е разстоянието от Земята до Луната. На сутринта към нашите окопи тръгнаха десетки немски танкове „Тигър“, съпроводени и от пехота. Те откриха огън по нашите позиции. Страшно е! Втриса ни от нерви, зъбите тракат, облива ни ту горещина, ту студ. Стотиците оръдия на нашата артилерия и минометите нанасят в отговор удар по вражеските танкове и пехота. Вълна от огън и метал се изсипва върху главите на фашистите, малко остават живи от тяхната пехота. По полето горят танкове, атаката е отбита. А ние, оглушали от грохота на оръдията, въздъхваме с облекчение.

След известно затишие немците отново нанасят удар по нашите окопи. Навсякъде взривове, трясък, свистене на шрапнели и всичко това примесено с тротилов дим. Окопите ни разрушени, много убити войници, ранени стенат и крещят от нетърпима болка.  И всичко това се е сляло в един вопъл като в ада. Лято е, юли, слънцето в зенита си грее непоносимо, иска ти се да пиеш, а водата в манерката е гореща и не утолява адската жажда.

След около трийсет минути последва нова атака с още по-голям брой танкове и няколко реда пехота. Артилерията директно бие по тях и много от танковете са изкарани извън строя. След една отбита атака на немците следва друга. Аз стрелям с ръчна картечница, а дулото й е нажежено до червено от непрекъснатата стрелба. Каската ми пази главата, а няколко шрапнела я уцелват. Помощникът ми Вася седи в дъното на окопа, зарежда диска и ми го подава. От взривовете и стрелбата не чуваме и си общуваме с жестове. Боят продължава през целия ден, привечер затихва. Газовете разяждат очите и е невъзможно да дишаме заради миризмата от разлагащите се трупове. Отбиваме и последната атака. Загубили сме представа за времето. Горещото слънце залязва зад хоризонта и всички си отдъхваме с облекчение. Последният снаряд се взриви на ръба на окопа и взривната вълна ме запрати на дъното. Ставам на крака и се опитвам да дишам, но не мога, защото гърдите ми са смазани. Поемам въздух, като риба на сухо. Вася ми подава манерката с водата и аз отпивам малко, изливам в дланта си и изплаквам лицето си. Олеква ми. Но Вася ме гледа и се смее неудържимо, а аз нищо не чувам,а само по изражението на лицето му разбирам, че ми се смее. Намерих едно парче от огледало и се оглеждам. И на мен ми става смешно,като виждам стичащите се по лицето ми вади от кал…

Атаката на река Припят

В началото на септември 1944 г. нашите войски приближиха Чернобил. Градът беше завзет от немците и ние се окопахме на източния бряг на река Припят. От наша страна брегът беше песъчлив, а от немската – стръмен. Мразовито, вятърът студен северен, по небето се носят тежки разпокъсани облаци. Луната ни облива със студена ярка светлина. В тъмнината на противоположния бряг се виждат единствено очертанията на сгради. След ден-два реката ще замръзне. През нощта на девети срещу десети ноември нашата рота получи заповед да форсираме река Припят. Без да се замисля, скочих в ледената вода, а на мен шинел, ватени панталони, тежки ботинки, пуловер, в джобовете патрони, на колана две гранати, а така също и ръчната картечница, тежаща около16 килограма. Усетих че потъвам и водата ме покрива над главата. Поех дълбоко въздух и се отблъснах от дъното, добирайки се до отсрещния бряг. Сграбчих клоните на някакъв храст и с труд се измъкнах на брега. А той стръмен и висок около 3 метра. В началото ледената вода ми се стори вряла, след това почувствах, че замръзвам до кости. Към брега се приближи танк, който започна да стреля с картечница по преплувалите реката наши войници и много от тях загинаха. Привършвайки бойните си запаси, танкът се обърна и си отиде. С голям труд се добрах до брега и получавайки заповед от командира, тръгнах в атака. От мен се лееха потоци вода. Искам да тичам, но силите не ми стигат да нося такава тежест. В боя се включи и нашата артилерия и катюшите отправиха залп по отстъпващите немци. Започнах да измръзвам чувствително, а зъбите ми тракат от кучешкия студ. Свалих шинела, пуловера, гимнастьорката и ги изстисках от водата, приближих се до една горяща къща. Откъм огъня започна да се вдига пара от мен, а от обратната страна да се покривам със скреж. Легнах да спя направо на голата земя и мокър до кости дълго време не можех да си затворя очите. Умората обаче си каза думата. На сутринта, едва разсъмнало, тръгнахме в настъпление…

Последният щурм

От 15 април, прекосявайки Германия, завзехме немско село. В двора на една от къщите на пейка седеше момиче, едно такова дребничко, чернооко и на възраст около19 години, в униформа на старши сержант от медицинските служби. Пред нея на масата голям стъклен буркан с череши. Покани ме: „Другарю лейтенант, почерпете се.“ Запознахме се, казваше се Фатима и беше узбечка. Седнах до масичката, хапваме череши, говорим и се смеем. Гледам я и се любувам на това живо произведение на изкуството. В този момент немската артилерия започна да стреля. Фатима изтича на улицата и ми извика: „Саша, скоро ще се видим!“ В отговор нашите оръдия дадоха залп по немската батарея. Като утихна обстрелът, край мен войници носеха тялото на убито момиче. Шрапнел беше отнесъл главата му. Беше Фатима. Стоях като прикован, а от очите ми течаха сълзи. Бях се нагледал по време на войната на убити, ранени и обезобразени хора, но тук не можах да се овладея. Свалих пилотката си и дълго стоях и гледах как войниците отнасят към вечния й покой нашата бойна другарка.  Родината на Фатима – прекрасният Узбекистан, се намираше на хиляди километра от Германия, но Фатима, като хиляди узбеки, таджики, киргизи, грузинци и други народности знаеха: „Нашата родина е Съветският съюз. И тази родина трябва да я защитаваме от жестокия враг!“

Главната черта на руския войник е човечността

В боевете за град Тройенбритцен почти целият наш батальон беше унищожен. Въпреки ожесточената съпротива на немците, беше ясно, че приближава краят на войната. Приближихме до старинен замък. Всички с тревога очаквахме картечни и автоматни откоси. Крадешком се качихме на втория етаж. Стените на дългия коридор и вратите бяха боядисани в бяло, от което ни стана ясно, че в замъка се намира немска военна болница. До всяка от стаите стоят медицински сестри и с протегнати ръце затварят вратите им. По решителното изражение на лицата им се четеше: „По-добре да загина, но да не дам руснаците да стрелят по ранените.“ Влязохме в първата стая, в нея около десет легла, а на всяко от тях лежи ранен немски войник. Някои от тях покриха главите си с одеяло, другите в ужас гледаха към нас. Двама дори се скриха под креватите. В малка болнична стая лежеше ранен капитан, а на стола висеше есесовски мундир, целият във фашистки отличия. Лекарят напомни за международната конвенция за защита на ранените, а аз му отвърнах, че ние не сме фашисти и нямаме намерението да разстрелваме никого. Те така и така ще отговарят за своите злодеяния, ще ги съди международен съд. На изхода на болницата лекарят ме задържа и ми подаде ръка за сбогом, казвайки: „Руснаците са хора с прекрасни души, благодаря ви!“ Аз не поех ръката му, само помолих за извинение за изкаляния под. Козирувах и излязох навън.  

На сутринта поехме на път, но мисълта за посещението в болницата не ме напускаше. Непипнахме ранените немски войници, у нас още от детството беше заложено хуманното отношение към беззащитните хора. На руските хора не е присъща жестокостта. А фашистите, виждайки много добре червените кръстове по покривите на вагоните, безпощадно бомбардираха нашите санитарни влакове, болници и затова получаваха бойни награди.

През май 1946 г. ни демобилизираха. На всички офицери раздадоха по един костюм подарък от Чърчил и по 3 хиляди рубли.

Започваше мирния живот…

Снимки личен архив

Сподели в
 

На 21 юли се навършиха 122 г. от рождението на големия американски писател, шлифовал словото си като дългогодишен военен репортер, Ърнест Хемингуей. По този повод webcafe.bg припомня пъстра броеница от негови сентенции.

22.07.2021/11:25

Отдавна в списъка на добрите ми намерения беше включено интервю с известния и обичан от много българи писател и поет Лозан Такев. Е, вече намерението е факт и вие четете какво е отговорил членът на УС на СБЖ на моите питанки за сайта на Съюза.

19.07.2021/11:41

Луиза Тахмисян разказва за големия журналист, оглавявал варненския в. „Народно дело”

19.07.2021/09:16

Да си призная рядко гледам прогнозата за времето по телевизиите, но пък се е случвало някои от момичетата или момчетата на времето да ми спрат погледа и вниманието. Такъв беше ЕмилЧолаков, Симеон Матеев от България он Ер,Станислава Цалова… Но една вечер преди няколко години на 3 март в новините по БНТ съобщиха,че колежката им Ева Кикерезова, която казва времето, се снимала с президента Радев. Е, това ме впечатли и реших да видя кое е това момиче.

16.07.2021/10:16

С тържествена церемония в редакцията на в. „Московски комсомолец“ беше открита мемориална плоча на легендата в световната журналистика Мелор Стуруа, който двайсет лета беше кореспондент на вестника в САЩ.

13.07.2021/20:31

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 21 юли се навършиха 122 г. от рождението на големия американски писател, шлифовал словото си като дългогодишен военен репортер, Ърнест Хемингуей. По този повод webcafe.bg припомня пъстра броеница от негови сентенции.

22.07.2021 /11:25 | Източник: webcafe.bg

Отдавна в списъка на добрите ми намерения беше включено интервю с известния и обичан от много българи писател и поет Лозан Такев. Е, вече намерението е факт и вие четете какво е отговорил членът на УС на СБЖ на моите питанки за сайта на Съюза.

19.07.2021 /11:41 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Луиза Тахмисян разказва за големия журналист, оглавявал варненския в. „Народно дело”

19.07.2021 /09:16 | Автор: Луиза Тахмисян | Източник: СБЖ

Да си призная рядко гледам прогнозата за времето по телевизиите, но пък се е случвало някои от момичетата или момчетата на времето да ми спрат погледа и вниманието. Такъв беше ЕмилЧолаков, Симеон Матеев от България он Ер,Станислава Цалова… Но една вечер преди няколко години на 3 март в новините по БНТ съобщиха,че колежката им Ева Кикерезова, която казва времето, се снимала с президента Радев. Е, това ме впечатли и реших да видя кое е това момиче.

16.07.2021 /10:16 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Журналистът Иван Бакалов припомня във Фейсбук групата "Мемоари, майтапи и тъга по журналистиката :)" събития отпреди близо четвърт век - купуването на "24 часа" от ВАЦ, първата журналистическа стачка там, връщането на Валери Найденов начело на вестника, конфликтите му с журналистите и прочутата му фраза за "паметника" и "песъчинките на световния журналистически плаж".

15.07.2021 /09:31 | Автор: Иван Бакалов | Източник: Фейсбук

Припомняме разказ от 2018 г. на ветерана журналист Кирил Панайотов пред nabore.bg, как е бил създаден младежкият вестник и как го е ръководил Иван Башев, неговият първи "уредник", както тогава са наричали фактическия главен редактор.

18.04.2021 /11:30 | Автор: Кирил Панайотов | Източник: nabore.bg

 Акценти и позиции

Наградите в новоучредения от Европейския парламент конкурс за изключително журналистическо постижение на името на убитата известна разследваща журналистка от Малта Дафне Каруана Галиция ще се определят от международно жури, съставено от представители на медиите и гражданското общество в 27-те страни от ЕС.

07.07.2021 /12:03

В Деня на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България нека сверим и посоките на българката журналистика по непреходните ориентири на историческите, духовните и моралните ни върхове.

02.06.2021 /10:08

В своя декларация УС на СБЖ остро осъжда действията на властите в Минск, като настоява и за международно разследване на шокиращия инцидент с насилствено приземения в столицата на Беларус пътнически самолет и за изясняване на всички обстоятелства около него от страна на Международната организация за гражданска авиация (ICAO). Необходимо е изграждането на изрична международноправна рамка, която да предотвратява допускането на подобни инциденти занапред.

26.05.2021 /10:47

 Мнения

Това стана по Коледа – преди няколко месеца. И появата на изданието – като факт, бе отбелязано в сайта на СБЖ . Съпроводено от разговор с автора. Струва си обаче да се сподели мнение за книгата, след като бъде прочетена внимателно...

21.06.2021 /14:18 | Автор: Иван Тодоров | Източник: СБЖ

Денят на Европа е от новите ни празници, а всяка следваща година като че ли намалява ентусиазма, с който го приехме.

08.05.2021 /10:05 | Автор: Петя Пейчева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 24 гости

Бързи връзки