Начало
 
 

Да си припомним острото перо на Веселин Йосифов навръх 100-годишнината му

21.06.2020 /08:01 | Автор : Веселин Йосифов Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Веселин Йосифов (1920-1990г.)

В памет на оглавявалия СБЖ от 1976 до 1986 г. Веселин Йосифов предлагаме няколко откъса от неговото творчество, подбрани от дъщеря му Бисера Йосифова. Написаното звучи неувяхващо и днес.

6 юли 1988 година

                                          

ДУХОВНО

 

Ако трябва да бъда съвсем искрен, то съм длъжен да призная, че не ми е съвсем ясно какво означава духовна сфера.  Къде са нейните очертания, нейните мерки, нейната територия в целия обществен живот. И особено в живота на личността, на отделния човек, който живее, труди се, напира в една или друга посока в своите усилия да бъде по-щастлив.

Мога ли да кажа – ето оттук започва моят духовен живот и там някъде свършва?

Трудът на интелигента, на учителя, на съдията, на писателя, на художника, на журналиста,този труд не е само грижа за хляба един. Щеше да бъде много лесно иначе. Щеше да бъде като в приказката за циганина – ори, мели, яж! И интелигентът може да мели и да яде, ала само като оре собствената си бразда.

 

19 октомври 1988 година

                                  

ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

 

Посредственосттта е антипод на непосредствеността, т.е.  на таланта, на способността. Посредствеността е като тревата – тя расте сама, за нея няма поливане, няма отглеждане. По нея само се пасе. Пасат равнодушните, пасат хората със здрави нерви, пасат чиновниците, бюрократите, пасат непукистите, на които им е все едно какво става наоколо.

Посредствеността няма име. Тя е анонимна и се умножава чрез просто делене, но за сметка натова – в огромни количества. Тя винаги е мнозинство и с нейните гласове често се решават съдбоносни въпроси...

Посредствеността свлича всичко в своето блато. Тя налага на всички да квакат в еднакъв регистър и да се сливат в общ хор в името на общото блато. Тя налага своя монопол...

Посредствеността може да накара писател като Димитър Димов да преработи своя роман „Тютюн“ и така да го натъпче с идеология, че да стане не особено увлекателно четиво за днешните поколения. Посредствеността може дълги години да държи белетриста Емилиян Станев в категорията на „особняците“, които не са направили нещо особено за литературата ни. Посредствеността претовари и каруцата на българската наука с толкова много професори, доктори и кандидати, че тя едва изпъпля по малките стръмнини...

 

7 декември 1988 година

 

СМЪРТТА НА ЧИНОВНИКА

 

Някога смъртта на чиновника е ставала по-лесно – едно кихване във врата на началника е причинявало духовни терзания, безсъния и накрая – край! Така е било по времето на Антон Чехов. Но чиновникът се изхитри, никой никога несяда непосредствено зад гърба на началника си и по този начин осуетява всяка възможност за кихане във врата.

Чиновникът отива на работа и тогава, когато няма какво да работи. Такъв е парадоксът на чиновническата работа, че тя може да бъде вършена и когато я няма.

Чиновникът като дума произхожда от понятието чин, т.е. място в йерархията, във вече подредената таблица, стъпало по стъпало в стълбата, която не се мете според закона на Смирненски...

Чиновникът се персонифицира с властта, кичи се с нейните атрибути, блести с отразена ведомствена светлина. Той все още не може да каже „Държавата това съм аз“, но налага позиция: „Аз съм властта“ – районна, градска, финансова или някаква друга. Ето защо чиновникът е склонен винаги да злоупотребява с властта.Той все по-често, без да се усеща, употребява местоимението „аз“ и се слива в своите представи с държавата.

Метаморфозите на българското чиновничество най-добре са отразени в творчеството на Тодор Влайков, Алеко Константинов, Елин Пелин, Георги Стаматов. Непосредствено след Освобождението народът е приемал с радост чиновника, особено униформения чиновник, по чийто мундир и копчета веднага се разпознава новосъздадената и мечтана държава. И само за едно-две десетилетия чиновникът се е озовал в Андрешковото блато, изоставен от патилия селянин.

Нашите баби много са се радвали, когато ги поисквал чиновник. Нека си припомним позабравеният писател Гьончо Белев, който убедително е показал чиновническата мечта на разорения еснаф, който може да стане с прогимназиалното си образование „ помощник писар“ и да чуе възгласа „Ох, на баба чиновничето!“ Бялата яка и белите ръкавели са първите признаци за навлизането в „доброто общество“ в онова тъжно и жестоко време, което Вазов нарича „епоха на хаос и дребнаво боричкане на страсти“...

Смъртта на чиновника не настъпи със социалистическата революция. Всичко бе сменено. Всички бяха сменени. Всички атрибути на властта бяха сменени. Но като вируси останаха бюрата, където се развъди новата бюрокрация. Новото чиновничество  в името на революцията се зае усърдно да присвоява властта. Как стана това чудо, ще научаваме тепърва... Самите бюрократи започнаха да тълкуват термина „административно-бюрократичен подход“. Има опастност делото на борбата срещу бюрокрацията да се превърне в дело на самата бюрокрация...

 

16 март 1988 година

 

НА НАШАТА УЛИЦА

 

На нашата улица има празници, има и делници...

Но на нашата улица има и забранителен знак.  Според него на нашата улица е забранено да паркират обществени е частни моторни средства. И въпросът ми съвсем не се отнася до наличието на два реда коли по двете страни на улицата. Това са коли, временно паркирани, и коли на вечна паркировка, ако така можо да се каже...

Едва днес констатирах глобалното значение на цялата обстановка, която деформира правното ми съзнание на гражданин на народната република: забраните служат единствено за да могат да бъдат нарушавани!..

Пътят ми на гражданин е вече път през джунглата от забрани, указания, заплахи, наказателни постановления и прочее, които съм принуден да разчиствам пред себе си като туземец - с мачете. Заплашват ме телефонните власти, че ако не си платя таксата, ще бъда наказан. Заплашват ме електрофикационните власти (не зная как да ги нарека), че ще ме оставят на тъмно. Заплашват ме градинските власти, че ще ме застрелят заедно с кучето ми, като прекося еди-коя си алея. Заплашват ме финансовите власти, че ще ми наложат глоба с осемдесет на сто лихва, ако не си платя някакъв остатък от данъка за общия доход... Заплашват ме водопроводните власти,че ще ми спрат топлата и студената вода, ако... Заплашват ме всякакви власти, задето съм спрял или пък задето съм тръгнал.

Заплашва ме продавачката, заплашва ме месарят, заплашва ме шофьорът на автобуса, заплашва ме съседът отдолу, заплашва ме съседът отгоре, заплашва ме домсъветът, заплашва ме кварталната организация, заплашва ме отрядникът, заплашва ме този, когото съм критикувал, заплашва ме друг, че не съм критикувал трети, всички ме заплашват, глобяват, мъмрят, санкционират.

Тогава аз, гражданинът от улицата със забранителния знак, пък си казвам, че ще вървя смело през целия този разсад от забранителни знаци. И изведнъж се оказвам свободен човек. Човек със самочувствие, когото така лесно няма да да глобите или мъмрите.  И започвам да паркирам на забранени места, да пътувам без билет, да пререждам опашките, да ругая продавачите, да дискутирам с милиционерите, да тровя живота на съседите отдолу и отгоре, да тероризирам всичко живо на триста метра около себе си...

Надявам се, че ще дойде ден, когато на нашата улица ще се появи табелка с надпис  „Гражданинът има право!“ Тогава ще спазвам всички забранителни знаци...

 

2 август 1989 година

                                                        

НЕ Е ДОБРО

 

Не е добро самочувствието на българина. И то не е от вчера. Не е и от днес. Може би нашият Алеко пръв забеляза тази свитост и плахост, с която неговите съвременници са пристъпвали праговете на света, открива ли са го за себе си, усвоявали са го, но светът малко се е приближавал до нас.

Качеството на самочувствието съвсем пряко зависи от качеството на живота. Какъвто и дилетант да съм в областта на социологията и социалната психология, винаги съм разчитал на националната ни художествена литература като средство за самопознание. Кална, прашна, сиромашка България от края на миналия век и началото на новия, винаги е давала повод на духовните ни първенци за огорчения. Андрешковците не само от класови подбуди са тикали бирниците в блатата. Те са изразявали своя протест срещу новия свят, който така трогателно и наивно приветстваха преди това дядойоцовци в Искърското дефиле.

И можем ли да си представим драмата на Стоян Михайловски, на Елин Пелин, на Антон Страшимиров, на Пею Яворов и на редица водители, които е трябвало в Гренобъл, в Париж, в Нанси, в Лайпциг да сравняват съдбините на народа си с живота на тамошните западни народи. Бележитият учен  и общественик Иван Шишманов добре е разбирал потребностите да изучаваме опита на напредналите народи и необходимостта да успоредяваме крачките си в общия марш на европейската цивилизация.

Бедното момче на Черното Тоти от Чирпан не по-малко болезнено от събрата си Пенчо Славейков е преживяло изостаналостта на тогавашното българско общество в полите на Витоша. Само изумителният природен талант и невероятната воля е превърнала телеграфиста от десета степен Пею Крачолов в европейския поет Пею Яворов.

Прочетете предговора на Яворов към неговия „Гоце Делчев“! Прочетете го и ще разберете защо десетилетия наред този предговор не бе печатан. Като че ли някой ни е дал право да цензурираме нашите класици! Драмата на Яворов съвсем не е само лична драма. Той е разпънат на кръст върху картата на България, душата му е окървавена от страданията на чувствителното му сърце, както и от трагизма на новата история на Родината. „Обичам те, Родино, но ме трови по тебе често ядна скръб!“

...И никак не е случаен рефренът в поемата на Гео Милев за Яворов – там хорът на прадедите повтаря непрестанно пред паметта на поета „Сине наш, прости ни!“

Кой стовари такъв непосилен товар върху духовните плещи на народа ни? Кой начерта този черен жертвен кръст над Родината ни? Кой свря в малко дървено ковчеже костите на най-големия ни лирик Димчо Дебелянов... Кой прати в Лаго ди Комо неукротимия Пенчо Славейков? Кой всади Коховия бацил в крехките гърди на Христо Смирненски? Кой удуши с гарота Гео Милев – този кратер на огнено вдъхновение и висока духовна култура? Кой разстреля Никола Вапцаров? Не е ли всичко това израз на националната недооценка на талантите, неверието в собствената сила за творчество, просташкото пренебрежение към родното?...

 

 

Сподели в
 

Във време на пандемия и летни жеги се оказа, че може и да се случи нещо интересно. И това нещо е свързано с нашата известна колежка Ани Заркова, която предизвикателно насред извънредната ситуация ни зарадва с нова книга с интригуващото заглавие „Главните прокурори“, в която иде реч за жреците на Темида от Татарчев до Гешев.

03.07.2020/16:47

Изложба на Ромео Стилянов откри летният гастрол на изкуствата в Междунородния дом на журналистите, в чийто парк на 10 юли ще бъде и първата прожекция в започващото да функционира тук безплатно лятно кино.

02.07.2020/18:44

Поклон пред напусналия ни писател, страстен летописец, издател, журналист, литературен критик и културен деец, член на СБЖ и СБП, носител на „Златно перо” на СБЖ

02.07.2020/16:24

Известният журналист и дипломат издаде книга, събрала удивителни истории от пътуванията му като вестникарски кореспондент или пратеник на Червения кръст из най-различни точки на планетата - при това разказани в неговия магнетичен стил и видяни с погледа му отвъд видимото.

30.06.2020/14:09

Двайсет и четвъртият ден на юни е белязан още преди 75 лета с победен знак. И сега благодарение на драконовите мерки заради К-19 (звучи като име на подводница) парадът на победата, който винаги е на 9 май в Москва, се състоя на 24 юни. На тази дата през 1945 г. сърцето на Русия – Червения площад, стана място, на което хората приветстваха победителите, преминаващи в парадния строй на победата. Ние също трябва да сме горди, защото единственият чужденец участник в онзи парад е бил храбрият български пълководец ген. Владимир Стойчев. И никога не бива да забравяме този факт.

25.06.2020/15:57

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020 /17:45 | Източник: СБЖ

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020 /16:58 | Автор: “Ди Велт” | Източник: "Гласове"

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020 /08:00 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020 /19:22 | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

"Кому какво можем да кажем по случай кризата и инфлуенцата"- така са озаглавени шеговити съвети, публикувани в хасковския в. "Утринна поща" през 1931 г.

01.07.2020 /13:47 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

През 2020 г. с разнообразни инициативи в градове като Добрич, Силистра, Тутракан, Балчик и др. ще бъде отбелязана 80-ата година от възвръщането на Южна Добруджа към майката родина България през 1940 г. след Крайовския мирен договор от 7 септември с.г.

25.06.2020 /19:01 | Автор: Йордан Георгиев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Снeжана Тодорова, председател на УС на СБЖ: „Много е трудно на фона на всеобщата подмяна, в която сме принудени да съществуваме в България, да се води обсъждане, разумен разговор, камо ли пък спор за достоверността в интерпретацията на реалността и фактите, които ни се поднасят на различни нива и от различни теоретично предназначени за информиране или дори за разследване субекти и институции.”

03.07.2020 /09:11

15 международни журналистически организации призовават държавите членки на ЕС да предвидят в многогодишната финансова рамка на Съюза средства за защита на свободата на печата, за възстановяване и развитие на медийния сектор, за подпомагане на независимата журналистика и на дейността на журналистическите организации.

10.06.2020 /07:55

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова отправя поздравления към цялата колегия по случай най-светлия празник на Светите Първоучители братята Кирил и Методий, който задължава всички хора на словото да са достойни за мисията да преобразяват, възраждат и възвисяват човешкия дух и обществото.

24.05.2020 /06:15

 Мнения

На 21 юни се навършват 100 години от рождението на големия български публицист Веселин Йосифов, дългогодишен главен редактор на в. „Антени”, председател на СБЖ от 1976 до 1986 г.

19.06.2020 /15:44 | Автор: Георги Чаталбашев | Източник: СБЖ

Словото винаги е свободно, когато го изповядва свободен човек. Несвободният също може, ако иска, да говори свободно, но цената на тази свобода се заплаща скъпо от него с жестоки мъчения, болка, лишения, низвергване, размазване, изгаряне, раздуване, съсипване и още редица специфични за силните на деня, както и за мощните на нощта, термини.

16.06.2020 /18:36 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки