Начало
 
 

Валентин Хаджийски: Като български журналист в Ню Йорк мога да си позволя да пиша, каквото мисля

23.06.2020 /08:00 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Валентин Хаджийски

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

Въпреки впечатляващите ви изяви като журналист в авторитетния сайт „Гласове”, и то от другия край на света, това нали не е оправдание читателите, които ви търсят и уважават, да знаят така малко за вас? Единствената „справка”, която успях да открия, е скъперническа: философ, историк и икономист, д-р по философия. Бивш научен работник в БАН, дипломат в МВнР и ООН, консул. Журналист, учител в българското училище „Гергана” в Ню Йорк, преводач… И все пак – какъв е вашият път от София до Ню Йорк? Какъв се чувствате най-вече?

Благодаря за оценката! Тук ни наричат „българо-американци“, в което има доза истина, но дошлите като мене в зряла възраст (32 години) си оставаме завинаги само българи. Българо-американци определено са децата ни. Живея в Ню Йорк от четвърт век. Дойдох със семейството си на работа в ООН, като български дипломат. След края на срока ми решихме да останем тук заради децата (тогава можеше), и честно, не мисля, че сбъркахме.

Доволен ли сте от житейската си и професионална съдба?  Какво търсите и постигате?

Не се оплаквам. Децата пораснаха, имат щастливи семейства и хубава работа. С жена ми Нели сме колеги и най-близки приятели и съмишленици вече 37 години. Тя ми е съавтор, пръв читател, редактор и съветник. Работим по нещо в американски компании да си плащаме сметките и имаме достатъчно време за любимите си занимания – училището, в което тя е начело, и писането в български медии, в което аз съм водещ. Независим от български властници и олигарси, мога да си позволя да пиша, каквото мисля. Като български журналист в Ню Йорк, при това левичар, съм по-екзотичен за българския читател. Като учител на българските деца тук обаче получавам най-голямата душевна награда.

Как успявате да съчетавате многобройните си интереси, изяви и задължения, и то много активно и компетентно? Кое ги обединява? Кое е вашето кредо?

Интересите ми не са противоречиви – най-вече да следя и коментирам съвременната българска и американска политика и култура, а каквото не успявам да внуша на читателите, опитвам се науча децата в училище. Мисля, че философското образование ми помага да гледам на света рационално, но не безстрастно, да синтезирам различни гледни точки в едно цяло.

Когато човек чете вашите коментари, има усещането че са писани в София, по горещи следи, винаги актуални, аргументирани, интересни. Как следите отблизо това, което става у нас? И какво виждате?

Непрекъснато следя българските медии, особено социалните, общувам с много съмишленици и опоненти. Признавам, че сутрин научавам новините първо от фейсбук – там пишат тези, чието мнение ценя, и когато тук ставаме, те в България вече са напълнили мрежата с интересни неща. Така че не е трудно да си формирам мнение, разбира се, с американска перспектива.

Прави впечатление, че винаги имате своя оценка и мнение при представянето и анализа на събитията. Как се отразяват пристрастията на журналиста при конфликтни ситуации?

Да, интересно ми е да пиша само за неща, за които съм си съставил собствено мнение. Често съм пристрастен. Но мисля, че е позволено. Жанрът на коментарите ми в Америка се нарича op-ed, или по някогашната българска терминология, „публицистика“. Занимаващите се с нея тук се наричат „колумнисти“ или „свободни кореспонденти“ (correspondents at large). Публиката иска да чуе личните им мнения за нещата. Тя знае какво е изкривяването на всеки. Явор Дачков е широко скроен, толерантен човек – не цензурира, не дава „опорки“. С такъв редактор е леко и приятно да се работи.

Кое най-много ви впечатлява в работата на американските медии? Имате ли близки връзки и впечатления от тях? Как отстояват свободата на словото?

Имам впечатления и като „клиент“, а и от кухнята им, от времето, когато работех в нюйоркско издателство. Днес състоянието на корпоративните медии в САЩ е трагично. По-зле, отколкото в България в 1980-те години. Много от тях са и буквално във фалит. Свободата на словото е разрешена само там, дето не се засяга интересът на началството. „Ню Йорк Таймс“ например, и със сериозни финансови трудности, продължава да е много добър вестник, освен когато го превръщат в радиоточка. CNN обаче морално банкрутира и вече не е сред първите десет най-гледани канали. Има независими медии, които са по-малко известни, но донякъде измиват лицето на Америка. „Интерсепт“ например е такава.

Прави огромно впечатление  невероятната ви информираност по всяка тема, колкото и разнородни да са, позоваване на богати и малко известни факти. С анализа им. Дали ще са последните събитията в Щатите, погледнати през историята им, скандалната изложба в РКИЦ и богатата история на българо-руските връзки от миналото до днес, или компетентно боравене с медицински термини, свързани с пандемията. Как го постигате?

От медицина не разбирам и гледам да не пиша за нея, но коментирах някои политически и социални измерения на пандемията в България и САЩ. Историческото образование ми помага да виждам нещата като дълъг исторически процес, не само в моментната им снимка. Днешните расови размирици в САЩ например си имат четиривековна опашка. Българо-руските отношения пък са с над десетвековна история. Тези въпроси са сред най-горещите в българските социални медии, но много хора не ги разбират, защото не познават историята им.

Като пряк свидетел на случващото се в САЩ може ли в протестите да се вижда почерка на цветната пролет?

Ако цветната революция е нещо, което се внася от чужбина, значи не. В Америка конфликтите са си напълно местни, автохтонни. И расовите, и по-дълбоките класови, за които не се говори, но лежат в основата им. Колкото е истина, че Путин направил Тръмп президент, толкова е вярно, че протестите тук се направлявали от соросоидите, Москва, Пекин или от Космоса.

А днес как другото коренно население на Америка – индианците, се вписва в живота на САЩ? Възможна ли е расова хармония в страната? И в контекста на бунтовете какво е вашето обяснение на това,че се посяга на паметници в Америка?

Индианците са превърнати от една страна във фетиш на съвременната екологическа, ню ейдж и подобна мода, а от друга са маргинализирани, рядко се чуват. Поне при нас на Изток. В САЩ обаче имаме и милиони индианци имигранти от Латинска Америка, които по-безпроблемно се вписват в обстановката. Расова хармония между бели и черни – това мисля, че имате предвид – има например в университетите, дето най-често можете да срещнете смесени семейства, на работното място – изобщо в ясно структурирана среда, дето различната култура не е от такова значение. Младите много добре се разбират и често имат една и съща „контракултура“. Образованието и общият социален прогрес са средството хармонията да се разширява постепенно и към другите области на живота. Икономическото неравенство, невежеството, езикът на омразата връщат историята назад. Елитите обичат да разделят масите и да ги насъскват едни срещу други по цвят, пол и други подобни политически несъществени, но лесно разбираеми за ограничения ум признаци, за да ги владеят. Омразата по такъв доста фалшив признак е оръжие на елитите за масово баламосване и държане на масите в покорство. Събарянето и цапането на паметници, особено в гробищата, е вандализъм – като талибаните, които взривиха древните каменни Буди. Тези хунвейбински страсти се раздухват изкуствено за предизборно радикализиране на обстановката. Какво ще стане, ако профанират паметниците на Вашингтон и Линкълн на националния мол в столицата? Ще е някаква съвсем друга Америка. Също като нашите сини талибани, дето срутиха Мавзолея, все махат т.нар. МОЧА, цапат и Вапцаров, и дори Ботев – вижте например документалния филм „Пет разказа за един разстрел“ и статията за Ботев в българската Уикипедия. 

Обикновено кореспондентът в чужбина  се стреми да се „топне” в самото събитие, а вие отидохте в другия край на света и от „втората си родина” по-добре да следите какво става у нас? Това кауза ли е или ви гони носталгията?

Кауза е. България е винаги с мене. Американският опит само ми дава оптика да я виждам по начин, гъделичкащ любознателността на българския, особено по-младия, читател. Лоялността ми към тази България от детството и младостта ми пък се харесва на по-зрелите, да не казвам „възрастните“, читатели. Всеки ден получавам трогателни отзиви от тях. Радвам се, че и баща ми, с когото почти винаги сме били на различни мнения, в последните си години намери радост в писанията ми и в редките ми тв появи. Траекториите ни най-сетне се сближиха.

При всяка възможност сравнявате положението и проблемите в Щатите и други страни с това, което става у нас. Как изглежда от Ню Йорк днес страната ни и нашето управление, което непрекъснато изтъква близките си, най-приятелски връзки с американските власти? От там - как стои България в света? Какво място й  отделят в медиите? Може ли да отговорите на стария въпрос на Тодор Колев – „Кога ще ги стигнем?”

Образованите американци смятат България просто за още една европейска страна, не особено различна от коя да е друга, и като туристи много я харесват. Имахме десетки американски гости на сватбата на сина ни във Варна преди две години, а и при други случаи съм чувал впечатленията на приятелите на децата ни. Необразованите американци въобще знаят много малко, питали са ме и дали България не е в Южна Америка. Днешното ни управление, имам предвид кабинета Борисов 3, не е повод за гордост нито тук, нито там. За съжаление, макар и горд член на ЕС, България днес в много отношения стои по-зле в света отколкото преди 45 години. Това ясно личи например от статистиката за БВП на човек от населението спрямо средния световен, от индекса на неравенството, от равнището на грамотността и т.н. и т.н... а не само от олимпийските медали. 

Как общувате с българите в САЩ. За нас е интересно да знаем как живеят те – но не олигарсите,  нашенските медии не пропускат и най-дребната случка с тях, а  за общността, проблемите, връзките с родината?

Общувам най-често с българи от училищната ни общност, имаме 40 неделни училища в САЩ, с много от които имаме тесни връзки, както и с колеги от Париж, Лондон, Виена и много други места. Това е най-чистият, ведър формат за българщината в чужбина. В него българите сме дейни, организирани, щедри, духовни, искрено загрижени за децата. Не е преувеличение. Но дайте малко политиката да се намеси, или правото, или дори бизнес интереси... и често става съвсем друго. За да научите как живеят българите в чужбина в най-добрата им светлина – следете училищата.

Какво място заема в живота и грижите ви българското училище „Гергана”? Споделяте, че онлайн концертът за 24 май минал чудесно и „никакви морове и карантини не могат да спрат българите да образоват децата си – от 12 века насам”. С какво самочувствие растат в страната на неограничените възможности?

Училището, казано накратко, неусетно се превърна в делото на живота ни. Наистина, българите сме сила в учебното дело – така е било от девети век насам! В политиката не ни бива особено, но тук взимаме реванш. Децата са чудни, повечето родени тук, стремим се да ги направим истински двуезични българо-американски професионалисти на утрешния ден. Сред родителите постоянно срещаме чудесни хора. Майчинството, училищните грижи разкриват най-привлекателните черти у жената. Около детския ни музикален театър, с който неотдавна гастролирахме в София и Виена, се образува колектив-мечта от посветени учители и родители, за какъвто, честно, от дете съм копнял!

Бихте ли споделили как минава вашето ежедневие, вашият ден? На семейството ви?

С Нели сме почти постоянно заедно, макар повечето време – всеки на своя компютър. Работата около училището е най-приоритетна, там е най-вече и приятелският ни кръг. Връзките ни с децата са всекидневие, сплотено семейство – малките, които всъщност са на 33 и 28 години вече, още се радват да идват на ваканция с нас! С половинките си – и дори без. Ходя на „основната“ си американска работа. Чета доста книги и преса онлайн или на Киндъл, пиша по нещо всеки ден. Обичам музиката. Телевизията почти не ми е позната, освен кратки подбрани видеоматериали във фейсбук или ютюб. А колко часа на ден съм на фейсбук – не е за вярване!

Защо ви наричат ”Чичо Фичо”?

Това е никът ми от форума на в. „Монитор“, от миналия век, с който бях и на форума на „Сега“ цели 13 години. Много хора ме знаят оттогава и ме „фичосват“ под статиите ми в „Гласове“. Седем години съм със забранен достъп до „Сега“. Всяко зло за добро, така станах коментатор за „Гласове“. Форумецът еволюира в журналист. Самият ник не е нищо сериозно, взет е от познат от казармата, школник Фичев, за когото се бях сетил. Дебютирах на форумите на 38 години и мислех, че ще съм чичо за повечето форумци, но се оказа обратното!

Какво мислите – остарели ли са книгите „Егон Ервин Киш има честта да ви представи раят Америка”, „Едноетажна Америка” на Илф и Петров,  „Разединените щати” на стария Познер… Не ви ли блазни да напишете нещо като „Аз живях в рая Америка”? Имате огромни впечатления и талант.

Благодаря, изчервихте ме! Тези писатели-журналисти, особено първите трима - много даровити, са идвали в Америка за по няколко месеца максимум. Както и нашият Алеко. Те пишат пътеписи за чужбина. Които не са остарели. Аз обаче живея тук вече четвърт век, това ми е втора родина. То не значи, че вече съм я изучил. Мисля, че коментарите в „Гласове“ засега са най-подходящата форма за споделяне на впечатления и размисли за нея.

 

Снимки Личен архив

Сподели в
 

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020/17:45

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020/16:58

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020/08:00

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020/19:22

На 22 юни преди 79 години започва най-кървавата война на ХХ век- Великата отечествена, която за тогавашния Съветски съюз е на живот и смърт. Редом до воините са и журналистите, или както е модерно днес да казваме – на първа линия. И понякога те освен своите преки задължения, се сражават, но не с перо и камера, а с оръжие, и много от тях загиват, изпълнявайки своя дълг.

20.06.2020/10:35

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

У нас вече започнаха честванията на юбилея на безсмъртния патриарх на българската литература и българския дух Иван Вазов. Той е роден на 27 юни по стар стил или 9 юли по нов стил през 1850 г. Периодът между тези две дати е изпълнен със събития, посветени на творчеството и заветите му. Нека си припомним, че освен велик поет и писател, Вазов е бил и ярък публицист. Предлагаме тук три негови статии, които и днес вълнуват.

29.06.2020 /17:45 | Източник: СБЖ

Адам Рапопорт беше главен редактор на американското списание Bon Appétit. После се появи една стара снимка, придружена от обвинения за дискриминация в редакцията. Това издание обаче не е единственото, което се освободи от шефа си от старата гвардия. Германският в. “Ди Велт” представя седем случая.

27.06.2020 /16:58 | Автор: “Ди Велт” | Източник: "Гласове"

Ако трябва с няколко думи да се каже кой е Валентин Хаджийски, то те са: дълбоко аналитичен и точен коментатор. Неговите актуални анализи и коментари по болните теми у нас и по света впечатляват силно читателите на „Гласове“ и други български медии. Валентин Хаджийски се съгласи да бъде гост на сайта на СБЖ и нашият виртуален разговор е по болезнени и важни теми, отнасящи се за събития у нас и в САЩ, където той и семейството му вече четвърт век живеят в Голямата ябълка.

23.06.2020 /08:00 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

В. „Известия” публикува подборка от малко известни снимки от 22 юни 1941 г. – деня, в който нацистка Германия напада Съветския съюз. Фотообективът е хванал различни ракурси от граничното време между мира и войната.

22.06.2020 /19:22 | Източник: baricada.org

 Спомени и архиви

"Кому какво можем да кажем по случай кризата и инфлуенцата"- така са озаглавени шеговити съвети, публикувани в хасковския в. "Утринна поща" през 1931 г.

01.07.2020 /13:47 | Автор: Златка Михайлова | Източник: СБЖ

През 2020 г. с разнообразни инициативи в градове като Добрич, Силистра, Тутракан, Балчик и др. ще бъде отбелязана 80-ата година от възвръщането на Южна Добруджа към майката родина България през 1940 г. след Крайовския мирен договор от 7 септември с.г.

25.06.2020 /19:01 | Автор: Йордан Георгиев | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Снeжана Тодорова, председател на УС на СБЖ: „Много е трудно на фона на всеобщата подмяна, в която сме принудени да съществуваме в България, да се води обсъждане, разумен разговор, камо ли пък спор за достоверността в интерпретацията на реалността и фактите, които ни се поднасят на различни нива и от различни теоретично предназначени за информиране или дори за разследване субекти и институции.”

03.07.2020 /09:11

15 международни журналистически организации призовават държавите членки на ЕС да предвидят в многогодишната финансова рамка на Съюза средства за защита на свободата на печата, за възстановяване и развитие на медийния сектор, за подпомагане на независимата журналистика и на дейността на журналистическите организации.

10.06.2020 /07:55

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова отправя поздравления към цялата колегия по случай най-светлия празник на Светите Първоучители братята Кирил и Методий, който задължава всички хора на словото да са достойни за мисията да преобразяват, възраждат и възвисяват човешкия дух и обществото.

24.05.2020 /06:15

 Мнения

На 21 юни се навършват 100 години от рождението на големия български публицист Веселин Йосифов, дългогодишен главен редактор на в. „Антени”, председател на СБЖ от 1976 до 1986 г.

19.06.2020 /15:44 | Автор: Георги Чаталбашев | Източник: СБЖ

Словото винаги е свободно, когато го изповядва свободен човек. Несвободният също може, ако иска, да говори свободно, но цената на тази свобода се заплаща скъпо от него с жестоки мъчения, болка, лишения, низвергване, размазване, изгаряне, раздуване, съсипване и още редица специфични за силните на деня, както и за мощните на нощта, термини.

16.06.2020 /18:36 | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 11 гости

Бързи връзки