Начало
 
 

Светлият анти-Covid триптих-2020 на Катя Владимирова

06.11.2020 /18:59 | Автор : Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Кориците на три от книгите на Катя Владимирова

Написаната през пролетната пандемична самоизолация „Игри за сам човек”, новото издание на „Никое небе не е последно”, поетичната „Докосване” - това е тройният дар за читателите през тази разтърсващата 2020-та от авторката, трупала журналистически опит в „Народна младеж”, „Свободен народ”, „Самурай”

Известната рецепта за житейските лимони и лимонадата важи и във времена на коронавирус. Докато някои шумно страдаха от наложената заради пандемията пролетна самоизолация, други се възползваха от внезапната поява на иначе все недостигащо време и написаха книги.

От вторите е и Катя Владимирова, някогашната ми вихрена колежка от в. „Народна младеж”, станала по-късно главен редактор на социалдемократическия в. „Свободен народ” и на изненадващия в. „Самурай” - за източни бойни изкуства...

През септември т. г. излезе от печат новата ѝ книга - „Игри за сам човек”, с уточняващото подзаглавие „Приказки за пораснали деца по време на Covid-19”. Да, именно - написана е по време на досадната самоизолация заради проклетия вирус.

Историите в книгата са слънчеви и звънки като самата Катя, както я помня от толкова много години. Има и философски въпроси, има и доза мистика, има и артистично непокорство към скуката на правилата. Всичко това - с неподправения, тръпчив и примамлив вкус на живия живот. Онзи, който само неумиращият журналистически рефлекс на автор, кален в професията ни, е способен да улови и предаде така истински.

Самата Катя също е навсякъде из тези страници. Все ми се мяркаше, докато ги отгръщах. Сякаш пак излита от дългия мраморен коридор на „Народна младеж” за поредния репортаж - забързана, с леки сандали, бяло лятно яке, голяма чанта през рамо, бронзов загар, буйни светли къдрици, ярко-сини очи, винаги широко отворени и за невидимото...

Онзи неин младежки устрем е успял да прелети през остриетата на годините все такъв заразяващ и увличащ. А неизбежно отнесените драскотини и рани запращат сега читателя към открития и просветления, избиващи между измамно леко нанизаните редове.

От корицата на „Игри за сам човек” гледа синьо око, обкръжено от назъбените краища на счупено огледало. Още един порязващ пробив към свободата? Рисковано надникване към другия възможен свят? Оглеждане навътре?...

Всеки ще открие нещо само свое в тази книга, защото е изтъкана от най-универсалното чувство - любовта към живота, винаги давала на човека силата да надвива вируси и злини всякакви...

Катя Владимирова обаче не спира дотук. В тази разтърсваща 2020-та година тя е избрала да зарежда вселенските батерии с увеличена доза жизнелюбие - и идва при нас с още една своя книга, с новото издание на „Никое небе не е последно”, дебютния ѝ сборник с разкази и новели от 1985-та. И тези сюжети се „изпиват” на един дъх, разливайки из сетивата ни енергии и предизвикателства за преброждане на тъмни времена като сегашното...

Третият тазгодишен подарък на Катя за читателите е поетичната ѝ книга „Докосване” - и така се оформя нейният светъл анти-Covid триптих, нейният алтернативен отговор на бруталната пандемия, през която все пак трябва да преминем, съхранени като хора. Словото на Катя е един много умел Вергилий в тази сложна мисия...

Признавам, не съм чела още „Докосване”. Затова пък открих удивителни предчувствия за днешните световни неволи в излязлата още през 2017 г. книга на Катя „Пясък в шепата ми” с хайку и други кратки форми. Като това например:

 

Милиарди планети,

звезди

и само една, заразена

с вируса на човека.

По невнимание.

 

Недейте „по невнимание” да пропускате книгите на Катя Владимирова. В тях има толкова пластове и измерения, колкото всеки отгърнал ги е готов да открие.

А вместо финал - ето един разказ от „Игри за сам човек”. Както самата Катя обяснява във встъпланието си, той е провокиран от веселата песен на съседите македонци „Корона, чао!”

„Те, македонците са весел народ, който ние обичаме, а те нас - не! И това е много от отдавна, и всички знаем защо...” - коментира Катя във Фейсбук, където също е публикувала този свой разказ още преди половин година. А ето, че днес сме в нова серия на безкрайната драма между София и Скопие...

Видяна през засмените сини очи на Катя обаче, тя може да придобива и ето такива игриви отблясъци...

 

Катя Владимирова

 

ПОЛИГЛОТИ

 

Баща ми обичаше югославяните, както се наричаха тогава съседите ни, не само заради песните им и вкусните им емоции на маса. Обичта на баща ми към тях си имаше предистория.

Когато служил войник, частта му била изпратена в Беломорието, в Кавала.Там, на брега на морето: „синьо, синьо, та синьо” (когато нещо е толкова несравнимо, е сравнино само със себе си - има и такива хора!), се влюбил в една нежна сръбкиня. И когато го карах да ми разкрива любовите от младите си години, той ми разказваше за нея по следния начин:

- Тя ми говореше на един такъв мек, вкусен, а бе - сладък език : „льюбав”, „волим те” - как да не се влюбиш в нея, в езика й, де - оправдаваше се баща ми, сякаш любовите преди брака можеха да бъдат също изневяра на майка ми, а той не искаше да ни оскърби по никакъв начин.

- Освен ,че беше красива и много пееше. Не говори , а пее...Ти я питаш

нещо, тя ти отвръща с песен - кръшна ,звънка и ти неусетно запяваш заедно с нея . И после - хайде в облаците! А тя все вика: Йо, йо,Дóбре ! (баща ми се казваше Добрин, но това Дóбре, той го приемаше като оценка за летенето им в облаците).

- Какви облаци? - питах нарочно аз.

- Всякакви облаци имаше тогава там - облаци от пясък, от сено, от пух и въздишки, от трева и думи - всичко ставаше на облаци когато бях с нея...

Въобще, баща ми обичаше и облаците, освен езиците и може би затова, когато чуеше „Я кажи ми, облаче ле бяло” в едни по-напреднали години, насълзяваше се, че и плачеше дори. Но не само за песента...

Разбира се, войнишките любови на баща ми не свършваха със сърбкинята, която беше от преди войната. В края на втората световна, той участвал, вече като мобилизиран в Първа българска армия, като радио свръзочник лично на генерал Стойчев (Ах, какъв генерал беше: напет, на бял кон, всички - пешаци, той - на кон .Като кадем му беше конят! Куршумите се разбягваха около него, като вода около носа на кораб. А аз тичам след него, с радиостанцията и така и мене ме пази този кон...Така че след жените, обичам конете, е и кучетата, разбира се, а тебе - най-много!)

И тогава минават през Унгария. Но истинският, войнишки живот на баща ми е друга история. Сега разказвам за войнишките любови, защото войните и страха от смъртта, са най-големият афродизак за мъжете. А и за жените.

Този път, унгарките бяха взели акъла на баща ми с техния загадъчен, шепнеш език: „серетем” и „егеш шегедре” и с още по-загадъчния начин да обичат особено стройните и красиви български войници, на които раздаваха скришом „чоколом” (целувки).

Ама да не си помислите, че от някакви други подбуди баща ми си падаше по чужденките - той просто беше подсъзнателен полиглот: егеш шегедре, което означава буквално ,до дъно!”, той разбираше не като наздраве, а като таен знак на унгарката, че го харесва как говори унгарски. И тя веднага започвала да му преподава как се казват частите на тялото: ръка, сърце... И взимала ръцете му, които той и без това не знаел какво да ги прави от толкова много красота и нови думи и ги слагала право на сърцето си, скрито под разцъфтялата й... рокля.

Баща ми беше евфемист, без да го знае, но не искаше да изпада в буквализъм пред мен, филоложката. Серетем ,чоколом - повтаряла унгарката и той повтарял с нея, докато научил и този също сладък език...

Но да се върнем на братята македонци. Вече женен и с две деца, баща ми отива на един мач в Скопие на неговия любим отбор, който трябвало да играе с „Цървена звезда”. И там се запознава с един македонец Никола Манев, който се оказа, че си е от български произход и поради това го били привиквали доста често в тяхната полиция, карали го да си сложи едно „-ски” след фамилното име, за да е по-сръбско, но той не само че отказвал категорично, но и напук често пътувал до София . Коле-то, както му казваше баща ми, беше и голям комбинатор за печелене на пари. Даже и така се запознават, като продава на баща ми билет за мача, защото предвидливо е бил купил преди повече от месец достатъчно билети за такива, които идват в последния момент. Е, на малко по-висока цена, но това нямаше никакво значение за баща ми и за Коле-то, които впоследствие станаха големи приятели.

И Коле-то започна да идва по няколко пъти в годината у нас на гости сам или с фамилията си - жена и син, които с времето ни станаха почти роднини. Коле-то, който иначе работеше като чиновник в някакво министерство, винаги носеше за продажба разни дефицитни в онова време за София стоки, като хубави обувки, дрехи, козметика. Продаваше ги и с печалбата отиваше по разни български санаториуми да се весели, когато беше сам (сигурно, защото и той беше напълно осъзнат полиглот и искаше и на него да му говорят на сладък български език). И самотните хубавици от санаториумите, известни с възбуждащите си минерални води, го учили, учили, но той все ненаучен идваше пак и пак в България.

Колето беше българофил (и българкофил) и това не се харесваше в Македония по онова време. Сърбите водеха яростна антибългарска пропаганда, но хора като Коле-то знаеха истината за историята ни и с македонски инат отстояваше българския си произход... Но това антибългарско настроение заварих и аз, когато отидох на гости на приятелите ни в Скопие.

Бях завършила гимназия с изучаване на френски език (това има значение по-нататък за разказа) и ето ме в Скопие, за който град бях чувала само разкази от баща ми. Синът на Коле-то, Мите-то, се беше върнал скоро от Англия - тогава югославяните имаха свободен режим за пътуване на запад и гледаха на българите високомерно от висотата на привилегиите си , но не и тези наши приятели. В Англия беше изучавал езика - и той имаше наследствена обремененост по отношение на езиците. И преди моето идване беше изпратил една англичанка, която им била дълго време на гости.

Мите-то беше художник и имаше много приятели, с които искаше да ме запознае - ние с него се чувствахме като братовчеди от годините гостуване в София. Имаше си и приятелка Гордана, за която в последствие се ожени , но тогава все още бяха гаджета. И именно с тях двамата измислихме да се представя в началото за французойка пред неговите приятели, които недолюбваха българите.

Френският език не ми беше проблем и скоро неговите приятели бая хлътнаха по мене (а това беше и част от плана ни). Надпреварваха се да ми показват забележителностите около Скопие със скъпите си западни коли - всички те бяха деца на замогнали се родители - кой от гурбет по Европа, кой от личен бизнес в либералната към частната практика по това време Югославия.

Като използвах тяхното предразположение към мене, във всички тези наши срещи по скъпи ресторанти, барове и луксозни магазини, каквито имаше тогава в Скопие, аз им разказвах как се връщам от една екскурзия в България и на френски им говорех суперлативи за тази страна... Те ме гледаха недоверчиво и даже малко разочаровани се опитваха да прехвърлят разговора на друга тема, но преди това добре се заканваха на българите, като псуваха на македонски, като мислеха,че не ги разбирам.

Така дни наред аз им печелех доверието с различни разкази за Франция, но винаги успявах да вмъкна и нещо за България, по един или друг повод, въпреки че те всеки път си псуваха. (Най-голямата енциклопедия в света по ругатни и псувни е написана и издадена на сърбо-хървстски, как да не псуват?).

Затова им казвах , че когато съм чела във френски източници историята на Македония преди да дойда в Скопие на гости, съм разбрала, че те винаги са били част от българската държава, както сега са част от Югославия... Леле, леле какво следваше!... Но това беше само мимоходом вмъквано в различни наши разговори за модните рок-групи от Франция, Англия и света, от които всички млади хора се интересувахме по онова време. И между песните от „Бийтълс”, „Ролинг Стоунс”, Адриано Челентано, Жо Дасен, които харесвахме тогава, те се влюбваха в мене, но аз играех по плана ни. До деня на моето заминаване ние не стигнахме дори до... чоколом.

Но планът който бяхме замислили с Мите-то и неговата приятелка успя да се реализира: влюбване на всички негови приятели в мене! Това, разбира се, ми харесваше и ме вдъхновяваше за финалната вечер. А тя съвпадна с рождения ден на Мите-то. Цяла вечер пак говорихме за какво ли не по света. Неговите приятели тайно с очи и с ръце ми показваха, че вече сме много близо до излитането, но аз ги охлаждах, после пак разгорещавах и не спирах един по един да ги окуражавам, докато виното и песните ни вдигнаха високо, високо...

Тогава, с Гордана донесохме тортата, загасихме лампите, за да светнат свещите и когато Митко ги духна, аз и Гордана запяхме „Хубава си моя горо” на български. Бавно и на два гласа ние изпяхме цялата песен и гледахме как лицата на приятелите на Мите-то се изопват и замръзват. През цялото ми гостуване аз успях на всеки един от тях да внуша, че ще дойдат във Франция и ще ми гостуват дълго и напоително. И те вече живееха с фантазиите си за мен.

А сега те идваха на себе си и докато слушаха песента на чист и сладък български език, разбираха, че падат от високо. Станаха и мълчаливо-яростни си излязоха. Завинаги!

Българската ми чест беше отмъстена. Но наследственият полиглот в мене тъгуваше - нямаше серетем, нямаше льюбав, нямаше облаци... А можеше! О, колко можеше...

 

Сподели в
 

В навечерието на най-българския красив и пълен,носещ много надежди за здраве и късмет празник Баба Марта в клуб „Журналист“ се състоя една много сърдечна и пълна с настроение и усмивки среща под надслов "Традиция, вплетена в българския трицвет". Да подчертая, че тя премина при пълно съблюдаване на необходимите мерки във връзка с вихрещата се пандемия у нас.

24.02.2021/17:42

Каква по-красива вест в навечерието на идващата с бяло-червените мартеници пролет и най-романтичния ден на жената – 8 март, е новината, че се е появило новото специално издание на „Любослов“ „Дъщерите на България по света“. Антология на съвременната българска поезия. В нея със свои шест стихотворения участва и журналистката Маргарита Мартинова.

24.02.2021/14:41

Европейска програма за журналисти, които се занимават с трансгранична разследваща журналистика, обявява конкурс за отпускането на грантове за журналисти от 47-те страни членки на Съвета на Европа. Срокът за кандидатстване е до 11 март 2021 г.

23.02.2021/09:03

На 89 години си отиде ветеранът на врачанската журналистика и легендарен летописец на Северозапада Илия Борисов. Той бе дългогодишен кореспондент на "Работническо дело" и "Дума" във Враца , автор на "Икономически живот", "Строител", "Рудничар", "Учителско дело", "Поглед" и на всички врачански издания. Избиран е и за член на УС на СБЖ. 25 години оглавяваше журналистическото дружество във Враца. Носител на "Златно перо" на СБЖ. Поклон!

19.02.2021/17:19

Преминалите през центъра на София колони скандираха още "Никога вече фашизъм!" и "Фашизмът не е мнение, а престъпление".

13.02.2021/20:46

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

Днес се навършват три години, откакто ни напусна завинаги голямата журналистка, латиноамериканистка и преподавателка проф. Пенка Караиванова (1931-2018 г.). По този повод припомняме нейно уникално интервю с големия бразилски писател Жоржи Амаду (1912-2001 г.), взето в Сао Пауло през 1968 г.

24.02.2021 /17:16 | Автор: Пенка Караиванова | Източник: СБЖ

Преди известно време случайно попаднах на един репортаж в телевизията майка за журналиста от Велико Търново Ангел Ганцаров. Оказа се, че той е интересна птица в най-добрия смисъл на тази дума. Защото години наред колекционира вестници и в сбирката си е натрупал над 7 хиляди броя, сред които има и уникални издания на българската и световната журналистика. И не само това прави Ганцаров притегателен образ за нас, неговите колеги. Той е автор и на излязлата през миналата година книга и „Великотърновската журналистика 1878 – 2020 г.”, в която разказва за славните години на вестникарството в царствената българска столица.

20.02.2021 /12:48 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

След 15 години усилия репортерката Лидия Качо постигна ареста и изправянето пред съда на бившия губернатор на щата Пуебла Марио Марин, заповядал да я арестуват и изтезават през 2005-та заради нейно разследване на мрежа за детска порнография и проституция.

12.02.2021 /19:48 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Миналата година ни донесе не само тревоги и драматични събития, а и нещо красиво, необходимо и истинско. Своя път към читателите пое книгата „Стефан Продев (1927-2001). Биобиблиография“. Без да прозвучи високопарно, но издателство „Захарий Стоянов“ ни поднася един уникален труд, правен несамо супер професионално, но и с много любов и респект към личността на един от най-значимите публицисти на ХХ век.

10.02.2021 /18:11 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Хумористичното издание, което празнува 75 години, припомня епизоди от своята история.

23.02.2021 /13:02 | Източник: Стършел

На 28 януари се навършват 125 години от смъртта на Иван Добровски – един от изявените наши дейци, който със своята богата култура, с просветителската и журналистическата си дейност оставя трайна диря във възрожденската ни история, както и в първите години от развитието на младата българска държава.

28.01.2021 /11:05 | Автор: Атанас Коев | Източник: desant.net

 Акценти и позиции

В деня на възпоменанието за Апостола на свободата Васил Левски нека и хората на словото, призвани да са обществената съвест, сверят отново пътя си със заветите му. И да не забравяме думите и на другия ни герой от същата възвисяваща епоха Христо Ботев: „Свободата е мила, истината е свята”

19.02.2021 /15:30

Журналистите могат да бъдат ваксинирани във фаза III на Националния план за ваксиниране. Желаещите трябва да изпратят на регионалните здравни инспекции данните си в срок до 17 ч. на 16.02.2021 г., известява министърът на здравеопазването в уведомително писмо до председателя на СБЖ.

10.02.2021 /20:09

Управителният съвет (УС) на Съюза на българските журналисти (СБЖ) е сериозно обезпокоен и възмутен от грубите и систематични репресии срещу наши колеги журналисти и независими медии, упражнявани от властите в Беларус, особено след миналогодишните президентски избори в страната и масовите протести в Минск и други градове. Това се казва в декларация на УС на СБЖ по повод започващия на 9 февруари т. г. съдебен процес срещу две беларуски журналистки.

08.02.2021 /21:05

 Мнения

Преди тридесет години, в края на февруари 1991 година, някой дръзко реши, че нужда от български младежки печат няма! Всекидневникът „Младеж“ и вестник „Пулс“ бяха хладнокръвно убити!

21.02.2021 /09:45 | Автор: Валентин Колев | Източник: СБЖ

По повод предаването на БНТ от 15 февруари в рубриката „История БГ“, посветено на пресата в началото на демократичния преход

18.02.2021 /15:21 | Автор: Офелия Хаджиколева | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 34 гости

Бързи връзки