Начало
 
 

Бойка Асиова отговаря на въпросника на Макс Фриш

14.11.2020 /14:23 | Автор : Роси Михова | Източник: offnews.bg Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Бойка Асиова

Offnews.bg публикува интервю на авторката Роси Михова с българската писателка, минала и през журналистиката, Бойка Асиова, поставяйки ѝ въпроси от "Дневници" на големия швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991).

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му „Щилер“ и „Хомо Фабер“, както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“. Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта. Това припомня във всътплението си към интервю с писателката Бойка Асиова авторката Роси Михова в offnews.bg.

Бойка Асиова е родена през 1945 г. в „континента Разлог“. По образование е инженер, но светът я познава най-вече като автор на романи и сборници с разкази (сред тях „Яловата вдовица“, „Вълчицата излиза привечер“, „Мъжко можене“ „Рецепта за камбана“), както и на публицистични и документални филми (Жалба по Гоце“, „Между люлката и гроба“, „Курбан на Илинден“ и др. ). Отскоро в книжарниците е най-новият ѝ роман „Роден на Великден“.

Като всяка българска баба Бойка Асиова вярва в съществуването на съвършени човешки същества – това е внучката Леа, с която измислят истории и правят книжки с телбод. Често обаче отговаря на въпросите ми с думи, които е запомнила от своята собствена майка и баба. Така нишката на времето и темите в този разговор се усукват и оплитат. Къде го чукаш, къде се пука това интервю!

Убедена ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството, след като Вие и всичките Ви любими хора вече няма да са между живите?

Няма да отговоря на този въпрос и ще обясня защо. Веднъж попитах един мой герой, който бе на 90 и кусур години, дали го е страх от смъртта. Отвърна ми: „Ако някой ти рече, че не го е страх – лъже те.“ Аз вече съм се запътила към тази възраст. То човек като започне да чисти в телефона си номерата на починали приятели… Обаче още не се страхувам. С моята смъртност съм наясно. Но не мога да се помиря, че децата ми са смъртни. Затова не отговарям на въпроси за далечното бъдеще. И не чета фантастика. А когато попадна на статия за живота през 2040 г. или 2050 г., без да искам пресмятам на колко години ще са тогава моите хора.

 

Защо хората, които умират, не плачат?

Не знам дали е така. Знам, че Ивайло Петров пише, май в „Преди да се родя и след това“, че раждането, сексът и смъртта са грозни и затова най-често се случват през нощта, на тъмно. А за него Радичков казваше, че е мъдър като змей.

Бихте ли вдъхвали фалшива надежда на умиращ човек?

Не ми се е налагало. Представяте ли си как ме е пощадила съдбата? На мен в ръцете ми не е умирал още никой. Но съм склонна да приема такава лъжа. По думите на друг мой герой, това е благочестива измама – да облекчиш края на тялото и душата да си тръгне успокоена и оплакана.

Не знам дали знаете колко силна е традицията на оплакването по нашите земи. Ние имаме оплакваческа школа по-силна от сватбарската. В последния ми роман „Роден на Великден“ една от песните, с които жените оплакват Гоце Делчев, я измислих сама. Гоце, вече мъртъв, лежи ничком 24 часа в село Баница, Серско, лобното му място. Никой не смее да жугне от къщите. Но жените се престрашават. Това е женска работа - отиват, довличат трупа му до Баничанска река и го помиват, както си му е редът. Преобличат го с бяла риза и го оплакват. „Ле-ле Гоце, ле-ле рожбо кукушка! Ка ке те майка прежали? Ка ке те татко забрави?“

Тази моя песен повтаря мелодиката на оплакването, която познавам от дете. Когато бях малка, имахме една съседка баба Мичья. Тя бе призната оплаквачка в махалата. Канеха я навсякъде, защото умееше така да разкаже съдбата на починалия, че докарваше цялата публика до плач. А като се върнеше от погребение, идваше при баба ми и започваше да разправя – как мъртвецът не бил облечен добре, как цветята в ковчега не били наредени, как снахата не е плакала. Това съм го слушала безброй пъти и няма как да избягам от него. Аз съм продукт на тази устна традиция. Хората тогава обговаряха живота си. Големи семейства, общуването с комшиите постоянно. Преживяваха и суша, и градуша заедно. Женеха се, раждаха и се погребваха. Имаха стока, деца, рода. Идваха майстори за едно друго в къщата им. Одумваха се, понякога се караха. Работеха безспир. Делници, тук-там празници. Животът такъв, какъвто е, се случваше пред очите ми.

В този живот ако обичате някого, бихте ли предпочели той да почине преди Вас, за да поемете Вие страданието от загубата?

Страх ме е да го мисля. От моите житейски наблюдения, когато мъж остане сам, той направо се сгромолясва. Проличава му още на следващия ден. Сама, жената все някак се справя. Моят баща умря ужасяващо млад – на 54 г. Тогава мама ни прикътка около себе си и не ни позволи да ревем. Нямаше вайкане, олелия, ох та ле-ле. А тази опасност ни заплашваше, защото баща ми бе публичен човек – кмет на града. С неговата смърт разполагаха чужди хора. Направиха му поклонение и погребение, което не бе по вкуса на мама. Трябваше да се прикрият едни некрасиви отношения, както биха казали сега – конфликт на интереси.

Мама го надживя дълго – с него повече, отколкото без него, но не го прежали. Tе са се оженили по любов и тази любов се бе запазила при всичките трудности, бедност и непосилна работа. Обичаха се по онзи прекрасен начин – без да го изговарят. Обичаха се и се разбираха с очи. С някакво съзнание за вина казваше: „Не верувах, че мога да изкарам без татко ви и една неделе…“

По какво познавате, че обичате някого?

По милостта, която изпитвам към него. По това, че го жаля и щадя... че се опитвам да му спестя лошото, да поема товара му. По това, че му прощавам. Няма обич без прошка. Мислиш, че не можеш да простиш, но пак прощаваш, защото искаш да простиш. Не просто да го издумаш, а от сърце да простиш.

Ако сегашният Ви брак е щастлив, къде виждате причината?

Много се вардя от думата щастие. Тя е страшно претенциозна. Американците, например, много държат да са „хепи“. И моят зет все ме пита защо не съм хепи. Намръщена съм била. Може да съм намръщена, но не съм нещастна. А това непрекъснато повтаряне на „Обичам те“ и „Щастлив съм“ не ми допада. Чувствам се неудобно. Той не може да си представи как така майка ми не ни е казвала никога, че ни обича. Няма как да разбере колко смешно и дори неприлично е изглеждало това в нейните очи. Но това да си суров или строг човек не означава, че си нечувствителен или че не обичаш децата си. Прочее, аз нямам спомен да съм била нещастна като дете. И сега си мисля за родителите ми - не да ме обичат, умирали са за мен. Просто от много работа нямаха време.
А според днешната педагогика – домашна и обществена, сакън да няма насилие над волята на детето. То да каже какво да яде, какво да облече. Никакви задължения. Внучката ми Леа измислила чудесна дума. Казала на майка си: „Мамо, ти си тормозилка. Това е майка, която тормози детето си да си прибира играчките“. Синът ми, вуйчото демек, се скъса да се смее. „Цял живот не можах да измисля дума, с която да ти кажа, колко ме тормозиш“. Казва ми той, единец на мама, както се пее в една песен.

То целият живот е насилие. Ученето е насилие. Да научиш „Опълчениците на Шипка“ зер не е насилие? Значи ли това да не се морим да учим? И да говорим като някаква Цвета Караянчева, която искала „да бъде себе си“? Абе, аланкоолу, ако не си читав човек, защо трябва да бъдеш себе си? Ами, вземи поправи се.

Смятате ли, че липсата на тайни е задължителна в брака или сте на мнение, че тъкмо тайната, която двама души крият един от друг, ги пази заедно?

Същностен въпрос – и личен, и обществен. Преди много години при командировка в Силистренско една жена ми поръча: „Кажете на другаря Продев, че корем ме боли от тази Гласност. В София се карат и сега ние на чия страна да застанем?“ Ето, големите, и те като децата - добре е разправията да им бъде спестена.

Чрез тайната спасяваш другия. Мама казваше – всеки отнася по една тайна в гроба си. Ей богу, не мога да си представя при толкова хармония в нейния брак, каква ще да е била нейната тайна. Много често се връщам към това ѝ признание. Може би е искала да ми го каже. Може би е искала да ме предпази от бъдещи мои грешки. Но не съм посмяла да я питам.
Да, но пък дедо ми Юрде изповядваше, че кавгата вкъщи е за управия. Защото и натрупаните мълчания не са лесни.

Как бихте дефинирали понятията мъжественост и женственост?

Мъжът е по-честолюбив. Честолюбието е красиво качество, но с него не се живее лесно. Честолюбивият няма страх от нищо. И ако му се даде мегдан, сам може да се погуби, когато срещу него са хора с неограничена власт. А всяка власт създава такива хора. Всяка власт създава властници. Това е в тъканта на властта.
Честолюбието прави мъжа лабилен, уязвим. Той възприема всяка загуба като лично поражение. А то да остаряваш означава да губиш – силата си, независимостта си, свободата си. Това е драмата със старостта на силния човек, който приема остаряването като унижение.

С кое свое качество не се гордеете?

С това, че избързвам да говоря за себе си. Без да усетя, нарушавам мярата. Имам близка, която никога не започва да ми разказва първо за себе си. Винаги тръгва с въпроси към мен. Тя води разговора и тя решава кога и какво да сподели. Това е изключителна хигиена на общуване. Завиждам на хора, които умеят да изчакат, да премислят думите си.
С близките е дори още по-лошо. Защото, когато си с близък човек, ти много не му мислиш. А с тази моя работа и с книгите си, вече съм додеяла на моите. Защото съм заета със себе си. Цялото ми същество е заето с писането и другите неща ми тежат. А то няма накъде. Битът е незаобиколим.
Не се жаля. Никой не ме насилва да пиша. А и много получавам от това. Осъзнах, че прототипите, героите, читателите и аз самата – всички сме рода от първи пояс. Ще рече - много близки по кръв. Заедно участваме в създаването на романите – с преживелиците си, но и с фантазиите си.

Кой човешки недостатък бихте простили най-лесно?

Бих простила недостатък, който не зависи от самия човек. Но ако е в негови ръце, нямам прошка. Мама не прощаваше мързела. За нея това бе страшен порок. Че и заразен отгоре на всичко. Много ни вардеше да не го прихванем. Приятелка моя, Кипра Добрева, с която често пътувахме в командировки, все повтаряше с дълбоко съчувствие: „Асиова, не познаваш сладостта на мързела. Ти ако живееш на Север, където са Белите нощи, няма да се спреш шест месеца“. Тя пък голяма работница ме изкарваше.

Да, но за добро или зло не живеете на Север. Какво е за Вас Родината, с какво я свързвате?

Тук уточнявам нещо важно – не зная чужди езици. Руският език не го броя. Категорична съм – за мен родината, това е езикът ми. И за нацията първият показател за идентичност е езикът. Затова много харесвам Милан Кундера, защото тази тема е и негова. Носталгията, това е езикът – пише именитият чех. Сънищата събуждат родния език дори, когато той е заспал някъде дълбоко в съзнанието ни. Скоро мислех за това по повод спомените на великолепния български поет и преводач Азиз Таш. Той разказва за възродителния процес. Това са спомените на едно дете в отделенията, което преживява смяната на името си. Защото тя, политиката, не се интересува от нищо. Пердаши напред и няма кой да се спре и да изслуша едно дете, за да проумее за какво става дума. Какво определение чух от Азиз – българският език ми е роден, а турският ми е майчин. Това е вътрешният конфликт в сърцето на тези хора. Това раздвоение е страхотна драма.

Коя родна дума Ви е любима?

Много харесвам една дума от македонските наречия – „поднебие“. Нейният смисъл е котловина, гнездо, родно място. Но родно място е превзета дума, вестникарска. Докато поднебие е толкова красива и толкова ясна. Затова я вкарвам в романа си „Роден на Великден“ – Разложкото поднебие. Моето поднебие. Трябва да прикоткваме повече такива изящни думи от говоримия език, благи. Защото ние имаме повече клетви, отколкото благословии. Страшно силен е езикът ни на клетви. Знам от мама за баба Петра, която клела наред, и децата си дори. Повика детето, то се не обажда, залисано в игра. И тя почва: „Катерино, Катерино, дано рукна с босильок над тебе…“. Рядко се случва по нашите земи жена да не кълне. Това е нейният начин да оправи сметките си със света, така както мъжът го прави с псувните. Клетвата, както и благословията, е израз на една и съща вяра в магическата сила на словото.

Затова човек трябва много да внимава какво говори. Думите имат сила и трябва да подхождаме отговорно към тях. Лошите думи имат дълъг живот. Те могат да се навият в душата ти, упорити като тения. Мама не понасяше празен моабет. За нея празните приказки бяха прахосване на време. А най-големият дар, който можем да направим на един човек, е да му отделим от времето си. Затова въпросът как и за какво използваме времето си е изначален.

Кое е най-доброто нещо, сътворено от слово?

Песента. Тя съществува над нас, извън нас и вътре в нас. Мама казваше: „Заклевам те, никога да не прекъснеш дете, ако рече да запее.“
Тъжно е как днес пред очите ни умират песни. Умират така, както умира човеци. Когато през 1950-те в гр. Гоце Делчев се създава ансамбъл „Пирин“ (тогава „Яне Сандански“), това е Неврокопска околия. Там има над 80 села, пълни с бежанци от Егейска Македония. Всеки идва със своето наречие, песни, кошуля, менци. И това многообразие е страхотно красиво. Грехота е тези песни да бъдат погребани.

А сега се правят едни ужасни патриотарски песни без никаква чувствителност към текста. Аз ако бях началник на песните, със сигурност щях да вкарам „Македонско девойче“ в кауша. Това е една нескопосана авторска песен, която върви след сбърканата политика – ту е македонско, ту е българско девойчето. Няма и пиринка майка, дето уж я е родила. Веднъж в редакцията направих чутовен скандал. В заглавие на мой текст беше турена думата „пиринци“. Такава дума няма. Дежурният се направил на Александър Теодоров Балан. То ако всеки можеше да измисля думи!
Не търпя немърливост към думите. С чиста съвест твърдя, че се боря за всяка смислена дума да си легне на мястото. Опитвам се да се уча от най-добрите образци.

Последната Ви книга „Роден на Великден“ изобилства от добри герои. Добротата въпрос на усилие и дисциплина ли е, или е нещо вродено?

Човек е като пре́сно мле́ко. Пресече ли се веднъж, връщане назад няма. Добротата е в това да не пресечеш човека. Тя се отглежда така, както отглеждаме дървото, детето, езика. Защото човещината не е като карането на колело – веднъж като я научиш, да ти остане за цял живот. Човек до гроб все се учи да е добър. Бори се със себе си.
Но си има и такива хора – сътворени благи. На рана да ги туриш, ще са като благ мехлем. Мама знаеше рецептата за този мехлем - восък, сакъз, зехтин, стърготини от бъзова клонка, затопляше го на печката... В дъното на двора имахме бъзов храст. Затри се…

Бойка Асиова се умълчава и аз не смея да попитам дали рецептата на майка ѝ е била за лек на тялото или на душата. Вероятно и за двете. Гледам я тихичко и без да искам се сещам за едни думи в книгата ѝ, които си бях подчертала с молив –„сърцееда, ненаситна като ламя и неуморна като дървояд“. Наричам ги за нея.

Сподели в
 

Неда Антонова навършва 80 години днес. След като издаде романа си за Паисий Хилендарски, писателката сподели: "Сега съм в състояние, в което чакам новата тема да ме намери“.

28.11.2020/17:05

Младата плевенска цигуларка Зорница Иларионова спечели GRAND PRIX на Международния конкурс за млади изпълнители в Охрид, Северна Македония.

28.11.2020/13:38

Изложба, детски конкурси и международен форум по случай 75-годишнината от излизането на книгата на Астрид Линдгрен „Пипи Дългото чорапче”

25.11.2020/08:56

Кметът на Община Плевен Георг Спартански отправи пореднато си искане за назначаване на всички 44 служители от Регионалния исторически музей.

24.11.2020/17:12

Именитият кардиохирург проф. Александър Чирков е починал рано тази сутрин. За кончината му съобщи Българският лекарски съюз.

24.11.2020/13:32

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

В памет на големия български публицист и символ на непримиримата гражданска съвест, станал жертва на "белия терор" през 1925-та именно заради честното си и остро журналистическо перо, публикуваме откъс от книгата на Велислава Дърева „Атентатът`25. Денят, в който се отвориха портите Адови”

20.11.2020 /12:06 | Автор: Велислава Дърева | Източник: СБЖ

Навършиха се 100 години от смъртта на автора на „10 дни, които разтърсиха света” - легендарната хроника на обрата от 1917-та. А преди това журналистът от САЩ издава „Войната в Източна Европа” - резултат от обиколката му из балканските и източноевропейските страни през 1915-та. В София се среща с Йосиф Хербст, който му синтезира македонския стимулант на политическите решения у нас. Рид открива и откъде иде „подкупничеството” из нашите земи.

19.11.2020 /19:35 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

Георги Атанасов няма нужда от никакво специално представяне – най-добре го представя дългогодишната му и изключително ползотворна журналистическа дейност, непрекъснатите му срещи чрез радио, телевизии, вестници с многохилядните почитатели на журналистическия му талант, които търсят мнението му по актуалните проблеми, които ги вълнуват. Верния и задълбочен анализ, силното българско слово…

16.11.2020 /11:54 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

През десетилетията, в които бе хроникьор на ужасите на войната, големият британски журналист никога не се свенеше да търси отговорност от властимащите. Той си отиде на 30 октомври т.г. на 74-годишна възраст.

11.11.2020 /20:10 | Автор: Белен Фернандес | Източник: baricada.org/middleeasteye.net

 Спомени и архиви

Тази година сп. „Златорог“ отбелязва своя 100-годишен юбилей. По този повод на книжния пазар се появи специално издание на списанието, публикувано от издателството на НБУ.

29.11.2020 /14:57 | Автор: Елка Трайкова, Михаил Неделчев | Източник: Култура

Със Стойчо Банчев бяхме колеги във в.”Народна младеж”. Беше недъгав: като дете го прегазила каруца и гръдният му кош беше деформиран. Но струваше колкото 10 „нормални”.

24.11.2020 /12:00 | Автор: Константин Иванов | Източник: nabore.bg

 Акценти и позиции

Талантът и моралът на големия български публицист, „безследно изчезнал” заради острото си перо и гражданската си съвест при „белия терор” през 1925-та, вдъхновяват и мотивират и днес Съюза на българските журналисти. Девизът „Никому в угода, на никого напук” е девиз и на СБЖ.

20.11.2020 /11:29

Председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова гостува в предаването „Делници” на телевизия „Евроком” и отговори на въпроси на водещия Николай Колев по актуални теми от дейността и позициите на СБЖ.

18.11.2020 /21:35

По повод лансирания от правителството Проект за Закон за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията Управителният съвет на Съюза на българските журналисти изразява следното становище:

17.11.2020 /17:27

 Мнения

Предложените промени в Закона за радиото и телевизията (ЗРТ) приличат и са адекватни на политиката и практиката на управляващата коалиция у нас. Все едно здравният министър да проверява качеството на пътищата от джипката на премиера, а министърът на културата да дава указания за здравеопазването и промени в правилата за предпазване от коронавируса...

15.11.2020 /07:05 | Автор: Лозан Такев, член на УС на СБЖ | Източник: СБЖ

С предложените поправки ЗРТ заприличва отново на многократно кърпен и с петна асфалт от медийната мрежа.

14.11.2020 /11:08 | Автор: Проф. д-р Петко Тодоров | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 29 гости

Бързи връзки