В практиката си на журналист ка осъзнах един много прост факт – че най-добрите въпроси са тези, които остават без отговор. Или поне не получават смислен отговор. По-късно, минавайки в позицията PR, това впечатление се потвърди , споделя днес Галена Иванова, сега PR Manager at Apeiron Communication , в сайта си http://galq.com .

Да пропуснеш да отговориш обаче на журналистиески въпрос е като да пуснеш духа от бутилката. Незадоволеният журналист почва да пита – отново и отново. Подобна „журналистическа арогантност” не винаги е практика, даже по-скоро е рядкост, но мисълта за нея парализира усмивките на тези, които планират среща с медиите и не се чувстват подготвени за това.

Психологическият синдром „ с тях зле, без тях още по-зле” се настанява в отношенията между медиите и онези, дръзнали да потърсят тяхното внимание и любов , и подкопава всяка форма на бъдещо сътрудничество (вероятно щастливо изключение прави столичният кмет). А губещият в случая е един… и това не са журналистите.

Отново докато бях журналист ка , непрекъснато се сблъсквах с негативната оценка на хората , първо за работата на гилдията, и второ – за морала й. Най-често винят медиите, че са развалили чистотата на българския език и че заради сензацията са готови да се заровят в интимните тайни на всеки го .

Може би , като отзвук от миналите социалистически времена, на медиите се приписват неоправдано възпитателни или морални функции. Медиите обаче не могат и не трябва да изземат ролята на БАН, на семейството или на църквата.

Следователно проблемът е по-скоро в това как другите институции си вършат работата в обществото, а не как медиите ги заместват.А медиите … като всички нас и те са пазарен субект и продават това, което се търси. Така че каквото обществото, такива и медиите.

За да разберем що за птици са медиите, трябва да разберем техния начин на работа. Ще използвам една добра метафора - сравнение между работата на журналиста и на пощальона. Като пощальона, и журналистът пренася съобщения и послания.

И също като него може да откаже да вземе „ пратката” ви ако тя не съответства на неговите професионални изисквания и стандарти на работа. Дали ще предаде нечие съобщение журналистът, зависи от това дали то има потенциала да стигне до неговите зрители, слушатели, читатели.

Това просто правило трябва да бъде разбрано не само от специалистите по комуникация и връзки с медиите. То трябва да бъде разбрано и от техните клиенти – тези, които ще застанат очи в очи с медийните представители.

Ако най-големият кошмар за клиента е „полудял журналист с натрапчив въпрос”, за PR консултанта това е уплашен клиент, който настойчиво напомня, че иска да види предварително всички журналистически въпроси. Каква феноменална памет трябва да има този човек, за да наизусти отговорите на всички възможни журналистически питания?!

Тази практика не само че е порочна, тя може да се окаже супер непродуктивна и в крайна сметка срещата или интервюто да се превърнат в пълен провал. Това не значи, че не можем да се подготвим за среща с медиите.

Погрешно схващане е, че подготовката на клиента минава през отговора на: Какви въпроси да очаквам от медиите? Подготовката се състои в това да отговорим на въпроса: Какви отговори ще им дадем?

Казано с други думи – какво от това, което имаме за казване , ще бъде чуто от аудиторията на журналиста, с ко гото разговаряме?

Това простичко правило има много по-голяма тежест сега заради промените, които Интернет наложи в комуникациите. Все повече причината да говориш е за да споделяш информация, а не толкова, за да информираш.

Сподели в