Цвятко Дончев говори на премиерата на книгата си във Военния клуб. Снимка: Къдринка Къдринова

Вълнуваща среща на ветерани не само на честта и пагона, но и на достойната военна журналистика, изпълни с много спомени и емоции зала 1 на Военния клуб привечер на 19 май. Събралите се там дойдоха за премиерата на внушителната, над 500-странична книга „Във времето. Български офицери-лвовци разказват”, написана от дългогодишния шеф на пресцентъра на военното министерство капитан I ранг Цвятко Дончев.

В нея авторът е подредил съдби и истории на многобройни утвърдени военни журналисти, випускници на някогашното Лвовско висше военнополитическо училище (ЛВВПУ) – елитно и символно висше учебно зведение, „заредило” през годините със свои кадри и военната журналистика у нас, и доста структури в българската армия.

Ходът на времето и криволиците му са изтласкали вече доста от тях от активната професионална дейност. Но мнозина са запазили силното чувство за „лвовското братство” – търсят се, поддържат връзка, искат да съхранят паметта за феномена „лвовци”. Вярно, има и други випускници на ЛВВПУ, които пък се стараят направо да изтрият от биографиите си следването там – устремени да избягат от стигмата „съветски възпитаник”...

Цвятко Дончев пише за тази двойнственост откровено, но и с деликатност, с уважение към позицията на всекиго – и да, разбира се, също и с неприкрита болка от изкривяванията на последните турбулентни десетилетия и пораженията им по морала на част от хората...

Авторът разказва още в началото на книгата си как тя е била колективно замислена като общ принос на всички „лвовци”, желаещи да увековечат паметта за незабравимите години в Лвов, както и продълженията им по пътищата на живота и професията. Но в крайна сметка основният дял на труда по събирането на спомените и историите и изграждането на цялостен разказ се пада именно на него, на Цвятко. И той поема своята отговорност, следвйки принципи и ценности, заложени като водещи още в лвовската младост.

Ето какво е написал на задната корица на книгата: „...Преборих годините и събрах думите и фотографиите в тази книга, защото достойнството на един живот се мери не с изживените години, зваздите на пагоните, званията и отличията, а със следата, която човек оставя в паметта на приятелите и наследниците си, с верността към идеалите и мечтите си, с любовта, на която е бил способен... Ние, лвовци, продължаваме да живеем с бързея на дните, защото мъдростта на живота е да не се даваме на умората, на песимизма, на отрицанието...”

Този дух беляза и премиерата на книгата „Във времето. Български офицери-лвовци разказват” на 19 май. „Не беше лесно да сглобя пъзела”, призна Цвятко Дончев във встъпителните си думи. Той с обич си припомни и онзи Лвов, в който някога са учили възпитаниците на ЛВВПУ – не само българи, но и цяла интернационална приятелска общност, събрала там наред с представителите на много републики от тогавашния СССР, също и младежи от Йемен, Куба, Чехословакия...„Уви, днешният Лвов не е онзи Лвов от нашата младост..." - тъжно отрони Цвятко.

Авторът даде думата и на автора на предговора към книгата си, своя колега и приятел от времето на работата си във в. „Народна младеж”, изтъкнатия писател и журналист Йото Пацов. Цвятко Дончев го нарече „тенерал в литературата”. Но Йото Пацов възрази с дружеско чувство за хумор: „Никой генерал не може да свърши конкретната работа. За това викат ефрейторите. Така че аз съм ефрейтор”.

Йото Пацов продължи вече сериозно, споменавайки как „избухналата демокрация ни разслои” като общество, но въпреки това „приятелската спойка на лвовци” е съхранена и оставя своя „неизгладим отпечатък”.

В предговора си към книгата, озаглавен с латинската максима Veba volant, scripta manent („Казаното отлита, написаното остава”), Йото Пацов я определя като „неопровержимо свидетелство за едно друго време, за една друга действителност, над която се спусна тежката завеса на отрицанието и опитът за заличаване”. Пацов продължава: „Уви, времето обясни подробно на отричащите и заличаващите, че опитите да се изобретява на нова сметка колелото, топлата вода и пешеходството са нелепи, че ако има в миналото нещо смислено, добро, рационално, полезно – то трябва да се съхрани и развива, че който не стъпва на фундамента, иззидан от предците – той си остава в локвата на мимолетното”.

И още малко от предговора: „А и времето, за което разказва Цвятко Дончев и неговите приятели и колеги от Лвовското висше военнополитическо училище, все още има много живи свидетели, които с живота си и с работата си са доказали значението си на съвременници, на строители на днешна България, родители, общественици, офицери...”.

Изстрадани и развълнували цялата зала думи на премиерата на книгата във Военния клуб произнесе и главният редактор н в. „Пенсионери” Петьо Дафинкичев, също възпитаник на ЛВВПУ: „Какво ще остане от нас? Ще остане тази книга. След 10-20 години за тогавашните поколения понятието лвовец нищо няма да означава. А беше време, когато ни наричаха даже „лвовската мафия”. Начело на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на БТА стояха випускници на ЛВВПУ. Уви, никой от тях вече не е с нас (имат се предвид оглавявалите СБП Николай Петев, СБЖ – Милен Вълков, БТА – Максим Минчев – б. а.)...”

Дафинкичев отбеляза и още нещо с горчивина: „Не ние се разделихме с армията. Тя се раздели с нас”. Фраза, отразяваща „чистката” на българската армия от лвовци. На тази тема са посветени и доста не по-малко горчиви редове от книгата...

Наред с личните спомени и преживявания на лвовци, в нея е събрани и показателните портрети чрез конкретни случки на всички военни министри от последните над три десетилетия – още от генерал Добри Джуров и почти всички следващи, изредили се на поста. Цвятко Дончев има живи и богати преки впечатления от тях – оглавявал е пресцентъра на министерството на отбраната през мандатите на 8 министри...

Но, разбира се, главнят герой на книгата си остава „безсмъртният полк на Лвов”, както на премиерата определи тази уникална общност Красен Бучков.

Издаването на „Във времето. Български офицери-лвовци разказват” е станало възможно благодарение на подкрепата на лвовеца Ангел Колев, който днес живее във Филаделфия и заедно с жена си Мария осъществява проекта „За буквите”, подпомагайки издаването на десетки книги от български автори.

Спомогнали са също и колегите и съмишленици на автора Цвятко Дончев от оглавяваното от него сдружение „За честта на пагона”. А освен това и споменатият Петьо Дафинкичев, подполковник Огнян Стефанов, както и самият автор с личните си спестявания.

На добър час на тази книга, която с уникалните си свидетелства за времето, със сигурност ще бъде интересна и на най-широката ни читателска публика!

Сподели в