Начало
 
 

Защо България е длъжна да увековечи в паметник спомена за Ефрем Чучков

05.06.2022 /17:24 | Автор : Явор Чучков | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Ефрем Чучков (1870-1923)

Явор Чучков търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО, най-големият приятел и съратник на Гоце Делчев.

За автора:

Явор Чучков е завършил английска филология. През 80-те години е работил в Научноизследователския институт по общо образование и в Съюза на българските писатели. След 1991 г. е работил в Министерството на културата (завеждащ международната дейност на министерството), в екипа на вицепрезидента на България Блага Димитрова и в Червения кръст. Завършил е квалификационен курс по журналистика в Би Би Си, Лондон. Бил е председател на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” (1994-1996 г.), редовен член на Международната федерация на журналистите (МФЖ).

След специализация по международно хуманитарно право в чужбина, е водил като лектор десетки курсове и семинари по международно хуманитарно право. Под негова редакция и съставителство са издадени редица сборници и наръчници в тази област. Има публикации на хуманитарноправни и културологични теми, както и преводи. Бил е дългогодишен член на Европейската експертна група за правна помощ (по въпроси на хуманитарното право) при Международното червенокръстко движение. Заслужил деятел на Българския Червен кръст. Носител е и на почетни отличия на Международния Червен кръст.

Авторът търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО.

Явор Чучков пише в писмо до СБЖ по този повод:

"Бидейки най-големият приятел и другар на Гоце Делчев, Ефрем Чучков е основал и множество нелегални революционни комитети в Македония. Освен това, Ефрем Чучков е бил прославеният войвода №1 на Организацията, оставил едни от най-дълбоките следи в съзнанието и паметта на българите в Македония и повел (през април 1898 г.) първата чета на създадения от Гоце Делчев и Чучков Четнически институт на ВМОРО. Ефрем Чучков е и освободителят на Щип и Щипската област през Балканската война. Тогава той установява там импровизирана форма на българска власт, в очакване на българската войска. По-късно, през Първата световна война, Ефрем Чучков е бил български управител на Щип и Щипската околия, а веднага след войната (заедно с Тодор Александров) възстановява Организацията и до смъртта си продължава нелегалната борба в окупирана Македония, която е вече превърната в Южна Сърбия.

Ефрем Чучков обаче го водят „национален герой” в РСМ, а у нас той няма дори и паметник. Това е позорно за България. Вярно е, че в София една улица носи неговото име, но на практика много малко хора в България знаят кой е той. Надявам се, че ще се намери някоя родолюбива организация, която да стане инициатор на следното начинание: изграждане на паметник на Ефрем Чучков в София, например по повод на 100-годишнината (1 октомври 2023 г.) от смъртта му."

Явор Чучков придружава писмото си със свой обширен текст в две части, посветен на историческата роля на Ефрем Чучков, подчертавайки: "У нас името на Ефрем Чучков е потънало в забрава заради старателното външнополитическо „съображенчество” на днешната евроатлантическа България".

Предлагаме тук пълния обем с двете части на изпратения от Явор Чучков текст:

Безспорен факт е, че във Вардарска Македония темите, свързани с фабрикуването на нереална национална история, са въпрос на държавна политика, докато у нас реално съществувалите герои на българското националноосвободително движение в Македония са „регионализирани” и буквално пренебрегвани. Непонятно е например как е възможно в България само Априлското въстание да се чества на общонационално равнище, а Илинденско-Преображенското – не, особено като се има предвид, че Априлското въстание избухва само в един район на България и дори навремето е било наричано „Средногорско въстание”...

Тъжно е също така, че нито една телевизия и изобщо нито една медия у нас не съобщи за 150-годишнината (21.ХI.2020 г.) от рождението на моя прадядо Ефрем Чучков – един от най-видните дейци на българското националноосвободително движение в Македония. По повод на тази годишнина единствената публикация в българските медии, която не беше по моя лична инициатива, бе публикацията на Македонския научен институт в неговия Бюлетин „Българите на Балканите и по света”. А ако примерно бебето на някой от членовете на британското кралско семейство навърши 6 или 12 месеца, родните ни централни телевизии от сутрин до вечер ще ни заливат с информация по този повод и с възторжени репортажи.

Ефрем Чучков е бил един от ръководителите на ВМОРО/ВМРО – обикновено №2 в нейната йерархия до смъртта си през 1923 г., макар че в определен период е бил и №1 по ранг (по-точно – от 1907 г. до Балканската война, когато той и Тодор Александров превръщат формированията на ВМОРО в спомагателно звено на Българската армия). Освен това, Ефрем Чучков е бил прославеният войвода №1 на Организацията, оставил едни от най-дълбоките следи в съзнанието и паметта на българите в Македония и повел първата чета на създадения от Гоце Делчев и Чучков Четнически институт на ВМОРО.

За разлика от България обаче, той е обект на огромно внимание от страна на медиите и институциите в РСМ. В Скопие през 2017 г. е издадена книга от 300 страници за Ефрем Чучков, като публикуването и разпространението й са финансирани изцяло от македонската държава. Мои роднини в Скопие са я купили и ще ми я доставят, но междувременно от тях узнах, че в книгата дори не се споменава, че Ефрем Чучков е българин от Македония. Показателен е и фактът, че в някои македонски периодични издания и в Интернет е поместена огромна публикация от скопски професор, изследваща обширната кореспонденция между Ефрем Чучков и Гоце Делчев. Публикацията е също в антибългарски дух и е финансирана от македонската държава. Свидетели сме на един пълен абсурд, защото тази кореспонденция е запазена не другаде, а в България (предимно в Централния държавен архив и във фонда на Народната библиотека), като част от нея е дарена на българската държава от моите родители. Вместо обаче българската държава да я изследва и публикува както си му е редът, тук е идвал скопски антибългарски „учен”, който я е издирвал и проучвал дълго време и накрая я е изопачил, обобщил и представил така, както дяволът тълкува Евангелието... У нас никой не реагира, в името на евроатлантическите членства на РСМ, а и Ефрем Чучков е практически неизвестен в днешна България.

В своите публикации и речи държавниците в западната ни съседка наричат Ефрем Чучков „велик македонец” и „колос и мъченик на борбата на македонския народ за национално освобождение”. Това е провокация и гавра с името на Ефрем Чучков, който винаги е обявявал себе си за българин от Македония, борил се е за българската кауза и е бил един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО. Войводата Ефрем Чучков, водил безброй сражения срещу турските поробители и по-късно – срещу сръбските окупатори, е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. В определени периоди е бил и учител по български език, литература и история, макар и често законспириран под чуждо име. Освен това, по време на всички критични периоди (например през двете Балкански войни) Ефрем Чучков е превръщал формированията, които е командвал, в звена, допълващи Българската армия; през Първата световна война е бил български управител на Щип и Щипската околия, и пр.

В София една улица носи името на Ефрем Чучков, но на въпроса кой е той, при проведена анкета на случаен принцип никой от анкетираните не е могъл да отговори. И няма как да е другояче, защото у нас през последните години името на Ефрем Чучков не се съобщава по време на военните ритуали за тържествена проверка-заря, когато се почитат загиналите герои на България. Редно е този очевиден административен пропуск, датиращ от хаотичните 90 години на ХХ век, да бъде коригиран и името на Ефрем Чучков отново да бъде съобщавано по време на тези военни ритуали – така, както беше преди години. Освен това, Ефрем Чучков многократно е заслужил да има паметник – именно тук, в столицата на България, а не в антибългарската държава РСМ. Подходящ повод за изграждането на негов паметник в София би била 100-годишнината (1.Х.2023 г.) от смъртта му. Редно е и българската държава да издири и публикува неговите окръжни писма с инструкции до дейците на Организацията, както и например обширната му кореспонденция с Гоце Делчев.

Ефрем Чучков и взаимодействието му с другите ръководни дейци на Организацията

Роденият на 21 ноември 1870 г. в Щип Ефрем Чучков е бил най-големият приятел и другар на Гоце Делчев. Двамата са изключени заедно от Военното училище в София (днешната Военна академия) заради социалистически убеждения. На практика, Гоце Делчев е имал безрезервно доверие само в него. В писмата си до желаещите да се включат в революционната дейност (например до Павел Шатев), Делчев пише: „Искаш да се присъединиш към борбата ли? Тогава отивай при Ефрем Чучков. Той, ако те одобри, ще ти даде оръжие и пари, и ще те приеме в Организацията.”

През 1894 г. Гоце Делчев и Ефрем Чучков стават български учители в Щип, където създават първия активно действащ революционен комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), заедно с Даме Груев, Тодор Лазаров и Мише Развигоров.

Щипският комитет е основата на същинската нелегална мрежа на българското националноосвободително движение в Македония. Под ръководството на Гоце Делчев, Даме Груев и Ефрем Чучков Щип, наричан македонският Витлеем, се превръща в най-голямото бунтовническо огнище и в истинска революционна лаборатория. Тук се разработват и изпитват похватите за посвещаване на новите членове, изобретяват се конспиративни начини за кореспонденция, създава се мрежа от бомболеярници, куриери, водачи и органи за връзка и се натрупва ценен опит, който по-късно ще се приложи навсякъде в Македония.

През следващите години Ефрем Чучков участва в създаването на множество други нелегални революционни комитети в Македония, а на 12-ти април 1898 г. повежда първата чета на Организацията, в качеството си на пръв войвода на основания от Гоце Делчев и Ефрем Чучков Четнически институт на ВМОРО.

Заради авторитета си на пръв и прославен войвода, водил безброй сражения, Ефрем Чучков е бил уважаван в огромна степен както от дейците на ВМОРО (т.нар. централисти), така и от дейците на ВМОК (Върховния македоно-одрински комитет със седалище в София, съществувал до 1905 г. – т.нар. върховисти). Показателен в това отношение е например цитираният в спомените на Борис Сарафов проект, представен от солунските и други дейци на Организацията след извършените от турците масови арести през 1900 г. в Солун, за създаването на един тричленен подвижен Централен комитет, който да се състои от ръководителя на ВМОРО Гоце Делчев, председателя на ВМОК Борис Сарафов и видния деец на ВМОРО Ефрем Чучков в качеството му на мост между централистите и върховистите.

Ефрем Чучков лансира и издига Тодор Александров, който е бил четник в четата на Ефрем Чучков и се превръща с подкрепата на Чучков в „Дипломатът на Организацията”. Още през 1905 г. Даме Груев и Чучков отбелязват, че Александров се е справил много добре с поставената му задача да подготви канал за преминаването на четата на Чучков от източната част на Вардарска Македония в югозападна Македония. През 1911 г. Тодор Александров е избран за член на Централния комитет именно по предложение на Ефрем Чучков.

Наричан „апостол на освободителното дело”, „организаторът на боевата дейност и инструкторът на четите”, „най-старият и най-действеният работник на Организацията” и бидейки революционер-практик, отдаден на нелегалната дейност, Ефрем Чучков е странял от политиката, от партиите, от „партизанските” борби и от „светлината на прожекторите”. Без ни най-малко да омаловажавам заслугите на Тодор Александров, със сигурност може да се каже, че Ефрем Чучков до голяма степен е бил негов антипод. Ефрем Чучков е бил известен с пословичната си скромност, а Тодор Александров е обичал да се фотографира с разни „царски” мантии и корони, и всячески се е стремял да бъде канен на приеми и срещи в двореца на Фердинанд. Не са тайна и някои несъгласия на Ефрем Чучков с Тодор Александров заради редица несъгласувани или направо самоволни решения и начинания на Тодор Александров, част от които за съжаление са допринесли за първите две национални катастрофи на България, както и за феодализирането на ВМРО. (Що се отнася до неяснотата около убийството на Тодор Александров през 1924 г., по-старите мои роднини винаги бяха категорични, че то е било организирано по нареждане на Александър Цанков, за когото Тодор Александров вече е бил неудобен.)

Ефрем Чучков е бил известен и със своята неотклонна принципност. Така например, когато новоизпечените македонисти и бивши българи Кръсте Мисирков, Стефан Дедов и Диаманди Мишайков отишли при него, за да го молят за подкрепа, той им се е присмивал и подигравал, а след като те започнали да му досаждат, ги е изгонил.

Малко известен факт е, че три години преди смъртта си, през декември 1920 г. Ефрем Чучков е учредил в София надпартийната организация „Илинден”, обединяваща старите и заслужили македоно-одрински революционни дейци и съществувала до 1947 г.

Надявам се, че съвременните български изследователи ще проучат и публикуват кореспонденцията на Ефрем Чучков – например неговите окръжни писма от името на Централния комитет до дейците на Организацията, съдържащи инструкции за конспиративна дейност и за спазване на морал и организационна дисциплина. Както и окръжните му послания от началото на ХХ век до войводите на чети, изискващи от тях да направят подробно етническо-географско картографиране и описание на селищата в Македония и техните жители – българи, арнаути, турци, власи, цигани, гърци, торбеши, сърбомани, степента на готовност на местното българско население за борба срещу турските поробители, възможностите (пак по места) за наличие на предатели, и пр.

Въпросните писма днес са предимно във фонда на Народната библиотека, а някои – в Централния държавен архив, и са били дешифрирани от „А. Узунов” (вероятно това е деецът на Организацията Ангел Узунов, който през 50-те и 60-те години е работил в Народната библиотека).

Що се отнася до кореспонденцията между Ефрем Чучков и Гоце Делчев, една част от нея се намира в ЦДА, а друга – във фонда на Народната библиотека. Възможно е обаче да има някои писма и във военния архив в Търново.

Действията на революционера-практик Ефрем Чучков по отношение на поробителите

Когато Ефрем Чучков завършва педагогическото си образование с отличие, Българската Екзархия му отпуска стипендия, за да учи в духовна семинария и академия в Русия, с условието след това да стане владика. Чучков благодари за това предложение, но отказва, позовавайки се на стиха на Каравелов от 1872 г.: „Свободата не ще Екзарх, иска Караджата!”.

Турските власти са обявявали Ефрем Чучков за най-страшния български комита. Понякога конни и жандармерийски табури са обкръжавали цели градове (включително Щип) и села в Македония, за да заловят или убият Ефрем Чучков и неговите четници.

Някои офицери от тогавашното турско военно разузнаване са окачествявали Ефрем Чучков като „един от най-големите врагове на Империята”. Един от тези офицери – Галиб Вардар, пише в спомените си следното: „Едно име караше по онова време всички ни да губим и ума, и дума от страх. Това име бе Ефрем Чучков – най-издирваният от нашата полиция и аскер български комита в Македония – енергичен, с червендалесто лице и бръснати мустаци. Наричахме го „Огън Ефрем”.” А местното население го е наричало „хвърковатият и неуловимият бачо Ефрем”.

Съвременникът му Христо Попкоцев – деец на Организацията, пише за него: „Той сновеше по селата и паланките на своето царство ту с чета, ту без чета, ту предрешен като просяк или кюмюрджия, ту като учител под чуждото име Симеон, ту като селянин и подушен от турците, всекога навреме и сръчно е успевал да им се изплъзне от ръцете...”.

Ще разкажа за един важен епизод от неговата дейност, за който е писал и проф. Димитър Гоцев. През 1908 г., в качеството си на член на Централния комитет, началник на Скопския революционен окръг и фактически ръководител на ВМОРО, Ефрем Чучков успява да спаси по-голямата част от оръжието на Организацията и да организира неговото укриване.

След Младотурския преврат (1908 г.) и обещанията на младотурците за реформи в Османската империя, сближилият се с новата власт в Цариград Яне Сандански се опитва да повлияе на четите на Организацията да повярват на младотурците и да им предадат оръжието си. Ефрем Чучков обаче нарича обещанията им „фарс, целящ задържането на Македония под турско робство”, и успява, заедно с Тодор Александров, да накара четите от Скопския и Битолския революционни окръзи да не предадат оръжието си и да го укрият, за да могат да продължат борбата срещу поробителя.

И една любопитна история, показателна за свойствената му дързост. През част от 1899 г. и от 1900 г. Ефрем Чучков е бил главен учител и организатор на нелегалната революционна дейност в Мелник (тогава Мелник е бил околийски център, а е имал и важно стратегическо значение и местоположение). Преди това той се е бил снабдил с удостоверение за самоличност на името на „Симеон Михайлов от Велес”. Като пристигнал в Мелник, разчитайки на подкупността на турските държавни служители, Ефрем Чучков отишъл да се представи на местния полицейски началник, сложил демонстративно на бюрото му една златна турска лира и му казал: „Всеки месец ще ти давам по толкова, ако ме уведомиш, когато един ден получиш известие от твоите шефове, че ме издирват”. Полицейският началник се съгласил и действително всеки месец получавал по една лира. Когато след осем месеца дошло известие, че Симеон Михайлов се издирва, той му съобщил и „Симеон” напуснал града. (Между другото, един от нелегалните псевдоними на Ефрем Чучков е бил „Симеон”.)

За дейността на Ефрем Чучков по време на Балканската война и след нея

По време на Балканската война, през октомври 1912 г., с четата си, вече наброяваща няколкостотин души поради включването и на местни доброволци, Ефрем Чучков освобождава от османското робство Кочани, Щип и Щипската област, пленявайки стотици турски войници. Тогава той отправя писмена молба към българските управляващи да изпратят там поне малко българска редовна войска като подкрепление, за да не бъде окупирана областта от сърбите. Докато чака отговор от българските управници, знаейки че сръбската армия се придвижва към Щип, той установява там импровизирана форма на временна българска власт и решава да приложи заблуда, като праща свои хора до Царството, за да донесат триста български войнишки шинела. С тях Чучков „облича” триста щипяни, и когато сърбите наближават Щипската котловина, за да я окупират, те спират настъплението си, защото от околните възвишения с биноклите си виждат в града хора, чието облекло наподобява униформите на българската армия.

За да подсили тази измама, Ефрем Чучков изпраща писмено „уведомление” до сърбите, че в Щип са влезли български редовни военни подразделения и е установена българска военна комендатура. Чучков обаче, естествено, не разполага с никакъв български печат, а трябва по някакъв начин да „официализира” уведомлението си. Затова той нагорещява сребърна петолевна българска монета, с която притиска хартията върху подписа си. Така в писмото му до сръбското командване се появява мъгляво подобие на печат, което свършва работа.

Всичко това забавя за известно време сърбите, но не би могло да ги откаже да окупират Вардарска Македония, а пък е и очевидно, че българското правителство е имало някакви тайни договорености с тях – договорености, които са били до голяма степен предателски спрямо македонските българи. Ефрем Чучков тогава не знае това. Той не знае и че властниците в София умишлено са излъгали българския народ, че ще водят война за освобождението на македонските българи, а всъщност ламтят да завладеят Солун, Одрин и Цариград-Константинопол (градове, които практически никога не са били част от българската държава).

Истината лъсва, когато Ефрем Чучков най-после получава отговор на писмото си. В този свой отговор безумните български управници му пишат, че няма да му изпратят като подкрепление нито един войник, а вместо това той „да изпрати хората си на Чаталджа”, за да завладяват Цариград...

Интересен е и следният епизод от дейността на Ефрем Чучков през Първата световна война. На 28 ноември 1915 г. Ефрем Чучков, в качеството си на щипски околийски управител, отправя запитване до щаба на Действащата армия дали да мобилизира и да изпраща в Допълняющия македонски полк българите от Македония, които са на възраст от 25 до 48 години и са избягали от сръбската армия или по друга причина не са включени до този момент в българската армия, а имат горещо желание да сторят това.

Писменият отговор на командира на 11-а пехотна македонска дивизия полковник Кръстю Златарев гласи, че ако бъдат повикани всички категории, за които пише в телеграмата си Ефрем Чучков, „би се събрала цяла армия от хора, която дивизията не ще може да приеме”.

Тази преписка показва, че са налице още огромен брой българи в Македония, които са вътрешно убедени, че трябва да служат в българската армия, но показва и че българското военно и политическо ръководство не е осигурило необходимите материални ресурси за създаването на още едно съединение, съставено от българи от Македония.

По-късно, след поредната съкрушителна национална катастрофа като следствие от Първата световна война, Ефрем Чучков, заедно с Тодор Александров, възстановява Организацията. Макар и да са отминали младежките му години, Чучков отказва предложения му в София чиновнически пост в Държавната комисия за бежанците и продължава пътя на нелегалната борба в планините на окупирана Македония, която е вече превърната в Южна Сърбия. Новосформираната му чета е разбита и почти унищожена след поредица от неравни сражения с многочислени подразделения на редовната сръбска армия (само през 1922 г. той води 7 сражения със сръбски военни части). Тежко болен вследствие на получените рани и несгодите на живота в периодите на нелегалност, Ефрем Чучков умира в София на 1 октомври 1923 г.

Макар и забравен от днешната българска държава, прославеният войвода и ръководител на Организацията Ефрем Чучков е увековечен в някои от народните песни на македонските българи. Самият той, както пишат съвременниците му, е притежавал удивителни музикални и певчески дарби и омайващият му глас буквално е омагьосвал другите бележити македонски революционери вечер, след сбирките на Централния комитет на Организацията. Изявената музикална даровитост на Ефрем Чучков е наследена в особено голяма степен от някои от правнуците му като например от моя брат Виктор Чучков – пианист и композитор със световна слава, и от сестра ми Миляна Чучкова – виден микробиолог и дългогодишна ръководителка на прочутата българска лаборатория за БЦЖ ваксина, но и талантлива пианистка с многобройни успешни изяви. Дъщерята на Миляна Чучкова – Олга Гюрковска, праправнучка на Ефрем Чучков, е знаменит оперен и песенен мецосопран с международна известност.

Заветът, оставен от Ефрем Чучков, и неговият идеал, който е бил всеобщ за дейците на Организацията - така Явор Чучков е озаглавил втората част на своя обширен текст, която следва по-долу:

Запомнил съм следния завет на Ефрем Чучков: вечно да обичаме Русия и люто да мразим и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство.

Идеалът на Ефрем Чучков, предаван от поколение на поколение, е бил: постигане на свобода и социална справедливост за Македония и опазване на българщината чрез неотстъпчива борба срещу турските поробители и срещу по-сетнешната сръбска окупация и пропаганда. Освен това: култивиране на непоносимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и запазване на богатството на българския език чрез всеобщо зачитане, изучаване и популяризиране на неговите македонски и други народни диалекти.

Относно името „македонци” и нашата традиционна идентичност

Целият ми род е от Вардарска Македония и затова аз съм македонец – македонец в стария смисъл, разбира се, т.е. българин от Македония, както и моят прадядо Ефрем Чучков. „Македонец” винаги по-рано е било географско понятие и топоним от древногръцки произход, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Покойната ми баба Мария например, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „Яс сум македонка!”. Понякога, макар и много рядко, се случваше човекът, задаващ този въпрос, да е млад и невежа, и да я запита: „А какво означава това?”. Тогава тя се сърдеше и казваше (по-точно „се лутеше и велеше”): „Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”.

През последните трийсетина години обаче, по телевизията всеки ден чуваме съвременните български журналисти и управляващи политици да казват: „българи и македонци”, „българи и македонци”, „българи и македонци”... От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония.

Не е трудно човек да се досети, че единственият правилен и логичен вариант би бил България да нарича днешната съседна нам държава с името „Република Нова Македония”. Използването на това име би предотвратило объркването сред младите хора и ги би улеснило да правят необходимата разлика между нас, традиционните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също трябва да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците.

Ако обаче българската държава продължи да противопоставя понятието „българи” на географското име „македонци”, това изкуствено разграничаване ще доведе до още по-голямо отчуждаване от България на македонското българско население, тъй като повечето българи в Македония отдавна са свикнали да употребяват за себе си вече традиционния за тях топоним „македонци”, макар и без да влагат в това име етнически смисъл.

Някои от другите личности от моя род, които са свързани с борбата за свобода на Македония

По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и постоянната тема на честите сбирки вкъщи (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след смъртта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Кусеви, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и изобщо, родом от Македония.

Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо уважаван учител в Прилеп, където е бил избран за председател на българския Акционен комитет в града, целящ предварително улесняване на установяването на българска власт след предстоящото влизане на българската войска в Македония. Когато това става през април 1941 г., дядо ми, заедно с други видни граждани на Прилеп, повежда населението на Прилеп извън града за тържествено посрещане на българската войска. Там, намясто, старият екзархийски учител Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дългоочакваното идване на българската армия, а насъбралото се множество го вдига на ръце и скандира: „Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно, той е избран за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди това е бил учител и в Солунската българска гимназия.

Други мои близки роднини са свързани със Солунските атентати от 1903 г. От дюкяна на прадядо ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по големина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прадядо ми се е крил дълго време в къща извън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен.

Неговата дъщеря – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била около 18-годишна куриерка на ВМОРО, когато в началото на 1903 г. е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев, Ефрем Чучков и Организацията. Като е наближила Струмица, селяни от близките села са я догонили и са я предупредили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, но тъй като не са открили нищо подозрително, са я оставили да продължи пътя си.

Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на ръководството на македонските братства). Както и Лидия Ачкова (деец на Тайната организация на македонските българки), участвала през 20-те и 30-те години на ХХ век в събирането и прехвърлянето зад граница на подробни сведения за сръбския терор над българското население в Македония.

Панайот Манов от Щип – учител и виден общественик, полубрат на дядо ми Христо Чучков (свещеник и директор на Свещеническото училище в Битоля), е бил пълномощник на ЦК на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.

Прабаба ми Таса (Анастасия) е от фамилията на бележития просветен деец Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница в Солун са печатани учебниците за българските училища в Македония). Племенникът й Йордан Самарджиев е един от Солунските съзаклятници; след атентатите през 1903 г. е заловен и подложен на изтезания, но не издава революционната организация.

Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става известен с църковното си име Методий Кусев – водач на българското църковно движение в Македония, по-късно заместник на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит. (Методий Кусев е и инициатор на писмото на Антим I до петербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година руският цар Александър II написва знаменитата си резолюция: „Да се освободи България!“.)

Забравеният Иван Чучков: основоположникът, стратегът и проектантът на Софийското метро

Освен родителите ми, за историята на нашия род най-големи знания имаше Иван Чучков (брат на баща ми). Той е бил голям приятел на Никола Вапцаров – заедно са учили в Морското машинно училище във Варна, обитавали са там една стая. По-късно, когато Вапцаров е безработен поради „неблагонадеждност” и гладува, чичо ми (тогава инженер в Дирекцията на трамваите и осветлението) с големи усилия успява да му намери работа (в Екарисажа) в един особено труден за гениалния поет период, когато Вапцаров е изпълнен с огорчение и отчаяние от мракобесническия режим в България. А в края на съдбоносната 1940 г. приятелите Кольо и Иван, с риск за живота си (и двамата – глави на семейства), разлепват нощем из улиците на София саморъчно подготвени листовки с призива: „Съюз със СССР!”.

Завършил през 1938 г. електроинженерство в Прага, Иван Чучков проектира първата тролейбусна линия в София и в България (1941 г.) и много други обекти, и има голям принос за развитието на трамвайната и тролейбусна мрежа. Инж. Иван Чучков обаче посвещава живота си на своята мечта – столицата на България да има метро, и става автор на проектите на бъдещия Софийски метрополитен и негов инициатор и стратег. Днес неговите проекти само са актуализирани. Преки свидетели са ми разказвали за упорството и безкомпромисността, с които той, макар и безпартиен, е отстоявал тези свои проекти пред многобройните противници на Софийското метро: „Или приемате, или си подавам оставката!”. И в крайна сметка са ги приемали... А само за първия експлоатационен участък на метрото, проектите му е трябвало да бъдат одобрени от 36 инстанции!

Чучков започва въпросната борба като главен инженер на „Софпроект” и ръководител на колектива за проектиране на софийското метро. Този колектив е преобразуван през 1973 г. в „Метропроект”, чийто директор става инж. Иван Чучков. През 1968 г. той разработва Технико-икономическия доклад за метрото, утвърден в 1972 г. от Министерския съвет. През 1975 г. е приета Генералната схема за развитие на линиите на Метрото с три диаметра, а в 1978 г. започват отчуждителните процедури и обезщетяването (с над 2000 апартамента) на собствениците на имоти по трасето на първия метрорадиус. Същинското строителство започва през 1980 г., но поради недостатъчния размер на инвестициите основният обем строителни работи се извършват чак след 1987 г.

Както пише в книгата си „Носители на огъня на Прометей” (2002 г.) инж. Мире Спиров – хронистът на електротранспорта на София, „инж. Иван Чучков, наричан вулканичен дух с голямо сърце, желязна воля и принципност, разгневяван от аксиоматичното мислене, успя да се пребори за приемането на метросистемата като гръбнак на масовия столичен пътнически транспорт, както и да наложи вижданията си за днешния вариант на Софийския метрополитен”.

Приживе, Иван Чучков е удостояван с орден „Народна република България” първа степен, ордени за участието си във Втората световна война, два пъти е носител на званието „Почетен гражданин на София”, и много други отличия.

Дано Столичният общински съвет да именува в негова памет някоя метростанция! „В памет на инж. Иван Чучков – идеологът, създателят и главният проектант на Софийското метро” – цитирам призива, отправен от колектива на „Метропроект” през 90-те години на ХХ век...

Иван Чучков живя с болката, наречена Македония. Последните му думи преди да умре (в 1991 г.), бяха: „Какво става с Македония?”.

Някои спомени, размисли и препоръки

Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев), когото вече споменах, е имал една от най-ценните в Македония колекции от средновековни български книги от Македония. Всичко, което е притежавал, обаче е било „потурчено” от сърбите. Неговият произход е от род на учители, някои от които са били заставени от сръбските окупатори да напуснат Македония, заселвайки се в свободната територия на днешна България.

Бидейки всеобщо почитан стар български учител и председател на българския Акционен комитет в Прилеп, както и кмет на Прилеп, избран през 1941 г., в 1944 г. той е бил арестуван от титовистите и сигурно е щял да изгние някъде или да бъде убит. Тогава обаче се е намесил бъдещият високопоставен държавен функционер на Македония Кръсте Цървенковски, който казал: „Чекайте, бре, лугйе, Милан Небреклия ни е изучил сите нас, пуштете го!”. В крайна сметка, дядо ми Милан успява да дойде в България и по-късно почина в София. Спомням си и неговия голям приятел Талев, като идваше у нас заедно с Църнушанов, Македонски, Кусеви и други. Димитър Талев не цепеше басма на никого, но беше със също такава симпатична прилепска физиономия като дядо ми Милан и макар и с по-нисък ръст, понякога извисяваше някак си несъразмерно гласа си и се гневеше от развитието на налагания днешен литературен български език.

Всъщност, именно тази е била основната болка и на всички други видни македонци (т.е. големите български възрожденци и просветители от Македония). Защото всичко са давали за българщината от себе си и Миладиновци, и Пърличев, и Джинот, и Шапкарев, и Жинзифов, и Цепенков, и Талев, и пр., и пр. (и Ефрем Чучков, включително). И всичко са прощавали: и това, че македонските българи са били предадени през 1912 г. в името на ламтежите за завладяване на Солун, Одрин и Цариград; и това, че нерядко са били използвани както от нанеслата толкова вреди на България партийна система, така и от българския монархически режим; и това, че големите български революционери от Вътрешната организация са били пребивани от върховистите... Склонни са били да простят даже и това, че обявеният днес за „национален герой” Стамболов след младежките си години е започнал да служи (и дори писмено да рапортува) на Лондон, преследвайки македонските български дейци, предлагайки на турския султан България отново да стане част от Османската империя, провеждайки бясна антируска политика и разваляйки отношенията ни с Русия, и смазвайки съпротивата на нормалните българи, че и довеждайки лицето Фердинанд на власт...

Всички видни македонци, наред с жертвоготовността си да отдадат живота си за българската кауза, обаче са имали и едно желание, един съвсем логичен и оправдан копнеж. Този техен копнеж се е изразявал в практически една-единствена молба към България и към тукашните ръководни фактори, а именно: групата от македонски диалекти на българския език (описана например от руския езиковед Селишчев) да бъде призната и обявена за втори официален вариант на българския език (каквито аналогични случаи има немалко по света), с който езиков вариант, макар и второстепенен, македонските българи да могат да си служат, без да им бъде налагано с надменност непременно да говорят на източнобългарски. И постепенно, по съвсем естествен път, двата варианта на българския език са щели да вървят към взаимно уеднаквяване.

Не мога да забравя как Талев се възмущаваше от българските ръководни фактори и от българската езикова политика, като идваше у нас. Например гневните му думи: „Че те на практика вече сякаш забраняват даже и употребата на нормалните традиционни падежни форми „мене” и „тебе”, и вместо тях налагат изгъзиците „мен” и „теб”! Кой в Македония ще приеме да говори така? Дори и думата „компир” им простее и я изхвърлят от българския език!!!”...

Аз смятам, че всичко, което сме направили през живота си и продължаваме да правим за приобщаване на новомакедонците към българщината, включително чрез популяризиране на българската история и разгласяване на родовата ни памет, ще бъде в крайна сметка напразно, ако не бъде стеснена отдавна съществуващата езикова пропаст. Тоест, ако не бъде предприета една успешна акция за въвеждане на организирано изучаване в средните училища и в университетите у нас на диалектите на българския език. Защото, ако не постигнем с общи усилия едно такова включване на македонския диалект в българските учебни програми, придружено от мерки против епидемията от чуждопоклонничество и глобалистично безродничество, която залива България, ние неизбежно ще превърнем в ежедневна практика следния действителен случай:

Беше един хубав юнски ден през 1996-та година, когато телефонът ми в службата иззвъня и се чу приветлив женски младежки глас от Скопие: “Hello, Mr. Chouchkov, my name is Katerina, from the Macedonian Red Cross in Skopje! I would like to talk with you about…”, и т.н.

Бях изумен, за момент онемях. И тогава внезапно ми хрумна да изиграя сцена от театър на абсурда и започнах да отговарям на въпросната новомакедонка Katerina на македонски диалект. Тя ми говореше на английски, а аз й отвръщах на прилепски. Тази нелепа и трагикомична ситуация продължи поне 25 минути. Дали в края на разговора ни тя се усети и почувства неудобно, или така ми се е сторило?

30 години по-късно, през 2026 г., обаче ще се случи нещо друго. Тук, в днешна България, телефона ще вдигне някой новобългарски младеж, който ще отговори: “Hello, Katerina, this is Anthony from the Bulgarian...”… И абсурдът ще стане пълен.

Богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България черпи с пълни шепи, и то всекидневно, пред одобрителния и утвърдителен поглед на Института за български език, който впоследствие охотно „узаконява” тази лексика и я включва в поредния новоиздаден „Речник на българския език”...

Спомням си следния случай. Преди няколко години, по време на едно увеселение по повод на нечий рожден ден, аз извърших срамно престъпление: казах пред компанията цели две-три думи на македонски диалект... Тогава една от присъстващите жени, преподавателка в СУ „Климент Охридски”(!), се обърна рязко към мене с назидателност и възмущение: „Ама ти защо говориш на македонски?!?”. (В същото време, нейната реч изобилстваше с английски думи.) Опитах се да й припомня, че съм македонец, т.е. българин от Македония, и че диалектите не са нещо позорно или просташко, а са съкровищница. Осъзнах обаче, че си хабя думите напразно, защото въпросната езикова преподавателка ме гледаше с презрение и подозрение, и дори с негодувание...

Ще отправя няколко препоръки към нашите ръководни и управляващи функционери относно позицията, която България трябва да отстоява в отношенията си с македонската държава. Моето мнение е, че е необходимо българската страна да приеме и да поддържа становище, което да се „подпира” на следните три стълба:

- Никакви компромиси с историческата ни памет, доколкото е останала такава. Например, недопустимо е да си мълчим, когато властите в Скопие издават (през 2017 г.) книга от 300 страници за Ефрем Чучков, в която дори не се споменава, че той е българин от Македония. Немислимо е българската държава да позволява подобна гавра.

- Българската литературна класика, а и изобщо българската литература трябва да бъде издавана в Македония само и единствено на оригиналния (български) език, на който е написана. Новомакедонският литературен език представлява една „обогатена” форма на македонския диалект на българския език, който е езикът-майка на новомакедонската книжовна норма. А езикът-майка е недопустимо да бъде превеждан. Да позволим българската литература да бъде превеждана там, означава да се откажем от понятията „македонски диалект на българския език” и „македонец” в смисъл на българин от географската област Македония, както и да се откажем от българската национална идентичност и историческите права на стотиците хиляди македонци в България.

- Македонският диалект трябва да бъде включен в учебните програми за средните училища и университетите у нас, в рамките на поне минимален брой часове за изучаване на българските народни диалекти. В противен случай нашите правнуци няма да могат да се разбират без преводач. И ще започнат да общуват помежду си на... английски език. А днешната българска евроатлантическа „нация” ще стане световен рекордьор по денационализация и самоунищожаване.

Сподели в
 

Журналисти, а не научни работници първи разясняват на широката публика произхода на името на Плевен.

20.06.2022/18:19

Явор Чучков търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО, най-големият приятел и съратник на Гоце Делчев.

05.06.2022/17:24

Изданието тръгва като "ежедневен работнически вестник" на 5 май 1912 г.

05.05.2022/16:17

В новия том VII на „Известия на бургаския музей“ е публикувано изследването на журналистката Диана Славчева „Бургаската преса в годините от Освобождението до 1944 г.“

18.01.2022/13:10

Медийната мрежа в област Силистра в миналото е представлявала богата палитра. Понастоящем - скромна, но от сърце

01.10.2021/19:06

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 8 юни 1972 г. южновиетнамският фотограф Ник Ут заснема покъртителен кадър с пищящо от болка и ужас голо момиченце, обгорено от изсипан над село Чан Банг край Сайгон американски напалм. Какво стои зад разтърсващия образ?

09.06.2022 /20:20 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

От 5 юни насам няма никаква следа от британския журналист Дом Филипс, писал за „Гардиан”, „Вашингтон пост” и „Ню Йорк Таймс”, и от придружаващия го бразилски експерт по коренните амазонски народи Бруно Араужо Перейра. Двамата си били на експедиция в долината Жавари край границата с Колумбия и Перу. Властите са мудни в издирването, а в зоната действат наркотични, златодобивни, дърводобивни, земеделски и бракониерски мафии.

09.06.2022 /18:02 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

09.06.2022 /09:38 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Снежана Тодорова, Соня Алексиева, Енчо Господинов, Иван Тодоров, Красимира Дионисиева нанизаха пъстра броеница от спомени за големия журналист, писател и пътешественик Ясен Антов на сбирка в негова памет, организирана от журналистическото дружество „Пътешествие и туризъм”. Включи се и синът му Траян Антов, известен спортен журналист, а специален видеопоздрав отправи и внучката му Мария, студентка в Амстердам.

27.05.2022 /16:30 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Журналисти, а не научни работници първи разясняват на широката публика произхода на името на Плевен.

20.06.2022 /18:19 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Явор Чучков търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО, най-големият приятел и съратник на Гоце Делчев.

05.06.2022 /17:24 | Автор: Явор Чучков | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ако действително са налице факти, потвърждаващи тезата на началничката на кабинета на премиера в оставка, нека ги огласи публично. Всички трябва да сме информирани, ако се извършват драстични нарушения на етичния кодекс на българската журналистика и на законодателството от страна на отделни представители на нашата достойна и жизненоважна за демокрацията професия. А ако се окаже, че всичко това е продукт на цветната фантазия и на политическата страстност на г-жа Бориславова, върховенството на закона изисква тя да отговоря пред него.

06.07.2022 /18:02

Недопустимо е – особено за европейци – да се забравят думите на Волтер: „Може да не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш”. Повтаряме и подчертаваме: спусканите от ЕС забрани за достъп до медийни източници, обявявани за пропагандни, погазват гражданските свободи в обществото и пречат на професионалната работа на журналистите.

07.06.2022 /18:49

В деня в памет на великия поет, публицист, революционер и на всички, паднали за свободата и независимостта на България, нека отново сверим посоката си със завещания от тях морален и духовен кодекс.

02.06.2022 /08:00

 Мнения

Размисли по повод два телевизионни концерта в празничните дни.

26.04.2022 /15:08 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Министерството на културата отказа да подпомогне с 2000 лв. издаването на сборник с лирика на поета, написал „Една българска роза”, по повод неговата 95-годишнина, защото там не са чували за него.

19.04.2022 /20:09 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 33 гости

Бързи връзки