Начало
 
 

Олга Маркова: Половин век отстоявам честната и бореща се журналистика

09.06.2022 /09:38 | Автор : Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ Големина на шрифт: a a    Отпечатай:


Олга Маркова стана кавалер на "Златен век" - звезда

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

Олга Маркова не е само запазена марка в българската журналистика, но тя е и един от най-вещите специалисти, пред който не се опират никакви тайни на Седмото изкуство. Тя е от малцината, да не кажа единствената българска журналистка и изследовател на тънкостите на киното, която се е срещала с най-големите звезди, чиято игра е спирала дъха на милион зрители по света, и те са изповядвали пред нея несамо своите професионални тайни, но са отваряли и душите си. И може би, поради това спокойно бих казала, че нейния живот е живот като на кино. Участвала е като председател и член на жури на много международни фестивали, което подсказва, че тя е уважавана и ценена от големите имена в киното.  

Като журналист Олга Маркова е работила и продължава да пише в много от българските издания. Но бих споменала само едно, което е нейната любов и болка, и на което е дала над 25 години. Нарича го легенда. И това е в. „Пулс“. Тя е също един от най-желаните и обичани гости в телевизиите и радиата.

Олга Маркова е от онази порода работяги, които не обичат да се местят, а работи до отказ и дълбае надолу в работата.

Днес студентите от НАТФИЗ се радват на словото на Олга Маркова и нейните лекции са винаги посещавани до откат. И на бъдещите майстори в киното и на сцената, все не им стигат броените часове в залата, та след лекциите продължават да търсят мнението и съветите на любимия си преподавател, изпращайки я до дома й. В отговор на това, тя пък се радва на тяхната любов.

За себе си Олга казва: „Не съм потайна личност, но не обичам душевния стриптийз. Вярвам в приятелството и в онова, което постигна сама. Винаги проверявам моите понятия, оценки и съждения в погледите на онези, които уважавам. Имам голяма слабост към интелигентните и търсещи студенти и съм готова с цената на всичко да им помагам, дори след като завършат образование. В тях виждам и моята младост, и бъдещето.“

Олга Маркова е носител на престижното отличие на СБЖ „Златно перо“, което заема почетно място сред многобройните български и чужди отличия, обяснение в признание за нейната работа.

В началото на нашия разговор поздравления за голямото признание, което получихте в навечерието на 24 май, г-жо Маркова - „Златен век“ – звезда! Какво е да сте кавалер на отличие, носещо името на един от най-славните периоди в българската история, Златния век на Симеон Велики, и какво послание разчитате, като негов носител?

С голяма радост получих тази награда. Почукването на историята в лицето на светите братя Кирил и Методий, и то в деня, когато носеха мощите им, за мен се оказа съдбовно, защото министърът на културата ми връчи наградата. Фоторепортерите напуснаха зала „Средец“ и изтичаха на улицата, за да снимат хоругвите и шествието, което идваше по „Ал. Стамболийски“ в „Св. Неделя“. И аз си казах, че несамо понятието Златен век, и че страната ни е на тринайсет века, трябва да ни прави радостни и горди. Моите студенти винаги ме гледат изненадано, като им казвам да помислят добре, че Америка е на пет века, а България с всичко, което е преживяла, е на тринайсет, и при това сравнение дали така лесно ще привнасят стойности от други държави или ще се замислят над това. Та цялата славянска култура е толкова по-стара и толкова по-богата. Затова когато взех наградата в ръце си казах: Господи, този път ще я оставя за себе си, защото винаги когато са ме награждавали, все посвещавах отличията си на младите. Съдбата ми отреди да завърша три образования, и това не е било някаква излишна амбиция - филология, след това журналистика (целият ми живот мина в журналистиката) и изкуствознание, със защита на докторска дисертация. Защитих дисертации и във Франция, и в България. И без да съм планирала писането се съчета и в трите ми професии.

Другата седмица имам клас в НАТФИЗ и смятам да отпразнувам наградата ми със студентите, защото знам, че те се радват. До сега у тях не съм видяла завист, болезнена конкуренция. И това го казвам и за най-талантливите. Ще се радвам ако те поемат от нас, така, както ние сме поели от личностите преди нас. Тогава имаше сериозни журналисти, за разлика от сега, когато не можем да изброим поне пет имена. Така че ако нямаше хора преди мен да са правили това, нямаше да има смисъл и моето движение напред, и моята лична награда, и това, което ще получат студентите от нас.

Известна сте още и като Сладкодумец Храбър, който с книгите и разказите увлича читателите, защото има какво да разкаже, да анализира, да сравнява. Книгите ви неслучайно се ползват от библиотеки по цял свят, а приносът ви към кинознанието ви е отредил признание сред световни имена в Седмото изкуство и сред студентите, на които сте любим преподавател. Тежка ли е короната на признанието и какво ви задължава то?

Много се радвам, че ми задавате точно такъв въпрос. Радостта ми, когато свърша часовете е от погледите на студентите. Гонят ме и ме изпращат до вкъщи. Винаги заедно довършваме нещо. Знам личните им съдби, защото без да ги питам те сами споделят с мен. Така че не е само до сладкодумие, но човек натрупва опит. Моето семейство е в Германия, а аз тук съм сама и се радвам когато видя, че тези деца се интересуват, че предметът им има смисъл, а той е избираем предмет, взаимодействие между кино и литература. Това е темата на моята докторска дисертация от преди много години.

Но да се върна на награждаването ми. Когато министърът ми даде наградата аз се засмях, защото дамата, която представяше наградените, когато стигна до мен дори не спомена, че имам десет книги, обсипани с рецензии и няколко международни награди, макар че очаквах да го съобщят, но не пропусна да каже „известна наша журналистка и изкуствоведка, която всички познават като любим преподавател“. Като чух това започнах да се смея с глас, защото къде са научили това? Никъде не го пишат, нито го споделят. И вие сега отивате към такъв въпрос. Не е само до сладкодумие, а както казва дъщеря ми, вероятно „не съм пораснало дете“. Може и да има такова нещо, защото сред студентите се чувствам много по-добре отколкото сред колегите си. Никога не обичам цитати, не обичам да се правя на интересна с чужди имена. Никога не ги моля да четат моите книги, защото се оказва, че много от тях по първата ми книга „Кино и литература“, която през 1981 г. издаде „Български писател“, са се готвили за приемните изпити в НАТФИЗ. От друга страна е радостно когато можеш част от това, което си преживял, което познаваш, да го споделиш. Но е много важно децата сами да намерят път към теб. В тази надпревара с живота, която имах през всичките тези изтекли години радостното беше,че бях забелязана.

Като говорим за заслуги, вашите не са малко и към българската журналистика. Пoвeчe oт тpийсет лета вие сте любим автор на стpaницитe нa пepиoдичния и спeциaлизиpaн пeчaт, както и в пpeдaвaния пo paдиoтo и тeлeвизиятa. Защо след като изгря демокрацията вече почти няма издания за култура и изкуство в журналистиката. Дори и превърналият се в бутиково издание в. „Култура“ и той предаде Богу дух. Днес хората имат ли необходимост от издания за изкуство, култура, литература или чалгаризацията уби вкуса на българина към такива издания?

Слава Богу, макар че много се стара, дори се престара, но не успя да го убие. Хората не са единна маса. Те са най-различни съсловия и социални групи, и интелектуални образования, а и семейната среда си казва своето. Тези поколения, които са били възпитавани в семейната среда те не са се подали на чалгаризация. Въпреки цялото старание с долнопробно възпитание десетилетия наред не можа да изкорени вкуса на българина към такива издания. Може и да съм прекален оптимист, но съм дълбоко убедена, че движението на света се състои именно не в базата данни, които ще се вземат от интернет, а от книгата, от шумоленето на страниците. Това е друга аура, друг художествен свят, в който като потънеш нямаш нужда нито от телевизия, нито от джиесеми. Книгата е един много мъдър приятел, от който можеш само да черпиш знания. Днес все повече и повече нещата се изместват в друга посока и сериозни журналистически и изкуствоведчески анализи няма къде да се публикуват. Все още в. „Дума“ поддържа страница за култура колкото и да му се намалява бюджета.

А към чисто журналистическите теми, също не съм също безразлична. Не мога да отида на почивка и да се занимавам със себе си или да слушам как поточето шуми, защото всеки момент се случва нещо. Такава война съм водила за нашия МДЖ във Варна. Една поредица от статии в „Дума“ и в другия печат. Заканваха ми се, че ще ме пребият на Петте кьошета, когато се прибирам. Известната личност Недялка Сандалска много години се бори да купи за смешни стотинки този дом. Години наред аз почивам в този дом. Там е минала младостта ми, там е проходило детето ми. Неистова битка водим, която слава Богу до ден днешен ръководството устисква, и най-вече Снежана Тодорова.

Не останах безучастна и към разровените тротоари в София. Където много хора си потрошиха краката, ръцете, тазовете. Просто проблемите извират от собствения ми характер, който е свикнал да се ядосва на лошите неща и винаги се опитва по някакъв начин да реагира. Стотици пъти в живота си слушам, че няма да ги оправя аз нещата. Няма, но пък се опитвам. Ако така живеем тогава нашето съществуване няма смисъл! 

Ако използвам заглавието на една от вашите книги - „Пoслeднитe мoxикaни нa кинoтo”, и го приложим на полето на българската журналистика, кои от колегите бихте нарекли така? Споменахте Продев, Бочаров… Не говоря само по възраст, но и за идеи и желание да правят истинска стойностна журналистика без да се поддават на конюнктура или пък на силните на деня!

Като завърших образование, с конкурс постъпих на работа в БТА. Там, без връзки, в отдел „Култура“ извървях академично целия път. Генерален директор беше Лозан Стрелков, който ми казваше, че съм най-младата и трябва да се уча и да гледам другите. А имаше от кого да се уча. Руси Божанов – изключителна личност, Петко Бочаров, работили сме години заедно, Алберт Коен. За съжаление днес имената вече са малко и не са на есеистичното ниво на Продев, което беше уникално. Моята привързаност към в. „Сега“  тръгна от Димитрий Иванов- Джими. Много уважавах неговата рубрика „Наблюдател“. Беше изключителна! Показваше умение да прави анализ, изключителна ерудиция, която е натрупал през годините, и то не да показва себе си, а другите чрез себе си. Това е огромно изкуство, но малцина го могат. Имаше и хора, от които съм се учила. Такива са Кръстан Дянков, пишеше отлично, Николай Вълчинов… Преди години Министерството на образованието обяви конкурс за свое издание, който спечели и  основах със собствено ноухау  в.„Азбуки“, съществувал десет години. За десетилетието му получих голяма награда за най-добро издание от тогавашния министър на образованието Димитър Димитров, който назова вестника „нашето огледало“. Тогава за пореден път бях без работа, защото със закриването на в. „Пулс“ за мен се закри и света. Не можех да преглътна когато дойде Шумналиев и реши, че няма нужда вече от този вестник. Ясно беше, че той изпълняваше чужда поръчка тогава. След години издадохме скръбната вест за унищожаването на най-добрия специализиран вестник за литература и изкуство за младите в България просъществувал двайсет и пет години! Ако ви кажа, че най-симпатичното изречение, когато ми връчиха наградата „Златен век“, беше на една дама – Надя Попова. Тя се приближи към мен и ми каза, че и нея сега я награждават, но че тя е проходила в моите ръце на страниците на нашия вестник „Пулс“. Разтреперих се. И до сега хората си спомнят за вестника. Когато Дими Стоянович ме покани в неговото предаване за култура по БНТ, бяхме двамата с Юрий Дачев, водещ пак там предаването „Рецепта за култура“. Та Дими каза, че са ме поканили да говоря за моята нова книга, а непрекъснато съм говорела за в. „Пулс“. Обяснявах как сме назначавали хора в изданието, на което той ми предложи да използвам това ефирно време малко за себе си, а по-малко за вестника, защото когато пожелая можем да направим отделен разговор за него. И до ден днешен аз не мога да преживея закриването на „Пулс“. Двайсет и пет години бях там – една четвърт от моя живот премина във вестника. Там обявявахме за всяко назначение конкурс и в моя отдел „Изкуство“ нямаше един човек, който да е паднал от небето. Яви се един, на който подариха отдел, защото дошъл от Москва, и нищо общо нямаше с вестника. Но това беше извънреден случай, а всички останали бяха с конкурс.И ги назначаваха един по един. Чавдар Попов, който след това стана един от водещите професори в Художествената академия, Нели Кулаксъзова, по-късно директор на издателство „Българска музика“, Мария Нецова… Всички тези хора, които са реализирани до ден днешен, тръгнаха от страниците на този вестник. Седмица след като участвах в предаването на Дими Стоянович срещнах на улицата Нели Кулаксъзова и тя ми каза, че чули какво съм говорила и плакали, защото вместо да говоря за книгата си, аз съм говорила за тях. И това си е така, защото „Пулс“ беше велико издание и вече няма такива, а и се съмнявам дали ще има! И не защото историческия момент е друг, а защото е минала една вълна на девалвация, която вече е довела нещата до финансови постулати. Всичко, което е изкуство сега се слага на заден план, както и хората, за които треперехме когато закриха вестника. Тогава се качих за първи път на планината сама, на „Алеко“, и плаках три часа. Разбрах за какво става дума,разбрах как тези пари ще се откраднат и пренасочат някъде другаде. Като минаха години започнах да се боря да правя частно издание. Споменавам това, защото е важно. Едно от тези, което имаше голям успех -списание „Литература и изкуство“. Сама съм си лепила буквите, за да направя заглавие и да обясня на художника какво точно искам от него. В списанието събрах елита, който можеше да бъде събран – с уводен материал и с каквито възгледи съм имала за естетика, изкуство, журналистика. Казвам това, защото то би отговорило на много въпроси, включително и на вашия. Като се започне от непубликувани писма на Христо Ботев до Тодор Пеев, които са уникат, след което много други ги публикуваха, но не писаха, че са ги взели от това издание. Ние сме една нация от гиганти, които цял живот нижат мъниста. Това е на Христо Ботев и никой не знае чие е, слагат го в кавички. Та в това списание бяха от Атанас Славов, през Кръстан Дянков и неговите преводи от английски на „Салемските вещици“ и най-големи творци до Венци Начев, с който съм работила в БТА, Александър Томов с неговото „Проклятието на малките народи“, през най-големите ни художници, като Мишо Лалов, които за без пари ми рисуваха страници. Радвам се и се гордея с тези неща! Сега не бих могла да направя това, но тогава можах. През цялото време Сашо Бешков беше до мен.Той направи връзка с Цветан Тодоров и в няколко последователни броя пускахме написано от него. В България никой не знаеше и не беше чул кой е Цветан Тодоров. Години наред не съм пипвала тези неща, защото още се разстройвам от тях. Като ме питате за колеги и стойности  аз съм строго конкретна. Картина на Краси Тодоров я изнесоха и продадоха в Америка. По този начин изнасяха българската култура зад граница в годините на най-тежките гешефти за България. Юрий Жиров беше дясна моя ръка. Всички го знаят от филма „Дишай“, но не знаят какъв поет беше той. Публикувала съм негови стихове зад гърба му, защото той не искаше да печата своята поезия. Негови стихове има само тук, в това списание, никъде другаде. Николай Кънчев с първи стихове също излезе при нас. Миналата година направиха документален филм за него и ми ги поискаха. Така стана, че се изгубиха и не можаха да ги ползват. Много се радвам на това издание, защото в него бяха хората, които наистина можеха. Бяхме изкопали изключителни неща за Ангел Каралийчев. Списанието излизаше в черно/бяло, защото нямахме пари. Но всеки надпис беше върху мазка от четката на художник. Това никъде по света го няма! Вълнувам се като ви говоря, защото по цели нощи съм мислила как да бъде различно. Райна Кабаиванска дойде в редакцията, направиха интервю с нея, в което тя казва какво е талантът на един човек – това е да имаш куража да кажеш не. Тя отказва 70 % от предложенията, за да избере коя роля да изпълни. А това е умението да защитиш този избор, а той се защитава с култура, със собствени позиции. В списанието нямаше едно случайно заглавие и това го показва и материалът на Петър Увалиев „Театърът литургия на съвремието“. Нямаше едно случайно заглавие. Мъчих се и в следващите издания, с които издържах конкурс, да спазвам тази стилистика, но тъй като те бяха ведомствени, в тях имаше държава и държавни пари. Много е трудно да се удържи, сложно е, елитарно е, но пък е понятно за всички. Елитарността има две страни. Едната, когато имаш ерудицията да го разбереш, а другата когато се затвориш в кула от слонова кост. Аз не говоря за такава кула, а за този вид издания. Половин век се старая да отстоявам собствените си принципи за правене на изкуство и литература, за изграждане на честна, войнствена, бореща се журналистика. А не да стоя и да коментирам отстрани. А в момента сме пълни с такива коментатори.

Сещам се за една статия на Алберто Моравия от средата на миналия век, в която той споделя тревогата си, че телевизията зап­лашва духов­ното раз­витие на човека. Сбъд­ват ли се опасенията му? Или „спасение ни дебне отв­сякъде“?

С пълна увереност ще взема тук една средна позиция, защото с години бях приятел с Алберто Моравия и много пъти съм му ходила на гости в Италия. Той беше изключителна и безкрайно интересна личност. Беше много чувствителен човек и с неговата мембрана улови заплахата на телевизията. От самото начало не прозря, че има и едно позитивно зърно. Много хора от младите не четат, телевизията им дава сдъвкана храна по много въпроси. Но ако те използват тази храна като база да продължат да четат и растат – нищо лошо. В това отношение до известна степен би могъл да помогне и интернет, но да изземе тяхното време и да ги остави, това, вече става прокоба. Прокобата, за която Моравия говори, защото телевизията е много по-смилаема.

Чрез нахалство към прогрес, казва народът, вие: Че „нахалството ви е помогнало да стигнете до световни величия“. И то несамо сте успели да стигнете, а и да разговаряте, и да се докоснете до духовната им сила, до тяхната човешка същност. Какво оставиха у вас срещите ви със звезди като Оливър Стоун, Франсис Форд Копола, Вернер Херцог, Кшищоф Зануси, Никита Михалков, Иржи Менцел, Вим Вендерс, Андрон Кончаловски, Клаудия Кардинале?

С вас можем да си разделим седмиците и веднъж седмично да се виждаме и за всеки един автор да ви говоря минимум час. С това живея до ден днешен. 25 години от живота ми са влезли в книгата „Последните мохикани на киното“ и всичките тези хора са част от моя живот. Повечето от тях съм срещнала извън България. Много често бях на кинофестивала в Солун и там несамо се запознах, но се и сприятелих с Оливър Стоун. Изключителен оратор, невероятен публицист, смела личност. Всичките филми, които прави за американските президенти показват една мащабна и смела личност. Да не пропусна и поредицата интервюта с Владимир Путин, а и книгата му също. Всеки от тези хора, които споменахте, е едно двуного мислещо уникално същество, което не може да бъде дублирано от следващото.

В Солун се запознах с Копола, когато му връчиха наградата „Златен Александър“ за цялостно творчество. Тези срещи съм ги описала в книгата си по години. Копола дойде с дъщеря си и сина си и през цялото време режисираше наградата си: излизаше на сцената, слизаше в залата. Умряхме от забавление и радост. Гърците го гледаха уплашени. На този фестивал винаги правеха мастер клас с всеки един от гостите и аз ходех да ги слушам. Копола доведе със себе си Виторио Стораро, един бляскав оператор, художник в световното кино. На три етажа нарисува огромни пана на епизоди, които е снимал в „Апокалипсис сега“.

Пътят ми към много хора беше сложен. Например към Вернер Херцог. Той дойде един път в Солун. В последния момент ми заявява, че е съгласен да разговаряме, но на немски, а това е единственият западен език, който не ползвам. Не спах цяла нощ и на другия ден викнах дъщеря ми, студентка последна година в Художествената академия. Заряза си работата и дойде в Солун за 24 часа, за да ми превежда.    

Срещите ми с тези хора е  едно огромно богатство.

Няма да пропусна да ви питам за един мой любим актьор и идол, който предстои да гледаме на сцената на Националния театър „Иван Вазов“  - Джон Малкович. Вие сте единствената българка, пред която той  е паднал на коляно.Разкажете за този така вълнуващ епизод в живота ви и чувствате ли се специална след този негов акт и кое не бихте забравили никога от срещата си с този невероятен актьор?

Ще започна с думата нахалство, за която споменахте в предния си въпрос. Ще ви кажа къде я употребих. Поводът беше срещата с Джон Малкович на фестивала в Солун, единственият човек, който цяла седмица ми отказваше интервю. Всеки Божи ден! Той живееше с мисълта, че аз съм чисто и просто журналист и понеже му е дошло до гуша от журналистически въпроси, избягваше срещи с тях. Но понеже аз не знаех това, продължавах да го преследвам. В случая обаче по-скоро думата нахалство трябва да се замени с упорство, ако щете и с инат. Накрая вдигнах ръце и оскърбена категорично вече се отказах от намерението си, за което всички знаеха, включително и директорът на фестивала. Аз бях в журито на филмовата критика ФИПРЕСИ, което беше доста по-значимо от официалното. Последната вечер Малкович ме видя – мен едно журналистическо леке, което му досаждаше. Видя ме, че отивам в другото жури и разбра грешката, която е направил и дойде до нашата маса. Директорът на фестивала ме моли да не правя сцени. А Малкович идва до масата и с хиляди извинения ми казва, че е готов. Това е в 24 часа вечерта. На другия ден той пътува за Ню Йорк, а аз за София, вече няма време. Разговорите ми с него траяха през цялата нощ и на другия ден. Естествено, че не се дърпах, защото събеседник като него, който успоредно да говори за литература, театрална драматургия и кино не е за пренебрегване. Каза ми, че предпочита театъра и затова не му се искало да правим разговор, защото аз му предложих да говорим за киното. Трябваше да разбера защо неговата позиция е такава. От една страна той винаги предпочита театралното пред филмовото изкуство и това си е негово право. Като започнахме разговора ни той веднага ме попита дали съм гледала някои от неговите театрални образи и ме забоде с карфица като муха за стената. Той продължи, че неговите най-големи образи са на сцената и предпочита да се качи отвъд рампата където всяка вечер е различен, докато в киното лентата запечатва единствено неговото присъствие и остава завинаги. И оттук започна да говори с часове, почти час преди да си тръгне. След срещата ми с него три дни реанимирах. Така че от едната страна предпочиташе да говори за театралните си роли,а от друга ме прие като журналист и цялата тази конвенционалност, която аз също презирам, той я мразеше.

А за падането на колене, той просто изигра един театрален етюд, като извинение. Но аз вече бях натрупала към него достатъчно ненавист, защото пътят ми към много хора беше сложен, но с него нещата бяха на ръба на скандала.

При срещите ви с тези великани в киното останаха ли незададени въпроси и ако да, какво още не сте успели да ги попитате и днес ако, например се срещнете някои от тях какво ще е първото, което ще ги попитате? Предвид, че много творци вече започнаха по-активно да са ангажирани с болните  проблеми на нашата планета, или както стана модерно да казваме, са политкоректни, кои теми бихте нищили с тях?

Във всичките си разговори, които съм водила има две червени нишки, които тегля от начало до края. Може би това си е моето вътрешно верую. Извън тази политкоректност, която винаги ме е вълнувала, е че пристъпвам към хора, чието творчество защитава мембранна гражданска позиция. Не ме интересуват частните случаи. Такива персони оставям на страна, защото когато правя книга искам хората да я четат, а не да показвам колко неща знам, а те да не ги четат. Едната нишка е какво мислят тези, с които разговарям, за живота и смъртта и нея я има абсолютно при всички. Например Копола казва, че това е един асансьор, който ту е горе, ту долу и в един момент вратата му няма да се отвори. В същото това време Людмила Чурсина, тъй като живее сама и е непрекъснато на турнета, казва, че когато онази почука на вратата на апартамента й, съседката й ще отвори и ще каже:“Люда я няма. Сигурно е на гастроли.“ Космическата тема за живота и смъртта, заради която живеем и съществуваме, не съм я спестила при всички, с които съм разговаряла, защото живо ме интересува.

Втората нишка е взаимодействието между киното и литературата, която е моята съдба и моето малко прозорче към големите проблеми на този свят. Това са двете червени нишки, които ги изтеглям до край през целия си живот. А всичко останало, разбира се, са интересите на твореца коя от актуални проблемни теми вълнува целия свят. Един от въпросите, който бих задала днес е може би къде е повредата. Вече светът ни е изключително тревожен. Няма тихо, кротко местенце където да седнеш до поточето и да се откъснеш от проблемите на света. Абсолютно невъзможно е това, защото цялата ти вътрешност е импрегнирана с тези проблеми. Наболелият проблем днес е пандемията. Затварянето на света. В никакъв случай не бих отговорила като много от певците, че са направили нов диск с песни.Или като някои други, че са си останали вкъщи и видели семейството си. Не приемам тази позиция. Те така са реагирали, но това е битова реакция. Тя не е художествена реакция. Повечето хора бяха смазани психически. Затова темата за терапевтичност, за лечение на човешката психика го виждам единствено чрез изкуството и литературата. С нищо друго не мога да заменя ролята на тези основни художествени фактори, за да се закрепи човешкото мислене. И тук веднага ще отворя скоба. Има един чудесен сериал и дай Боже да мине следващата седмица. Нарича се „Тревожност“ и аз съм убедена в качествата му. Базиран е на две основни книги на наши лекари психотерапевти, работили по целия свят. Сериалът е много интересен и в него се вижда деликатния начин, по който тези лекари успяват да помогнат на хора от всичко това, което се случи.

И тъй като заговорихме за политкоректност си спомням при една среща след като наскоро се бяхте завърнала от участие в трийсетото юбилейно издание на един от най-престижните руски кинофестивали „Золотой Витязь, където бяхте председател на секцията за документално кино. Тогава казахте, че пред ваши приятели сте споделили, че според вас „цялата руска история е най-великата страница от световната“, с днешна дата и войната, която бушува в Украйна, какво място в световната история ще намери Русия след утихване на конфликта? Интересно е човек, който нищи историята на световното кино какво мисли по този въпрос.

Когато споменах за това имах предвид литературната история. Никой не е надминал класическите образци на руската литература – Чехов, Толстой, Достоевски. Да не говорим за Гогол. Всички видове кино, които се правят до днес върху творчеството на Гогол, всички оттенъци на смеха, като се започне от комедийния жанр, карикатурата, присмеха и се стигне до артилерията на сатирата и фарса, всичко съществува у Гогол. Това, което Гогол е в белетристиката е Пушкин в поезията. Стига да имаш културата и рецептора да го уловиш. Няма герой, който пък Чехов да обвинява. Той никъде не дели героите на положителни и отрицателни. Така че става дума за стойности и хората не си дават сметка за огромната бездна от проблеми, които стоят като култура, като ерудиция отзад.

Тук ние не говорим, че Русия е една, а другите не са, защото това е идиотски прочит. Говоря за определени периоди, в които Русия е създала уникални образци. И те до ден днешен се играят във всички световни театри, включително и в Ню Йорк. Когато задавах въпрос на световни звезди, включително и на американски, коя роля искат за изиграят, 90 процента, без да се колебаят, ми отговаряха Анна Каренина.

С болка и съжаление ви казвам, че на всички тези стойности ще се гледа дълго време с някакво намигване заради войната. Видяхме как се опитаха да свалят Достоевски в Италия, но пак го върнаха. Ами какво стана сега в Кан? Филмът на Олег Синцов се опитаха да го откажат и още се води война заради него. В лицето на всички тези можещи и талантливи хора, все едно дали са в пределите на Русия или извън нея, светът осъжда цялата руска интелигенция. И това ще тегне много дълго. Казвам го огромна болка, защото имам много приятели сред тази интелигенция.

Преди време Крикор Азарян, светла да е паметта му, беше казал, че „сега е време на известните нищожества“. Днес в живота, а и в изкуството чие е времето, Олга?

Много обичах Коко Азарян и тази негова мисъл е гениална! Тя е валидна за всички времена и всички народи. Като един Чарли Чаплин е тя. Въпросът е в преобладаването. Мисля, че малко се отля времето на нищожествата. Отля се в някаква степен и чалгаризацията. Чалгаризирането, което Слави Трифонов, и онези до него наложиха, ще има още дълго време последици, защото чалгата е смилаемото, лесното, ниското изкуство. Високото изкуство иска по-висок критерий, иска ерудиция, размисъл, за да го пресееш, да го оцениш, да направиш необходимата съвременна оценка. Затова съм убедена, че с времето все повече ще се отсяват понятията, които възпита чалгата у доста поколения. Но когато се стигне до стойности, започват да отстъпват, защото нямат нужната база за това. Смятам, че в това ще бъде спасението на България.

И понеже вървим към края на раз­говора ни малко нет­радиционно няма да задам въп­рос с оптимис­тична нотка, а ще ви попитам какъв е ужасът на незнаещите хора и ужасът на знаещите и какви са днес предизвикателствата пред българските изкуство и журналистиката? Свързани ли са те с времето, в което живеем и с морала?

Разбира се, че са свързани. И най-вече с моралните и естетически ценности, които са вечни. Те са и постулати. И ненапразно кинофестивалът „Златен витяз“, който направи миналата година 40  години под един и същи девиз: „За нравствени и духовни ценности, за възвисяването на духа на човека“. Това е смисълът да се прогледне в бъдещето. Не става дума за религия или точно каква вяра изповядваш, а да изповядаш вяра в реалните човешки хуманни ценности. За съжаление тези морални ценности днес, като че ли са доста по-назад в целия свят, защото бизнесът се изтегля на преден план, и когато говориш за изкуство или наемаш музиканти, насреща ти се задава въпроса:Колко? А не се говори в какво възпитава дадено произведение. И се започва едно наддаване. Сещам се за моя скъп приятел Гойко Митич, с който беше един от най-интересните ми разговори. Та той ми разказа с трепет една история, за англоговорящи, които отиват да заграбват земята на индианците. Говорят с вожда на племето и му предлагат няколко хиляди долара, вдигат непрекъснато сумата, а той стои и мълчи. Те смятат, че чака да наддават. Накрая махат с ръка и казват, че е неграмотен и невеж. Тогава вождът казва: „Земята е нашата майка и ние не можем да я продаваме!“ Така че има едни ценности, които като ги продадеш, продаваш майка си, продаваш родината си. Когато нещата стигнат до там, светът е мъртъв. А за знаещите и незнаещите Аристотел е казал всичко в една фраза: „Познанието е печал.“

Ще сложа точката на интервюто ни, като цитирам един стих на Лозан Такев: „Животът ни раз­деля и събира,/макар да е без­к­райно кратък път.“  Какво срещнахте вие по своя път на живота и има ли нещо или някой, който все още не сте срещнали, а така много си мечтаете за такава среща?

Не искам да бъда лакома, но има доста хора, които бих искала да срещна. На първо място това е Джеръми Айрънс, един от най-любимите ми актьори, с който животът не ме събра по ред стечения на обстоятелствата. За мен той е върха на съвременното кино! Изключителен интелект и култура. Неслучайно дотам, че взе камерата и обиколи света и направи най-фантастичния документален филм за екологията. Биеше камбаната на човешката съвест и назова филма си „Бунище Земя“. Една от срещите, които остана в съзнанието ми нереализирана е тази с него. Но много от хората, с които съм се видяла се надявам животът да ме срещне отново, защото колкото повече имаш контакти с тези хора, толкова повече въпроси се раждат. Толкова повече врати се отварят пред тебе за онова, което е останало зад кадър или си пропуснал да попиташ, което не си могъл да кажеш. Така че все си мисля, че един ден бъдещето на света ще бъде от хора, които имат общ език в етиката, морала, политиката. И това би могло да създаде някакво равновесие в света. Иска ми се да цитирам една любима реплика на сърбите що е цивилизацията: „Що е цивилизация? Пътят на човечеството от пещерата до атомното скривалище“ От дупка в дупка. Бяха я сложили флуоросцентно осветена пред парламента преди десетилетие. Видях я тогава, когато отидох като председател на журито на фестивала на документалния филм и се зарадвах на остроумието. След това се уплаших. На сръбски късометражен филм звучи – кратка форма. Организаторите на феста му бяха сложили заглавие „И животът е кратка форма“. Тънко и чувствително. Изведнъж ти дава отговор на целия размисъл на екзистенциалистите защо живеем и какъв е смисълът.

Снимки Личен архив

Сподели в
 

На 8 юни 1972 г. южновиетнамският фотограф Ник Ут заснема покъртителен кадър с пищящо от болка и ужас голо момиченце, обгорено от изсипан над село Чан Банг край Сайгон американски напалм. Какво стои зад разтърсващия образ?

09.06.2022/20:20

От 5 юни насам няма никаква следа от британския журналист Дом Филипс, писал за „Гардиан”, „Вашингтон пост” и „Ню Йорк Таймс”, и от придружаващия го бразилски експерт по коренните амазонски народи Бруно Араужо Перейра. Двамата си били на експедиция в долината Жавари край границата с Колумбия и Перу. Властите са мудни в издирването, а в зоната действат наркотични, златодобивни, дърводобивни, земеделски и бракониерски мафии.

09.06.2022/18:02

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

09.06.2022/09:38

Снежана Тодорова, Соня Алексиева, Енчо Господинов, Иван Тодоров, Красимира Дионисиева нанизаха пъстра броеница от спомени за големия журналист, писател и пътешественик Ясен Антов на сбирка в негова памет, организирана от журналистическото дружество „Пътешествие и туризъм”. Включи се и синът му Траян Антов, известен спортен журналист, а специален видеопоздрав отправи и внучката му Мария, студентка в Амстердам.

27.05.2022/16:30

През годините на демокрация у нас може все още и да липсва свобода на словото, но пък разцъфтява книгоиздаването. И всеки реши, че може да бъде писател, а не читател, както се казваше в един виц за чукчите. Но никой не се сеща да пита какво им е на продавачите на книги, които някои с огромен респект наричат още и продавачи на светове. Такъв е и моят гост, с когото разговаряме пред най-светлия ни празник – Деня на писмеността и културата. Нида Аббасс е сред малкото млади хора, още от дете закърмени с любов към книгите. И днес може да се каже, че е сбъднал мечтата си да е продавач на книги и то в една от книжарниците с душа и традиции - „Нисим“.

23.05.2022/20:58

 Събития в СБЖ

 Представяме ви

На 8 юни 1972 г. южновиетнамският фотограф Ник Ут заснема покъртителен кадър с пищящо от болка и ужас голо момиченце, обгорено от изсипан над село Чан Банг край Сайгон американски напалм. Какво стои зад разтърсващия образ?

09.06.2022 /20:20 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

От 5 юни насам няма никаква следа от британския журналист Дом Филипс, писал за „Гардиан”, „Вашингтон пост” и „Ню Йорк Таймс”, и от придружаващия го бразилски експерт по коренните амазонски народи Бруно Араужо Перейра. Двамата си били на експедиция в долината Жавари край границата с Колумбия и Перу. Властите са мудни в издирването, а в зоната действат наркотични, златодобивни, дърводобивни, земеделски и бракониерски мафии.

09.06.2022 /18:02 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: baricada.org

В навечерието на Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност известната българска изкуствоведка, журналистка и познавач на тънкостите на Седмото изкуство Олга Маркова получи най-престижното отличие на Министерство на културата „Златен век“ – звезда. Отдавна искахме тя да гостува на сайта на СБЖ, но все нещо се случваше. Тези дни Олга Маркова намери време да разговаряме с нея за българската журналистика, изкуство и кино, за нейните срещи със звездите от големия екран, за разговорите ѝ с тях и незададените въпроси.

09.06.2022 /09:38 | Автор: Розалина Евдокимова | Източник: СБЖ

Снежана Тодорова, Соня Алексиева, Енчо Господинов, Иван Тодоров, Красимира Дионисиева нанизаха пъстра броеница от спомени за големия журналист, писател и пътешественик Ясен Антов на сбирка в негова памет, организирана от журналистическото дружество „Пътешествие и туризъм”. Включи се и синът му Траян Антов, известен спортен журналист, а специален видеопоздрав отправи и внучката му Мария, студентка в Амстердам.

27.05.2022 /16:30 | Автор: Къдринка Къдринова | Източник: СБЖ

 Спомени и архиви

Журналисти, а не научни работници първи разясняват на широката публика произхода на името на Плевен.

20.06.2022 /18:19 | Автор: Иван Каневчев | Източник: СБЖ

Явор Чучков търси подкрепа за издигане на паметник на своя прадядо Ефрем Чучков (1870-1923) - един от ръководителите на българската организация ВМОРО/ВМРО, най-големият приятел и съратник на Гоце Делчев.

05.06.2022 /17:24 | Автор: Явор Чучков | Източник: СБЖ

 Акценти и позиции

Ако действително са налице факти, потвърждаващи тезата на началничката на кабинета на премиера в оставка, нека ги огласи публично. Всички трябва да сме информирани, ако се извършват драстични нарушения на етичния кодекс на българската журналистика и на законодателството от страна на отделни представители на нашата достойна и жизненоважна за демокрацията професия. А ако се окаже, че всичко това е продукт на цветната фантазия и на политическата страстност на г-жа Бориславова, върховенството на закона изисква тя да отговоря пред него.

06.07.2022 /18:02

Недопустимо е – особено за европейци – да се забравят думите на Волтер: „Може да не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш”. Повтаряме и подчертаваме: спусканите от ЕС забрани за достъп до медийни източници, обявявани за пропагандни, погазват гражданските свободи в обществото и пречат на професионалната работа на журналистите.

07.06.2022 /18:49

В деня в памет на великия поет, публицист, революционер и на всички, паднали за свободата и независимостта на България, нека отново сверим посоката си със завещания от тях морален и духовен кодекс.

02.06.2022 /08:00

 Мнения

Размисли по повод два телевизионни концерта в празничните дни.

26.04.2022 /15:08 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

Министерството на културата отказа да подпомогне с 2000 лв. издаването на сборник с лирика на поета, написал „Една българска роза”, по повод неговата 95-годишнина, защото там не са чували за него.

19.04.2022 /20:09 | Автор: Лозан Такев | Източник: СБЖ

 
 

В момента онлайн: 37 гости

Бързи връзки