Георги Готев е заместник главен редактор EurActiv.com, водещата брюкселска медия, специализирана по въпросите на ЕС. След като България стана член на ЕС през 2007, той напусна постовете си на зам.-главен редактор на вестник „Стандарт" и на ръководител на Пресцентър „България в ЕС" - интернет-сайт, поддържан от Външното министерство, информиращ чуждестранната аудитория за българската евроинтеграция, и замина за Брюксел. В Брюксел той бе говорител на Пакта за стабилност за Югоизточна Европа, докато тази организация престана да съществува през февруари 2008 г. Работил е като старши репортер във в. „Сега” (1998-2005) и като дипломат (1980-1998).

Той е син на едно от най-популярните имена на журналистиката ни- Горан Готев, най-продължително работилият в чужбина кореспондент на БТА, а след това и на в “Дума” – повече от 25 години. Завършил е първия редовен випуск на специалността журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”.

В специално интервю за sbj-bg.eu на Андрей Велчев, г-н Готев споделя всичко което се случва с него, откакто замина за Белгия.

Г-н Готев, как се чувствате извън родината?

Като риба във вода. После Брюксел си е втората българска столица, нали така?

Липсва ли ви активната журналистика?

Всъщност, никога не съм писал толкова много, колкото сега, и никога не съм репортерствал толкова много. Двете неща впрочем са свързани. Вероятно смятате, че не съм в активната журналистика, защото Еурактив не подписва своите материали. Най-известната медия, която не подписва материалите си, е списание Икономист. Не сме имитирали Икономист. Но не подписваме материалите си, защото спазваме стандарти на обективност, в които коментарният елемент почти липсва, стилът на всички материали си прилича, и всъщност няма особена нужда от подпис. Подписваме интервютата обаче, защото в тях повече личи авторският почерк. Макар и неподписани, всеки ден поне три мои статии виждат бял свят.  Имам и блог, в който изразявам позиции по темите, които най-много ме вълнуват. Имам и седмична колонка във в. „Дума”, всеки четвъртък, дори и по Коледа или през август. Последната ми колонка е 85-та поред.

Какъв опит е нужен, за да ръководиш Пресцентър? 

От решаващо значение беше опитът ми от двете страни на барикадата – като дипломат и като журналист. Другото е способността да пишеш на чужд език по начин, разбираем за чужденеца. Българските медии рядко дават бекграунд, рядко представят различни гледни точки. А точно това правехме в Пресцентъра с екип в състав Иво Христов и Вера Георгиева-Неделчев. Жалко, че този проект го няма, защото чужденците в България бяха започнали да го оценяват. Но правителството не осигури по-нататъшно финансиране. Магарето се опита да се научи да не яде, обаче умря.

Как се отразява кризата на медиите в Европа, в Белгия?

Кризата се усеща навсякъде, но в България е по-страшна заради голямата бедност и традиционната за прехода зависимост на медиите от подаяния. В Брюксел броят на журналистите, акредитирани към евроинституциите видимо намаля.  При срещи на върха на ЕС в пресцентъра има два-три пъти по-малко журналисти. Големи медии съкратиха един от двамата си кореспонденти, малки медии съкратиха единствения си пратеник, което е по-лошото. В такава среда медии като Еурактив стават още по-необходими, защото ние сме „опен сорс” – всеки може да ползва нашите текстове, достатъчно е да се позовава на нас. Няма нужда да се плаща абонамент, като за Ройтерс например. Трябва да се похваля, че Еурактив „изгази” кризата много добре – продължихме да назначаваме, докато други уволняваха.

Давам си сметка, че ние сме оазис в територия, която все повече прилича на пустиня. Това, че медиите са толкова слаби, е огромен проблем на обществото. Страните със силни медии като Франция например, дадоха достоен отпор на залитанията на Саркози по ромския въпрос, например. Но нищо подобно не се случи в Италия, където проблемите са същите, даже по-остри. Защото италианските медии са изключително слаби и подчинени на Берлускони.

Каква е ролята на медиите в демократичните общества?

Коректив на властта, разбира се. Това впрочем е голяма отговорност. Най-голямата, която съм носил досега, въпреки че съм работил и като представител на държавата. Виждал съм колеги, които се разболяват от мъка, защото не са се сетили навреме да зададат труден въпрос на френския президент да кажем, и че той се е измъкнал сух от интервюто. Техният професионален неуспех става тема за разговор в журналистическата общност дни наред. Затова всеки гледа да е във форма и да може винаги да затрудни тези на власт с въпросите си.

Какво ново забелязвате в света на медиите?

Впечатлен съм от нови успешни малки медии, като френската Медиапарт. Това е интернет медия с платен достъп, специализирана в разследващата журнастистика. Благодарение на Медиапарт светът научи за скандала с френския министър Ерик Вьорт – така наречената афера Бетанкур, конфликтът на интереси между големия бизнес и политиката. Убеден съм, че бъдещето принадлежи на малките специализирани медии. Големите медии, традиционните вестници, според мен са обречени. Ще останат няколко, за да има стюардесите какво да раздават в самолетите.

Защо българките медии са толкова различни от европейските и световните?

Ние сме уникална държава. Най-бедната в Европа, но с най-много телевизии, вестници, интернет-сайтове. Количеството обаче не значи качество. У нас почти всички медии се занимават основно с PR, което и обяснява техния „успех”. Те нямат никакъв шанс в истинска конкурентна среда, и съществуват, защото някой губи малко пари с тях, за да спечели благодарение на тях повече, по друг начин. Но това е нечестна игра.

Защо при главните и зам. главните редактор на българските медии има голямо текучество? Как се решава кой да ръководи една медия?

Аз съм за текучество. Ако няма текучество, шефът никога няма да ти увеличи заплатата. Когато се преместих от една медия в друга, преброих, че са увеличили заплатите точно на десет колеги. Защото се наложиха рокади и на двете места, и от тях всеки спечели. Много колеги ми благодариха.

Собственикът решава за ръководителя – не ми е известно колективът да е бил консултиран. Мен ме поканиха да бъда главен редактор на един софийски ежедневник точно когато си бях стегнал куфарите за Брюксел, така че нищо повече не мога да кажа по личен опит. Но колективът на този вестник не знаеше.

С какво Ви огорчи България?

Харесва ми въпросът, защото действително съм огорчен. България е страна, в която нормалният човек се чувства зле. Коли карат бясно и сякаш се опитват да те смачкат. Качиш ли се на кола, катаджии те правят на маймуна. Простащината тържествува, тя е издигната на пиедестал. Не смея да пусна телевизора, толкова много шуртяща простащина ще ме удави. Може би съм прекалено чувствителен, но в Брюксел ми е по-добре.

Отминава ли времето на печатните медии, или това е мит?

Не, защото специализираните печатни медии имат прекрасно бъдеще. Но наистина специализирани, и много, много качествени. Защото ти като читател си маниак в някаква област, ти си много взискателен към изданието. Не могат да ти пробутват лоши преводи от интернет, например. Само ако си на върха на върховете, изданието ти и реномето ти ще са на върха.

С какво ще запомните в. „Стандарт"?

С Тома Томов, един от най-големите български журналисти и мой скъп приятел, който не можа да се справи с предизвикателството да стане един голям главен редактор.


Какво може да Ви мотивира да се завърнете в българска медия и  България? 

В България планирам да се завърна като пенсионер. Грехота е да се правят далечни планове, но тогава ще ми е интересно да правя нещо общественополезно. Дали ще е в областта на журналистиката – още не съм решил. Защо не.

Сподели в