Димитър Паничков - забравеният вестникар и хъш

  • 20.05.2015
  • Дума
  • Кънчо Пеевски
Паничков печата и в. „Дума на българските емигранти”

В зората на бурния и превратен за българския народ ХІХ век е роден и Димитър Николов Паничков. Точната дата не е известна, но се смята, че е някъде около 1810 г.

Името му е написано по кориците на сто и петдесетина различни народополезни книги от онова време на робски гнет, а и след Освобождението. Калоферец по рождение, Димитър има още трима братя и три сестри.

Голямо било неговото желание да се учи, но майка му се нуждаела от подкрепа за отглеждането на своята многолюдна челяд, тъй като той бил най-голям, а неговият баща бил починал при нещастен случай.

Вероятно Димитър е щял да остане "безписмовен", ако в Калофер през 1830 г. не идва Неофит Бозвели - един от първите педагози на нашето Възраждане, авторът на "Славянобългарское детеводство". Със своето обаяние той запалва у младия Паничков голяма любов към поробения народ и му предава примера си на самоотвержен просветител.

Димитър започва своето обучение на часослов и псалтир в килийното училище на Калоферския мъжки манастир, после в черквата "Св. Атанас". Когато по време на чумната епидемия от 1832 г. Бозвели напуска Калофер, Паничков заминава за кратко време в Пловдив, където се учи на гръцки език.

През 1837 г. Димитър отива в Цариград. По онова време в столицата на османската империя има 30-хилядна колония от български занаятчии и търговци. Носещ у себе си духа на родолюбието, запален от Неофит Бозвели, Димитър се приобщава в средата на

най-будните и просветени

от тях и става близък приятел на някои от видните дейци на Българското Възраждане: Г.С. Раковски, П.Р. Славейков, Драган Цанков. След неколкогодишен престой в Цариград, научил занаята на баща си, Димитър се връща в родния си град.

За известно време подхваща стария си абаджийски занаят, но тъй като се стреми не към печелене на пари, а към борба за пробуждане и свобода на изстрадалия български народ, отново се свързва с Драган Цанков и Боян Мирков. Постъпва като словослагател в новооткритата им печатница, където се издава сп. "Български книжици" и "Цариградски вестник".

Когато от следващата 1859 г. Цанков започва да издава в. "България", Паничков не само усърдно работи в печатницата, но и разнася вестника на самите абонати, а от всеки брой оставя и по десетина екземпляра в руското консулство.

През 1860 г. Паничков се присъединява към неколцината цариградски българи - Д. Цанков, д-р Маркович, Т. Икономов и др., които, надявайки се, че само по този начин би могла да се извоюва черковна самостоятелност, признават унията с папата.

След нейното бързо разпадане Цанков отстъпва своята печатница на Паничков за крупната сума 40 000 гроша, като българските занаятчии в Цариград са му обещали голяма помощ за нейното закупуване, а черковните настоятели - че няма да плаща наем за помещението до българската църква. Но всички обещания остават неизпълнени. Въпреки трудностите, Димитър Паничков

започва да печати буквари,

българо-английски речник, "Залъгалка" и "Смесен календар" на П. Р. Славейков, а също и неговия "Смешник". Печата и вестник "Съветник", редактиран от Никола Михайловски, а и някои други народополезни книги. Димитър Паничков е един от спомоществувателите на Българската легия в Белград и насърчава сънародниците ни да постъпват в нея.

Но неговата беззаветна родолюбива дейност не остава тайна за турската власт. Още в началото й, през 1863 г. Паничков е арестуван и затворен в Паша капия като следствен цели седем месеца. Интернират го в Мосул в Мала Азия. После е преместен в Амасия.

Успява да избяга и с големи премеждия пристига в Трапезун при руския консул, който го качва на руски параход до Керч в Русия. Оттам с помощта на българи и руси се прехвърля в град Браила в свободна Румъния. Някои от по-заможните българи-емигранти събират малко пари и Паничков отваря гостилница през 1864 г. Пристан е на хъшовете, на които той дава даром храна и подслон. 

Но мечтата му е отново да се сдобие с печатница. Успява и я настанява в едно помещение до българската църква "Св. Петър", а в съседното се намирало българското училище. Заловил се отново за любимия си занаят печатарството, Паничков едновременно преподава буквар, катехезис и черковно пеене в училището, пък Д. П. Войников - граматика и история. След един инцидент "дядо Паничков", както го наричат хъшовете, е

интерниран в Бесарабия

Но д-р Селимински поръчителства за него и властите решават той да се върне в Браила. Тук пламенният патриот дава голяма сума за построяването на нова българска църква в града. 1867 година е знаменателна за Димитър Паничков. В печатницата му идва неговият съгражданин Христо Ботев.

Поетът е приет като близък човек и става словослагател. В спомените си за него Стоян Заимов пише: "Студът и гладът му показвали с пръст мизерното здание, в което се помещавала "народната печатница" на още по-народния дядо Паничков, калоферски гражданин, браилски печатар и хъшлак, турски роб и хъшлашки благодетел и редактор на вестник "Хитър Петър".

През тази същата 1867 г., когато Христо Ботев идва при него, Паничков започва да издава в. "Дунавска зора", редактиран от Добри Войников. На следната година организира отпечатването на вестник "Хъш", списван от известния патриот и журналист Светослав Миларов, избягал от цариградските затвори. Има голям успех, въпреки че излизат само няколко броя. 

Приходите отиват за изхранване на браилските хъшове. Отново с Добри Войников започват да печатат в. "Хитър Петър" - "малък лист за много работи", по-късно преименуван на "Михал" с редактор Стоян Заимов, избягал наскоро от заточение в Диарбекир. Венец на продължителната патриотична дейност на Димитър Паничков е отпечатването и

издаването на Ботевия вестник

"Дума на българските емигранти". Първият негов брой излиза на 10 юни 1871 г., като Христо Ботев в ролята си на редактор се подписва Д. Чавдар. Под редакцията му са отпечатани само 4 броя, понеже той се разболява. Дядо Паничков пише: "Много се сепнаха българите от тоя вестник и захванаха да уважават Ботева".

Буква след буква, ред след ред изпод ръцете на стария словослагател са се редили гениалните строфи, призив към българските сърца за последния решителен бой с омразния поробител.

С огромно въодушевление Димитър Паничков посреща новината за избухването на Априлското въстание и е дълбоко покрусен от неговото удавяне в кръв и пожарища. Поради напредналата си възраст пламенният родолюбец е възпрепятстван да замине за България, но всячески подпомага онези патриоти, които се прехвърлят през Дунав. Останалите живи и завърнали се във Влашко, мнозина от тях ранени, немалко осакатени, всички безпарични и гладни, Паничков подкрепя с всичко възможно.

През 1876 г. пренася половината от печатницата си в Плоещ, където го сварва избухването на освободителната Руско-турска война. Опияненият от радост Паничков изоставя печатницата си и обикаля градовете и селата на Молдавия и Влашко, за да убеждава по-младите българи да отиват доброволци в руската армия. В печатницата му пък се изготвят различни книжа, необходими за руското командване.

Наскоро след преминаването на руските войски през Дунав той пренася своята печатница в Свищов. Подновява издаването на вестник "Дунавска зора". Не намира подходящ редактор и след отпечатването на бр. 17 го спира. През 1879 г. издава

последния си вестник "Народ"

След Освобождението на България печатарската дейност в страната се развива. В Свищов се откриват няколко печатници с нови и усъвършенствани машини, които старият печатар със своята износена техника не може да се конкурира успешно. Безмилостните закони на капиталистическото общество разоряват "сиромашката" печатница на дядо Паничков, а буржоазна България бързо посипва с праха на забвението пламенните поборници за национално възраждане.

През 1889 г. Народното събрание определило 1800 лв. годишна пенсия на Димитър Паничков, но търновският народен представител Градинаров осуетил нейното изплащане. Една година по-късно на Паничков е отпусната пенсия в размер на 300 лв. годишно, но от 1 юли 1896 г. тя била прекратена.

Ето защо, останал без средства, макар и на преклонна възраст и в недобро здраве, Димитър Паничков е принуден да работи като наемен работник в различни печатници, чак до 1905 г. На 5 февруари 1909 г., след кратко боледуване, дядо Паничков склапя очи на близо 100-годишна възраст.

Единствено печатарското съсловие в Свищов му отдава последна почит. Столичните вестници, изпълнени с клюки из живота на висшето общество и двореца, дори ред не поместват за неговата кончина. Но в светлата плеяда незабравими и верни чеда на своето мило отечество Димитър Паничков заема своето достойно място.