Въпреки толкова натовареното ни с всякакъв вид емоции и преживявания време, винаги има мигове, в които да се спрем и припомним за големите личности от българската история, оставили своите трайни следи в живота на България и дали й немалко от себе си. Такава е личността и на генерал Владимир Стойчев, чиято 125-годишнина от рождението събра в Пресклуб „Журналист“ негови почитатели и представители на Инициативния комитет, организирал отбелязването на тази славна дата.
„Гордеем се, че сме съвременници на такава личност като ген. Владимир Стойчев“ – каза в началото на брифинга председателят на СБЖ Снежана Тодорова, която представи участниците в него. За програмата по отбелязването на юбилея на достойния българин говори доц. д-р Иван Сечанов, председател на Съюза на ветераните от войните на България (СВВБ). Той припомни, че освен рождението му, тези дни отбелязваме и 72 г. от Дравската епопея, в която Първа българската армия под командването на ген. Стойчев показа безпримерна храброст и сила и с участието си в победата над хитлерофашизма извоюва по-достойно място на България в следвоенния свят. Според Сечанов всички историци подчертават ролята на генерала за България, участието му във войните, както и в спорта и дипломацията. А военният историк проф. Марин Калонкин представи личността на Владимир Стойчев, като емоционалният му разказ разкри несамо интересни и достойни мигове от живота на авторитетната личност, но и събра парчетата от новата история на България, посветена на нейното участие във Втората световна война в победен марш срещу фашизма. „Благодарен съм на съдбата, че съм имал възможността да се докосна до генерала и да работя с него – заяви проф. Марин Калонкин. – Неговият патриотизъм и изключителната му любов към България и българите , желанието му да разрешава нейните проблеми са достойни за уважение.“ Военният историк увлекателно разказа за военните действия в Дравската епопея, за това как българската армия е била посрещана с радост и обич на териториите, през които е преминавала, за подвизите на българския войник. С болка той сподели за проблемите около музея на Първа българска армия в унгарския град Харкан, който вече повече от 27 лета стои затворен, но за който всички твърдят, че е нужен несамо на Унгария, но и на България, защото не бива с лека ръка да изтриваме цели моменти от достойната българска история. Интересни епизоди от живота на ген. Владимир Стойчев бяха тема на Марин Калонкин. Историкът припомни, че достойният българин винаги е бил посрещан с много респект и уважение. Прочут оратор, генералът винаги завършвал словото си с „Ура!“, което взривявало залите. А Снежана Тодорова припомни за признанието, което редица страни са дали на българския генерал, награждавайки го с най-високите си държавни отличия. Мнозина от присъстващите също си припомниха за срещите си с Владимир Стойчев. Журналистът Иван Василев се върна назад в спомените си и разказа как като току що проходил млад журналист първото му голямо и оценено по достойнство интервю било с ген. Владимир Стойчев. С него той се видял на конната база на Лагера, където двамата разговаряли дълго време. Благодарение на интервюто с генерала той получил и първата си журналистическа карта от в. „Народен спорт“. „В моята работа като журналист съм се срещал с много и интересни хора несамо в България, но и по света - каза Иван Василев, - сред тях са били космонавти, известни артисти, писатели, хора на науката, но пред мен винаги ще е образът на ген. Стойчев – човек, който се държеше уважително към всички.Открит и прям,с колоритно и точно слово, и преди всичко – изключителен патриот. България за него беше над всичко. Тази среща за мен беше един важен урок.Такива хора като него ни липсват жестоко много днес.“
За него припомниха и работили във Военната киностудия. Един от известните оператори там си припомни, както самият той спомена, дребни, но много важни случки за живота на генерала, които го показват колко достоен човек е бил.
Уви, днес е тъжно, че такива големи имена от нашата история са непознати и почти забравени. А това не говори добре за нас, защото, както казваше една известна екскурзаводка от Велико Търново, Велика Лозанова – народ без история не е народ. На студентите историци от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ тя често припомняше, че не бива да сме като историците, които са направили от българската история „юргански чаршаф“ и го обръщали така, както си искат. Пренаписват я и зачертават с лека ръка събития и личности, както на тях им е угодно. Това и днес звучи актуално,защото младите не знаят за много наши достойни българи, намерили място в историята на малката ни, но толкова богата с минало страна, което не бива да се заличава. И нека да се водим от древната римска сентенция ,че историята е учител на живота. Нека и днес младите да разлистват нейните страници.
И все пак
кой е генерал Владимир Стойчев
Ако трябва днес на някой да му бъде връчена наградата „Достойните българи“, па макар и посмъртно, това е той. Ярък пример какъв трябва да е днешният български офицер – патриот, да носи с гордост и достойнство униформата и да не петни пагоните си. Завършил в Австрия военното училище „Мария Терезия“, където се учи заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят и където освен на учението, Владимир Стойчев залага и на спорта. Участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1914-1918), като след това завършва Военното училище и Военна академия в София.
Както вече споменах, освен военното дело, негова страст е спортът, и най-вече конният. Владимир Стойчев представя България на Олимпиадите в Париж (1924), Амстердам (1928) и Берлин (1936). Името става популярно и в много други международни състезания в конния спорт.
Но генералът не е само отдаден на военното дело и на спорта. Той е и един от уважаваните български дипломати. В периода 1930 – 1934 е военен аташе във Франция и Великобритания, където са силно респектирани от него. Уинстън Чърчил го цени много и уважава. Завръщайки се в България, Владимир Стойчев става член на Военния съюз, който организира на 19 май 1934 г. военния преврат, което му коства по-късно изолация от управлението от цар Борис ІІІ. Уволнен от армията поради подозрението, че е участвал в преврата, е отстранен и от спортния клуб, в който членува.
През 1944 г. генералът е сред активните членове на Военния съюз, който изиграва решаваща роля в Деветосептемврийския преврат. След установяването на народната власт ген. Владимир Стойчев е избран за член на Бюрото на Отечествения фронт.
По време на участието на България в разгрома на хитлеристка Германия е командир на Първа българска армия, като под неговото командване българските войски стигат до Австрийските Алпи.На 8 май 1945 г. българският генерал Владимир Стойчев е този, който подписва споразумението за демаркацията с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли в Клагенфурт.
Българският генерал е единственият чужд офицер, който участва на Парада на победата в Москва на 24 юни 1945.
След войната той политически представител на България във Вашингтон и в ООН в периода 1945 до 1947 година.
Връщайки се у нас, ген. Владимир Стойчев се заема със спортна дейност и е председател на Българския олимпийски комитет (1952 - 1982) , като от 1990 г. е негов почетен председател. От 1952 до 1987 е и член на МОК.
Вълнуващият живот на една от най-атрактивните и загадъчни личности от българската военна и спортна история е намерил място в неговата романизирана биография, написана от журналиста Васил Митевски. В емоционалната си книга той ни припомня за легендата генерал Владимир Стойчев – „пламенен родолюбец и всеотдаен спортист“, забележителен пълководец и атлет. Според него генералът е „безкрайно обаятелен и високо ерудиран човек“, който в продължение на почти цял век допринася за издигането на авторитета на България на световната политическа и спортна сцена.
Това е втора книга на журналиста, който освен че пише за медиите, работи и в областта на книгоиздаването. За сайта на СБЖ Васил Митевски сподели защо се е решил да напише „Под знака на петте кръга“.
ЛЕГЕНДАРНА ЛИЧНОСТ С ОРЕОЛ НА СЛАВЕН СПОРТИСТ И АВТОРИТЕТЕН РЪКОВОДИТЕЛ
Кое ви накара да напишете романизираната биография на ген. Стойчев, Васил?
Основното е в това, че съвременните млади хора не са запознати с живота и дейността му. Искаше ми се да напиша за него не сухо и служебно, а и досега не е имало роман за него. На откриването на бюст паметника на ген. Стойчев Стефка Костадинова изрази своето учудване, че досега никой не е написал нещо увлекателно за генерала. Отвърнах й, че аз ще се заема с това и по този повод посветих две години и половина на изследвания, проучвания и писане и така се появи тази моя книга. Радостен съм, че тя беше харесана и оценена положително.
Посветили сте я на младото ни поколение, но забравен ли е днес ген. Владимир Стойчев?
Мисля си, че да. Младото поколение не го знае кой е. Иначе ветераните, по-възрастните и тези, които са били негови съвременници, го помнят и знаят. Мисля си, че книгата ми е интересна и за тези, които са го познавали и са му били сподвижници.
Трудно ли се пише за личност като него?
Разбира се. Човек трябва много да внимава и да е отговорен към словото си, защото ген. Владимир Стойчев е несамо пример, а и една легенда. Затова е нужна по-голяма отговорност, щом се посяга към неговото име и личност.
За хората, които малко или много са се докоснали до генерала и го познаваха, той беше, както и вие самият казвате, легенда, обвита със страхопочитание, символ на храбростта. Такъв ли трябва да го виждаме и днес или той да е за нас човекът, на който нищо човешко не му е било чуждо?
Постарах се направя една симбиоза от образа му, като пиша, че е един земен човек. Това че е легендарна личност с ореол на славен спортист и авторитетен ръководител, не е пропуснато, но същевременно съм показал и негови човешки черти и качества, започвайки от детството му. Той е бил едно палаво дете. Или казано с две думи, опитал съм се обширно и детайлно да разкажа за личността му и по този начин да събудя интереса към него.
По време на работата си по книгата открихте ли дали днес има негови близки или роднини? И ако да, успяхте ли да говорите и с тях?
В хода на проучванията, които правех за книгата си, се срещнах с негов правнук. Генералът не е имал свои собствени деца, но има доведени, които е осиновил. Та аз се запознах с един от правнуците му, който се казва също Владимир. Разговаряхме, даде ми някои материали и ми разказа доста неща. За съжаление той е малко над 30 години и не помни много. Слушал е какво са му разказвали родителите. Това обаче ми даде допълнителен стимул да работя в тази посока и да събудя интереса на всички, които прочетат книгата ми.
Снимки Иван Василев
Copyright © 2022 Съюз на българските журналисти. Изработка ApplaDesign.