Румен Леонидов с вълнуващо възпоменание за Цаньо Сърнев

  • 16.11.2022
  • Фейсбук
Поклон пред паметта на Цаньо Сърнев

Известният поет, публицист и издател Румен Леонидов публикува в своя Фейсбук-профил възпоменание за яркия и незабравим журналист Цаньо Сърнев, "открит" навремето от Серафим Северняк и "проходил" в професията в сп. "Отечество".

Румен Леонидов представя във Фейсбук есето си за Цаньо Сърнев, озаглавено "Евангелие по Цаньо Сърнев", като откъс от бъдещата си книга "Път към небето". Ето какво пише Леонидов в памет на приятеля си Сърнев:

Нямах сили да продумам за Цаньо Сърнев. Всички прощални слова из пресата за него бяха написани в неговия заразител стил и затова бяха много образни и нетипични за „просто поредната непрежалима загуба”.
 
Но аз обездумях. И се самозаместих с гробното мълчание, защото бях гроги. Много загуби натрупах, а някога написах в следния лукаво предизвикателен стих: „Прекрасно е, че всички загуби ни престоят!”. 
 
Сега разбирам своето безрасъдство да се предизвиква съдбата с дърпане на опашката й, макар и само на думи.
Трябваше ми една седмица, за да събера парцалчетата на душата си, да преосмисля безмислието ни и да изрека това, което знам и съм сигурен, че знам за евангелието по Цаньо Сърнев. За това небиблейско, а житейско явление, което не беше живот на показ, а показен живот – като пример за благодушие.
 
Цаньо пишеше като никой друг, защото имаше три души – свенливо поетична, прозрачно белетристична и тъжно хумористична. В годините след великата дата Десети ноември, когато избухна демокрацията и още ушите ни пищят по този случай, Цаньо за разлика от стотиците писателски пера не само не спря да плаче и да се смее върху листа, но стана неподражаемо стилистично чудо.
 
Помня смайващите му текстове във в. „Континент”, всеки петък той продаваше тиража му със своите сочни сравнения, с непресказуемите си словосъчетания, с ведрия си дух на добър и много добър човек.
 
Случи се така, че младият тогава поет и бъдещ драматург Елин Рахнев, също покорен от Сърневата духота, ме свърза с неизчерпаемия кладенец на този странник и станахме жадни приятели. Нещо повече – станах и негов издател на книгата с готварски чудотии. А когато „Континент” фалира, успях да кажа две сносни думи на Веселин Дремджиев, тогава заместник главен на „Капитал” и той веднага го взе на работа при себе си.
 
Цаньо беше като баща на всички дечурлиги във вестниците, където пребиваваше и демонстрираше свобода в писането си, каквато никой младок не дръзна да покаже. Американският им маниер на писане ги изглади като идеални тухли в стената на днешния печат, но Цаньо остана да стърчи като неодялан камък, с кварцови жили и слюдени очи в темелите на българското слово.
 
Защото беше поет, който си вадеше хляба с журналистика. Беше поет-самотник, влюбен в обикновените хора, благодарен на късмета, че може да ходи в командировки, да пътува сред незнайни типове и теркове, да ги диша в едър план, да ги слуша ухо в ухо, да отпива с тях от гърлото на единственото шише с напитка.
 
Цаньо обикаляше България като Миткалото – нямаше кътче, където да не е стъпвал или да не познава. Детското му любопитство към ближния го правеше ласкав събеседник и доверчив пришълец. От тези безкрайни митарства беше научил хиляди рецепти за прости и по-сложни манджи, ястия, деликатеси, беше усвоил средновековното изкуство, за да вкусва от живота направо от стомната с вино и от дъската с наденицата, от солта на сълзата и от червения пипер на смеха.
 
При Цаньо, Бог да го прости, всичко беше естествено. Дори неестествено естествено. През последните години той нашумя, изгря и изгоря като майстор на смешно-тъжни говарски рецепти, много ще сгрешите, ако в съзнанието ви остане да битува само като одухотворен до немай къде готвач и кулинар. Сърнев беше невероятен майстор на пътеписа, на очерка, на продумания портрет, на словесната скица, на щриха от раз, на пречупения поглед от натура през натурата му на поет с Главна Буква.
 
Чувството за народност и обикновеност не го подвеждаше, а обратно – чрез него вадеше неизвадените товари от душата на събеседниците си, правеше открития, предразполагаше ги към признания и от едно почесване по тила майстореше картини и образи, каквито само Йовков, Пелин и Радичков умеят в литературата ни.
 
Разбира се, Цаньо се придържаже към вестникарския формат, цели дузини от хрумвания и наблюдения оставаха извън полето на отпечатаното, част от него остана в паметта на разграбените редакционни компютри, другото осиротя наскоро, след кончината на самия автор, но тъй или иначе Сърнев недоживя до голямата си книга, която е готова и част от нея е разпръсната из вестници и списания.
 
Много го ръчках да си събере нещата, бях убеден и съм убеден, че нашата скапана общественост не познава истинския, сериозния писател Цаньо Сърнев, гордост за всяко общество, дори и за нашето, което е лош стопанин на държавата си и на своите изключителни надарени от Бога поданици.
 
Дали същият този Господ ще ми даде шанс да се добера до хартиените остатъци от този голям талант и ще мога да ги извадя някой ден на публичен показ, един дявол знае…
 
Но понеже имам кучешки нюх към таланливото, към опитомената дивота на свободата, наречена творчество, целият съм просмукан от убеждението, че загубихме не само приятел, човек, човечище от доброта, но и изтървахме един смайващо модерен и самобитен писач на истории, взети на заем от живота, а не измастурбирани в кабинета с писалището на писарушката…
 
Да, за разлика от нас, по-обикновените хора, Сърнев беше на „ти” с бита, с цялата му пот и кръв, с цялата му гарова и автогарова мръсотия, прах, чанти, кухи лейки и боклук, назоваван кой знае защо тълпа, беше на „ти” с изчезващите кръчми, с богослужители и бараби, с моряци и удавници, едреещи кметове и бъдещи милионери, с типажи и типове, с жени и принцеси, с духовни джуджета и великани на безсмислието…
 
Самият Цаньо беше образ безподобен, изглеждаше по-стар и попрегърбен, а се оказа доста по-млад за авторитета, който излъчваше и издъхваше… Загадка остава защо Всевишният го прибра толкова рано при себе си, макар че както чувам, това е станало много бързо и почти безболезнено. Но защо?
 
Май ще се окажат прави онези, които твърдят, че земния живот е вид наказателна рота за временно пребиваване, нещо като чистилище, в което всеки грешник трябва да изкупи греховете си.
 
Явно е едно – животът не спира дотук. Има друго, което не бива да знаем, защото съвсем ще се разхайтим и ще го освкверним, както всичко, до което се докоснем. Не е нормално добрите и талантливи хора да не доживяват слънчевине си дни. Вижте колко загуби натрупахме за нула време, колко читави български души си отидоха изневеделица.
 
Не знам как е с вас, но мен не ме успокоява мисълта, че съм зъл и лош и за това ще живея повече от моите прекрасни приятели. Че ще продължавам да живея сред зли и лоши, сред тъпаци и мутри, сред люде и людоеди, сред ганстери и филатропи. Не ме утешава, че съм щастливец, който е имал за другари велики момчета и момичета, които безобразно рано и много предварително излетяха в небесата на божията самота. И оставиха делата си недовършени, чашите си недоизпити, хляба недокоснат, папиросите недоиздухани… И децата си недоцелувани.
 
Затова ми се ще да бъдем откровено разгърдени към човечетета, които обичаме. Да не отлагаме за утре нежността и досванията, които задържаме у себе си. И дано бъдем благи в думането като Цаньо Сърнев, и блажени като него в олтара на осиротялото ни приятелство. И ако има Бог, Той ще ни прости малките и големите мерзости, мръстните и циничните помисли, горчивите грехопадения в себе си и след себе си… Разлистете пак страниците, които ни остави маестро Сърнев, и преглътнете болката от несъвършенството на живота ни поне с една просточовешка наздравица!
 
Бог да го прости, милия Цаньо! Да е жив и здрав духа му в небето, от където Сърнев ни маха с шапка от вестник.