Големият журналист, публицист, писател Тодор Коруев, който внезапно отлетя от нас на 1 април 2021 г., днес би закръглил 80 години. Изключителното му слово, което живее в книгите му, и неговият волен родопски дух винаги ще са с нас. Но все пак, колко ни липсва топлата ти, жива усмивка, Тоше... Поклон и светла да е паметта ти!

По повод 80-годишнината от рожденето на Тодор Коруев предлагаме възпоменанието за него, което през април т. г., във връзка с една година от кончината му, публикува в сп. "Ново време" (и сайтът на СБЖ го препечати) журналистката и член на УС на СБЖ Велиана Христова.

МАЙСТОРЪТ

Той си е днес с нас. С писателите и поетите, с колегите журналисти, със съпругата Галя Рашкова и семейството, с дипломатите, философите, с една дума – с приятелите, изпълнили на 7 април литературния салон на Тракийския дом в столицата. Както винаги е било, когато споделяше емоциите от своя нова книга или от важно събитие в света на пишещите и мъдреците.  И този път той събра на своята поредна премиера много думаджии от различни поколения – в дните около 32-рата годишнина от създаването на вестника. Председателят на Тракийските дружества в България Красимир Премянов пръв каза гласно, че Тошо си е сред нас.  И всички усетиха, че са си мислили тъкмо това и са усещали присъствието на Тодор Коруев, докато директорът на издателство „Захарий Стоянов“, чл.-кор. Иван Гранитски и членове на Съюза на българските писатели представяха последната негова книга – „Сос ми грачиш, гарванчу. Истории с хайти, разбойници и комити“. А всъщност Тошо го няма вече година, отиде си на 1 април 2021 г., на лъжковден, като да беше искал да ни измами ненадейно с последната си шега…

Наричат Тодор Коруев блестящ и нестандартен журналист и писател, един от най-ярките майстори на словото, певец на Родопите. Познаваме се поне 35 години, в които работехме заедно. Заедно създавахме явлението „Дума“, заедно изживяхме ритниците на времето и на предателите; заедно печелехме битки, губихме приятели, драли сме си очите от професионален несговор и сме се прегръщали сетне от обич. То не е работа, то е съдба. Не са много личностите, за които може да се каже, че са журналисти по природа, по дух, по съвест, сърце и ум. Казват, че няма незаменими хора. Лъжа е, има. Тодор Коруев е един от тях. Думаджия с главна буква, лице на Продевия вестник.

В онази „Дума“ нямаше началници и подчинени, всичко – от голямото до детайла, решавахме заедно и това се дължеше на Стефан Продев, но и на Тодор Коруев. Двамата направиха от вестника не просто училище, а университет по журналистика. Тодор пишеше текстовете си с огромно уважение към словото,  винаги по горещо събитие, с много пластове смисъл във всяка дума, ярки, с живи препратки от европейските и световните мислители, от Иван Хаджийски и народопсихологията, през родопските плетеници към днешния ден, умеещ майсторски да извади философия от обикновените събития.

Двамата правеха вестник, в който имаше култ към новината и пълна свобода на мненията. Увличаха всички нас, останалите, с принципите си за уважение към читателя; да служим само на истината и на съвестта си; да пишем със страст, да не правим вестник въобще, а вестник с характер, непослушен и с позиция. Това беше гражданското и професионалното кредо на Тодор Коруев. Ако в семейството на „Дума“ тогава се събираха водещите писатели и творци на България, всъщност целият елит на интелигенцията, това в огромна степен се дължи на него. И легендарните плакати „Войната на НАТО“ на последната страница на „Дума“ по времето на бомбардировките над Белград през пролетта на 1999 г. бяха негова идея. А светлият му характер беше част от причините вестникът да се прави с лекота. Дори когато допускахме грешки, това не раждаше крамоли и напрежение. Сигурно винаги ще помня как веднъж по недоглеждане бях допуснала в текст на автор да останат думи за  „покойния“ голям съветски писател Сергей Михалков, а на другия ден недоволни читатели звъняха да кажат, че авторът на съветския химн e на 84 и си е жив и здрав. За наказание отивай да звъниш на Михалкови (имах контакти с Никита Михалков) и напиши после текст с актуални новини, рече Тошо. Отидох, звъних, питах как е Сергей Михалков и оттам ми отговориха: „Много е добре. Тези дни се ожени“. Голям смях падна.

Тодор Коруев е от малцината, които имат право да споделят с хората себе си, защото неговата мисъл и перо съчетават невероятна ерудиция, честност, истинско (а не изиграно) родолюбие, преданост към идеята, дълбока вяра в българина и българщината. Малко е да се каже, че е талантлив. На 28 години завежда  „Културния отдел“ на в. „Вечерни новини“, после идва в. „Работническо дело“, кореспондент в Прага и Москва, заместник главен редактор на „Дума“,  в последните си години – главен редактор на в. „Тракия“ и организатор на литературното списание „Везни“.

Но Тодор живееше и в едно друго измерение – в белетристиката си, в книгите си, и там талантът му е ненадминат. Освен публицистичните „Животописи“, „Още животописи“ и „Горещи думи“ той  написа невероятната песен за Родопите, в която изля цялата си душа на онова пораснало момче от Момчилград, израсло сред приказки и песни, а двама негови прадядовци и единият му дядо са били кехаи. Книгата „Овньо льо вакал, каматан… Жалба по славното родопско овчарство“, издадена през 2011 г. пак от „Захарий Стоянов“, е явление в родната белетристика. Книга, изпълнена със страст, цветни образи, митология, етнография, фолклор, с народопсихология, с човечност и… българщина. Семката ми е от Момчилград, казваше често Тодор и това означаваше всичко. Той познава Родопите и хората на Родопите като самия себе си. Върху книгата си през 2011 г. Тошо ми написа: „Моите Родопски съновидения“. Несъмнено, като писател Тодор Коруев е един от най-талантливите ни съвременни творци. „Тия дни крачнах до Смолян“ – не отидох, не прескочих, а крачнах! Когато излезе „Овньо льо вакал, каматан…“, в писателските среди го нарекоха Певец на Родопите. За нея Тодор Коруев получава наградата на СБП за народопсихология и националната литературна награда „Николай Хайтов“ за белетристика. Смолянският театър постави по нея фолклорен спектакъл,  в който участват Валя Балканска и гайдарят Петър Янев.

И ето сега – „Сос ми грачиш, гарванчу“. Тодор я е писал до последния си ден. Тя е продължение на „Овньо льо…“ и авторът сам казва, че двете книги трябва да се четат една след друга. И наистина, пълният прочит на написаното дава представа за дълбочината на изследването на българския характер. Това е философско осмисляне на пътя от разбойника и хайдутина до народния будител и бореца за свобода. Разказът „Сос ми грачиш, гарванчу“, който дава заглавие на цялата книга, стъпва върху един отдавна осмислен от автора образ – този на черния гарван, вестителя на смъртта в съзнанието на българина. Затова никак не е парадоксално, че, говорейки за Родопите, Тодор Коруев стига от Делю войвода до Ботев и гроба на Левски. Но замисълът не е от вчера. Още през 2014 г. Тодор Коруев публикува в „Дума“ своето есе „Гарванът“.

Ето само няколко реда от него:

„Може би и заради  заявеното родство на разбойника с птицата – заверата събира близките им души, нетърпеливи в очакването да удари часът за плячкосване, от което и двамата да са на кяр.

Онова, по-важното, което оправдава присъствието на гарвана в народните песни, е, че той е символ на почернянето и умъртвяването. Той често е спътник на вълка и като него го свързват с покварата на Дявола, олицетворява греха, противоположно на белия гълъб, символ на невинната душа. Гарванът е по-черен и от най-черната нощ. Той е връзката между света на живите и покойниците. Като умре човек, той отнася душата му в земята на мъртвите“.

Широта на духа, енциклопедични познания и огромен талант, казват литературните критици за последната книга на Тодор Коруев. По сила на внушението, по бляскавост на изказа и метафорична наситеност на слога, тези разкази се родеят със сътвореното от Николай Хайтов в „Диви разкази“ или с някои разкази на Йордан Радичков.

Тодор Коруев бе член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Носител на три „Златни пера” на СБЖ, на Голямата награда на СБЖ за цялостно творчество, на отличие на Съюза на преводачите, на наградата за публицистика „Кирил Маджаров”. Също и на наградата на СБП за публицистика „Богомил Нонев“, на Националната награда за политическа журналистика и публицистика „Георги Кирков”, на Наградата на в. „Дума” за цялостен принос. Тази награда ценеше най-много.

И накрая: няколко думи от Стефан Продев:

„Големият български журналист е обречен да не се говори за него в минало време, защото той винаги ще е сред нас не само с оставените след себе си публикации и книги, но и със спомените за един честен и достоен човек, готов да се пържи във всички видове адове и във всички техни кръгове за своята идея и за своята мечта“.

Велиана Христова

 

Свързани:

Велиана Христова: Големият журналист и писател Тодор Коруев винаги ще си е с нас

15.04.2022