И в Мурманск скърбят за Васил Попов

  • 05.01.2023
  • СБЖ
  • Розалина Евдокимова
Васил Попов в Мурманск по време на даряването на паметника на светите братя Кирил и Методий. Снимка архив Иля Виноградов

Само дни след като се простихме с нашия уважаван и обичан колега Васил Попов от Мурманск пристигна известие, че и там, узнавайки за неговата кончина, всички приятели скърбят. Във фейсбук групата „Славянски ход“ Иля Виноградов, председател на отделението на Съюза на писателите на Русия и кореспондент на ТАСС, публикува, че всички, които познават и помнят българския журналист, изказват своите съболезнования на журналистическа гилдия в България и на близките на Васил.

„Тъжна новина дойде от България – се казва в обръщението на участниците в „Славянски ход“ от Мурманск. – На 31 декември почина големият приятел на Мурманск, и на нашата писателска организация, десантникът и журналист Васил Попов, който премина целия път в камиона докарал от София до Мурманск дар за града ни паметника на светите братя Кирил и Методий. Написа много материали, посветени на това легендарно пътешествие, засне десетки фотографии и издаде книгата „Мисия без край“.

Васил беше голям приятел на Виталий Маслов и на много други участници в славянските проекти и през 2018 г. посрещна в София тръгналият от Мурманск „Славянски ход“. Той беше чудесен човек, голям патриот на славянското движение и Русия. Светла да е паметта му.“ Заедно с текста във фейсбук групата Иля Виноградов е публикувал и снимка на Васко Попов в Мурманск по време на поставянето на паметника на Светите братя.

През 2016 г. в София се състоя премиерата на книгата на Васил Попов „Мисия без край“, посветена на, бих го нарекла, уникално събитие – даряването на репликата на монумента на Равноапостолните братя пред Народната библиотека в София, дело на вече покойния скулптор Владимир Гиновски. В книгата е запечатан именно този знаменателен акт, как преди близо 30 лета в един камион КамАз, заедно с монумента, журналистът пропътува 5 хил. км от нашата столица до Мурманск.

За Васко, който винаги казваше, че се чувства репортер и в кръвта, това пътуване от София до Мурманск е „една репортерска авантюра, но с благороден и духовен привкус“. Така той с неудобство и скромно споделяше преживяното по пътя до Далечния Север.

Случилото се сякаш беше вчера, пише в книгата си Васко Попов: „Четвърт век откак светите братя, изваяни от бронз, изминаха пътя на старите български книги и застанаха за вечни времена на брега на Северния ледовит океан под ореола на Северното сияние. Да се чудиш, че това можа да се случи. А се случи!“

Когато преди време го попитах каква е мисията на книгата, Васко Попов ми каза: „За това, че мисията на св. Кирил и св. Методий не може да има край. 1000 години след тях те продължават своята мисия. Всеки от нас носи по нещо от нея, и то несамо ние, българите, а и всички славянски народи. Всички страни, които пишат на кирилица, носят по нещо от светите братя. Всеки от нас по своему продължава тази мисия.“

И така, както преди векове Равноапостолните братя, и техните ученици,са предприели своята просветителска мисия по славянските земи, с днешна дата си мисля, че и Васил Попов изпълни своята мисия като събра в книга хрониките на едно изпълнено с много духовност и благородство пътуване, за да поднесе, заедно с другите представители на българската държавност, духовност и култура  Дарът – паметникът на светите братя Кирил и Методий на северния град Мурманск.

Ще ми се да завърша с фрагмент от мое интервю с Васил Попов, публикувано на сайта на СБЖ:

Мислиш ли, че днес една такава мисия би могла да бъде срещната по този начин, както преди години са ви посрещали?

Малко ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото в много страни се създадоха не само антибългарски, но и много различни настроения. Има и антиславянски. Преди време нали някакви западни учени предложиха да заменим кирилицата с латиница, което е пълна глупост. Може би и това ми беше известен стимул да напиша тази книга. А тя е скромна – документален разказ, в който са живи хора, с имената им, съдбите и събитията. Ако днес се случи нещо подобно, предполагам, че пак ще има такива посрещания както тогава, но не съм сигурен дали ще се повторят сълзите на онези бабички в Киев, сълзите на нашите сънародници в Одеса. По време на пътуването имаше много сълзи от радост, умиление, от емоции. Но си мисля, че подобен акт няма да се повтори от България към Русия. Като гледаме какви са днес отношенията на държавните ръководства, мисля, че никога няма да се случи нещо подобно. Но бих задал въпрос на днешното ръководство на страната ни: защо не се подари копие от този паметник на Чикаго, където има 200-300 хиляди българи? На 24 май къде слагат те цвете по повод празника? Сигурно на паметника на Васил Левски. И несамо там, а във Великобритания колко българи живеят, в Германия, Франция…

…….

В Мурманск как ви срещнаха?

Вечерта, когато там се беше събрал многохиляден митинг, за да срещне паметника, двама свещеници – български и техен местен, извършиха водосвет на паметника, а когато запяха „На многая лета“, в небето изгря Северното сияние. Сякаш някой го беше програмирал. И това никога няма да го забравя. Всички ахнаха и много от тях плачеха. За мен беше знамение, и то за това, че и двете страни направиха тогава крачка. Тогава още Съветският съюз започна да празнува 24 май като Ден на славянската писменост и култура, а това наистина е огромна крачка. И за това голямата заслуга е на Виталий Маслов и на мурманските писатели, на всички, които сложиха сърцата си и умовете, за да го има делото на св. Кирил и св. Методий.

Снимки на Мари Къналян и на Иван Василев