Професия репортер: Румен Стоичков събира пъзела за паметта на България в живо слово и книги

  • 03.04.2023
  • СБЖ
  • Майя Любомирска
Румен Стоичков води над 1300 предавания на "Нощен Хоризонт" в БНР.

Още преди да е излязла от печат осмата по ред книга на Румен Стоичков „Броеница от гласове“, той започва да пише деветата. И тя ще е особено интересна, защото ще е посветена на онези незабравими за Румен 22 години като водещ на предаването „Нощен Хоризонт“. А поводът е, че догодина „Нощен Хоризонт“ закръгля 4 десетилетия в ефира на Българското национално радио(БНР). И макар че от няколко години Румен Стоичков не работи в БНР, той продължава да е репортер. Както сам се определя - репортер на собствен ход.

Румен Стоичков е завършил специалностите „Българска филология“ и „История“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а 30-годишната му професионална кариера като журналист преминава в БНР. За различните програми и предавания, предимно в „Хоризонт“, е автор на над 2000 интервюта и репортажи, правени предимно в малки населени места, чиято история и съдба винаги го е вълнувала. Защото тя е не само регионална, но е и част от националната памет, както самият той твърди.

Румен Стоичков е носител на Годишната награда на СБЖ през 2007 г. в раздел „Радиожурналистика“ – за репортерско разследване. Печели Наградата на журито от Медийния фестивал в „Албена“ през 2005 година, номинации в челната тройка и грамоти през 2016, 2017 и 2018 година от конкурса „Валя Крушкина – журналистика за хората“ в категория „Радио“, „Пазител на традициите 2015“  в категория „Личност“ на Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите, Втора награда за репортаж от Източните Родопи – в конкурс на Проект „Новото тракийско злато“ (2012), Националната награда „Златна кана“ на Фондация „Съкровищата на Панагирик“ – за цялостно журналистическо и литературно творчество (2015), победител Направление „За професионална и гражданска етика“, награда „Самуел Франсес“ в категория „Радио“ за 2018 г. на Журналистическия конкурс на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България.

Румен Стоичков е член на СБЖ и е автор на книгите „Преди забравата“, „Из стръмнините на България“, „Някъде там“, „Сърце на длан“, „Ожадняла река“, „По билото на миналото“. „Полъх от дълбините“ е неговата седма книга.

Няма как по друг начин да започне разговорът ни с Румен Стоичков освен с „Нощен Хоризонт“. Това уникално и неповторимо предаване, на което Румен е посветил 22 години от професионалната си реализация.

- Румене, „Нощен хоризонт“ е едно уникално предаване, в което ти канеше най-интересните и известни българи за събеседници. Ти събираше около радиоприемниците хиляди слушатели.

- Наистина е така, защото пътувайки из България се оказа, че аз се радвам на обичта на слушателите. Всъщност това е обратната връзка – слушателите да ти кажат, че си супер като водещ. Това означава, че съм си вършил добре работата и че съм вървял в правилната посока. И се радвам на обичта на страшно много хора. Когато представям книгите си, винаги има хора, които са ме слушали, и са дошли заради мен не заради книгата. Дошли са да си говорят с мен, да ме видят, да ми изразят обичта си, уважението си, да ми припомнят нещо, да ми доразкажат нещо. И тези срещи значат много за мен. Защото като репортер, като водещ на „Нощен Хоризонт“, какво ли не ми се е случвало - спасявал  съм човек, вадил съм хора от затвора...

- Ти си водил над 1300 предавания в „Нощен Хоризонт“

- „Нощен Хоризонт“ е най-големият парадокс в моя живот. Защото без да съм нощна птица, се озовах да водя около 1300 нощни предавания.

- Как стана част от екипа на „Нощен Хоризонт“?

- През 1996 г имаше една жестока цензура по времето на Жанвиденото правителство. В БНР бяха разбити екипите, защото Вечеслав Тунев, тогавашният генерален директор, на връх Бъдни вечер извика 7 души, най-значими водещи в радиото, уволни ги и така обезглави няколко предавания. Едното беше „12 плюс 3“, в което тогава бях репортер. И като смениха екипите, аз се озовах никъде. Понеже бях водил епизодично няколко предавания в „Нощен Хоризонт“, питах Ивайло Михайлов и той ме взе в неговия екип. Така станах част от „Нощен Хоризонт“.

Не съжалявам, защото усетих възможността да реализирам всичките си идеи и варианти да направя нещо коренно различно от това, което правех като репортер. Да поканя когото поискам и когато поискам.

Аз съм човек свързан с музиката, обичам и народната музика и в пределите на това предаване гордо мога да заявя, че съм канил една голяма част от българските народни певци – Любка Рондова, Павлинка Горчева, сестри Бисерови, Квартет „Славей“, Надка Караджова, Янка Рупкина, Трио „Българка“, и още и още. Оказа се, че народната музика има своето място, хората харесват певците и изпълнителите. И така народната музика стана част от „Нощен Хоризонт“

Аз промених  статуквото и взаимоотношенията с музикалните редактори и създадох нов музикален фон на предаването. Не е известно на публиката, но музикалните редактори не идват нощем на живо, те просто изпълняват задължението си да осигуряват музика за съответното предаване и го правят предимно по техен вкус. Нормално е, всеки има. Но тези песни, които те оставяха, за да звучат по време на „Нощен Хоризонт“, не ми вършеха никаква работа. Хем не са по моя вкус, хем бяха несъвместими с концепцията на предаването. Нямаше как да удовлетворявам желания на слушатели, молби за поздрав, примерно – с някоя народна песен, защото семейството чества 60 годишнина от сватбата. Как да стане, като в кошницата има само 30 заглавия, пък и без нито едно българско?! Тогава музикалните редактори смятаха, че през нощта трябва да звучи лека лежерна успиваща музика. Което означава първо да успи мен и после да успи слушателите. Затова тотално обърнах всичко. Направих рубриката „Музикален гост“ –  за всяко предаване с определен изпълнител, от когото звучаха поне три песни. После създадох и друга рубрика, за да мога да възкресявам и заглавия от нашия фолклор – правех един колаж от три мелодии, първата задължително беше народна и така хем я популяризирах, хем я припомнях. Другите две бяха попрок. Разбира се, става дума само за българска музика. Това се харесваше и беше по вкуса на слушателите. Освен това започвах предаванията си с така нар. „Песен на екипа“, обявявах кои сме в студиото тази нощ и пусках избран от мен световен хит. Понякога – български.

Ако нещо ми липсва сега, това е от време на време „Нощен Хоризонт“, за да мога да реализирам някаква нова идея. Защото моите предавания бяха много разнообразни. Реализирах предавания по поговорки, или по някоя фраза, филм, картина. Хрувмало ми е например „Солта на нашия живот“, "Да се насадиш на пачи яйца", за вярата, за съществуването на Господ, на дявола. Направих едно предаване за библейската лексика, която използваме, без да се замисляме. На следващия ден ме срещна директорът на „Хоризонт" и ми каза: „За Бога, Стоичков, какво правиш?“. Много се смяхме и двамата.

- Догодина „Нощен Хоризонт“ има юбилей – 40 години в ефир. Имаш ли вече идея за това честване?

- Да, със следващата ми девета по ред книга, която ще бъде свързана с „Нощен Хоризонт“. Оказа се, че притежавам един безценен аудио архив. Съхранявам 5-6 предавания, свързани с годишнини, в които аз съм водил. Канил съм на живо да ми гостуват и да разказват няколко от първите водещи, а сме интервюирали и излъчили и спомените и на още 7-8 имена, свързани с блока. От един месец насам слушам тия гласове и дешифрирам. И вече имам поредица от спомени на колеги - Величко Конакчиев, Петър Пунчев, Косьо Тилев, Ивайло Михайлов, Румен Ивайлов и на  проф. Веселин Димитров.

Записал съм Гергана Лазарова, която е на пробния брой и на първото издание на „Нощен хоризонт“ като музикален редактор и говори от нейна гледна точка с каква музика е трябвало да го насити, Мирослава Терзиева, която е първият звукорежисьор на това предаване. Толкова много записи имам от тези 22 години професионален живот с „Нощен Хоризонт“. Взех да се чудя обаче каква подредба да направя, защото, все пак, каквато и книга да направя, волю-неволю тя ще е предимно свързана с мен и моите спомени. Опитвам се да избягам от тази посока, но не виждам как. Събирам и снимки, вече имам доста богат архив, за да покажа звукорежисьорите и музикалните редактори, които също имат своя принос това предаване да го има толкова много години в ефира.

- Ще стане много интересна книга. Но нека се върнем към осмата ти книга – „Броеница от гласове“, която до дни излиза от печат от издателство „Изток-Запад“. Заглавието е достатъчно интригуващо. Разкажи ни за нея?

- Книгата съдържа 40 репортажа. Последната глава я кръстих „Броеница от гласове“, откъдето идва и заглавието на цялата книга. Това е една много странна броеница, тъй като на практика включените материали там не мога да ги нарека интервюта, защото в три от седемте материала аз не присъствам освен по един особен начин. Ето за какво става дума:

Преди 10 години бях на честването на 90-годишнината на Апостол Карамитев в Народния театър. И там бяхме шепа хора – трима журналисти, като единият от тях бях аз. И понеже съм работил в Народния театър „Иван Вазов“, аз обичам тази институция. Затова отидох и днес не съжалявам за това. По време на честването началните думи бяха на Руси Чанев, който не е имал щастието нито да играе с Апостол Карамитев, нито му е бил ученик. Той даваше думата на ученици и колеги на Апостол. Говориха Жоржета Чакърова, Васил Стойчев, Виолета Бахчеванова, Николай Николаев, Филип Трифонов, Росица Данаилова, Стефан Цанев, Доротея Тончева, Божидар Манов. И всичко изречено отлетя в небитието и остана само на моя диктофон. Реших, че това са много ценни неща от паметта на Народния театър, за българската духовност. Сега пък е 100 години от рождението на Апостол Карамитев и затова реших да публикувам тези вълнуващи разкази за него от негови колеги, някои от които, за жалост, вече също ги няма между нас.

Сега се честват и 100 години от рождението на Ваклуш Толев. Затова публикувах в книгата едно от моите гигантски интервюта с него, с което направих цяло предаване в „Нощен Хоризонт“. Той имаше идеята през 1998 г. да бъде създаден Дом-светилище на 13-те безсмъртни българи. Реших, че е добре да припомним кои са тези 13 безсмъртни българи.

(13-те поименни безсмъртни българи, предлагани от Ваклуш Толев са : Цар Борис III – Обединителя; Хан Аспарух – Основателя; Княз Борис – Покръстителя; Цар Симеон – Просветителя; Св. Климент Охридски – Азбучника; Св. Иоан Рилски – Покровителя; Св. Патриарх Евтимий – Мистика воин; Отец Паисий – Будителя; Васил Левски – Иконата на българската свобода; Баба Тонка – Майката на безстрашието; Княз Александър Батенберг – Съединителя; Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений; Ванче Михайлов – Воина на оскърбените българи. - Бел. ред)

- Сигурно с това не свършват интересните материали в тази глава на „Броеница от гласове“?

- Може би най-любопитното в тази глава е друго. Имам близки хора, които живеят в Щатите повече от 3О години. Николай Илчев ми донесе един диск, на който неговият баща, инж. Кръстю Илчев, разказва през 1994 г. за строителството на сградата на Българската народна банка, Централно управление, в София. Началото на градежа е през 1934 г., а Кръстю Илчев говори за всички перипетии, през които е преминал. Това е автентичен разказ от първо лице за озаптяването на подводната река, за грешките, за уволнените заради тях, за полагането на основния камък, за присъстващия на първата копка елит, за освещаването, за бомбардировките над София и пораженията върху сградата и т.н. Изключителни подробности от човек, който е един от четиримата ръводители и е отговарял за полагането на железобетонните конструкции по онова време. Това е един безценен запис, защото вече няма кой да разкаже за историята на строежа. Предполагам, че и в БНБ нямат представа от всичко това, което аз дума по дума дешифрирах и свалих върху белия лист. Имах честта да получа този запис и разбрах, че това е знак на съдбата и че е мой дълг да сложа този разказ в книгата.

Освен това публикувам и доста снимки от архива на Илчев, които са изключително ценни. Вътре са лицата на Добри Божилов, Андрей Тошев, Георги Кьосеиванов, патриарх Стефан, инж. Иван Иванов, който е смятан за най-добрия кмет на София, на когото се дължи язовир Искър и доведената до столицата рилска вода. Има снимки от етапи на строителството на БНБ – полагането на основния камък, изкопните работи, снимка с трамвая, който е минавал покрай банката в ония отдалечени години. Инж. Илчев разказва, че вратите на банката са направени от много як метал, но като се доближиш, можеш да видиш, че в тях са вградени едни кръгове, представляващи монетите от Второто българско царство. С ликовете на тогавашните ни царе....Това е само част от „Броеница от гласове“, премиерата на която ще бъде по традиция в Столичната библиотека. Датата е 20-и април, от 18 часа, в залата на Американския център, в ляво от централния вход.

- Във всичките ти книги преобладават репортажи, в които звучат гласовете на хиляди хора от страната, с които си разговарял.

- Това са моите репортажи, моят любим жанр. Аз разказвам предимно за малки населени места. Ако има 50 или 70 материала в една книга, 50 са села, другото е няколко града, един манастир и в последната глава слагам интервюта - с изключително популярни хора,които съм срещал по пътя си, били са ми събеседници в студиото на „Нощен Хоризонт“. Като например Станка Пенчева, Мария Стефанова, Татяна Лолова, Таня Масалитинова, Ваклуш Толев, Лили Иванова, Любка Рондова, Петър Дертлиев, Цветана Манева и др.

- Защо насочи журналистическия си интерес към селата? Такива репортажи вече никъде не можеш да прочетеш или да чуеш.

- Разказвам предимно за тях, защото те винаги са били някаква моя страст. Аз обичам да пътувам и някакси така се получи във времето, че репортажите, които съм правил предимно за „12 плюс 3“, в повечето случаи са от селата. А това е глас народен – глас божий. Тези репортажи се приемаха много добре, защото на практика журналистическата гилдия сме в София, но София не е България. И БНР приемаше на драго сърце, както се казва, разказите за нещата, които се случват извън Околовръстното шосе на София. Затова винаги аз сам себе си съм провокирал да пътувам из страната, защото от една страна, опознавам някаква частичка от България, но от друга страна съм надничал в проблемите на малките селища, в историята им, в традициите, в преданията и легендите. И постепенно осъзнах, че държа в ръцете си страшно ценни неща като познание, като памет. И така започнах да пиша.

Първата ми книга „Преди забравата“ от 2012 г. събра репортажи, поместени във вестници и списания. Втората книга „Из стръмнините на България“ също съдържаше предимно публикации, защото от 2001 г. насам прописах здраво в пресата. И към 2008-2009 г. бях събрал около 350 публикации. Подбрах някои от тях и ги поместих в тези две книги с оригиналните им заглавия, с каквито са излезли в пресата.

В последните години много разширих обема на тези репортажи, защото при публикациите в пресата съм спазвал изискването за 5000 знака. А моите дешифровки съдържат много повече текстова информация, която смятам за изключително ценна. Защото аз разказвам с предания, с легенди, с хипотезите за произхода на името на селището, местоположенията му във времето, описвам местната топонимия, какво ли не. Това са някакви чудати местности, в които според някои предания са се случили интересни или странни неща. Местна памет, която обаче е част от националната памет. Затова чета по 10-15 пъти написаното и чак като се убедя, че съм вмъкнал в текста всичко ценно, което съм събрал там, на място, чак тогава мирясвам.

Страхотни пъзели от едни разхвърляни познания се получават. Аз в което и село да съм се озовал, започвам от началната табела. Снимам първо нея. И вадейки диктофона, питам първия човек, когото срещна, защо това село се казва така. Търся задължително кмета, читалищния секретар, местния краевед, учителя, клисаря в църквата, хората по мегдана. Катеря се по камбанариите, по балконите на църквите, снимам, записвам историята на храма, на читалището, училището, войнишкия паметник, интерсувам се от съборите, обичаите, някои характерни традиции и празници, какво се прави на определени дати, етнографската сбирка. Защото ако сега попиташ един клас деца, никое не знае какво е паламарка, сърп, синор, дисаги, самар. Нищо не знаят.

- Затова не могат да четат старите произведения на класиците. Трябва им преводач. А ти в книгите си описваш всичко това. Илюстрираш ги със свои снимки, нали?

- Да, снимките са авторски. Много рядко ползвам чужди, но винаги цитирам източника, коректно е. Аз пиша без художествена измислица и изцяло се осланям на получената на живо информация. От мен, там, на място. Така запазвам паметта и автентичността.

- Сега липсва ли ти радиото, динамиката на водещия, на репортера?

- Липсват ми командировките. Аз съвместявах воденето на „Нощен Хоризонт“, което водих 22 години, и командировките из страната през 2-3 месеца. Ходех в селата непредизвестено, не режисирано. Попадам в ситуацията, в която живеят хората. Иначе знам от изначалния ми опит, че ако се обадя, че ще идвам, няма да намеря кмета, примерно. Затова отивам ненадейно. Заварвам живота такъв, какъвто е, така го и описвам – в репортажите за Радиото или сега – в книгите. В 100 процентова истина.

- Когато учехме в Софийския университет Българска филология, имал си амбицията или намерението, да кажем, да станеш журналист?

- Не! И през ум не ми е минавало. Тогава в трети курс доц. Стефан Брезински ми предложи да правя дипломна работа по синтаксис при него. Съгласих се, макар да ми изглеждаше налудничаво в първия момент. Не можех да разбера защо ме догони в коридора и защо точно на мен предложи. Но за себе си вече знаех като верую, че е по-добре да се съглася и да опитам, отколкото да откажа и после горчиво да съжалявам. Смятам, че е своеобразен знак на Съдбата и че повторно не се случва., затова никога да не отклонявам каквато и да било покана или предложение. Това е знак свише. Резултатът е, че усвоих синтаксиса до съвършенство. Една година се занимавах с дипломната си работа. Свалих 1200 сложни изречения на Дико Фучеджиев от романа му „Зелената трева на пустинята“. На всяко изречение правех синтактичен разбор по десетина пъти, докато ги подредя в групи, подгрупи и т.н.. Изследвах и описвах типовете сложни изречения в тази творба. Това се оказа страхотно хубав урок за мен.

Разказвам това, защото тогава имах намерение да стана асистент по български език в Софийския университет. От нищо друго не разбирах и виждах бъдещето си само в тази посока. Явих се 7 пъти на обявени конкурси. Всеки път попадах на една и съща комисия в рамките на 3-4 години. Председател беше Петър Пашов, Тодор Бояджиев и Христо Първев бяха членове. И се ударих в нашата шуробаджанашка система на печелене на конкурси. Предупреждаваха ме, че те са предрешени и че винаги са за определен “свой“ човек. Не исках да повярвам. Бях идеалист и се явявах, мислех, че имам шанс, та нали толкова много зная. След първия-втория път разбрах, че съм обречен. И че нямам никакъв шанс. Дори започнах да изследвам рано сутринта за кой от събралите се заедно с мен е изпитът и мястото. Разпознавах безпогрешно. Последният изпит съвсем ме омерзи. Изкарах оценка 5,25 на анонимния писмен, бяхме 10 кандидати. Другите ми двама основни конкуренти, които останаха за устния, имаха по 4,50. Като влязох на устния, Петър Пашов се опита рано-рано да ме скъса. Задаваше ми поредица от въпроси по морфо-синтаксис, аз правех сложни изречения и му доказвах правотата си. Той мълчеше, нито веднъж не каза, че някъде греша, пак питаше, и пак, и пак….Накрая се чудеше какво да прави, защото нямаше за какво да ме скъса. Трябваше да имам отличен, щом нямам грешка. Той замлъкна, не знаеше какво да каже. После ни събраха и за пореден път получих шамар. На мен ми писаха общо 9.75, а място се печели с минимален бал от 10. Този, за когото беше мястото, вероятно е получил на устния 7.50 по шестобалната система. И така се отказах от мечтата си да стана асистент. Но от дистанцията на времето съм щастлив, че така се е случило, защото се реализирах в друга професия. Дори мисля, че съм роден за нея.

След онзи обиден седми изпит реших да направя завой, да се насоча в нещо друго и започнах да пиша в някои вестници и списания -  „Студентска трибуна“, в сп. „Младеж“, в „Земеделско знаме, в „Работническо село“ имах няколко интервюта с актьори, и така съдбата ме награди най накрая. Озовах се в Радиото в началото на 1988 година и бях там 30 години.

И сега по професия съм репортер на собствен ход.

- Разкажи как стана част екипа на „12 плюс 3“?

- Бях първият човек, който взимат без конкурс. На базата на доказване. А се озовах там по волята на съдбата през септември 1991 г. Вече работех в БНР, бях редактор в Главна редакция „Програма“ и репортерствах в предавания за програмите „Христо Ботев“ и Радио „България“. Наближаваха парламентарните избори, от „Хоризонт“ помолиха ръководството ни четирима по-млади от нашата редакция да стоим един месец дежурни на „Телефоните на слушателя“. Имаше една обособена стая, точно срещу студиото, от което се излъчваше „12 плюс 3“ – с остаряла техника, стари телефони, които звъняха нонстоп и огромни магнетофонни ленти, на които можеха да се записват обажданията. Падна ми се да бъда още в първата седмица, а после и още една, на дежурство по време на „12 плюс 3“. Някой ме обучи набързо, показаха ми как се свързват телефоните с магнетофоните, как се прави запис…и зачаках в готовност.

Към 12 ч., малко преди новините, вратата се отвори и се показа водещият в този ден Георги Папакочев, който ме поздрави, осведоми се кой съм, дали аз ще съм дежурен. И ме помоли, без да пускам записи, да вляза към края на предаването и да направя обобщение на чутото от мен. На живо, вътре, в любимото ми предаване, без никаква друга подготовка! О, ужас! Както и да е, постарах се, водих си записки, отбрах най-чудатите, интересни, необичайни. А Жоро с типичното си спокойствие ме предразположи да го разкажа без притеснения, доколкото ми бе възможно. Получи се добре….И така – цялата седмица, после още една – при Чавдар Стефанов, при Петко Георгиев, при Жоро, и пак, и пак….Ползата за мен беше огромна. Не само защото стоене на телефоните на слушателя е добиване на ценен опит от тази обратна връзка. А и защото в края на този мой необичаен мандат там, попитах дали мога да сътруднича?! Да, разбира се, давай, казаха ми. След няколко дни започнах да нося репортажи, анкети, интервюта, още репортажи. Най-напред Чавдар прочете първия, нахвърлян на машинопис текст, не намери кусур и ме изпрати да го монтирам. Вторият ден Петко хвърли едно око, след което ми заявиха, че всичко е наред и направо да нося монтираните ленти. Спряха да четат, не намираха грешки. Тези хора тогава ме престрашиха да работя за любимото ми до днес предаване. Един ден Галя Спасова ми заяви буквално следното: „Стоичков, ти си великолепен репортер! Няма на етажа на „Хоризонт“ такъв!“ По-изумен и изненадан никога не съм бил…Аз нямах никаква представа какво представлявам и с кого да се съизмервам, от кого там да се уча…

Чавдар Стефанов след една поредица мои репортажи, ме срещна по стъпалата, като носех следващия, и ме заведе при главния редактор Мартин Минков, където ни запозна и му каза: „Марто, това е Румен, от половин година ни носи почти всеки ден материали, искам го в екипа!“. Проблемът беше, че аз се водех на щат в Главна редакция „Програма“, а в „Хоризонт“ нямаха свободен. Онези не си го даваха, но след два месеца, когато взех единственото, дадено от Петър Увалиев интервю, а на следващия ден и от българиста проф. Ото Кронщайнер /защитаващ българската кауза по отношение на македонската нация и македонския език/, Гита Минкова ми каза в редакцията: „Край! Назначиха те“….И станах част от екипа, който просъществува в тогавашния си вид до декември 1995 година, когато беше умишлено разбит – чрез жестока цензура, уволнения, запокитване на останалите.

- Как според теб изглежда медийната среда днес?

На мен не ми харесва днешната журналистика. Гледайки от моята камбанария, аз не виждам някой, който да си прави труда да ходи извън Околовръстното на София. В Радиото съм обучавал поне 50 човека. Не можах да накарам нито един да отиде да направи репортаж из страната. Това ако не ти идва отвътре, насила не става. Попадал съм на хора, които искат да отразяват само изложби. Какъв журналист може да бъдеш тогава?! Те самите нямат вътре този пламък. Ако го нямаш да показваш неща от живота, какъв журналист си?! За да си добър журналист, трябва да си различен. Спомням си, че при едно от посещенията си в България в интервю за някакъв вестник Умберто Еко беше казал, че има „световна диктатура на интервюто“. Той твърдеше, че 95 % от материалите в медиите са интервюта. И след като го почетох, донякъде се възгордях: Значи аз съм в другите 5%, защото моят жанр е репортаж.

Днес журналистиката се свежда до препредаване на мисли на политици. Нищо повече. Те нямат принос. Всички записват едно и също и едно и също излиза по всички медии. Колкото до социалните медии, гледам с насмешка. Защото изведнъж се оказва, че „колеги“ са ми някои, които са създали сайт. Какъв колега си, като никога през живота си не си държал микрофон, не знаеш какво е репортаж, не си отишъл при хората?! Социалните медии допринесоха за още по-голям безпорядък в представата за това що е журналист. Защото аз се срамувам от подобни “колеги“. От друга страна, социалните медии създадоха разнопосочност, можеш да прочетеш всякакво мнение, което в някаква степен е хубаво. Но има много дезинформация, изопачаване на фактите, манипулация, откровени лъжи. И друго искам да кажа - нашата професия се феминизира. Това е един от недостатъците. Има ситуации, в които мъжът стои по-добре, по-авторитетно е, по-убедително звучи, при цялото ми уважение към жените, разбира се. В Радиото се получи абсолютно същото. Ако махнеш новините и слушаш само предаванията от сутрин до вечер и дори посред нощ, почти няма да чуеш мъжки глас да води предаване, като изключим Петър Волгин и музикалните предавания. Това е абсурд.

„Нощен Хоризонт“, когато започва през 1984 г., всички водещи са мъже. На „12 плюс 3“ създателите са мъже. Сега не е така. Сбъркана е насоката. Сутрин вместо да те заредят с настроение, че ти предстои един хубав и интересен ден, в който можеш да посетиш някаква изложба, литературно четене, спортно събитие, театрални постановки, те занимават с проблематиката на съдебната система, с убийства, с всевъзможни излияния и обвинения на политици, с избори, с Парламента. Само това ли е животът на България?! Една говорилня, почти без музика понякога. Аз съм срещал хиляди хора из България, говорил съм си, записвал съм ги. Толкова години нито един не ме попита за съдебната система, за прокуратурата, за президента. Интересува ги безработицата, тлеещата надежда децата и внуците да се върнат, зареждането с хляб и хранителни продукти, изчезващия обществен транспорт, липсата и отдалечеността на личния лекар, закриването на магазина, дупките по улиците, пресъхващата река и лошата водопроводна мрежа. Нещата са се изродили. Ако човек чуе как са звучали тези предавания преди 30 години, ще се хване за главата. Сега на българина му се вменява от сутрин до вечер чувство за вина и усещане, че ние сме обречени, че всичко е лошо, гадно, тъпо, ужасно. Не, не е така. Ако отидете извън Околовръстното, ще разберете. Че там има красота, че има нормални и свестни люде, че животът на България не е този от столицата. Че там се случват и положителни неща. Хората искат да чуят и добри вести, да усетят, че някой мисли за тяхното битие, за техните радости, тревоги и постижения, да им даде трибуна, гласност, а и надежда, че не всичко е лошо и загубено. Нали така?!

 

 

 

Представяме ви