Снежана Тодорова поздрави Ваньо Стоилов за новата му книга

Срещата откри поетът, бард и член на УС на СБЖ Ивайло Диманов. „Много ми е приятно да видя толкова много одухотворени лица“ – каза в началото той. Ивайло Диманов определи клуб „Журналист“, като остров на духовността, който „ръководството на СБЖ брани с всички възможни средства от посегателствата на амбициозни „бизнесмени“.

„Нашият творчески съюз се опитва да оцелее, благодарение на хора като вас" - така се обърна към всички присъстващи в залата Ивайло Диманов. – "Хора, за които културата е нещо повече от цената на една пържола. На мен ми е много приятно, че тази вечер сме се събрали, за да отбележим раждането на една нова книга.“

След това думата бе дадена на Снежана Тодорова, която приветства не само „виновника“ на вечерта Ваньо Стоилов, а и всички, дошли да уважат излизането на неговата книга „Сплав човешка“.

„Бих искала да благодаря на нашия дългогодишен член на СБЖ и много уважаван колега Ваньо Стоилов, познат ни от работата си в много вестници и от прекрасните му репортажи от Стара Загора – каза Снежана Тодорова. – Благодаря му, че за софийската премиера на книгата си избра нашия клуб „Журналист“. За нас това е голяма чест. Много се зарадвах, когато ми се обади, и каза, че желае да бъде тук заедно с вас. Книгата му вече беше представена в Стара Загора и Казанлък.

Темата е безкрайно интересна и аз ви поздравявам за това, че се обръщате към толкова близка до сърцето ни история, позната и не съвсем, особено от по-младите, че искате да покажете фактите такива, каквито са, което аз лично възприемам като един протест срещу пренаписването на историята, срещу опита да се показват нещата политикоректно, както много често вече чуваме.“

От своя страна, Ваньо Стоилов благодари на всички, уважили представянето на книгата му, като подчерта, че тъй като събитието е в Светлата седмица, ще говорим за не толкова светли неща от българската история - и то такива, каквито са.

Ваньо Стоилов покани проф. Искра Баева да сподели свои мисли за неговата книга.

В своето емоционално споделяне известната историчка подчерта, че Ваньо Стоилов е посветил книгата си на различни човешки съдби, но най-вече, освен основния разказ, в нея има много други разказани истории, които не са по-малко интересни, но и не толкова зловещи, колкото основния – случаят в Ястребино, където се избити деца и техните родители, дядовци и баби.

Искра Баева не пропусна да отдели специално място в своето изказване на днешните активни опити българската история преди 1944-та да бъде пренаписана след промените през 1989 година. Според нея всяко следващо поколение търси в историята „неща, които ще го заинтересуват и ще го заведат към бъдещето“.

„Така че пренаписването на историята е процес, който не можем да спрем, защото винаги се извършва – каза проф. Баева. - Въпросът е в каква посока и по какъв начин се осъществява. За съжаление, през последните години нашето пренаписване на историята беше много първосигнално.“

Колкото до книгата на Ваньо Стоилов, тя е посветена на един от най-мрачните периоди в историята - 1943-44 г. Периодът е „мрачен, защото българската държава решава да води война при помощта на армията срещу вътрешния си противник – партизанското движение“.

Историчката подчерта, че авторът на „Сплав човешка“ прави опит да представи това събитие, което е изблик на човешко политическо безумие, като обединява и едната, и другата парадигма.

„Целта на автора е да обедини двете гледни точки и да покаже, че за всички събития в историята трябва да се потърси убеждение, защо и как е станало – смята проф. Баева. - Трябва да се разкаже съдбата, а тя е най-трагична, разбира се, за жертвите. Но е трагична и за извършителите, защото в биографиите им този епизод ги бележи много сложно, тъй като те са имали различна роля.

Най-вече е важен опитът да се представи гледната точка от страната на съдбата на жертвите и тази от страна на съдбата на извършителите. Да ги разкаже човешки, да проследи и да ги потърси и представи с документи, и то намерени в архива.

Едно от най-големите постижения на Ваньо Стоилов е, че е намерил наследниците на подпоручик Константин Йорданов – основният виновник за случилото се в Ястребино. За мен това е истинският исторически подход – да се покажат различните гледни точки, да се опитат да се обяснят действията, защото често те изглеждат необясними за обикновения човешки разум, докато не бъдат проследени съдбите на всички хора, и да се получи някакво разумно обяснение.

Иска ми се да призова всички – и историци, и журналисти – да се опитат да гледат на най-мрачните събития в историята на България по този начин, защото напоследък сме готови да осъждаме с най-груби думи какво ли не. Но човешкото майсторство е да се опиташ да разбереш, защо и как се е стигнало до там. За мен тази книга е образец на начина, по който трябва да подхождаме към историята.

Подходът на Ваньо Стоилов е много ценен, защото е събрал и изследвал човешките съдби. А съдбата е важно нещо. Също и случайността играе огромна роля в тази книга. По случайност част от хората, които би трябвало да са жертви, са спасени. По случайност други хора, чиято съдба би била различна, стават палачи. Така че случайността е важно нещо и не бива да го забравяме и днес, когато сме склонни да съдим строго. Но, може би, с опита или възрастта се стига до тази мъдрост, която откриваме в книгата.“

Пред присъстващите в залата Ваньо Стоилов сподели, че тази книга не му е поръчвана от никого, а идеята е изцяло негова.

„Веднага ще направя уговорката, че „Сплав човешка“ е книга, написана от журналист с 45-годишен стаж, а не от професионален историк. Затова и тя е по каноните на журналистиката, а не по правилата на строгата наука – повече документи, повече гледни точки към едни събития, които уж са много известни в българската история, но на практика не са – каза Ваньо Стоилов. -  Главната идея на книгата е, че трябва в днешна България да започнем да говорим за национално единение, за национално помирение. Виждаме колко сме разделени като народ, колко много символи ни разделят. Време е отнякъде да се започне. Не, че помирението ще се случи тук и веднага. Това е един зов за помирение.“  

Ваньо Стоилов не пропусна да акцентира върху пренаписването на историята ни. „Колко сме разделени като народ, като нация – каза той. – Колко причини ни разделят, но вече е време да се започне отнякъде.“ 

Чрез книгата си той се стреми да покаже нещо, за което почти не се говори у нас нито от историци, нито от анализатори, а това е, какви трагедии поражда несвършващата гражданска война между българите, какво са причинявали българи на други българи в различните години на българската история преди и след 9 септември 1944 година.

Ваньо Стоилов обстойно се спря на съдържанието на книгата, като разказа интересни епизоди от нея, описвайки своите герои, какъвто е и подпоручик Константин Йорданов, заповядал разстрела в Ястребино. Авторът сподели, как е издирил неговите близки, които от името на семейството са му дали декларация за съдбата на баща си.

Колкото до заглавието на книгата „Сплав човешка“, Стоилов сподели, че то идва от едно стихотворение на политзатворник в социалистическа България. Казва се Васил Узунов и е от Чирпан. Този човек е лежал в затворите заради полистическите си убеждения, колкото е лежал в затвора и Нелсън Мандела – 28 години 3 месеца и 12 дни. Та той пише в затвора стихотворението „Сплав“, в което задава въпроса от каква сплав е изграден човекът, така щото да изтърпи това, което му причиняват другите хора.

Социологът Деян Деянов сподели своето впечатление от книгата „Сплав човешка“, като акцентира върху зова за помирение, който върви като лайтмотив през всички 392 страници. Деянов подчерта, че книгата го е впечатлила и като исторически социолог, а и като гражданин.

Идеята за помирението разбуни залата като се чуха мнения, че това не би било възможно да се случи у нас.

Особено вълнение настъпи, когато Ваньо Стоилов съобщи, че в залата присъства Мария Овчарова, която като млад историк е направила музея в Ястребино. Тя също разказа как през 1960 г. е започнала да работи по музейната експозиция, която е подредена в къщата на Калайджиеви, дали седем жертви, между които и три деца, по време на масовата екзекуция на жителите от селото.

„Иска ми се да кажа няколко думи за стила на работата на Ваньо Стоилов по двете му книги – сподели Мария Овчарова. – С него се запознахме преди пет години, когато ми изпрати първата си книга. Той е човек, който прави изключително интересни изследвания. За мен е историк изследовател на терен. Разчепкваше нещата до край, не е да седне да се осланя на това, което му казал някой или на прочетен документ в архива. Затова неговите книги са една особена летопис за българската история.“

За „Сплав човешка“ Мария Овчарова сподели, че се е зарадвала много, когато кнгата е излязла, защото е като продължение на това, което тя е направила през 1960-62 година. Тя пазказа и за емоционалните сривове, които е преживяла по време на работата си над музейната експозиция в Ястребино. „Искам да кажа, че с тази книга Ваньо Стоилов дава информация въз основа на дълбоки и всестранни изследвания“ – е на мнение Мария Овчарова.

Интерес предизвика изказването на проф. Минка Златева, която също не остана безразлична към „Сплав човешка“. Авторът е бил неин студент. Тя сподели, че гледа на творбата му от журналистическа гледна точка. Според нея изложеното в „Сплав човешка“ по същество са репортажи ретроспекция.

„За да направиш ретроспекция – каза проф. Златева, - трябва да се осъществи изследователския процес, да си верен на историческите факти и от тези исторически факти да възпроизведеш едно събитие. А когато то е отдалечено на 70 години преди деня, в който ще бъде представено, картината става още по-сложна. И тук огромната заслуга на Ваньо Стоилов е в това, че той е погледнал от двете страни на барикадата. Това е необичайното в този репортаж ретроспекция. Ако до сега сме чели подобни репортажи и в България, и в чужбина, които възстановяват едно събитие, то тук имаме случай, в който поглеждаме на такова събитие и от страната на потърпевшите, и от стрната на извършителите.“

Според проф. Златева Ваньо Стоилов е проявил добросъвестност към историческите факти, изключителна трудоспособност и преданост към темата, която изследва от години.

„В книгата акцентът е върху позора Ястребино – казва Минка Златева, - но ги има и историите на Тодор Кавалджиев, Кирил Узунов… Забележително е, че от тези неща авторът прави една наистина интересна историческа ретроспекция, или както казаха двамата колеги историци, една история. Ваньо Стоилов е направил нещо, което може би за първи път в българската журналистика ни дава възможност  да видим как едни и същи събития могат и се представят по различен начин.“

Според проф. Златева и заглавието е намерено много успешно, като авторът го е уплътнил по един изключително ефикасен начин. Тя не пропусна и идеята за помирението. „Ето една много интересна възможност - да се говори за това именно чрез тези герои, за които той пише – смята проф. Златева. – От тази гледна точка книгата му не е само един апел, а и показва, че е дошло време да се мисли по тези въпроси. И не само да се мисли, но и да се действа.“

С един особен поглед, но в контекста на книгата, се изказа и журналистката Велислава Дърева, която сподели, че вече години наред учредена група за издигане в София на паметник на убитите преди 9 септември деца, се бори с общината, която все „пропуска“ да се занимае с това предложение.

Книгата на Ваньо Стоилов предизвика през Светлата седмица в клуб „Журналист“ голям интерес.  Историите, разказани от него, не са формални, а докосват с болка сърцата на онези, които я четат. Разказът му буди много размисли и страсти. И си мисля, че наистина точното време да я представи е Светлата седмица, когато възкръсва природата за нов живот и всички ние се радваме и будим надеждите в душите си за добрината, помирението и смирението.

Ваньо Стоилов беше любезен да разкаже пред сайта на СБЖ за работата си по написването на своята нова книга.

ВАНЬО СТОИЛОВ: ИСТОРИЯТА Е КРЪГОВРАТ, В КОЙТО ДНЕС ЕДИН Е НА ВЛАСТ, УТРЕ – ДРУГ, И В КОЙТО ДНЕШНИТЕ УБИЙЦИ СА УТРЕШНИТЕ ЖЕРТВИ

- Проф. Искра Баева открои в книгата Ви, колега Стоилов, новаторски подход: "За първи път се появява четиво, в което са разкрити съдбите на всички свидетели и участници в трагичните събития - жертви, репресирани, извършители на убийствата и другите репресии. Това е новаторски подход". Като че ли в днешното ни време разделено май сте налучкали вярната посока? 

- Не зная дали това е вярната посока, но държа да кажа, че не съм я налучкал случайно, а това е търсена посока. Защото историята е кръговрат, в който днес един е на власт, утре - друг, и в който днешните убийци са утрешните жертви. И когато човек чете предсмъртните писма на осъдените на смърт българи, разбира, че е все едно дали даденият човек е осъден по Закона за защита на държавата преди 9 септември 1944 г., или от Народния съд след това, защото животът е един. Все едно дали осъденият е бил комунист, антикомунист, земеделец, военен, фабрикант, бивш министър и т.н.

А съм избрал тези трагични истории, с които съм се срещал като журналист с 45 години практика, за да покажа какво причиняват едни българи на други в необявената гражданска война, която се вихри у нас от 1918 година насам, а може би и от по-рано. Целта на тези ми разкази всъщност е да подскажат, че на всичко това трябва в един момент да се сложи край, да дойде време за помирение и единение в обществото ни. И това не са само истории отпреди 9 септември и веднага след тази дата, но и случки от по-късно време - възродителният процес, извращенията в казармата, криминални убийства - всичко това също е противопоставяло българи срещу българи.

Един интересен факт - при обсъждането на книгата ми в Казанлък ме попитаха дали все пак тази необявена гражданска война на българи срещу българи не е завършила у нас, особено след промените от 1989 г. насам, защото днес, бих казал с малко изключение, нямаме масови репресии и убийства. Отговорих, че освен горещи войни, има и студени. И в този смисъл онази война не е завършила, защото, вярно, днес не се избиваме по път и над път, но намираме достатъчно причини да се мразим истински и да се противопоставяме едни на други.

- Защо избраахте заглавието "Сплав човешка" и как успяхте да обедините толкова различни и противоположни съдби и събития? И още нещо - като журналист ли подхождате към всяка историческа личност и събитие, или все пак сте работили върху книгата през погледа на историк?

- Когато през 1982 г. завърших Факултета по журналистика на Софийския университет, получих диплома, на която пише "Квалификация: журналист". От тогава, та до днес, не съм имал претенции да бъда професионално нещо друго, освен журналист. Не съм историк и затова подходът ми при написването на "Сплав човешка" е изцяло на журналист.

А знаете, че в нашия занаят е в сила принципът, че фактите са свещени, а коментарът - свободен. Затова и при събирането на фактите за историите от книгата се стремях, макар че не винаги е възможно, защото от времето на описваните събития е изтекла много вода, да намеря два и повече източника на информация.

Например, за трагедията в Ястребино през декември 1943 г. използвах не само разказите на близките на убитите, които записах още през 1986 г., но и разказите на близки на войниците, участвали в разстрела, както и останалото в документите и на Народния съд в Омуртаг, и на 19-ти пехотен шуменски полк, колкото и вторите да са оскъдни и прочистени още преди 9 септември 1944 година.

А заглавието на книгата дойде от едно стихотворение. Неговият автор е необикновен поет - най-дългогодишният политически затворник на социалистическа България, земеделецът Васил Узунов, който заради убежденията си лежи в затворите 28 години, 3 месеца и 12 дни. Повече, отколкото най-известният политически затворник в света Нелсън Мандела от Южна Африка.

В това си стихотворение, писано зад решетките, той пита от каква сплав е създаден Балканджи Йово, за да издържи това, което са му причинили, защото не дал Яна на турска вяра. В по-общия смисъл въпросът му е от каква сплав е българинът, за да издържи на това, което му причиняват други българи. Помните, по друг повод поетът Веселин Андреев беше написал: "Не човек, а желязо."

- Коя беше причината да се роди тази ваша книга?

- Причините са няколко. Още през 1986 г., когато записах разказите на близките на убитите в Ястребино, те излязоха много съкратени в сборника "Червена читанка". Тогава си дадох дума, че един ден тези спомени трябва да видят бял свят в пълния им вид. Това време дойде сега, подтикнато от факта, че напоследък много лесно започнахме да преиначаваме историята си. Дори да е вярно, че историята винаги я пишат победителите, макар да е много спорно кои в днешното ни време са победители, това не е справедливо нито пред истината, нито пред мъртвите.

Чашата, поне за мен, преля, когато през 2021 г. пловдивската учителка Надежда Любенова издаде книгата "Кой уби ястребинчетата". И в нея разви теорията, че тази работа свършили партизаните, защото децата неволно открили землянките им и можело да ги издадат. А българската войска, видите ли, била неспособна на подобно зверство - да убива деца.

В книгата си подробно обяснявам защо Любенова не е права - не казвам, че греши, защото е ясно, че тя е написала книгата си с въпросната теория, за да търси даден ефект, а не истината. Тук ще посоча само едно нещо - когато се свързах с близките на убийците, включително и със семейството на подпоручик Константин Йорданов, който заповядва разстрела - тези хора днес живеят във Варна, никой от тях не хвърли вината върху партизаните, което би им било най-изгодно. 

- Имате ли свое обяснение защо днес политици и общественици се стремят да зачеркнат и пренапишат съвременната българска история? Не ми се ще да използвам думата изопачават, но май така се получава?

- Напротив, преиначаване или изопачаване на историята има. Това, разбира се, не е от сега. Нова история е писана и след 9 септември 1944 г., за да бъде тя удобна на новата власт. Така е и сега. Нали ви казвам, че съществува тезата, че историята винаги се пише от победителите. Така че щеше да е справедливо, ако част от българската история след 1989 г. беше дописана, ако бяха запълнени някои бели петна в нея, но вместо това сега се създават нови бели петна. От едната крайност махалото отиде в другата и никак не е ясно кога ще спре в средата на скалата. Още повече, че всеки, който в момента е на власт, си мисли, че ще бъде вечно там и вечно ще диктува условията.

Има един хубав съвет, който аз харесвам: уважавайте старостта, тя е вашето бъдеще! Още преди години го преиначих малко и отправих към българските политици: уважавайте опозицията, тя е вашето бъдеще!

Сега особено много се говори за репресиите след 9 септември 1944 г. И правилно, но защо не казваме какво е било преди това, кое е предизвикало тези кървави отмъщения? В историята, както във всяка наука, има причинно-следствени връзки, за които особено историците трябва да си дават сметка. И вместо да гледат обективно на науката си и на събитията, те се докараха до там, че от писанията им много лесно можем да определим кой какви политически възгледи изповядва. Заприличаха малко на футболните коментатори - от коментарите им ясно личат пристрастия, личи кой е от "Левски", кой - от ЦСКА, а уж трябва да отразяват обективно мача, който предават.

- Самият вие казвате, че описаните от вас истории са такива, каквито са съхранени в историческите документи или в разказите на вашите герои. И нещо страшно - споменавате, че у нас се води необявена гражданска война, в която един срещу друг застават българи. Не се ли вижда нейният край или пък вие да виждате какъв ще е той?

- За необявената гражданска война у нас вече казах. Ако говорим за тук и сега, наистина нейният край не се вижда. Но и нали Мойсей е водил 40 години евреите в пустинята, за да умре и последният, роден в робство и който помнел робството, за да започнат другите на чисто живота си. Не случайно у нас вече има организации като Комитета за национално единение и помирение начело с акад. Георги Марков, който ратува точно за това.

То, помирението, ще стане един ден, неизбежно е. Друг е въпросът, че трябва да се помиряват не пряко жертви и насилници, заради което някои казват, че няма как да стане. Трябва да се помиряват техните наследници. Нещо, за което се обявяват и от семейството на подпоручик Константин Йорданов, ще го видите в книгата. Ще се радвам, ако "Сплав човешка" бъде приета като една от първите бели лястовици в това отношение, като предвестник на единението българско.

Знаете ли, понякога причините за разделението българско не са чак толкова дълбоки и философски, както би се сторило на някого. Защото е вярно, не битието определя съзнанието.

Открих нещо уникално в историята от Ястребино - там са се изправили бедни срещу бедни. За жертвите, да кажем, че е ясно - били са бедни и са искали да променят реда в държавата, за да заживеят по-добре. И са хванали Балкана. Но техният душманин подпоручик Константин Йорданов също е бил беден. Натъкнах се на документи, според които като студент в Шумен той е бил освободен от учебна такса в първи курс и такса за общежитието като беден. В документа му пред Народния съд в графата "Имущество" пише - няма. Така че освен смъртната му присъда, съдът нямало как да му наложи и конфискация на имуществото, каквато била обикновено практиката. Само че този човек бил избрал да се бори с бедността си по друг начин - като служи вярно на държавата с надеждата да се издигне във военната йерархия, вместо да събаря обществения строй. И жестокият сблъсък между двата свята станал неизбежен. 

- Казвате: „И отсега да знаете, че тези 392 страници не се четат лесно. И не защото са написани тромаво, а защото са много кървави, за да останат верни на историческите факти. Но поетът Давин Овадия го е казал най-добре: „Историята пише се със кръв“. Звучи страшно и зловещо. 

- Но, за съжаление, вярно. Впрочем, един колега от Стара Загора, който написа рецензия за книгата в местен вестник, ми довери, че му трябвали цели 40 дни, за да я прочете. За да е вярна, историята ни няма как да е окъпана в парфюм.

В първата си книга „Милиони стъпала към Бога“, в която през 2018 г. събрах 35 ярки истории от 35-годишния ми стаж на журналист тогава, разказах за един италианец, който идва с години в България, за да снима нейните тоталитарни паметници и издаде албума „Комунизъм от камък“. За протокола - казва се Лука Панкироли. Та тази човек навлезе дълбоко в нашата история и един ден ми каза: „Много ви е жестока историята“. Как ви звучат тези думи в устата на един италианец, след като знаем каква е историята на неговата родина от древния Рим до наши дни?

- Прави впечатление, че когато се противопоставят на факта, че у нас е имало фашизъм, и когато им се припомни съдбата на шестте невинни деца от Ястребино, дори най-яростните отрицатели на фашизма мълчат и не коментират тази трагедия. Защо? Само защото няма с какво да опровергаят този кървав акт или гузна съвест ги преследва?

- Те си знаят, не мога да говоря от тяхно име. Аз вече ви казах, че писах книгата си като журналист, не като историк. И затова като журналист ще кажа, че в момента според едни историци у нас е имало фашизъм през септември 1944 г., според други - не е имало, защото теоретическото определение за фашизъм било еди какво си. Ами нека по този въпрос се разберат самите историци. Но и по още един въпрос, моля - а имало ли е в България комунизъм, защото и определението за този строй е друго в сравнението с времето, в което живяхме реално преди 1989 година?

А с премълчаване на който да е факт от българската история нищо няма да се промени в нея. Най-честното е нищо да не се забравя и премълчава, все едно в коя посока на политическия спектър се е случило.

- Според вас паметта трябва ли да е избирателна или да почива на историческите факти?

- Аз лично съм за второто, но вероятно някои политици, а и учени, днес държат на първото. Въпрос на съвест преди личния избор.

- С тази Ваша книга чувствате ли се борец срещу насилието в цялата му негова уродливост или като журналист, на който не е чужда честността и честта, се придържате единствено и само към фактите и историческата истина от документите?

- Борец е силно казано, по-скоро съм противник на насилието. Но пак ще повторя златното журналистическо правило: Фактите са свещени, коментарът е свободен. В конкретния случай аз се постарах и гарантирам за истинността на фактите в тази книга, коментарът оставям на вас и на моите читатели. Всеки има глава на раменете, за да мисли. 

- Как се отнасяте към пренаписването на учебниците, в които цели исторически периоди са зачеркнати?

- Отрицателно. Друг е въпросът, че например преди промените през 1989 г. шестте ястребинчета бяха представяни като герои в учебниците, а те нямаха време да станат герои, бяха просто мъченици на една идея. Сега пък изобщо ги няма в учебниците, това е другата крайност. Когато през 2018 г. отбелязвхме 75 години от техния разстрел, в качеството си на вицепрезидент Илияна Йотова дойде на тържеството в Ястребино и каза, че случилото се с децата и тяхната трагична съдба трябва да се изучава и днес в училище. Никой от тези, от които това зависи, не я чу. Тази година през декември се навършват 80 години от разстрела. И се опасявам, че всичко това ще се повтори. 

Българската история, разбира се, не започва и не свършва с Ястребино. За съжаление, тези мои констатации за белите полета на събитията или за тяхното изопачаване в учебниците се отнасят и за други периоди. Нека сега не се връщаме например към прословутото османско присъствие по българските земи. 

- Кога българите ще узреем за истината такава, каквато е и каквато е в историята?

-Уви, няма да е скоро, но аз съм оптимист. Повод за това ми дава един уникален за нашата действителност паметник - паметникът на помирението в село Винище, област Монтана. С разказ за него завършвам и книгата си. Там, върху едни същи мраморни плочи, са изписани имената на хора от селото, загинали по политически причини преди и след 9 септември 1944 г., на политически затворници преди и след тази дата, на политемигранти. А местният паметник на участници в Септемврийското въстание от 1923 г., изграден от 13 тона месинг, вместо да бъде разпарчетосан и предаден за скрап, както на много други мест, е бил осъвременен с неутралния надпис: "Да тачим паметта на предците". И така въстаниците стават помирители. Ако зависи от мен, ще включа този паметник сред 100-те национални туристически обекти и ще задължа всеки българин да го посети и му поднесе цвете поне веднъж в живота си.  

Снимки Благовест Илиев