СБЖ честити 80-годишнината на уважавания и талантлив журналист, хуморист, драматуррг, сладкодумен разказвач и всеотдаен колега Любомир Пеевски, който посвети много години от своя жизнен и творчески път на усилна работа като член на УС на СБЖ. Да е жив и здрав и винаги вдъхновен!

По повод сегашния юбилей на Любомир Пеевски припомняме негово интервю за сайта на СБЖ, дадено пред нашата колежка Розалина Евдокимова преди 10 години - по повод тогавашната му 70-годишнина. То бе публикувано на 1 октомври 2013 г. под заглавието "Любомир Пеевски: Вярвам в бългрския "парламент на духа"".

Любомир Пеевски, този майстор на перото, който ни е радвал с книги, посветени на научната фантастика, на красивото и тайнственото, пиеси, за които далеч преди тяхното представяне билетите се свършваха, а неговите сатирични предавания по  радиото, Националната телевизия, като култовото „Клуб НЛО”, буфо операта му „Цар и водопроводчик” или пък кабаретата на сцената на Сатиричния театър, все още продължава като журналист в БНР да рови и търси късчета от миналото ни, които ревниво да пази за бъдещето, защото е подвластен не само на надеждата, че има извънземни, които един ден ще дойдат и ще ни покажат верния път, а е и убеден, че българите трябва да знаят за своите велики личности и своето минало, което да ги води успешно в бъдещето.

Любомир Пеевски е няколко мандата член на Управителния съвет на СБЖ. В момента е председател на Комисията по професионални и творчески въпроси.

- Г-н Пеевски, по образование сте електроинженер, но който е известен като писател и журналист. А случвало ли ви се е в живота и творчеството да дадете „на късо” и коя е най-голямата ви авария?

- Мисля, че състоянието на българската енергетика не може да има по-голяма авария от него. Като си представя, че за тази авария имат вина и някои от моите колеги, с които съм завършил, ми става малко неудобно. В университета съм учил, че електричеството е насочено движение на електрони, а сега се оказа, че то всъщност е насочено движение на милиони левове и докато в теорията то се движи от електроцентралата по далекопровода, докато стигне до потребителя, то тук движението на милионите е абсолютно неясно и неразбрано.

Непрекъснато се говори за нови и нови открития, за частни електростанции. Оказва се, че в Самоков някакъв човек продава на останалите ток, който пристига по държавната мрежа. Общо взето, като се сметне, че електричеството се движи със скорост 300 хил. км в секунда, а тук ни обясняват и вземат в сметките пренос от трафопоста до блока, не мога да си представя дали някой може да ми обясни и изчисли този пренос за какво време и как става, защото това обикновено са някакви си стотина метра. Представете си нещо, което се движи с 300 хил. км в секунда как се придвижва от трафопоста до блока.

- А на вас в живота случвало ли ви се е да дадете „на късо”?

- Всеки човек има в живота си сблъсък с неща, които не може да разреши, защото животът е измислил закони, които противоречат на човека.

- Как се спасявате от тези къси съединения, които ви дебнат отвсякъде?

- Всеки от нас се ражда някъде и му казваме роден край.Защо казваме така, а не родно начало, че нещо ново започва, а още веднага му слагаме определението роден край, като че ли знаем, че това нещо ще свърши. Наричайки България роден край, по същия начин предсказваме нещо, което не ни се иска да стане.

- Вие къде намирате спасение от късите съединения в живота?

- Голяма част от творчеството ми е хумор и фантастика. Обикновено моето спасение е като застана по-рано пред пишещата машина, а сега пред компютъра. Вляза в страната на фантазията и там се спасявам. Иначе така, както се движи България, скоро за въпроса как и къде да намерим спасение ще ни трябват извънземни.

- По случай юбилея съпругата ви Евелина ви е подарила картичка с 11 бухала. Не са ли малко множко и коя е най-важната мъдрост, която сте научили от нея?

- Мъдростите, които съм научил от живота, са много. Полският писател хуморист Станислав Йежи Лец е казал, че всеки век си има своето средновековие. На мен ми се падна щастието да съм в средновековието на ХХ век и това, че прекарах по-голямата част от живота си в него, нямам вина. Мисля, че тези, които ме изпратиха там, трябва да ми се извинят. Иначе бухалите са нощни птици, които са останали символ на мъдростта. Много харесвам казаното някога от Аристотел: „Пред възможното, което не ни убеждава, предпочитам невъзможното, което звучи убедително”.

- А аз пък ще ви припомня мисъл на един друг вечен – Ярослав Хашек, която виси на стената в дома му и гласи: „Има много неща в света, които не бива да се правят, но могат да се правят. Главното е всеки да се опитва да прави това, което не бива да прави, за да успее да го направи”. За 70 години вие кое успяхте да направите от нещата, които „не бива”?

- Май непрекъснато правех неща, които не трябваше да се правят. Така се случи, че първото ми по-голямо произведение беше една буфо опера „Цар и водопроводчик”, която направих с композитора Димитър Вълчев и двама мои колеги Георги Ивчев и Георги Христов.

След това заедно с режисьорите Маргарита Младенова и Младен Киселов направих в Сатиричния театър първото в по-ново време кабаре в България. Тогава го спряха, а след като размислиха, решиха, че да спреш в центъра на София една пиеса е по-страшно, отколкото да я пуснеш. В нея имаше едни куплети, които намерих и които са били пети в България през 1911 година. В едната песен се пееше: „От известно време тука/ не се чувства вече скука./Гости идват, заминават/ и банкети сал им дават!/ Добре дошли, мили гости,/може да сме хора прости,/ но пък нашата държава/ тя за вас е дойна крава”.

Оттогава почти нищо не се е променило. Нещото, което започнах още като студент, е да намирам зачеркнати хора в България. Успях да запиша дъщерята на Димитър Подвързвачов – голям поет и сатирик. Обединявал е около себе си Димчо Дебелянов, Георги Райчев, художника Георги Машов. Та Подвързвачов има един девиз: „Не търся, не намирам и следователно нищо не губя”.

Аз реших, че е по-добре да намирам и да губя. И още нещо запомних от този голям български поет – един куплет от негово стихотворение за България. В него той казва: „Обичам те като жена, която шепне обещания./ О, малка, хубава страна: на общогражданско мълчание”.

Мисля, че това мълчание страшно много пречи на страната ни, защото тези, които трябва да говорят, не го правят, а тези, които не трябва да говорят – говорят. И така над България виси едно страшно мълчание.

- Споменахте за буфо операта и кабарето. Кое е най-трагикомичното днес в нашето време и какъв сюжет бихте избрали за тема на едно ново кабаре или нова буфо опера?

- Във времето, в което живеем, има много трагични неща. Бях един от сценаристите на телевизионното предаване „Клуб НЛО” и литературен баща на Каракочев и на тримата в кухнята, както на много герои и песни в това шоу. Между тримата герои, които седяха и си говореха в кухнята, бяха артистите Велко Кънев, Георги Мамалев и Антон Радичев.

Та Радичев правеше един герой, който винаги започваше всяко свое изпълнение с репликата: „Къса ми се сърцето!” - и българите се смееха много на това. Оказа се, че носим в себе си една много странна черта – когато на някой му е тежко или му се е случило нещо лошо, се смеем. Намираме някаква опора с много трагични неща. А това, което сега за мен е най-заплашително, е, че като че ли нещата в тази страна са поставени на абсолютно детинска основа.

Някои хора просто си играят със страшно сериозни неща, като парламент, държавен бюджет, институции, а времето тече. Едно от най-сериозните неща, с които човек не се е справил и може би няма да се справи, това е времето. Всички сме подвластни на него, въпреки, че един руски доцент откри, че то е физична величина и се движи с 800 км в секунда, вече толкова хилядолетия човекът не е успял да направи машина, с която да движим във времето напред и назад.

Така че нито можем да поправим грешките си, нито пък да си вземем пари от преди хиляда години и сега да ги включим в държавния бюджет. Нито можем оттам да си доведем хората, които ни трябват. Трябва от това, което сега живее в България, и от това, което става с него, да градим нова България.

- Днес вестниците са пълни с наставления как да живеем здравословно, да сме жизнени и щастливи. Вашата тайна рецепта за оцеляването днес?

- Ако се върнем далеч в миналото, учителят на Леонардо да Винчи му е казвал непрекъснато едно стихотворение: „Младостта е тъй прекрасна, но изчезва като дим./Бъдещето е неясно./Дайте да се веселим”. Така че мисля, че чувството ни за хумор и умението ни да извличаме от всяка ситуация повод, за да се веселим, е единственото, което може да ни спаси.

- Мълвата говори, че работите над пиеса за големия журналист, убит от властите, Йосиф Хербст. Каква е връзката между журналистиката и хумора? И кое призвание е по-силно при вас?

- Аржентинският карикатурист Мурильо казва, че хуморът е единственият достоен начин човек да бъде тъжен. Мисля, че връзката между хумора и тъгата е много близка и всички мои пиеси, които съм правил, винаги ги завършвам с по един тъжен монолог.

Имам си своя теория за емоционалната гума и смятам, че след като два часа зрителят се е смял в салона, трябва накрая да се появи един герой, който да каже такъв монолог и да ги отрезви. Такъв е монологът, който написах специално за Георги Калоянчев в последното „Кукер кабаре”, посветен на времето и на тъгата в живота ни.

Наистина пиша пиеса за Йосиф Хербст. Той е бил първият председател на журналистическо дружество в България. Поводът да направя тази пиеса е, че се натъкнах на един запис на един монах от Рилския манастир, който е бил библиотекар там и в същото време съученик на Хербст. В продължение на 8 минути той разказва историята на Йосиф Хербст такава, каквато никой в България не я знае. Тя е абсолютно различна от това, което се пише. Нямам предвид неговия край, който е неизвестен. Знае се, че е убит, но как и от кого?

Историята, която разказва този монах, е като древногръцка трагедия. Тя се сбъдва в рамките на живота на големия публицист и дори 10-15 години след неговата смърт. Няма да ви разказвам това, което е казал този монах, но ще ви кажа само едно изречение, с което завършва записът. Монахът споделя, че Хербст и неговата първа жена, която е австрийка, са първите хора, донесли ски в България, и първите, които са карали ски на Витоша. Става реч за 1908-1910 година.

„Тези ски са у мен - казва монахът, - и аз не знам какво да правя с тях. Дали да ги дам на музея на спорта, или да ги дам на бъдещия музей на доброто и злото, където злото винаги побеждава.” Звучи много страшно. Той разказва цялата история с абсолютно безстрастен тон и без да прави каквато и да било оценка. Трябва да ви кажа, че няколко дни не можах да спя след като чух разказа му.

- Кога да очакваме тази ваша пиеса? Някой от театрите прояви ли вече интерес към нея?

- През 2014 г. предстои СБЖ да чества своята 120-годишнина. Тази пиеса ще я поставим тогава. Идеята е да направим театър в Съюза. Има пространство и с много малко усилия може да бъде осъществена.

- Споменахте, че вашите пиеси завършват с тъжен монолог. Това, което искам да ви питам, е приблизително свързано с това. Написахте един разтърсващ апел към „бедния български народ”, който е далеч от хумора, смеха. Животът ни повече прилича на черна фантастика и фентъзи. Какво ви крепи като човек със забележително чувство за хумор?

- Успоредно с това, което пиша, непрекъснато се мъча да откривам неща, които не бива да си отиват от нашия живот. Преди пет години успях да намеря нещо интересно, свързано с независимостта на страната ни.

На 8 септември 1908 г. командирът на полка в Бургас вика капелмайстора и му казва след час да построи оркестъра на плаца и да свирят „Шуми Марица”. Капелмайсторът пита какво се е случило и разбира, че е обявена независимостта. Като Панайот Пипков този капелмайстор сяда и за един час написва текста и музиката на „Марш на независимостта”, който се свири и става известен в цяла България.

Капелмайсторът се казва Георги Шогунов и е автор на една друга велика българска песен: „Един завет”. При абдикирането на Фердинанд се случва нещо и този марш изчезва. Музикантът умира, а всичките му наследници и роднини са в Гърция. Той оставя на общината в Бургас всичките си нотни ръкописи. За съжаление голяма част от тях изчезват, но съдбата се е погрижила това, което не бива да изчезне, да остане. Успяхме да намерим точно листа, който той е написал. Беше възстановено и записано.

С Гвардейският оркестър направихме голям концерт с зала 1 в НДК, в който участва и Райна Кабаиванска. Този марш заживя нов живот. Преди седмица ми се случи да запиша внучката на големия български актьор Сава Огнянов. Бях приятно изненадан, защото се оказа, че за майката на актьора, Мина Тодорова, Христо Ботев е написал стихотворенията „До моето първо либе”, „Пристанала” и „На прощаване”.

Оказа се, че единият брат на Сава Огнянов е бил професор гинеколог, основал „Майчин дом” в София, а другият, Александър Огнянов, е участвал в процеса срещу Яворов след смъртта на Лора.

Около нас непрекъснато има неща, които стоят просто ей така. Имах шанса да намеря доста неизвестни произведения на Дико Илиев. Оказва се, че той понякога за една щайга домати с лекота е писал своите творби. Когато говорим за неговото „Дунавско хоро”, всички си представяме, че той е гледал Дунав и така се е вдъхновил. Оказва се , че има записани негови изказвания, в които споделя, че е написал това прекрасно хоро като е гледал цъфнала царевична нива.

Малко знаем за това, че братът на Иван Вазов – Владимир, е бил през 1932-1933 г. кмет на София. И като такъв научава испански език и заедно с брат си Борис Вазов, който е бил посланик в Прага, отиват при испанския крал. Владимир Вазов произнася такава реч на испански език, че кралят се развълнува дълбоко и подарява безвъзмездно на кмета на София една огромна сума, с която той построява всички квартали от Руски паметник до Княжево. Мисля, че ако човек съчетава работата си с действителни стойности, които лежат заровени в духовната история на България, ще му бъде интересно да се занимава с нови и нови неща.        

- Наивник ли сте, г-н Пеевски, като предлагате „парламент на духа”? Кой може да влезе в него и останаха ли хора за тази работа? 

- Вярвам, че ще направим такъв парламент. Подготовката му върви и вече разговаряхме със съюзите на художниците, писателите и композиторите. Искам в него да влязат и всички останали в България даровити и талантливи хора, които са в състояние да извадят нещо толкова красиво, огнено и дъхаво, че след тях да тръгнат много.

Срещам непрекъснато такива личности и смятам, че има достатъчно българи, които, като заговориш за духовното, да не попитат първо колко пари ще получат и откъде, а да тръгнат да възстановяват. Така че съм абсолютно сигурен, че този парламент на духа ще съумее да съхрани неща, които не бива да изчезват. Има червени книги за птици, за животни, но няма за хора. А такава трябва да има, защото талантите, които България е родила и някои подарила на света, по някакъв начин трябва да си ги приберем като спомен за тях.

Непрекъснато давам един пример. На международния ден на театъра, 27 март, закриха театъра в Силистра. Ако толкова е било наложително да се закрие този театър, макар да съм убеден, че не е нужно, защо ще го правиш на самия ден на неговия празник?

Ние връчваме наградите на журналистите на 1 ноември – Деня на народните будители. Това е и ден на св.св. Дамян и Кузма безсребреници. Това са светци, свързани с правене на чудеса, и то не за пари, не за някакви материални облаги, и затова имената им са останали в историята на християнската религия.

Та всяка година връчваме нашите журналистически награди и се мъчим да извадим на преден план действително постижение и журналисти, които са оставили и ще оставят имената си в българската журналистика. През тези 70 години животът ме е срещнал с много интересни хора по много краища на света.

Познавах се лично с Висоцки, с по-голямата част от руските хумористи. Последните постановки на мои пиеси са в чужбина. Във Виена поставиха „Черни очи за случайни срещи”, пиеса, която се игра над 10 години в Театър 199, в Чикаго също играха моя пиеса. Работил съм с най-големите български актьори, а „Черни очи за случайни срещи” е написана специално за Стоянка Мутафова.

Така се случи, че аз написах и последната роля на Невена Коканова в пиесата ми „Преди последния спектакъл”.

На бюрото ми вкъщи има донесени от Ерусалим едни малки фигурки, издялани от маслиново дърво – Исус на магарето, когато влиза в Ерусалим, трите влъхви и яслата, в която се е родил Исус. Подарък са ми от Татяна Лолова и Георги Парцалев след тяхно турне в Израел. Не знам дали много хора знаят, но Витлеем в превод на български е хляб. А българският хляб е нещо, без което не можем.

Не мога да разбера защо, след като всички коментират, че цените на зърното и брашното намаляват, българският хляб си остава толкова скъп колкото си беше. Оправданието е, че в световен мащаб чуждите земеделци получавали по-големи субсидии. Нашите също получават, но когато изчисляват цената на хляба, забравят за това.

Мисля, че всеки, който си позволява да не забелязва какво е количеството хляб около него и който смята че щом той е сит, другите нямат значение, то рано или късно времето ще го постави на място.

- Вие сте драматург, писател, журналист. Какъв се чувствате най-много. А и сте един от малкото български писатели, подчинени на фантастиката. Днес има ли място за фантастика?

- Човечеството винаги е гледало нагоре към небето и е вярвало, че има извънземни и че рано или късно ще се появи извънземна цивилизация, която ще ни даде лекарства срещу всички болести, които не можем да лекуваме, която ще ни покаже пътищата, по които трябва да вървим в различните науки.

Вероятно защото много обичам математиката и съм завършил електроинженерство, се захванах и с фантастиката. Имам един роман, „Очите на професор Самберг”. Преведен е на много езици, дори на естонски. Естонците са около 500 хиляди, а руснаците – 500, издадоха го в огромен тираж от 50 хиляди.

Имам една книга фантастика „Да разплачеш плачеща върба”. В нея има новела за шаха. Открих в играта разстоянието до Слънцето, Луната, до всички планети. Открих числото Пи до точност до 38-ия знак, химичните елементи и още какви ли не други чудесии. Но след това реших да не публикувам всичко в тази новела, защото щеше да заприлича на научна статия. Но аз твърдо вярвам, че шахът ни е подарен от извънземни и че там я няма най-важната фигура и кода как се движи тя.

Може би шахът е една огромна всемирна библиотека, в която има всичко, само че играчите, които да тръгнат по тези 64 полета, все още не са се родили, а и тези, които могат да ни дадат ключа към разчитането, все още ги няма.

Вярвам, че всеки човек носи у себе си усещането за нещо фантастично. Като се обърнем назад във времето, ни се струва, че не сме направили нещо както трябва, че сме се разминали. Това подсказва, че човекът все още не е разбрал своето предназначение.

В края на ХІХ в. един философ в Западна Европа казва: „За съжаление и в наши дни човековъдството изостава от животновъдството”. Мисля, че и в наши дни това е така и никой не знае точно какво е предназначението на човека.

Някой посадил ли е човек в саксия и да го полива? Може да се окаже, че ние можем да разцъфнем с някакви прекрасни цветове.

Ами ако погледнем растителния свет, ще видим, че той събира плодовете, които узряват наесен. Листата стават жълти, червени кафяви. Но те могат да се видят само от Космоса. Само оттам може да се види Земята и този цветен килим от листа и плодове и може би дърветата дават сигнал на някого, че вече плодовете са готови и вече те са на ход.

Ако всеки един от нас вярва по малко във фантастиката и не започва деня си със съобщенията за катастрофи, убийства, грабежи, които ни заливат от телевизиите, печатните медии и радиата, ще бъдем много по-позитивни, ще работим по-добре, ще се държим по-добре както с децата си, така и с родителите си и със самите себе си.

Искам да завършва с една моя среща в Египет с племе бедуини. В историята на египетските фараони е известно, че 200 години бедуини са били владетели на страната, след което напускат цивилизацията и отиват в пустинята. Те не умеят да четат и пишат. Средната възраст на мъжете е 92 г., а на жените – 89. Те не четат вестници, не гледат телевизия. Сблъсъкът им с цивилизацията е, че те произвеждат сирене и нещо като кашкавал, тъкат някакви неща, правят лекарства. Имат един шейх, който ходи една година на училище, за да може да търгува.

Бях безкрайно изненадан, че в рамките на всяко бедуинско племе имат така наречения човек история, който води със себе си една група от 8-10 малки бедуинчета и им разказва историята на племето. Без да имат писменост това се предава нататък.

Когато се опитах да го попитам как се чувства с тази професия човек- история, той не ми каза нищо, а ме заведе сред пустинята и ми показа едно почти незабележимо малко цвете и каза: „Когато в пустинята видите такова цвете, под него има вода.” И когато племето изчерпа ресурсите на мястото, където живее, тръгва отново през пустинята и се установяват там, където видят такова цвете. Изкопават кладенец и построяват своите палатки, за да живеят там.

Той ми даде това цвете и ми каза: „Когато намериш това цвете в България, отдолу ще има вода и вие ще се оправите”. За съжаление все още не съм го намерил, но се надявам, че някой българин, който действително обича страната ни, който действително иска да я има България, ще намери това цвете и ние ще имаме жива вода, която ще ни направи по-добри и ще спре омразата, която непрекъснато се появява от какви ли не кътчета, партии и новосъздадени обществени образования, които се опитват да ни убедят, че може да се живее без пари, без морал, чест и взаимоотношения, почиващи на честност и на тези неща, с които човек е надарен от природата и с които трябва да се съобразява.