Откъде тръгват двамата братя от фамилията Панайотови - университетският професор по история на българската журналистика и художникът.

Да обистря кой кой е в заглавието – така започва публикацията си в nabore.bg авторът Иван Тодоров.

Фильо е галеното име – като дете – на бъдещия професор Филип Панайотов. Златарица си е именита част от Търновския край, прочута – освен с всичко друго – и с тъй ненадсвирената и до днес Златаришка духова музика. Ангел е братът на Филип Панайотов, а "Везувий" – сладкарницата, държана от бащата на двамата в родното им място.

Г-жа Доротея Тодорова пък (по баща – Николова Беевска) е най-добрата приятелка и колежка на покойната ми майка Ганка Тодорова. Почти на век вече, но с физика и памет, достойни за завист от много, много по-млади... Помолих я – на ръба на приличната настойчивост – да се върне във времето. Към детството и младостта си. Вярна на добротата си, склони. Чуйте, прочетете разказаното:

"...Живях в Златарица още като съвсем малко дете. След туй, като почнах училище, отивахме с майка, която бе омъжена в село Мерданя, да видим баба. Отивахме  в събота и неделя.

Как изглеждаше Златарица преди деветдесет години?

Селото – то стана град по-късно – беше като хубаво малко градче. Баба и дядо имаха двор и градина с много цветя. Най-пъстра беше през пролетта...

А в центъра – нейде в средата на трийсетте – събориха старата Община и на нейното място направиха читалище. За Община построиха нова сграда.

В неделя златарчани правеха голям пазар – прииждаха хора от почти всички околни села. Да поясня – от едната страна беше пазарът. От другата – река Златаришка, приток на Веселина, която весело слиза от Балкана и разделя Златарица на две.

От Общината почваше Главната улица. Първата къща беше на семейство Капарашеви – голям род! По-нататък, през две-три други – на поп Петко. На първия етаж на дома му бе аптеката. Аптекар – завършилият в странство Кирил Николчев. Голям човек беше той – даваше подробно хубави съвети на всеки, сполетян от болест...

След аптеката идеше имотът на стария учител Павелов. Рядка фамилия, но точно тъй се казваше. На първия кат на къщата му въртеше алъш-вериша на бакалията си бай Митю Роглев.

Още няколко къщи и – сладкарница "Везувий"!

На най-високото – фирмата. Собственик – Ламби Панайотов. Родовите корени на този човек бяха нейде в Македония, но беше станал златарчанин.

Оженил се за Марийка, която имаше сестра Еленка. А Еленка – сестра на споменатия вече Митю Роглев. По тази линия Ламбито и Митю стават и баджанаци, роднини, и ортаци.

Пък брат на Ламби бе Вельо. Тих човек, "втора цигулка" в търговските дела.

...Много обичах "Везувий". Отиването в нея беше удоволствие голямо. Майка купуваше любимите ми сусамки. Пръчици – около двадесет сантиметра всяка, от зрънца, споени и осушени подир варене в гъст сироп. Много сладки!

Винаги имаше и боза. А и разкошни пасти, чудесно украсени. Кой ги майстореше – не знам...

До салончето за клиенти бе едно възголямо помещение, в което най-вече младежите – особено след Девети септември 1944-та – си правеха събрания...

Инак сладкарницата работеше всеки ден. До десет вечерта...

Ламби се радваше на двама сина –

Ангел, мой връстник, но аз с него не съм дружила, не съм била в една компания.

А по-малкият – Фильо: едно хубаво детенце, все усмихнато, с червени бузки, с хубави, игриви очички... Майка му го издокарваше често с тъмносиньо, моряшко костюмче. И сега е пред очите ми с него. Много му се радвахме на Фильо!

Какво да добавя за Златарица?

Хубаво селце, но населението беше бедно. Един мъж -- Живодеров, имаше вършачка, селото имаше и мелница. Бедни, бедни златарчани, но голямата им гордост беше електричеството. В околните места то се появи по-късно...

Щях да пропусна да спомена, че в чудесна двуетажна къща до черквата работеше изкусният зъболекар д-р Чернев. А в черковния двор и досега е сградата на Музея. Някога е била училище.

Пред "Везувий" се простираше голям площад. А пред всички изредени къщи по чаршията – тротоар. За тъй чаканите вечерни разходки – както по градовете, както в Търново...

Още нещичко за братята Ангел и и Фильо

Минаха години и разбрах, че Ачо отишъл в София, станал художник, работил в завод за порцеланови изделия, а после заминал за Германия. Сетне се върнал пак в България.

Близка роднина на братята – на леля им Еленка дъщеря, е съпругата на многолетния журналист във великотърновския окръжен вестник "Борба" – Найден Минков. Той почина  на около осемдесет години...

...А Фильо срещнах много лета след детските и младежките ми спомени за него. Бях вече омъжена, видяхме се на Витоша. Зарадвахме се и двамата, запозна ме със съпругата си.

Друг път – на Златаришка среща. Седим един до друг, припомняме си какви ли не истории и хора, отдавна отишли си. Тези землячески срещи ги организираха на различни места в столицата, веднъж в годината, винаги -- в събота!

Помина време, гледам го срещу мен иде $ тъжен. "Защо, бе?" Майка му, за която се грижеше, излязла и се загубила... Старчески неволи. Слава Богу – намерили я.

Още един спомен – засичаме си до Семинарията. Отиваше да види брат си в Симеоново. Той там живееше.

Сетне – пред Университета. Усмихнат, прегръщаме се. Мушка ми нещо в ръцете. "Какво е туй?"

"Моят вестник, бе, "АБВ!"

Бе много горд. "Да се видим някой път?" Обещахме си.

За последен път го сторихме преди двадесетина години. Тогава трябва да е бил на седемдесет..."

х х х

А всичко прочетено записах за вас на 13 септември 2023-та. Памет за един от двамата  най-обични мои учители по вестникарство: Георги Боршуков и  Филип Панайотов.  Изписвам ги тъй заради възрастовото старшинство и азбучния ред. Инак – един до друг са!

Да се знае  и помни.