В. „Филтър“ публикува в последния си брой последното интервю с известния журналист Тошо Тошев, който почина на 20 септември в болница „Токуда“. Срещата с него се проведе 10 дни преди това. Тошев не скрива, че е уморен, а годините вече му тежат. По нищо не личи обаче, че това ще бъде последното му интервю...

Интервюто излезе и на сайта на вестника –  filternews.bg. Авторката на интервюто Петя Бахарова публикува линка му на своя профил. Препечатваме този последен разговор с Тошо Тошев в негова памет.

Срещата с Тошо Тошев е труден изпит. Може да завърши фатално, но ако успееш да го предразположиш, ще си доволен, че си надникнал, макар и за кратко, в света на един истински вестникар, на човек, чиято дума тежи и е оказвала влияние на поколения български журналисти, общественици, политици.

Разговорът ми с дългогодишния главен редактор на в. „Труд“, а след това и на „Преса“ беше предвиден за рубриката ни „Запазена маса“. Както тя повелява, трябваше да се срещнем в някой любим негов ресторант и да си говорим за живота и други неща. Той обаче ме покани в кабинета си, който се намира в бизнес крилото на ЦУМ. Тошо Тошев е почти всеки ден там, обграден от картини и снимки, на които е запечатан с влиятелни хора в политиката и изкуството.

„Тук съм с Горбачов, а тук президентът Георги Първанов ми връчва орден „Стара планина“ І степен“, отбелязва Тошев и разказва историята на всяка една от снимките. Сяда на огромното си бюрото, на което има лаптоп. В единия край са подредени книгите на журналиста – „Истина за лично ползване“, „Времето за умиране стига“, „Китай в годината на Дракона“, „Страх“, „Лъжата, Жан, Иван и другите“, „Лъжата, Жан, Иван и Величеството“, „Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници“, „Политическа орда“, „Власт“ и последният му роман „Сенки сред виелицата“. Изразявам учудване колко много книги е написал. „Явно не си ги чела. Дошла си неподготвена за интервюто“, скастря ме той. Подарява ми последния си роман „Сенки сред виелицата“ и ми казва, че 80 процента от написаното там е неговият живот. Веднага разгръщам страниците и ето на какво се натъквам още на първата:

„И какво правят в такива случаи двама млади мъже, при това нахакани журналисти от столичния печат? Мислите, че обсъждат променената Конституция и чисто новичкия Държавен съвет?… Нее, драги мои, младите мъже в тази държава не обсъждат партийни решения. Те ги приемат още в първия миг, вярват клетвено в тях и усърдно ги изпълняват. Е, в случая за малко са кривнали из алеите на това полуголо Приморски, бръщолевят си глупости и заглеждат жените…“.

Затварям книгата, защото авторът й е главният герой сега. Разговорът ни с Тошо Тошев продължава повече от час, през който се чувствам като на изпит за живота и това, което следва след него.

– Как се чувствате, г-н Тошев?

– Уморен съм.

– Защо така?

– Защото съм на 81 години, по скоро на 80 и половина.

– Добри години са това…

– Кое им е доброто? Единственото добро е, че си доживял до тях. Не се оплаквам, но ти казваш, че са добри години, а аз казвам, че са отвратителни. Няма начин да живееш дълго, ако не остарееш.

Няколко пъти стигам до портите, не знам райски или адови, и ме изритват оттам да се върна. Така ми се случи през живота… Ти започна да ме записваш ли?

– Да, притеснява ли ви това?

– Не се притеснявам, нито се впечатлявам.

– Колко пъти стигате да портите небесни?

– Е, откъде да знам колко пъти. Имам първо една много тежка операция – трансплантация на черен дроб. Мисля, че съм първият възрастен българин с чернодробна трансплантация, който отгоре на всичко нахално взел, че оживял. Нещо повече, продължава да е жив 23 години след операцията.

Моят лекар,благодарение на когото съм жив, е проф. Крум Кацаров

Великолепен специалист, на световно ниво. Установи диагнозата ми, опита се да ме лекува. Той се постара, а аз не чак толкова много. Стигна се до трансплантация. Тогава тази операция не се правеше в България. Проф. Кацаров замина с мен за Германия, град Есен, където ме оперираха. Германските лекари в болницата много го харесаха. Екипът беше немски, но някак си и интернационален. Бяха се събрали в една клиника в Щатите, в Сиатъл и оттам се бяха върнали в Германия. Шефът на екипа беше немски евреин, наскоро почина. Та те харесаха проф. Кацаров и го допуснаха по време на самата операция до мен. По-голямата му заслуга е след това, защото ме поддържаше през годините. В момента съм един от най-дълго живеещите с трансплантиран черен дроб, но да не звучи предизвикателно към Дявола. Само маркирам този период, защото искаш да ти разказвам любопитни неща за мен.

– А кога беше другото ви връщане към живота?

– Боледувах от рак, от лимфом. Трансплантацията беше през 2000 година, а лимфомът – през 2009 или девет години по-късно. Пак Крум ми намери лекар, пак той ме хвана за ръка и отидохме в Париж. Известно е, че една от най-добрите хематологии в Европа е във Франция. Та там намерихме, с помощна на друг българин, работещ в тази клиника, един сравнително млад, страхотен пич доктор Бускари. Лимфомът ми беше доста напреднал.

Останах във Франция, започнах тежка химиотерапия.

Беше шибана зима, студена, с много вятър, Париж беше много неприятен. Оттогава този град, който много обичам, ми е свързан с миризма на болница.

Не можах да издържа цялата химиотерапия, не ми беше приятно. Д-р Бускари се съгласи да даде рецептата на проф. Кацаров. Върнахме се в България и продължихме във Военна болница, където ме долекуваха. Това беше следващата ми среща с онези там горе мои приятели.

– Значи тези перипетии доста са ви променили?

– Значи, че не се давам лесно. Доколкото зависи от мен, явно опитвам и изглежда успявам да надделявам естествения човешки ужас пред задаващото се неизбежно. Всички хора сме осъдени да умрем. Смъртността на земното кълбо е 100 процента.

– А какъв бяхте като малък?

– Имам чувството, че никога не съм бил малък. Израснах в много особено семейство. Баща ми има участта да се роди в семейството на средно заможен българин – дядо ми Тошо, на когото съм кръстен. Той е бил войник по време на Балканската война, с два ордена за храброст. Бил е добър земеделец. С двете си ръце спечелил и си купил стотина декара ниви, които продал. Направил мелница, най-хубавата в околията. Правил е най-хубавото ситно смляно бяло брашно. Идва обаче комунизмът, след това национализацията и му взимат мелницата в село Дреново, Поповска околия. Нещо повече, не я ползват, тъй като не са знаели какво да я правят. Апропо, аз съм почетен гражданин на Попово. Преди години кметът Веселинов ме направи. Може би според него съм бил добър журналист.

Та дядо ми просто се поболява от мъка. Правят ТКЗС в селото и го викат в общината, общо взето малтретирали са го. Той отказва да влезе в текезесето. Не след дълго умря, но не от малтретирането, а от мъка. Казваше ми: „Синко, най-хубавото брашно правеше моята мелница“. Умря, защото мелницата му не работеше и се рушеше. Циганите я разграбиха, изравниха я със земята. Неговият труд беше стъпкан в калта. Той не можа да понесе това. Това пък не понесе на баща ми. По време, когато става така наречената Деветосептемврийска революция, той е войник в казармата. Пращат го на фронта. Връща се, младо момче на 20-21 години, решава, че няма какво да прави на село и остава в София. Започва работа като общ работник. Аз вече съм се родил и с майка ми живеем в къщата на баба ми и дядо ми на село. Е, баща ми идва от време навреме да ни види. След 2–3 години, уж закрепнал, ни взе в София. Първите ми детски спомени са от разрушената от бомбардировките столица от нашите братя американци. Отначало живеехме в „Коньовица“. След това в центъра, на ъгъла на улиците „Аксаков“ и „6-и септември“. Целият квартал между „Шишман“, „Асаков“ и „Добруджа“ беше сринат и между руините играехме на стражари и апаши.

– Казвате, че разрушената София не е понесла на баща ви. Какво се случи?

– Той ругаеше комунизма. Искам да отворя една скоба. Аз не ругая комунизма. Нещата са много по-сложни. Комунизмът като световна практика не донася на хората нищо кой знае какво добро. Но в опита за строителство на социализма в България има много добри неща. Аз например не помня клошари. Там, където сега живея, в центъра на София, през ден-два минава местен клошар, Румен, и му давам по някоя банкнота да пие една-две бири.

Но да се върнем на баща ми, което е любопитно и предопределя след това цялото мое развитие. Както вече ти разказах, половината сградата, в която живеехме под наем, беше съборена от бомбите.

Баща ми беше бохем, като удари няколко чаши ракия, и целият свят ставаше негов.

Бяха го нарочили, че говори против новия строй и имаше опасност да го пратят на превъзпитание. Един ден той ни изнесе почти насила от вкъщи. Това се оказа сериозна грешка, защото няколко месеца по-късно хората бяха извадени от тази порутена сграда и настанени в нови хубави жилища. Ние вече живеехме в едно мазе на Сточна гара. Оттам една сутрин през 1956 година дойдоха, взеха баща ми и го пратиха на лагер в Белене. Той приказваше, пиеше много, биеше ни, биеше майка ми. Въобще имах шибано детство в това отношение.

– Пораснали сте преждевременно…

– Да, бързо станах мъж, помагах на майка ми. Имам и сестра. Майка ми почина млада, на 53 години. Една сутрин, след като баща ми умря, си отиде и майка ми. Имаше много тежко заболяване.

След всички тези събития започнах да мисля, че трябва да завърша някакво техническо училище, за да имам занаят. Започнах да уча електротехника в техникума „Киров“. По това време, през 1958 година, започна да излиза вестник „Средношколско знаме“. Първият главен редактор беше Владимир Костов. Един божи ден аз почуках на вратата на вестника.

– Просто така отидохте в „Средношколско знаме“?

– На мой съученик, Христо Арнаудов се казваше, се появи текст във вестника. Попитах го какво е направил, той ми обясни. На себе си казах, че и аз трябва да опитам, защото някак си не ми стигаше това, което учех в техникума. Бях приличен ученик. Ходех да бачкам, пренасях въглища, вкъщи трябваше да се яде. Но отидох в „Средношколско знаме“. Всички бяха в една голяма стая. Посрещна ме един редактор, Иван Панайотов се казваше. Владо Костов също беше там, запознах се и с Юлия Кръстева.

– Помните ли първото, написано от вас за „Средношколско знаме“?

– Първото беше едно стихотворение. Там започнах да се уча как се прави информация. Много колеги, работещи дълги години като журналисти, така и не се научиха. В печата по-знаят, но в българските телевизии няма журналистика. Особено в Би Ти Ви, пък и в „Нова“. БНТ е по-пожалена. Все пак там има някаква запазена класа.

Аз съм работил и в телевизия. Бях шеф на програмата и то в едни години, между 1978–1982 г, когато бяхме монолитно свързани със Съветския съюз. Но друго исках да кажа. Тогава нямаше случай и не би могло в програмата на телевизията всички филми да бъдат съветски, както сега почти всички филми по Би Ти Ви са турски. Пускахме филми от Западна Европа, от Латинска Америка, извън соцлагера.

– Имате ли някоя запомняща се история от БНТ?

– Не очаквай от мен да ти разказвам клюки. Спомням си много истории, но това е тама на друг разговор.

Но ако ме попиташ за войната в Украйна, ще ти кажа, че това е едно безумие, подлост и ужас, които направи Путин. Аз съм адски противник. В същото врече обаче ще попитам, защо Украйна и Щатите в продължение на 10–15 години непрекъснато предизвикваха Русия и нарушаваха един куп договорености.

– Вие сте видели много и от двете епохи – социализъм и демокрация. В коя епоха предпочитате да живеете?

– Ако се интересуваш, при този непрекъснат провал на демократичните процеси в държавата, при това сгромолясване на икономиката, на морала, на нравите в отечеството, дали бих искал да се върне социализмът, то отговорът ми е – не. Наистина, не искам социализмът да се връща. Аз членувах в БКП навремето, бях добър журналист, предложиха ми и никога не са ми пречели, независимо, че баща ми беше в Белене. По това време, за което говоря, в БКП имаше нещо разумно в подхода към кадрите.

– Контактували сте с почти всички политици от новата ни история, можете ли да откроите някои от тях?

– Мога, разбира се. Чела ли си моите книги? Ако си ги чела, ще разбереш много неща за българските политици. Политиката е бездънно море.

– А за вестникарството говори ли ви се?

– Това е огромна тема. Отгоре-отгоре можем да говорим по нея за малкото време, което имаме.

Животът ми е вестникарството, какво повече да кажа. Аз живеех в редакцията, обичах работата си, лаская се от мисълта, че и тя ме обичаше. Мисля, че се научих да правя добър вестник. „Труд“ беше най-четеният вестник в продължение на 20 години. Имаше и най-сериозно влияние. И преди масовия атентат на телевизиите, социологическите изследвания показваха, че информацията за обществените събития стигат до хората най-често чрез пресата и на първо място чрез „Труд“.

Сега журналистиката е погребана.

– Вие откъде черпите информация сега?

– От телевизията и от сайтове. Общо взето, в сайтовете информацията е по-почтена. В телевизиите няма информация. Тя се е скрила в емисиите, които също са отвратителни. Аз им викам „кръв и сперма“. Като започна новините, особено централните на Би Ти Ви, поне половината са свързани с убийства, изнасилвания, грабежи. Няколко дни например ни показват съборения мост при Царево от наводненията, но не показват кой е конструктора на този мост и защо е паднал. Изобщо доколкото я има журналистиката, тя е дирижирана.

– Имате ли хоби, г-н Тошев?

– Вестникарството. Обичах си вестника, харесвах хората, с които работех, които не харесвах – не работех с тях.

– Разказахте за баща си, че е бил бохем. На вас също ви се носи слава на човек на живота, на мъж, който харесва красивите жени…

– Е, какво лошо има в това? Кой мъж не харесва красивите жени? Може би само тези, които не могат да стигнат до тях. Но не това е най-главното. Не съм бил женкар, бях вестникар, живеех във вестника.

Покрай тази моя работа не успях да направя здраво семейство,

а съм семействен тип човек. Женил съм се шест пъти и толкова пъти съм се развел. Имам трима синове от три майки. В България се водя многодетен баща.

Хайде, стига си ме записвала!

Тук разговорът ни приключва. След като излязох от кабинета, отново разгърнах последния му роман, който ми подари – „Сенки сред виелицата“. Открих, че е написал послание: „Спомен от едно разхвърлено интервю“. Съжалих единствено, че времето не ни стигна за по-дълъг разговор. Защото Тошо Тошев е сред хората, които могат да разказват много истории. При това е участник в повечето от тях. А животът му е сюжет за историята на журналистиката преди демокрацията и след това. При това и в двата периода, всеки добър и лош посвоему, той играе главна роля. А такава съдба не спохожда всеки.