„Истинските мислители и водачи на нацията липсват на телевизионния екран, оказаха се в дълга медийна емиграция”, смята медийният експерт проф. Маргарита Пешева. Разговаряме с нея по повод впечатляващата ѝ нова книга

– Проф. Пешева, поздравления за новатави книга, зашеметяващото научно изследване с поетичното заглавие „Тореадор. Кеворк Кеворкян. Воля да побеждаваш”. Книгата вече бе представена на сайта на СБЖ. Как и защо решихте да направите този мащабен, донякъде енциклопедичен теоретичен анализ, посветен на Кеворкян и предаването „Всяка неделя”, които са несъмнено медийно явление в телевизионната журналистика у нас?

– Решението да напиша този мащабен теоретичен анализ върху телевизионната журналистика на Кеворк Кеворкян не се роди изведнъж, още по-малко в завършен вид. Аз изследвам „Всяка неделя” от 1994 г. насам, но  предимно в исторически контекст – като събития, свидетелства и личности. Но не и  в контекста на телевизионното интервю, което е най-важния жанр в медийната практика на  телевизията. Впрочем, когато трябва да извършиш нещо много важно в научен план, поводът сам се намира.

– И кой беше поводът, за да започнете това наистина фундаментално изследване?

– Поводът беше  изпълнението на един научно-изследователски проект по линия на Фонд „Научни изследвания” на МОН, в който бях  член на научния колектив. Тогава написах доста голяма научна студия, посветена на телевизионните интервюта на Кеворкян във „Всяка неделя”. Това беше първото ускорение на моя научен интерес към  едно по-цялостно изследване на интервютата в двете най-известни рубрики на „Всяка неделя” – „Събеседник по желание” и „Гореща линия”, с помощта на различни научни инструменти.

– Колко години ви отне работата върху това внушително изследване, разпростряло се на около 700 страници? С какво започнахте? С конструиране на методика за изследване на журналистическите методи, които Кеворкян прилага в неговите интервюта? Или първо се заехте внимателно да проучвате книгите му с интервюта от „Всяка неделя” и чак след това систематизирахте своите наблюдения?

– Отне ми повече от седем години с големи прекъсвания. Именно работата ми по студията се оказа „началното  ускорение” за появата на идеята, че трябва да направя цялостно изследване на журналистическата дейност на Кеворкян във „Всяка неделя” в продължение на цели 30 години. Методиката беше създадена в процеса на работата. Не започнах това изследване с предварително готова творческа идея как да направя анализа. Идеята да въведа във всяка глава различни  научни инструменти за анализ на телевизионните интервюта се роди в процеса на работата. И тя отговаря на моите продължителни изследвания на телевизионния текст от гледище на семантиката, морфологията, медийната социология и др. Всички мои предишни книги съдържат различни изследвания най-често в контекста на медийната социолингвистика. Дълго се занимавах със семиотика и социология на медиите, което ми беше особено полезно.

– Как се справихте с огромния обем телевизионни интервюта на Кеворкян?

–Ужасно трудно. Огромният масив от интервюта буквално ме затискаше. Работата изискваше не само професионални познания, но и много физически сили. Някои сигурно мислят, че през целия този период съм се борила с тежкия характер на Кеворкян. Нищо подобно. Борих се най-вече със себе си. Много пъти спирах да работя, но след месец-два отново се връщах  към текста и продължавах напред.

– Кога решихте, че ще се справите с тази особено трудна изследователска задача?

– Когато написах седма глава, в която изследвам интервютата на Кеворкян като семантика, морфология и невербална комуникация. Писах тази глава повече от шест месеца, изследването беше много сложно, внимателно прецизирах въпросите и цялата методика. Смятам тази глава за много полезна в  някои бъдещи изследвания на интервюта в телевизионната практика у нас.

– Прави впечатление, че всяка глава изследва журналистическата дейност на Кеворкян с различни научни методи – започвате с изграждането на неговия публичен образ, отделяте много място на традиционния исторически прочит на „Всяка неделя” чрез събитията, свидетелствата и личностите, след което правите изключителен съдържателен анализ на неговите интервюта в „Събеседник по желание” и „Гореща линия” по ваша, оригинална методика. След това изследвате три необикновени интервюта на Кеворк – две със Симеон Втори и едно с Ванче Михайлов. Как писахте текста – в този логически ред, или всяка глава от изследването имаше  своя собствена логика?

– По-скоро последното. Всяка отделна част от това изследване беше писана в различно време, без задължителната субординация с предходната или следващата глава. Повечето глави от изследването са писани в различни години. Например, изследването в седма глава, посветено на морфологията и невербалната комуникация, беше написано много по-рано от съдържателния анализ на рубриките „Събеседник по желание” и „Гореща линия” в трета и четвърта глава, които писах  през ужасната зима на 2020 г. по време на Ковид кризата и  пълното отсъствие на ваксини.

Беше много труден период за творческа работа, но през цялото време се връщах към подвига на известната изследователка Олга Фрайденберг, която през Втората световна война, по време на блокадата на обсадения  Ленинград, пише своята „История на античната литература” в два тома… Премръзнала,  гладна и полужива, но с воля непременно да победи всички тези обстоятелства. Написаната от Фрайденберг книга действително оцелява , но бива издадена едва през 70-те години. Нейната лична творческа история ми даваше сили и кураж да продължа напред. Да не мрънкам и не се оплаквам. Всъщност, по време на пандемията си имах  всичко от първа необходимост – храна, топлина, лаптоп, интернет. На всички ни беше  отнета свободата да общуваме директно, но това  не ми даваше моралното право да се вайкам.

– Пандемията не повлия ли върху качеството на научния текст, който пишехте?

– Повлия, при това в неблагоприятна посока. Реших да се върна към тези две глави в началото на тази година, и се наложи  буквално да ги пренапиша. Но се радвам, че в най-тежкия етап от пандемията не се огънах и продължих да работя. Някъде  по това време написах и главата, посветена на карикатурите на Борис Димовски, рисувани в студиото по време на интервютата в „Гореща линия”. Публикувах тази глава преди три години в научното списание „Медиите на 21 век” .

– В тези две глави вие онагледявате анализа чрез огромен брой въпроси, които са отправени към различни събеседници, участвали при Кеворкян в различни години? Как успяхте да направите толкова голяма извадка от въпроси? Не се ли страхувахте от известни повторения?

– Конструирането на тази много голяма извадка от въпроси, чрез които илюстрирам някои журналистически средства и похвати, беше много тежка и трудна работа. Ако интервютата на Кеворкян не бяха издадени в отделни книги, тя нямаше да е възможна. Но многобройните въпроси са голямо богатство. Те по безспорен начин показват истинското величие на телевизионните въпроси на Кеворкян. Наистина има известни повторения, защото въпросите се изследват чрез различни научни инструменти.Този изследователски подход донякъде напомня за джаз композицията, в която има един основен музикален мотив, и множество негови вариации.

– Разкажете по-подробно за последните две глави от книгата, с които въвеждате в анализа нови научни елементи: едрия план, харизмата на телевизионния водещ като физиономика и „свирепа слава”, свидетелствата на известните публични личности и респондентите.

– Преработката на девета глава наистина се оказа последна. Съвсем на финала реших, че е нужно всяка известна публична личност да бъде представена чрез кратко досие, което съдържа основните ѝ постижения и награди. Дадох си сметка, че едно научно изследване  в жанра на телевизионната история ще има много по-дълъг живот и все повече просветени читатели, с които авторът ще има все по-изтъняваща „обща памет”. Не бива да смятаме, че днес всички известни мислители, писатели, художници, актьори и въобще творчески личности след време ще бъдат все толкова известни и познати на читателя. Тези досиета правят книгата много „по-проходима” в бъдеще време.

– Ние, по-зрялото поколение, имаме все още  живи спомени от периода, в който „Всяка неделя” беше своеобразна медийна институция. Тогава спонтанно се роди и глаголът „кеворкирам”. Всъщност Кеворкян е единственият журналист у нас, от чието лично име е създаден отделен глагол...

– Правя специален анализ на този необикновен глагол, като го разглеждам в няколко взаимно свързани контекста – на монологичния телевизионен дискурс, на телевизионната журналистика и телевизионната реторика, на изграждането на публичен бранд в глобалния медиен свят. Не знам за друг подобен случай в историята на световната телевизия. Въпросът е кога личното има на един телевизионен водещ се превръща в глагол, а оттук – и в телевизионна метафора и символ на един изключителен медиен  успех.

– Днешната журналистика, за съжаление, често изглежда като избелял орнамент върху захабен килим под краката на власта. Много далеч от „марката” Кеворкян... Смятате ли, че вашата книга може да събуди у млади колеги желание за създаване на по-качествена журналистика с добавена стойност?

– Вероятно може. Ако все още не са изгубили своя рефлекс да четат ида се самообразоват. Биха могли поне да прегледат книгата, тя определено ще ги накара да мислят, преди да зададат своя следващ въпрос. Още повече, че тя е публикувана на сайта на списанието „Медиите на 21 век” и е напълно достъпна.

Всъщност, проблемът е, че на малкия екран наблюдваме кардинална подмяна на умните събеседници с някои де факто безумни недоразумения. Всички големи умове на нашата култура „паднаха” зад борда, те не предизвикват интереса на телевизионните водещи. Георги Господинов трябваше да спечели престижната награда „Букър”, за да започнат да го канят по-често. За жалост, в последните десетилетия  националният тв екран се напълни с персони-недоразумения, които произвеждат за зрителя предимно телевизионен амбалаж… Умната, качествената тебевизионна журналистика буквално беше „удавена” в комерсиалния интерес, и „фалшивата валута” на някакви риалити звезди, телохранители и най-обикновени убийци, за които щедро се харчи екранно време. Истинските мислители и водачи на нацията липсват на телевизионния екран, те се оказаха в дълга медийна емиграция. Това неизбежно е част от духовната криза, в която, за жалост, се намираме.

– Като лайтмотив в различни места в книгата ви се повтаря метафората за борбата на Кеворкян – тореадора, със самия себе си – бика. Тази самодостатъчност в кълбото на затворения цикъл, когато големият професионалист дори няма нужда от външни предизвикателства, за да се пришпорва неспирно сам със собствената си взискателност, само за Кеворкян ли важи? Или по начало тя е характерна за талантливите работохолици индивидуалисти? Какво бихте казали на някой амбициозен млад колега, който реши, че всъщност това е универсална рецепта за успех?

– Няма универсални рецепти за успех. Всеки успех е лично постижение, което резюмира качества на конкретната личност, особености на епохата, различни творчески обстоятелства. Всеки от нас носи в своята раница един маршалски  жезъл, стига да знае как наистина да го използва.

– Книгата прави впечатление със своето великолепно полиграфско издание, дело на авторитетното великотърновско издателство „Фабер”. Вие от години издавате своите книги в него. Защо го избрахте?

– Специални благодарности към целия екип на издателство „Фабер”, който даде всичко от себе си, за да има книгата едно наистина великолепно полиграфско изпълнение. Много съм задължена  на директора на издателството Генчо Генчев и на художника Брайко Брайков, който, без преувеличение, направи гениална корица на книгата. Безкрайно съм благодарна  и на моята редакторка Милена Йовчева, която ми беше особено полезна във финалния етап на подготовка на книгата.

– Намирате ли поводи за оптимизъм в панорамата на съвременната  българска журналистика?

– За жалост, много рядко имаме поводи за оптимизъм. Интернет, а  днес и изкуственият интелект, поставят журналистиката пред огромни изпитания, с които тя много трудно ще се справя в бъдеще. Могъщите алгоритми много скоро кардинално ще преобразуват мястото и бъдещата роля на журналистиката, но все пак виждам известен шанс в т.нар. „бавна журналистика”, която, може би, ще запази своята специфична човешка територия… Но трябва да си даваме сметка, че само в рамките на десет години промяната в сферата на журналистиката ще бъде кардинална.