На 29 септември т. г. големият поет и публицист Матей Шопкин навършва достолепните 85 години. Ето какво написа по този повод за него приятелят му, известният журналист културолог и член на УС на СБЖ Величко Хинов.

Да надникнеш в белия лист, за да подириш в кривото огледало на времето хрониката на отлетелите дни, и не просто да ги отбележиш, а да потърсиш нравствения и емоционалният им измерител, си заслужава усилието. Сега не топиш перото в мастилницата, даже не чукаш по клавишите на старото си другарче, пишещата машинка. Дори химикалката е сменена от паметта на лаптопа.

Нали никога не сме били извън времето, Матей?!..

Свидетелства добронамерената памет на многобройните ти поетични видения, изпъстрени, сякаш шарена българска черга, с трели, не винаги от „Одата на радостта“. Твоят поетичен глас е достатъчно силен, мъжествен, ясен; пазят го непроменим страниците, съхранили го между кориците на поетичните ти сборници, със силно гражданско чувство; с честен, справедлив поглед във времето и хората, обгрижени с обич и разбиране от един поет – българин, съхранен в най-чистия си вид. А превъплътен и в лиричния си герой, той често е образ за подражание.

Не може човек, който идва от нивята, ливадите, от полето през „хълмовете на времето“, да не стигне духовния ръст, предопределен му от таланта и усилието. От простора на Долна Липница, дето вдишва първите пориви живот, се среща с историческата българска памет на древната ни столица Велико Търново, за да обикне Родината завинаги. Голямата любов към България се врича още в ученическите му стихове. И те ще избуят духовно още по-силни, емоционално и убедително с неподражаемата си чувственост в първата му стихосбирка „Двадесета пролет“, родена още във войнишкия стой.

Ала: „Тръбачи на България, тръбете!

Погледайте: от първия си час

препуска Калоян през вековете

и търси свои внуци между нас“.

Така завършва едно патриотично стихотворение, посветено на цар Калоян.

„Препуска царят“, препуска през дни „на яростна и зла, и свята бран“. Препуска смел и мъдър Калоян през вековете, за да го помним (колко е голям). Какважизненост, каква сила лъха от строфите на това стихотворение. И… представете си написано е от Матей в 1965 г. преди 58 години, когато поетът е 27-годишен.

Времето е с най-точната мяра за случващото се около нас и в нас самите. То е верния проверен измерител на нашите пориви, чувства, действия, преживявания. И не може да бъде променяно с обратен знак дори, или поради „някакви“ обстоятелства. Каквито и да са!

Да си припомним, както Шопкин обича да казва „далечната“ 1963 г. с онова негово знаменателно стихотворение „Две витрини“, което първи чуха студентите на своя 8-мо декемврийски празник.

„Две витрини

с различна слава.

Два прозореца

към два свята!“

И еква зала „Универсиада“ (най-голямата тогава) от студентските възторжени акламации и аплодисменти. По тоя път на идеала поетът върви през годините и опложда времето с красив и звучен ярък стих: „Защото съм капка от този/ велик и безсмъртен народ“. И още по-категорично звучи в необикновената „Молитва от Ботев връх“. „Моя древна земя побеляла от кости“… и с гордост по-нататък заявява: „Аз съм кръвен потомък на твои борци и поети“, за да завърши своя апотеоз с клетвените си слова: „Божествена, българска моя земя“.

Четвърт век по-късно откривам в стихотворението „Памет“ същия патриотичен порив минал през сърцето в стиховете му:

„Ще грея в усмивки на рози,

ще търся през бурите брод,

защото съм капка от този

велик и безсмъртен народ“.

 

И завършва почти патетично поетът и за днес

„И помня, че бях и оставам

от българска майка роден“

                            

А годините се нижат, времето неуморно тече, пясъчния часовник отброява годините, неизменно, точно и когато се вгледаме в огледалото му? Не е мираж! Потрепват гребените на „Мъжете с побелели коси“.

„И сам разбрах: косите побелели

са всъщност принебесни висоти

на светли пориви, на горди цели,

на битки, на погроми, на мечти“.

 

И вместо с носталгичен тон, гласът на поета без патетика ни доверява:

„И радостен заставам до мъжете –

мъжете с побелелите коси!...“

Свикнали сме да се вглеждаме в стихотворството на Матей Шопкин дирейки неизменните поанти, възпев на родолюбието, дългът пред Отечеството, мъжествения порив. Ала в творчеството му, място имат, и ни покоряват нежни пориви и святи чувства, па макар и… „В този свят на груби нрави“ „Признание“-то е тъкмо този дълбок поклон пред любовта: „Аз не мога да погазя/ твойте чувства съкровени“. И по-нататък звучи категорично, мъжки: „Но съм длъжен да ти кажа,/ че докрай ще те обичам!“ Така звучи заключителния акорд. Но предния стих го мотивира изповедно:

„И какво, че младостта ни

като утрин си отива?

В две момичета прекрасни

Нашата любов е жива“.

 

И верен на род и родина поетът иска да предаде щафетата – своето достойно име: „Не измених на своя корен“ и още: …“върху мойто име няма/ ръжда от подлост и лъжа“.

Така клетвено се обръща към своя внук, наследник на рода:

„И вярвам: моят внук достойно

ще носи името Матей!“

 

Затваря рамката, открехната с изповедните слова: „не бях герой, но бях достоен/ да нося името Матей!“

И още с нежни трели поета изпява „Песен“ за малката внучка Албена:

„Ти сега си малка, крехка, бяла,

като бистра капка затрептяла“.

 

Тия нежни стихове са изпъстрени с обич, светлина, и надежда „за твоя път далечен“.

Ала поета чува и „един тревожен повик из ефира“ и днес риторично пита:

„Земя, земя, защо си ни родила,

когато свихме всички знамена?“

 

И сбрал силите и мъдростта на своите 85 години бие тревожната камбана с искрените си слова:

„- Ей, българи, България умира!

Умира пред самите ни очи!“

Хора бдете!“ Би тревожната камбана на съвесттани на времетоЮлиасФучик.ИПоета ни припомня днес дългът ни към родината. Ако Отечеството е в смъртна опасност: Да го спасим!

Да опазим България)

Благодарим ти Матей! За гражданската доблест, за силното ти, честно поетично слово! И на своя юбилей биеш камбаната на народната свяст, да съхраним корените си, любовта към Отечеството!

..........................................

"Литературен свят" за Матей Шопкин:

Матей Шопкин е роден на 29.09.1938 година в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършва Строителен техникум във Велико Търново през 1957 г. и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” през 1964 .

Работил е във в. “Студентска трибуна”, Радио София, изд. “Народна младеж”, в. “Литературен фронт”, Националния литературен музей. Бил е секретар на Съюза на българските писатели, председател на столичния Съвет за култура, главен редактор на списание “София” и на алманах “Янтра” - Велико Търново. Печата най-напред във в. “Народна младеж”.

Автор е на повече от 40 книги с поезия, публицистика и стихове за деца: “Двадесета пролет” (1959), „Вечерен сняг”(1966), „Потомък”(1967), „Територия”(1969, 1977), „Везни” (1971), „Априлски коловози” (1973), „Разстояния” (1974), „Щит” (1974), “Приказка за Търновград” (1976), „Прослава на април” - есета (1976), “Обичам те, мой Търновград” (1977), „Полето на честта”(1978), „Звездна конница” - публицистика за Украйна (1978), „Добрата дума” (1979, 1988), „Жребий” (1981), „До втората тръба”(1981, 1984), „Безсънни предели” (1983), „Нежност” (1984), „Цвет надежды”- на руски език - (1984), „Родословни гласове” (1985), “Благослов от Царевец” (1986), „Аудитория `65″ (1987), „Песенен символ” (1988), „Местожителства на любовта” (1990), „Магнитни бури” (1993), „И българин завинаги оставам” (1994, 1995), „Здравей, поете” (1995), „Наздравица за сребърната сватба” (1997), „Вълшебни звънчета” -стихове за деца (1997), „Отломки от годините” (1998), „Внезапни листопади” (1999), „Молитва от Ботев връх” (1999), „Авторски рецитал” (1999), „Когато се вдигат мъглите” (2001), „Пред олтара на България” (2002), „Възпев на Русия” (2002), “Думи за мама” (2003), „Мигновения” (2003), „Белег от венчален пръстен”(2004), „Студентски денонощия” (2005), „Магическа шир” (2006), „Странна книга” (2007), „Съдба и песен” (2008), „Признания” (2008). Съставител е на няколко поетични антологии: „Най-хубавата песен” - стихове за България (1977), „И продължава песента” - млади поети (1977), „Птици пеят” - млади поети (1986), „Младост моя” (1987), „Най-горчивата любов” - антология за Христо Банковски (1987), „На чаша вино” - съвместно с Евтим Евтимов (1998), „За Куба - с любов” (2000), „Кота `38″ - съвместно с Драгомир Шопов и Петър Динчев (2009). Матей Шопкин е два пъти носител на наградата на СБП, носител на Националните литературни награди „Пеньо Пенев” - Димитовград, „Николай Хрелков”, „Иван Нивянин”, „Цанко Церковски” и др.

Носител на Златен Есенински медал - Русия - 2008. Негови стихове са превеждани на руски, украински, белоруски, грузински, арменски, латишки, френски, английски, унгарски, японски език.

По повод 70-годишнината на поета в Русия бяха издадени 6 негови книги в превод на известния руски поет, публицист и голям приятел на България Всеволод Кузнецов - Молитва с вершины Ботева” (2007), „Прославление России” (2008), „Магическая ширь” (2008), „Нежность” (2008), „Думы о маме” (2008), „Внезапные листопады” (2010). Матей Шопкин е почетен гражданин на градовете Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец. От 2010 година е академик в Българската академия на науките и изкуствата. Женен, с две дъщери - Теодора и Марина.