Като кадет той завършва средното си образование и получава право да следва във ВУЗ.

На 23 септември се навърши един век от рождението на проф. Дафин Тодоров, един от обичаните преподаватели по история на чуждестранната журналистика във ФЖМК в СУ”Св. Климент Охридски”, пише в nabore.bg авторката Антония Мечкова.

С помощта на документи, предоставени от Дирекция „Държавен военноисторически архив” във Велико Търново, нека да се докоснем до подробности за младежките години на професора, който ни научи: ”Хората се делят на две – журналисти и други”. И не защото подценяваме другите, а за да помним отговорностите в нашия нелек занаят.

Но първо да се върнем към рождената дата на проф. Д. Тодоров. В зрелостното му свидетелство и други документи е посочено: роден на 24 септември, а в Юбилейния сборник на 65-и випуск на Военното на Негово Величество училище 1940-1945-1995 г.”, както и в редица лично попълнени от професора сведения датата е 23 септември. Неволна грешка? Едва ли. Според негови близки той има две кръщелни свидетелства с различни дати. Причината можем да подозрем в ареста на баща му д-р Димо Тодоров, известен икономист и журналист с леви убеждения, в навечерието на Септемврийското въстание. С новородения си син Дафин той се запознал в затвора, майката Мара Тодорова занася бебето при посещение на задържания.

И по-нататъшната семейна хроника не е много ведра – родителите отглеждат Дафин и по-големия му брат Богомил /роден 1919 г./, осиновяват момиченцето на загинали съидейници. През 1937 г. Мара Тодорова си отива от тежко заболяване и грижата за третото дете се поема от друго семейство, а през 1941 г. и нейните момчета остават без баща си. Тогава Богомил вече е студент по право и на държавна стипендия, а Дафин е приет във Военното на негово Величество училище. Преди това е учил в Първа мъжка гимназия, но за съжаление там не успяха да открият документи за обучението му.

А защо той избира военното училище? Съвсем наблизо е до бащиния дом, дава много висок образователен ценз и е наистина мъдро решение за юноша, оставащ без родителска подкрепа. Но последната забележка да не подвежда никого – скоро двамата братя са принудени да продадат бащиния си дом на ул.”Алеко Константинов”, за да погасят натрупаните дългове след смъртта на д-р Димо Тодоров. По-голямото момче обаче  не загърбва дълга да подкрепя малкото и сетне, когато професионалният му път го отвежда на дипломатически мисии в различни точки на планетата.

Във военното училище Дафин Тодоров учи от 6 до 8 клас, зачислен е на „всякакъв вид доволствие в кадетска рота”. От 1942 г. е повишен в чин старши кадет, от 7 септември 1943 г е юнкер. На 24 януари 1943 г. полага клетва за вярна служба на царя и Отечеството, на 29 август с.г. полага клетва за вярна служба и на Негово Величество цар Симеон II. Съгласно Правилника за службата в училището е уволнен по собствено желание, считано от 8 септември 1943г – според същия правилник се смята, че е отбил военната си служба с чин ефрейтор по запаса и от следващата дата е изключен от списъците на училището. Цитираното свидетелство за зрелост № 5463  ни представя кадета Дафин Димов Тодоров  така :”от източно православно вероизповедание, по народност българин, поданик български, е свършил курса на Реалната гимназия при Военното на Негово Величество училище, гдето е изучавал следните предмети: български език, немски език, руски език, философска пропедевтика, математика, дескриптивна геометрия, обща и българска история, обща и отечествена география, физика, химия, естествена история, рисуване, телесно възпитание и пеене, полит. икономия и гр. учение, и на зрелостните изпити, като редовен абитуриент при поведение примерно е показал мн. добър /5.06/ общ успех”.

За мнозина, на които Дафин Тодоров е писал една или друга оценка на изпит във факултета, би било любопитно да надникнат в „бележника” на бъдещия си професор. Нека не изпадаме в подробности, макар че документите показват до стотни как е формиран този успех срок по срок. Детайли има дори за латински език и религия. Иначе, макар че зрелостникът е освободен от писмени и устни изпити, успехът му расте така – от най-нисък  по химия, математика, към българска и естествена история, после се редят български език и литература, отечествена география, немски, физика. Среден успех 40.48, откъдето се получава много добрият 5.06.

Следват подписите на началника на училището, министерския пратеник, инспектора на класовете, многочленната изпитна комисия. И как иначе – та това е документ, който удостоверява, че Д. Тодоров е със завършено средно реално образование и има право да следва във висши учебни заведения.

По-нататък историята я знаем – от 1947 до 1951 г. учи във Виена и се връща у нас „доктор по философия“. Заедно с ученето се включва в обществена дейност, свързана със студентски прояви, с движението за мир. Та нали майка му Мара Тодорова през 1934 г. е сред организаторите на първия у нас легален комитет за мир...

Професионалният път на Дафин Тодоров минава през различни издания, а през 1959 г. печели конкурс и става хоноруван преподавател по чуждестранна журналистика в катедра „Журналистика” на Филологическия факултет на Софийския университет. И през каквито и трансформации да преминава обучението по журналистика, Дафин Тодоров остава до своите студенти – редовен преподавател, доцент, професор...

Има нещо, за което ние, някогашните момчета и момичета по университетските банки, изобщо не подозираме. Ето какво разказва синът на нашия преподавател Ивайло Тодоров „Дафин Тодоров – историк, изследовател, публицист – събираше всички интересни за него статии, писма, документи, снимки – всички с дати и източник на публикация. В неговите архиви има записки за всеки един студент – как се е представил на изпитите, по какви въпроси са говорили...” После добавя още един неочакван щрих за родителите си: ”Дафин Тодоров се запознава със съпругата си Виолета Стоилова след завръщането си от Виена в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Виолета – след като се дипломира семестриално в Юридическия факултет на СУ“Св. Кл. Охридски“- прекарва професионалната си кариера в информационния сектор на библиотеката и е верен сътрудник на съпруга си във всички негови изследователски и научни занимания. Тук бих споменал библиографията за публикациите на Захари Стоянов, изготвена съвместно с проф. Дафин Тодоров и доц. Митко Иванов .../ И Стефан Чирпанлиев, показва малка справка за изданието от 1985 г. - б.а./.”

Проф. Тодоров си отиде през ноември 1989 г. В творческата му биография са над 3000 статии в нашия и чуждестранния печат, много книги. За съжаление, все още не знаем коя е неговата първа публикация в печата, но вероятно последната е посветена на 1789-а, годината на Великата френска революция в сп. „Български журналист”. Там той пише:”Жан Пол Марат – върхът на журналистиката на Великата френска революция, е бил наречен „гадател”, защото далеч преди прокламирането на „Декларацията за правата на човека и гражданина” заявява, че тя ще бъде само примамка, ако не засегне социалния въпрос. Той разбира, че тази революция ще облагодетелства само богатите слоеве от буржоазията, и предвижда, че от нея ще се роди друга революция”.

През 1966 г. Д. Тодоров работи в седмичника на СБЖ „Поглед” – статиите му са посветени на историята и настоящето на чуждестранния печат, на актуални събития у нас и разбира се, на идеологическата битка с капитализма. Там четем и един размисъл за възвръщането на достойнството на нашата професия, за която професорът в университетските аудитории се шегуваше, че е втората по древност... Ето какво пише той в „Поглед”: „ Преди повече от век и три четвърти в зората на журналистиката във Франция, когато Великата френска революция възвести свободата на словото и печата... Жан Пиер Бризо дьо Варвил, издател и редактор на... „Патриот франсе”, предсказа „срамното търгашество с печата, което доведе до унизително положение професията на журналиста във Франция, ще престане...”. Е, поколение след поколение творци от цял свят отговорят с дела, но понякога и с живота си, оправдава ли се и как това пророчество за достойнството на професията журналист.