В памет на проф. Филип Панайотов, който днес, на 30 октомври, би навършил 90 години, ако не ни бе напуснал на 14 юни т. г., припомняме негово интервю, излязло още преди 20 години, но все още не загубило своята актуалност.

Предлаганото тук интервю на проф. Филип Панайотов (30.10.1933-14.06.2023) е публикувано в излязлата през 2003 г. книга на Антон Стефанов "Всяка неделя. Легендата и нейните герои". Илюстрираме го със снимка на професора от негово участие в емблематичното навремето телевизионно предаване "Всяка неделя". Текста препечатваме от сйта на Кеворк Кеворкян kevorkkevorkian.com.

Интервюто е публикувано под заглавието "Филип Панайотов: Да не тревожим душите си с неща, които не пребъдвт вечно".

     − Проф. Панайотов, колко пъти сте участвали във „Всяка неделя“?

     − За първи път участвах през 1981 година и бях поканен не от Кеворк, а от Янчо Таков. Тогава вестник „АБВ“, на който бях главен редактор, направи във връзка с Международната детска асамблея един трамвай на приказките и имаше голям успех. Истинската „Всяка неделя“ обаче я създаде Кеворк. За мен това е най-добрият образец за авторска телевизия. Още тогава ми се наложи да участвам в две обсъждания на програмата. Едното беше в самата телевизия и тогава почувствах неща, които през целия път съпътстваха Кеворк − завист, неприязън. Помня, че Късметски се изказа остро. Той критикуваше моята оценка, но думите му всъщност бяха насочени към „Всяка неделя“. Другото обсъждане беше в Съюза на българските журналисти. Тогава в изказването си Атанас Натев нарече програмата „голям лаф моабет“ и това малко подразни Кеворк, но според мен лаф моабетът е нещо приятно. „Всяка неделя“ си беше националната „седянка“.

Покрай тези обсъждания ние се сближихме с Кеворк. Станахме близки и с д-р Карло Огнянов и неговата съпруга Лина Григорова Василева. Карло Огнянов често участваше във „Всяка неделя“ и по един каприз на съдбата получи инфаркт и почина, гледайки програмата. Много хубаво направи Кеворк, че издаде книга със спомени на съпругата му Лина.

След като вече се познавахме с Кеворк, аз му предложих да направи притурка с материали от „Всяка неделя“ във вестник „АБВ“ и тя започна да излиза в четири страници. От редакцията никой не се месеше в нея. Вярно е, че някои мърмореха, но публикациите се посрещнаха много добре от читателите. След това Кеворк ме покани във „Всяка неделя“ през 1983 година да направя поредица за събитията през 1923-та. Но се оказа, че като университетски преподавател съм прекалено обстоятелствен, че ми липсва ритъм, нерв в разказа. Тогава Кеворк и Димитри Иванов ми дадоха няколко урока какво трябва да направя. Тази поредица стана и имаше успех.

     − Какво си позволихте да кажете тогава?

     − Факти, които обикновено са премълчавани, и постановки, различаващи се от официалната версия. Когато правихме предаването за деветоюнския преврат, посочих враждебните отношения между Комунистическата партия и Земеделския съюз. Дори Георги Димитров в своя публикация нарича правителството на Стамболийски фашистко. От друга страна, Стамболийски иска да прати комунистите да пресушават блатата в Бургаско. Тези думи разгневиха Земеделския съюз. Тогава поръчаха на директора на информацията в телевизията Петър Кожухаров предварително да преглежда текстовете ми за „Всяка неделя“. Те го бяха превърнали в своеобразен цензор. По това време за средствата за масова информация в ЦК отговаряше Лалю Димитров. От него разбрах, че е имало заседание на Постоянното присъствие на БЗНС и много недоволствал Петър Танчев.

     − Спря ли поредицата?

     − Да, тя не можеше да продължи при това положение.

     − Това от своя страна показва колко силна е била „Всяка неделя“ и какво влияние е имала в обществото.

     − Разбира се. В програмата се чувстваше известна опозиционност. Беше престижно да те поканят във „Всяка неделя“ и в нея участваха най-авторитетните творци и интелектуалци. Налагало се е да се правят компромиси, но това е било неизбежно.

     − Страшна ли беше цензурата в миналото?

     − Страшна беше автоцензурата. „Всяка неделя“ обаче доказа, че когато журналистът е професионалист, когато знае към какво се стреми, той пак може да постигне нещо и да превърне една журналистическа програма в явление. Сега има много колеги, които твърдят, че нищо не са направили, защото не им позволявали да се изявят. Истината е, че професионализмът беше основното, което поддържаше „Всяка неделя“.

     Разбира се, в отношенията ни с Кеворк е имало приливи и отливи. През 1985 година срещу мен започна една кампания във връзка с книгата за Екатерина Каравелова „Като антична трагедия“, която всъщност беше за демократичните буржоазни традиции в нашето общество. Тук се преплита и случаят Лора − Яворов, тук е и Хербст, и Виола. Аз бях автор на предговора и научен редактор на книгата. Срещу мен излезе Веселин Йосифов и във вестник „Антени“ на три страници се появи: „Не антична трагедия, а съвременна фалшификация“. Толкова страници там и срещу американския империализъм не са публикувани. Между другото, Веселин Йосифов се хвалеше, че е генерал от Вътрешното министерство, макар да беше само полковник. Той говореше, че за тази фалшификация, която съм направил, трябвало да лежа най-малко пет години в затвора, че трябва да ме уволнят от университета. Създаде се впечатление, че съм изпаднал в немилост. По това време Веселин Йосифов участваше във „Всяка неделя“ най-редовно. Някои мои познати ми подхвърляха: „Твоят приятел Кеворк изобщо не те кани в програмата си, а Веселин Йосифов се появява непрекъснато.“ За да отбия интригата, а такава имаше, казвах: „Кеворк е хитър, той работи за мен, защото, като експонира постоянно Веселин Йосифов, той го дискредитира.“ Разбира се, Кеворк не работи за никого другиго освен за себе си.

     За книгата „Като антична трагедия“ беше създадена комисия и се оказа, че всичко отговаря на историческите факти.

     − Какво беше за интелигенцията „Всяка неделя“?

     − Една от пролуките, през която нахлуваха идеите за гласността и плурализма, идващи от Съветския съюз по времето на Горбачов. Няма да забравя интервюто с Амосов. Нещата, които каза той, бяха толкова дръзки, че веднага се появиха публикации в няколко вестника по този повод.

     − След Амосов спряха „Всяка неделя“. Какво правеше интелигенцията по това време?

     − Гледаше съветска телевизия, четеше съветските вестници и списания...

     − И не надигаше глас.

     − Да, тук се докосваме до един от големите проблеми, свързан с народопсихологията и нашата историческа съдба. Същото е и сега, когато има свобода. Надига ли се глас? Търпим ли всички?

     − Защо обаче Кеворк си позволяваше да казва истините?

Някои наричаха „Всяка неделя“ позволена опозиция.

     − Срещу Кеворк има и по-сериозни обвинения.

     − Визирате това, че го изкараха човек на Държавна сигурност?

     − Да. Аз не съм бил толкова близък с него, за да преценя дали е било така. В никакъв случай не бих казал, че Кеворк е ангел и светец, но той е човек с характер, със самочувствие и с творчески амбиции. На него му беше ясно накъде отиват нещата.

     Той се оказа по-прозорлив от много от нас. Спомням си един разговор, в който говореше, че ще дойде време, когато няма да има какво да се яде. През 1990 година, когато наистина нямаше какво да се яде и стояхме с часове за една кофичка мляко, си спомних тези негови думи.

     − Във „Всяка неделя“ имаше и една рубрика „Връстници на свободата“. Помните ли я? Тя се появи по време на едно от отсъствията на Кеворкян.

     − Трябва да кажа, че подобна идея осъществи списание „Младеж“, което оглавявах през 1969 година. Тогава имахме рубриката „Автобиография на свободата“. По-късно предложихме на младежкото издателство книга, но директорът ни каза, че тя може да излезе в Западна Германия, не и тук. Някои от родените на 9 септември 1944 бяха неудовлетворени от живота, други ги пратиха в затвора... Това бяха автентични неподправени биографии.

     − Какво е за вас „Всяка неделя“?

     − „Всяка неделя“ е предаването, но и списанието, което издаваше в началото на 90-те години Кеворк. Веднъж ме срещна Васил Станилов и ми каза, че това е най-доброто демократично списание в Източна Европа. То изигра огромна роля за ориентиране на голяма част от интелигенцията, която беше на кръстопът.

     − Да, но това списание живя няколко години.

     − За съжаление просъществува кратко и за това вина има както самата редакция, така и това, че още не беше настъпило времето на списанията. И още не е дошло. Имахме и разминаване с Кеворк за формулата. Той виждаше списанието повече като дайджест, а аз смятах, че трябва да има по-голям брой оригинални авторски материали. По едно време Кеворк почна по понятни причини да слага и „сексуални“ публикации. Това не привлече масовия читател, но затова пък отблъсна сериозния.

     − Вие приемахте ли програмата „Всяка неделя“ след 1989 година, когато тя стана крайно оцветена?

     − Това беше логиката й на развитие. Тя не можеше да бъде друга. Изминалите години показаха, че това е била правилната посока. „Всяка неделя“ сложи пръст в раната. Въпросът за лагерите например трябваше да се изясни. Преди да бъде затворена тази страница, трябваше да бъде прочетена. Разбира се, това едностранно представяне отблъсна част от зрителите, но вече не беше възможно едно предаване да се харесва от всички.

     − Като човек, занимаващ се с история, как приехте показването на Симеон Втори и Ванче Михайлов веднага след 1989 година?

     − Не беше възможно цар Симеон да не се появи, той е част от историята. С Ванче Михайлов въпросът е сложен. При всичките му заслуги, не може да не се спомене, че той е убил твърде много българи. Това е една от най-мрачните епохи в македонското освободително движение.

     − Спираме дотук с историята. Как си обяснявате изчезването на Кеворкян от екрана?

     − А, той още навремето се тюхкаше и казваше: „Как можах да си продам лицето на Българската телевизия.“ След като се скри, почна да се появява само като глас. Друго увлечение го обсеби повече от „Всяка неделя“ и това е бизнесът. В едно интервю Боби Бец даде много висока оценка на Кеворк като бизнесмен и сигурно е прав. По всичко личи, че „Всяка неделя“ вече не е нещо първостепенно за него, докато преди тя беше основното.

     − Носили ли сте някога талисман за кадем в студиото на „Всяка неделя“?

     − Не, но си имах други ритуали. Аз не посещавам кафенета и кръчми, освен в изключителни случаи. Преди участие обаче отивах в бившата сладкарница „Пролет“ и пиех кафе. Мислех за всичко друго, но не и за самото предаване. Това ми помагаше да се отпусна.

     − Вие не сте били събеседник по желание, но ако ви поканят, какво бихте оставили от вас в споменика на „Всяка неделя“?

     − Има една мисъл на Климент Охридски, която бих написал − „Да не тревожим душите си с неща, които не пребъдват вечно.“

 

Свързани:

90 години от рождението на проф. Филип Панайотов. Поклон, Учителю!

Дата: 30.10.2023