Творбата е от времето, когато младият Боршуков и младият студент по медицина Пенчо Фъртунов следват във Виена.

Опазените до днес снимки на Георги Боршуков, видели бял свят в публикации за него, са малко, пише в сайта nabore.bg авторът Иван Тодоров. Особено като знаем общителния нрав, нарицателната любезност и разговорливостта на този тъй и ненадминат историк на вестникарството ни, пръв прокарал и пъртината за университетско журналистическо образование у нас.

Най-старата фотография, на която е и най-млад,

открих и публикувах за първи път, репродуцирайки я от абитуриенската му диплома от търновската Мъжка гимназия. Тя е от 1923-та. Две десетилетия след това го виждаме във военна униформа – като запасен офицер в Белград в началото на 40-те на миналия век.

Следващите снимки вече са от времето, когато е преподавател в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Изправен зад пюпитъра на катедрена трибуна; по време на екскурзия със студенти в Жеравна през 1979-та; с колеги на стълбите пред входа на Факултета по журналистика и масова комуникация на ул. Московска"... Още една-две, общо: 7-8. Толкоз.

Професор Минка Златева обаче е открила и живописен портрет на младия Георги Боршуков, сътворен във Виена. Репродукцията, направена от предоставената на г-жа Златева творба от сина на професора Еню, е отпечатана в тъй хубаво озаглавения сборник "Австрия - България: традиции с бъдеще". Публикуваме го пак.

Да се вгледаме в портрета

Високо чело; буйна коса – сресана на прав път, по-буйна и по-немирна от гимназиалната, а до ресането с гребен назад ще мине доста време; овално лице; бакенбарди, рязко скосени точно над ушите; очи, които едновременно канят за топла приказка, ала и гледат и нейде напред във времето. Излъчването на лицето напомня абитуриентската фотография от дипломата. И няма как да е иначе, след като портретът е направен само година-две след завършването на гимназията.

Не знам в каква тоналност е работата, но пък подписът долу вдясно гласи – Пенчо Фортунов. Фортунов – на латиница. Тази дума значи и съдба, щастие...

Чудесният сборник "Бележити търновци" с автори Цветана Генчева, Тодорка Драганова и  Йордан Димитров ни казва

кой е Пенчо Фъртунов

Трите му имена са Пенчо Стефанов Фъртунов. Фортунов е сред знаците му за артистичност, а кръщелната, същинската фамилия изрича и изписва стихията на амбициите и разноликите му умения.

Роден през 1901-ва, той учи, също като Георги Боршуков, в търновската Мъжка гимназия. И я завършва през 1920-та. И двамата са искрени последователи на социалдемократическите ценности. И Фъртунов – също като Георги Боршуков, заминава да следва в Австрия. Привлича го медицината и става инициатор за създаването там на студентско "Българско медицинско дружество". Избран е и за негов секретар.

...Във Виена през 1923-та пристига и се записва да следва инженерна специалност и бъдещият преподавател и професор по производство на вестник и история на българския печат  Боршуков.

Георги Боршуков учи две години -- четири семестъра, и се прибира в България.

Пенчо Фъртунов също се връща в родината си и най-напред е лекар в близкото до Търново село, днес селце -- Балван. Там съпругата му -- Амалия Швада, с която се запознал в австрийската столица, през 1928-ма ражда дъщеря им. За момичето ще стане дума и по-нататък. А след това е околийски лекар в Дряново.

Подир солидна тригодишна специализация в областта на вътрешните болести постъпва в болницата на банковите служители в София. Назначават го и за неин управител. А през 1945-та написва и издава книгата "Чернодробна цироза – съвременни схващания и приноси".

От 1950 година е на работа в Първо вътрешно отделение на Работническа болница, прекръстена сетне на ИСУЛ, а днес е "Царица Йоанна"...

Още един любопитен факт.

Брат на Пенчо е един от най-дълго управлявалите града търновски кметове – Тодор Фъртунов. И още от тая фактология: дъщерята на лекаря кръстили  Лиляна. Тя става художничка и се омъжва за големия майстор на историческа проза Стефан Дичев.

Тук съдбата игриво преплита и наследствената художническа дарба, и вестникарството на Георги Боршуков с това на зетя на приятеля му. Ще припомня, че от 1962-ма до 1990-та Стефан Дичев е главен редактор на много търсеното и четено списание "Космос"

х х х

...Пенчо Фъртунов си отива млад -- през 1953-та.

Георги Боршуков поема към него 22 лета по-късно.

През времето двамата вървят стъпка в стъпка. Както се ходи зиме из къра  през преспите, навявани от свирепите фъртуни – в най-големия сняг... Един зад друг, после друмниците се сменят, за да не се уморява само единият. После пак. И пак...И пак... Тъй, дружно – до края.

Такава е частица от историята, от житейската орис и на художника, и на приятеля му от картината пред вас. Портрет за спомен.

От Търново.

От Виена.

От младостта.