Ничка Станчева е не само съпруга, но и дъщеря на журнълист. При това и баща ѝ, и съпругът ѝ носят една и съща фамилия – Станчев.

Тази жена носи странното име Ничка – галено от Николинка, Николичка. Дъщеря е на журналист и създава семейство с журналист.

Родена е през 1921 г. в скромен дом в софийския Лозенец, известен още като Корубаглар (Сухите лозя) или Весела Могила.

Днешният столичен квартал има

малко общо с някогашната сиромашия,

пък и къщата, в която е раснало момичето, е достроявана два пъти и сега има съвременен вид. Историята на дома впечатлява – собственикът се заселва в Лозенец през 1920 г., после заедно с мнозина местни жители заделят средства или ипотекират имот, за да създадат кооперативно дружество, след него и читалище...

Бащата на Ничка е известният журналист Кръстю Тодоров Станчев от Котел, останал в историята на българския периодичен печат с вестниците „Камбана” и „Заря”. Без да изпадаме в подробности, да кажем: първи братовчед му е Кръстю Раковски, а можем да търсим връзки и с Мамарчеви, с Г. С. Раковски. Но и съпругата му Танка не е от случаен род – дъщеря е на чирпанския възрожденец Стою Филипов, а за мъжа си се сгодява, когато е изключен от Софийския университет като един от организаторите на студентски вълнения след убийството на Щастливеца.

Семейният им живот не е от спокойните – Кръстю Станчев е прословут с бунтарство, с участие в дуели. Родителите губят петима синове, оцелява само момичето им.

Ничка завършва Свободния университет, сътрудничи в женски издания и в Радио София, след 9.09.1944 г. за кратко е била и секретарка на народния комисар по снабдяването Ячо Кабаивански. На някакъв семинар през 1945 г. тя чува за журналист с нейната фамилия, проявява интерес кой е и го „открива“ в редакцията на „Отечествен фронт” 

сред облаци цигарен дим,

докато Владимир Топенчаров, Милко Григоров и Стефан Б. Станчев подготвят броя на „Отечествен фронт”. Женят се със Стефан и домът в Лозенец подслонява новото семейство. Там понасят жесток удар: болест покосява първородния им син, а майката десетилетия по-късно пише стихове за това дете. Ничка остава вкъщи да се грижи за дошлите после деца – сина Красимир и дъщерята Боряна, чак до 1964 г., когато отново започва работа. И няма нито миг свободен, защото влага сили за укрепването и развитието на лозенското читалище „Пенчо Славейков 1921”, чийто виден деятел е бил нейният татко.

Проф. Красимир Станчев подчертава: „Майка ми цял живот беше опора на баща ми... Грижата за семейството основно лежеше върху нея, основно тя ни отгледа и възпита, татко беше нещо като върховен авторитет...”

Но дойде ли неделята, тогава Стефан Б. Станчев, когото някогашните студенти по журналистика помнят като крайно дисциплиниран и строг преподавател и декан, става съвсем друг човек.  В домашния кръг той изпъква като стар планинар и познавач на Витоша. В почивния ден нагърбва 20-килограмовата раница, в която има какво ли не, според сина му Красимир, и се качват в планината, сядат някъде, а бащата дялка шишове от пръчки за шиш-кебап. Зимно време пък вади една стара ютия, за да нагреят ските-еднодръвки, да ги мажат със ски-вакса... И висят с момчето по опашки за рейса към Златните мостове, а после се спускат до Княжево и отново стоят на километрична опашка за петицата. На площад „Македония” сменят трамвая с шестицата и се прибират в Лозенец...

Дъщерята Боряна Станчева-Ковачева пък разказва за друга страст на професора – от младини обичал да рисува. И се радвал на нейните работи, окуражавал я. Така тя станала художник, а я следва и едната й дъщеря...

Сега на някого може да му звучи чудно

какво толкова е вършело едно квартално читалище,

та баща и дъщеря Станчеви да му посвещават енергия и обич с години.

Ето какво трябва да се посочи за  Лозенското. В книгата „Квартал „Лозенец” и неговото читалище „Пенчо Славейков” Станьо Сираков разказва за създаването на тамошна кредитна кооперация, за учредяването на лаборатория, която да дава първа и евтина медицинска помощ на населението, за събиране на книги за библиотеката и основаване на читалището, за борбата на местните хора за водоснабдяване и водна кула, за разкриване на училищен филиал в този столичен квартал.

Заедно с това – и организиране на обществена съпротива срещу градоустройствения план на София, и съдебна битка срещу закриване на читалището, както и опити да се изземат ключовете му, помещенията му.

През 1931 г. радетелите на просветителската идея издават „Лозенски глас”, през 1934 г. – „Лозенска мисъл”. Макар че квартален вестник не се задържа, важно е написаното в него от Кръстю Станчев: „Демокрацията е мъртва, ако се носи от невежествени и нравствено покварени граждани”. Тази любов към възрожденската мисия води и дъщеря му Ничка, която дълги години е

активист и председател

на читалището. Оттогава е и споменът на техния син как Стефан Б. Станчев се ядосал, че майката мисли за отоплението на читалищният салон през тежката зима, а не за... печката вкъщи. Всъщност, няма как да не е мислила и за децата, за тенджерите, за домашния ред и уют.

Стефан Б. Станчев два пъти е главен редактор на „Отечествен фронт”, единият път изпълнява длъжността, докато Владимир Топенчаров е в затвора като шурей на Трайчо Костов. Покрай политическото напрежение казва на жена си, че ако не се прибере, значи е... „при Владо”.

Второто му сваляне от поста е за „проспания” доклад на Т. Живков на важен международен форум. Другите български издания тръбят за изявата, а „Отечествен фронт” не я споменава, което струва главата на главния му редактор. За щастие, в преносен смисъл.

Ст. Б. Станчев остава да преподава в университета, през различни периоди е и заместник председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Но душата му си е все във вестникарството и близките си спомнят: често казвал, че отива в редакцията, после се поправял – в университета, в комитета...

А Ничка бързала към читалището, за да заведе децата си там да се учат на творчество и за да разширява дейността, с която тя е свързана от самото си раждане,  от 1921 година...

Този материал, предоставен на сайта на СБЖ от авторката, е публикувн и в nabore.bg