Компасът на „Монд дипломатик“ или защо независимата журналистика има значение

  • 27.11.2023
  • bg.mondediplo.com
  • Беноа Бревил и Пиер Рамбер

Българското издание на авторитетния френски вестник „Монд дипломатик“ публикува обзор на авторите Беноа Бревил и Пиер Рамбер за ролята на изданието и на независимата журналистика в съвременния изкривен от пропагандни и геополитически внушения медиен свят.

От финансовия колапс през 2008 г. до пожара в Близкия изток, през климатичната криза и нахлуването в Украйна, планетата преживя през последните 15 години поредица от трусове, от които интелектуалните и геополитическите компаси съвсем се объркаха. Не и компасът на „Монд дипломатик“ обаче, който продължава да защитава, вече почти единствен, независимата и необвързана журналистика. И призовава читателите си да подкрепят борбата му.

Това е встъплението към статията на Беноа Бревил (директор на Le Monde diplomatique) и Пиер Рамбер, публикувана в новия брой на българското издание на „Монд дипломатик“.

Преди малко повече от година, на 19 октомври 2022 г., председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен отправи тържествено обръщение към Парламента в Брюксел, в което каза: „Целенасочените атаки срещу гражданска инфраструктура, с очевидната цел мъже, жени и деца да бъдат лишени от вода, електричество и отопление с наближаването на зимата: това са чисто терористични актове и ние трябва да ги квалифицираме като такива“.

Това правило обаче престава да важи, когато „целенасочените атаки“ се извършват от съюзник на западния блок. След избиването на стотици цивилни по време на военната операция на „Хамас“ на 7 октомври (над 1400 загинали, от които около 300 войници) израелският министър на отбраната Йоав Галант обяви пълна обсада на Газа: „Без електричество, без храна, без газ (...). Ние се борим срещу зверове и действаме съответно“ (9 октомври).

Два дни по-късно 1200 трупа бяха извадени от развалините на домове, училища, болници, медийни централи, безразборно обстрелвани с оправданието (което и руската армия изтъква често в един друг конфликт), че там се крият военни. Но без никакво колебание Фон дер Лайен отново потвърди: „Европа подкрепя Израел“ . Във Франция председателката на Националното събрание Яел Браун-Пиве обяви „безусловна подкрепа“ за Тел Авив „в името на националното представителство“.

Фокусът на френските медии върху военните престъпления на „Хамас“ преформулира целия израелско-палестински конфликт в „ислямистки тероризъм“. След подобна промяна на гледната точка в една страна, измъчвана от многобройни подобни атаки, медиите вече нямат за задача да информират. Те следва да предават стриктните указания на правителството и да преследват онези, които ги поставят под въпрос.

Седмица след атаката на „Хамас“ френското правителство нанесе нови удари на основните свободи, които вече бяха подкопани от здравните ограничения. Самопровъзгласилите се защитници на демокрацията обаче не видяха нищо нередно в забраната да се изразява подкрепа за Палестина. Нито в подписаното от министъра на правосъдието циркулярно писмо – убиец на свободата, което на 10 октомври бе разпратено до прокурорите и с което се забранява „публичното разпространяване на съобщения, съдържащи благоприятни оценки за „Хамас“ или „Ислямски джихад“, дори ако те са „направени в рамките на дебат от общ интерес или са част от политически разговор“.

След като прочете това, каймакът на „четвъртата власт“ се впусна в свой „дебат“. Не за свободата на изразяване, на която твърди, че е гарант, а за необходимостта да се преследват или разпускат политически формации, които признават легитимността на палестинската съпротива, окачествена като терористична още от зараждането си – въпреки че и Шарл дьо Гол, и Жак Ширак навремето не бяха съгласни с това.

Четете бавно

Пристрастието на редакционните ръководства произтича не толкова от подло намерение, колкото от искрена слепота. Да ги упрекваме в „двоен стандарт“, би означавало да осъдим отклоняването им от стандарт, който те отдавна са изоставили – за равното третиране и еднаквото достойнство на всички хора. Бившият водещ на обществената телевизия Давид Пуджадас обобщи в информационния канал LCI (на 11 октомври) душевното състояние на много светила в своята професия: трябва ли да разглеждаме жителите на Газа като съучастници на „Хамас“, каквито руснаците биха били на Кремъл, или в опит за свръхчовешка съпричастност „да кажем, че цивилните в Газа са същите като цивилните в Израел?“ Може би най-странен му изглеждаше ръководителят на международния отдел на Би Би Си, който на критиката, че не нарича „Хамас“ „терористи“, отговори: „Нашата работа е да представим на своята аудитория фактите и да я оставим сама да вземе решение“ (1).

Радикализирани от атаките от 2015 г. и 2016 г., френските журналистически щабове спонтанно приемат като провокация, или дори като беззаконие, всяка критика към политиката на Вашингтон, Брюксел или Париж. За тях да информираш, означава да пресяваш фактите през ситото на атлантическите ценности. Тяхната „международна общност“ е западно братство. Убийството на една репортерка в Москва ги вдъхнови да обвиняват – и с право – авторитарните режими; но при убийството на 10 палестински колеги само тъжно свиват рамене. Към 14 октомври почти една трета от всички загинали по света журналисти през 2023 г. са убити от Израел (2). Хиляди статии подробно описват дезинформацията на Русия и „Хамас“, но украинските или израелските fake news се промъкват безпроблемно.

Друга константа в отразяването на израелско-палестинския конфликт е затъмняването на историята. Темата се появява в новините само в случай на палестинско нападение. Но да се игнорират предишни факти – колонизация, изселвания, убийства, унищожаване на кладенци и посеви, унижения и т.н., означава Израел систематично да се изобразява като жертва, която се защитава. „Израел отговаря, израелското правителство отговаря, че това е отговор“, казва журналистът Бенджамин Дюамел за бомбените атентати в Газа (BFM TV, 13 октомври 2023 г.)

Le Моnde diplomatique (Монд дипломатик) е основан срещу този вид редакционен апартейд. От създаването си през 1954 г. до 80-те години на миналия век той отразява движението за деколонизация, а след това и Движението на необвързаните – групата страни, които отказаха да избират между двата блока и защитават националната си независимост чрез автономно развитие, често под знамето на социализма. По онова време той не беше сам. Човек потръпва, поглеждайки назад, като си помисли, че някога Експрес, Нувел Обсерватьор или Монд са били способни да проявят разбиране към „терористите“ от Фронта за национално освобождение на Алжир, също отговорни за масови убийства на цивилни, и са отразявали защитните кампании на техните адвокати (3).

Оттогава и трите издания са се преместили „на Запад“. А Глобалният Юг, който днес утвърждава себе си пред лицето на западния блок, няма много общо с новия свят, отхвърлил колониалното иго преди половин век: превърнат в зона за свободен пазар, фрагментиран, лишен от еманципаторска утопия, той призовава за възстановяване на баланса в международните отношения, но само за да се конкурира по-ефективно със Севера на собствен терен.

За вестник като нашия отказът да се причисли към западната сфера е повече от предизвикателство: извън периодите на остра криза броят на хората, които сериозно се вълнуват от международните проблеми, намалява. А прогресивният кислород се разрежда, тъй като политическият свят все повече се нагажда към американските позиции. Цунамито на новите информационни технологии не променя с нищо тази обща тенденция.

Всевластният образ

Скролваш. Палецът се плъзга механично по дисплея на смартфона, превъртайки безкрайните видеоклипове, първо тези, които са свързани с търсената информация, после – други подобни, подбрани от алгоритъм, и още други, които нямат общо с първоначалната тема. Във водовъртежа на образите съзнанието, търсещо първоначално отговор, неусетно избледнява до вцепенение. Импулсивното гледане – това несъзнавано желание да видиш, притегля погледа към екрана и изключва мозъка. Дигиталните индустрии биха искали да превърнат потребителите на информация в армия от зомбита, прескачащи между снимки на котки и поредици от кланета. Почти подмолно те наложиха дълбока промяна в начина, по който достъпваме знанията: полето на четенето се стеснява; разширява се полето на изображението.

Четенето. Да погълнеш роман, есе, да прелистиш вестник, на хартия или на екран: в очите на инвеститорите в Силициевата долина това упражнение е не само остаряло, но и опасно. То изяжда времето, консумира вниманието и концентрацията ни, показва личния суверенитет върху избора на заглавия, управлението на времето и способността ни „да бъдем себе си“, с отворено въображение, със способност да мечтаем, да се самоизследваме. „О, вие четете? Я по-добре погледнете снимките“ – отвръщат новите монетизатори на свободното мозъчно време.

След като през 2006 г. Google погълна YouTube и с възхода на социалните мрежи суровият (и често брутален) видеофрагмент се превърна в доминираща форма на информация. Заснети от главен герой или свидетел посредством мобилни телефони, дронове, камери за наблюдение, тези клипове без никакъв контекст стимулират емоцията (за съпричастност или омраза), натрапчивото желание да реагираш, преди да се замислиш, виралния (вирусен) ефект, носещ печалби. Атентатите и кланетата, умело режисирани от „Ислямска държава“ през 2015–2016 г., станаха част от нашето всекидневие: визуалното предлагане на нелеп и отвратителен терор намери своя път през екраните на новинарските тръби и канали, отворени от софтуерните инженери на Силициевата долина. „Риалити“, „стори“-та, „шорт“-ове, „снапс“-ове – тези миниформати, в които партита за рождени дни се редуват с танцови стъпки, голове на Мбапе – със сцени на убийства, сега са на челно място в „Инстаграм“, „ТикТок“, но също и на платформи, изградени първоначално около писменото слово, като „X“ (бивша „Туитър“).

Под натиска на социалните медии и 24-часовите новинарски канали повечето големи вестници добавиха тези формати в началните страници на своите сайтове, за да привлекат аудитория, много по-млада от тази на обичайните си застаряващи читатели. От анонимния потребител на „X“ до политиците, всички вече реагират на изображенията, сякаш те са самото събитие: „Каква беше реакцията ви, когато видяхте първите снимки?“, пита Либерасион (13 октомври) националния секретар на Зелените. „Снимките, които всички видяха, показват абсолютния ужас от терористичната атака, извършена от „Хамас“.

Да не успееш да реагираш незабавно, под въздействието на шока, се смята за нелепо. По-лошо дори, това е нечовешко. Журналистът от „Франс Ентер“ и Либерасион Тома Льогран теоретизира добродетелите на „импулсивната политика“, за да упрекне „Непокорна Франция“, че не се е поддала достатъчно бързо на емоцията: „Истинската природа на едно политическо движение може да бъде преценена по първата реакция на дадено драматично събитие, когато все още става дума за фундаментални принципи и човек не е имал време да претегли всички елементи на темата“ (Либерасион, 10 октомври, 2023 г.). Това е удивителен обрат: избраниците и лидерите дълго време се гордееха със способността си да се отдалечат от събитието, за да претеглят причините и последствията с кантара на разума.

Уникален бизнес модел

Може ли един вестник да устои на хватката на мигновеното и да се откаже от емоционалното вибрато, налагано по този начин на информацията? Ако добавим към уравнението по-младите поколения, за които се смята (понякога неправилно), че черпят информацията си само от социалните мрежи или от инфлуенсъри, ще се окаже, че за Монд дипломатик няма повече надежда. И все пак: в навечерието на 70-ия си рожден ден (през май) нашият месечник продължава да изисква от своите читатели времето, размисъла, вниманието, което международните новини и битката на идеи налагат.

На всеобщата лудост той противопоставя историческата перспектива, репортажа, поверен на специализирани журналисти, ангажираното, но и документирано представяне. Нашият вестник не крие мненията си под лицемерната маска на обективност и се гордее, че сред читателите му има опоненти, които, макар да не споделят нашите позиции по определени теми, оценяват възможността да четат не проповеди, а факти – датирани и с проверен източник, – които напразно биха търсили другаде.

Нека признаем, тази търсена строгост, ако не броим инфографиките, едва ли е привлекателна: без видеодебати, без интервюта на дивана, без портрети на знаменитости, без новинарски емисии, без потребителски отзиви за „най-добрите възглавници за пътуване“. Нашият уебсайт, който се появи онлайн през февруари 1995 г., не е предназначен да продава реклами или да препродава данните на посетителите, а да предлага нашите статии за четене и слушане. И въпреки всичко това Монд дипломатик съществува: докато кризата помиташе вестниците, той съвсем доскоро поддържаше тиража си и увеличаваше влиянието си.

Свободата да избираме пътя си дължим на специфичния икономически модел на Монд дипломатик. От 1996 г. той гарантира нашата автономия и независимост: тогава читателите на вестника, членуващи в Асоциацията на приятелите на Монд дипломатик, изкупиха 25% от капитала; на свой ред екипът на вестника, обединен в асоциацията „Гюнтер Холцман“ (наречена на щедър дарител, чиято помощ допринесе за стимулиране на движението), притежава 24% от акциите. Заедно тези двама акционери – Асоциацията на приятелите на Монд дипломатик и асоциацията „Гюнтер Холцман“, имат право на вето върху решения, които са ключови за живота на компанията. А най-важното е, че директорът ни се избира на всеки шест години от целия ни екип – не само от журналистите, а от целия екип.

Преди отделянето си Монд дипломатик беше просто отдел в рамките на издателската къща на Монд. Организирайки това отделяне, Игнасио Рамоне и Бернар Касен, които тогава управляваха вестника, имаха дързостта да повдигнат въпроса за собствеността на медиите в момент, когато самото споменаване на тази тема предизвикваше свещения гняв на редакторите. „Твърдението, че щом си воден от икономически интереси, не си свободен, е въздух под налягане“, избухна Лоран Жофрен в Канал плюс (11 юни 1999 г.). „Интелектуален тероризъм“ (Патрик Поавр д’Арвор), „популизъм ала крипто льо Пен“ (Франц-Оливие Гизберт) (4)– земята под краката ни със сигурност беше минирана.

Двадесет и пет години по-късно констатацията, че „90% от медиите са собственост на девет милиардери“ е от тези очевидни факти, пред които човек със съжаление завърта очи нагоре. И ние също. От години картата „Френските медии, кой какво притежава“ е начело в списъка на най-консултираните статии в Монд дипломатик. Първата ѝ версия, публикувана през 2007 г. в двумесечното списание за медийна критика и социално разследване План Б, се ползваше скришом, като срамен обект. По това време медиите разчитаха на етични кодекси, споразумения между акционерите и други хартиени бариери, които трябваше да отделят собствеността от контрола. Бруталното овладяване на i-Télé през 2016 г. от Винсент Болоре и превръщането на този новинарски канал в бастион на крайната десница под името CNews, сходната съдба на Журнал дю диманш, поглъщането и идеологическото преобразуване на „Туитър“ от Илън Мъск доказаха на наивните, че заплахата наистина е реална. Оттогава гимназиите и образователните институции редовно искат разрешение от Монд дипломатик (винаги давано) да възпроизвеждат безплатно тази карта, която украсява много учителски стаи. В декемврийския ни брой ще публикуваме ново и актуализирано издание на това основно помагало.

Успехът му обаче крие едно недоразумение. Поставяйки въпроса за собствеността на основните медии, Монд дипломатик предложи структурен подход: информацията е основна колективна услуга, но се произвежда като евтина стока. Ето защо е необходимо тя да бъде освободена от цензурата на пазара и на държавата, като се социализира по модела на социалното осигуряване (5).

Много критици на медийния монопол не възнамеряват да променят играта, а само да валидират играчите. Не им пука, че вестниците могат да се продават като кило домати на неделния пазар (6), стига новите акционери да се държат прилично. Бернар Арно (Паризиен, Лез Еко, Радио Класик) – да; Болоре (C8, CNews, Europe 1, Журнал дю диманш) – не. Така че в интелектуалните среди критиката на комерсиализираната информация често се превръща в политическа борба срещу крайно десните медии, която, дори и да успее, няма да промени механизма по същество.

Плашилото с „деветимата милиардери“ се превърна в плоска баналност. То обаче позволява да се пренебрегват други значими медийни отклонения, които съвсем не могат да се обяснят със собствеността на акционерите. Такова е например еднаквото интерпретиране на определени теми, като здравната блокада през 2020 г. или войната в Украйна, наблюдавано както в публичния сектор (France Télévisions, France Inter), така и в частния (TF1, RTL), в независими издания (Mediapart) и в такива, свързани с индустриална група (Либерасион или Фигаро).

Огромният електронен океан

Прозападната радикализация на редакциите, подправянето на информацията с образи и емоции, възходът на евтината журналистика, задвижвана от автоматизацията, ерозията на дистрибуторската мрежа... тези фактори със сигурност не са в полза на Монд дипломатик. Вълната от абонаменти по време на локдауна отшумя две години след пандемията; от началото на тази година продажбите ни са в застой. През 2023 г. общият платен тираж се очаква да намалее с около 8% спрямо предходната година, до малко над 160 000 броя на месец. В писмата, получавани в редакцията, се открояват две повтарящи се причини: време и пари. Ако вестникът остава на масичката за кафе в продължение на седмици, без човек да намери възможност да го изчете, какъв е смисълът да го купува? А когато инфлацията засегне покупателната способност, трябва ли наистина да броим сред съществените нужди едно месечно издание с ориентация към широкия свят?

Подобни трудности засегнаха много други вестници. През август 2023 г. продажбите на националните всекидневници са намалели с 8,6% в сравнение с предходната година, докато седмичните издания са намалели с 10,4%, а месечните с 12,1%. Регионалната преса също страда и планира съкращения от януари: 19 работни места са съкратени в Sud-Ouest, 45 в Midi Libre, 55 в La Voix du Nord и т.н. Това кръвопускане допълнително отслабва мрежата от разпространители на пресата, чийто брой от 28 579 през 2011 г. спадна до 20 232 г. през 2022 г. През последните осемнадесет месеца градските центрове La Voulte-sur-Rhône, Sarrebourg, Lisieux, Teyran и Pont-Sainte-Maxence загубиха своите новинарски агенти: съдебни ликвидации, пенсионирания без замяна – кой би искал да работи по шестдесет часа седмично, без да е сигурен, че ще получи заплата?

Задвижва се един порочен кръг: намаляването на купувачите води до затваряне на пунктове за продажба, което от своя страна намалява възможностите да срещнеш изданието, да разгледаш корицата му, съдържанието, да го купиш, да го харесаш. Затова издателите залагат на дигиталните технологии и подновяват офертите за абонамент на много ниски цени (Libération: 36 евро годишно за всекидневник, оферта, субсидирана от Google). Тези цени, като за стоки втора ръка, позволяват на абонатите да отварят линкове в социалните мрежи, а на големите платформи – да събират данни: вече не говорим за изграждане на цялостно послание, организирано около редакционен акцент, а за разпръскване на новинарските статии в огромния електронен океан.

Украсена с всички добродетели, тази стратегия вероятно ще разочарова привържениците си: уморени от плащането на авторски права на пресата и обвинявани, че изострят политическите разделения (както след нахлуването в Капитолия през януари 2021 г.), няколко платформи промениха алгоритмите си за сметка на журналистическите статии. „X“ (бивша „Туитър“) предпочита полемично настроени инфлуенсъри; „Фейсбук“ насърчава личните публикации и сферата на частния живот.

Тестовете показаха, че компанията на Марк Зукърбърг може да намали трафика към сайтовете на Ню Йорк Таймс или Уолстрийт джърнъл с 40% до 60%. Мадър Джоунс, лявоориентирано американско месечно издание, третиращо главно политически и социални въпроси, отбеляза 75% спад на трафика на страницата си във „Фейсбук“ през 2022 г. (7). Монд дипломатик не е пощаден от тези манипулации. Въпреки че не зависи от социалните мрежи, те привлякоха много нови читатели в сайта му. Разбира се, драматичните международни новини все още водят към нашите страници. Тези дни обаче темата е по-често потискаща, отколкото вълнуваща.

Тиражът на Монд дипломатик е твърде недостатъчен, за да популяризира „необвързаната“ визия за света, която провеждаме срещу течението на френската преса. Желанието ни да се дистанцираме и да поставим актуалните събития в перспектива, съвпада с желанието ни да представим аргументите си по правилата на занаята: ръчно създаван вестник, на хартия и онлайн. Всяка колона, всяко заглавие, всяко изображение е резултат от невидимата работа, извършвана от художници по оформлението, коректори, фотографи, картографи, графични дизайнери. Това са традиционни професии, които нашите „колеги“ автоматизират. Германската група „Аксел Шпрингер“, която притежава високотиражните всекидневници Билд и Ди Велт, беше пионер в тази област и обяви миналия февруари, че съкращава стотици работни места, смятани за остарели в ерата на изкуствения интелект: „Освобождаваме се от продукти, проекти и начини за правене на неща, които никога повече няма да бъдат печеливши“, обясни ръководството (Challenges, 19 юни 2023 г.). Да, софтуерът може да коригира правописа, но не забелязва неправилно число, двусмислена фраза или непоследователни разсъждения. Трябват очи за това. В Монд дипломатик всяка статия минава под проверката на двама коректори. Практика, която някога е била широко разпространена, а сега е изключение.

С годините подобрихме качеството на хартията, докато нашите колеги заложиха на изчезването ѝ, защото беше станала твърде скъпа. Казват, че Монд дипломатик е за пресата това, което е винилът за звукозаписната индустрия: остров, където авангардът идва, за да намери качество в един свят, наситен с фонов шум и влошени сигнали. Може и така да е, но ние няма да се оставим да бъдем затворени в тази рамка. Нашето ново приложение, пуснато на 27 октомври, предлага възможност за просто, елегантно и удобно четене на екрани, и там всеки ще може да намери броевете на месечното издание, на двумесечника Manière de voir, както и статии от вестника, четени от актьори.

Във време, когато общественият дискурс лесно се подчинява на модата, слуховете и полемиката, Монд дипломатик поддържа определена последователност. Ние не променяме линията си и не отхвърляме определени каузи с оправданието, че са били използвани и преиначени от сили, срещу които се борим. Марин льо Пен и Ерик Земур критикуват Европейския съюз, единната валута, като същевременно възхваляват добродетелите на протекционизма; Доналд Тръмп и Виктор Орбан осъждат определени интервенции на НАТО; американската „алтернативна десница“ твърди, че защитава свободата на изразяване срещу цензурата на интернет гигантите... Вместо да изостави битката на идеите под претекст, че теренът е обитаван от „неправилни“ хора, Монд дипломатик остава знаменосец и разбива лицемерието на новопокръстените: „алтернативната десница“ защитава свободата на словото в интернет (за да прави расистки забележки), но забранява прогресивни учебници или книги и изключи от Комисията по външни работи на Конгреса представителката на Демократическата партия Илхан Омар, която се осмели да защити палестинците.

Да поддържаш курса в бурно време, не е лесно. „Червено-кафяви“, „теоретик на конспирацията“, „корабокрушение на журналистиката“, „проруски парцал“, „врагове на Запада“, „приятели на терористичната групировка „Хамас“, „вестник, който винаги е защитавал престъпността“: в социалните мрежи се леят ругатни, невинаги подхранвани от нашите явни противници. Анализът на разделенията между хора, които биха могли да бъдат обединени от обща кауза, опитът да се разберат политическите поражения, вместо да се търси бъдеща победа на всяка цена – всичко това може да предизвика чувство на раздразнение и да обезсърчи онези, за които желанието да вярват често надделява над причините да се съмняват. Това е цената на ясното зрение, тази форма на съпротива, без която борбата е обречена. А освен това, каква би била ползата от един вестник, предназначен да ласкае самоувереността на своите читатели? Както пише Жан-Пол Сартр, понякога се налага „да измерваме очевидността на една идея с недоволството, което тя ни причинява“.

Популяризирайте „Дипло“

Да създадеш международен вестник с професионализма и отговорността на опитен в занаята: такава амбиция е постижима само с вашата решителна ангажираност и подкрепа. Всеки път, когато изданието ни е преминавало през труден период, вашият ентусиазъм ни е съпътствал и вдъхновявал. Отново ви търсим този път, за да направите „Дипло“ известен на хора, които все още не го познават, и да ги убедите да се абонират. Мобилизиране на приятели, семейство, колеги, другари: тази кампания се провежда съвместно от Асоциацията на приятелите на Монд дипломатик.

„X“, „Фейсбук“ и „Инстаграм“ препрограмират ботовете си в ущърб на пресата? За нас това няма значение, защото нашите читатели са най-мощната социална мрежа. Може би по-добре от нас вие ще можете да опишете тази уникална медия. Докато го правите, често ще чувате възражението „Вече няма време“. Но дори и този оскъден ресурс – времето, често погълнат и загубен в потока на непрекъсната информация и платформи (средно по един час на ден сред работниците във Франция), се възстановява. „Да се информираш, е уморително“, отбелязва Игнасио Рамоне (8). Може и така да е, но това е условието да имаш просветена лична преценка, както и основата за нашата колективна свобода.

Превод Леда Бигс
 

(1John Simpson, „Why the BBC doesn’t call Hamas militants „terrorists“ (Защо Би Би Си не нарича бойците на „Хамас“ терористи), BBC, 11 октомври 2023, www.bbc.com

(2Източник: „Репортери без граници“ и Комитет за защита на журналистите.

(3Вж. Gisèle Halimi, „Avec les accusés d’El Halia“ (С подсъдимите от Ел Халия), Le Monde diplomatique, август 2020.

(4Възхитителна компилация от любезните думи, предизвикани от публикуването през 1997 г. на книгата на Серж Алими Новите кучета пазачи, която настоява по-специално за силата на акционерите; издадена на български от българската редакция на Монд дипломатик, София, 2008, ISBN 978-954-92119-3-1.

(5Вж. Pierre Rimbert, „Projet pour une presse libre“ (Проект за свободна преса), Le Monde diplomatique, декември 2014.

(6Вж. Беноа Бревил, „Квадратурата на медийния кръг“, Монд дипломатик, септември 2023.

(7The Wall Street Journal, Ню Йорк, януари 2023.

(8Вж. Серж Алими, „Вече няма време…“, Монд дипломатик в Дума, 4 октомври 2012, и Ignacio Ramonet, „S’informer fatigue“ (Да се информираш е уморително), Le Monde diplomatique, февруари1996.