Вечна обич за Миряна!

Ето какво написа в нейна памет писателят и журналист Васко Жеков в своя профил във Фейсбук:

Днес е родена голямата българска поетеса и моя приятелка Миряна Башева . Нека си спомним за нея.

Из „БЛУЖДАЕЩИ СПОМЕНИ"

...Спомен за ръкава ме дърпа и ме захвърля чак в 1973 в редакцията на ,,Литературен фронт”. Във вестника на бюро седя, ама списание ,,Септември” разлиствам и уж съм начинаещ белетрист, пък стихове чета и не мога поглед от страниците да откъсна.
Непозната поезия и при това женска, още повече на неизвестно име, а така ме е хванало за гърлото, че се чудя каква е тая магия човек словата така да реди, че на тебе да нарежда какво да чувстваш и даже какво да правиш.
Не само неочаквано, но и неподозирано, за себе си и от себе си дори, вземам телефона, разравям указателя и напосоки звъня. Първа – ,,грешка”. Втора – ,, грешка”. На третата:
– Миряна Башева?
– Аз съм.
– Стиховете в ,,Септември” ваши ли са.
– Мои са.
– Много са хубави.
– Благодаря.
Ха иди разговаряй с такъв човек. В този момент чувствам, че журналистическият ми инстинкт ме е накарал да вдигна телефона с надежда, че ще мога да драсна няколко реда, а той ми подсказва, че веднага трябва да затворя телефона, когато чувам тя да пита:
– А вие кой сте?
– Васко Жеков.
– А откъде се обаждате?
– От ,,Литературен фронт”
– А къде се намира той?
– В Съюза на писателите?
– А той къде е?
– На ,,Ангел Кънчев” № 5.
– Затворете телефона… Вземам такси и идвам.
И така двайсет и кусур години, догде на кафенето и ресторанта им удариха катанеца завинаги. Не че и преди не са ги затваряли, затваряха ги. Станеше ли 11 (23) часа почваха да ни подканят:
– Хайде плащайте, че затваряме.
Гонят ни като някаква натрапници, от собствения ни съюз ни изхвърлят. Това, че точно по това време се решават най-важните литературни спорове, от които зависи силата на писателското слово, съдбата на нацията, бъдните дни на социалистическото общество и крахът на империализма (тия двете, последните, ги слагам за благозвучие), тях хич не ги интересува – ресторантьори! На улицата ни изхвърлят, улични писатели да ставаме. Ние туй нещо не щем и така без път се повъртваме, но ако това още малко продължи до безпътица може да ни докара. Тогава Мира се сеща, че на ,,Раковска” живее неин съученик, при когото не една нощ сме били добре дошли, но не и тоя за която блуждаещия ми спомен се сеща.Човекът си има проблеми – напуснала го е и третата му жена.
Той ги взема – те го напускат.
Човешко е! Разбираемо е. Влизаме му в положение, ама той трябва нас да разбере, че на плещите ни тежат проблемите не само на българската, но и на световната литература, защото ей я международната писателската среща ,,Мирът надежда на планетата” се е задала и трябва да се подготвим като истински домакини, неговите грешки да не допускаме – няма и час от как му гостуваме, а пиенето му свършва. Не стига това, ами завършилото през деня трето бракоразводно дело в главата му се върти, в грешна посока мислите му води и го кара с някого да се заяде. Мене избира.
– Жеков, – вика ми. – Аз може три пъти да съм се развел, ама ти не можеш един път да се ожениш.
Тогава на помощ Мира ми идва.
– Че аз откакто го познавам, той все е женен.
– Тъй ли?
– Тъй!
– А защо се държиш като ерген бе, идиот!
Това се казва финал за визита и на блуждаещ спомен, който можеш с пълно основание да сриташ. То може и ние да сме си го заслужавали кога на тумби на тумби по нощите се изсипвахме на гости на бившия ѝ съпруг доктор Сашо (Александър Алексиев) и новата му съпруга, но в блуждаещия спомен, който сега ме тегли, сме само двамата Миряна, тя, като майка, аз като придружаващо лице.
Докато ние тая-оная, в суматохата дъщеря ѝ Марина пораснала, станала мома за женене и годежари дошли – ръката ѝ от баща и да искат. То туй хубаво, но малко стряскащо иде, та го казвам на порасналото дете.
– Връщам ви го бе, Жеков, връщам ви го. Малко ли вие ме стряскахте, кога нощем се пробудя и от хола чувам в една нощ Джагаров да говори, а след няколко дни Тодор Живков речи да произнася, как се чувствах аз, дете невръстно.
Туй за Джагаров си беше вярно, обаче за Тодор Живков работата малко по-иначе идеше.
…Имаше някога, един добър поет и блестящ преводач от немски Стефан Бесарбовски, който от един момент насам се изгуби по неизбродните друмища литературни. Та същия той, лудо влюбен в Миряна, че кой не е, ама Бесарбовски го прекалява, защото на всеки неин рожден ден, на рождения ден на дъщеря и, а и на своя, и прави подаръци и винаги някакви оригинални и винаги някакви неочаквани.
Веднъж я сюрпризира с прочутите някога 23 тома на Първия партиен и Държавен ръководител другаря Тодор Живков.
Отишъл, значи на площад ,,Славейков” в бившата книжарница до бившето кино ,,Култура”, в сградата на бившия ,,Комитет по печата”, и поискал томовете да му дадат.
Продавачките най-луксозно ги опаковали, а касиерката извадила кочана с фактурите, да запише за кое предприятие ги взема, да може разходен ордер да му издаде.
– Аз за себе си ги купувам. За подарък.
Жената със зяпнала уста го гледа, нещо мисли и премисля, ала нищо не измисля, затова му вика:
– Един момент, моля!
Управителя довежда и кога и онзи се уверява, че Бесарбовски фактура на иска, го подканя:
– Паспортът, ако обичате.
Бесарбовски документа си подава, редовен гражданин си е, защо на тях им си струва нещо нередовен, той не може да знае. Записват му данните и щат не щат, пускат го по живо и здраво да си върви, пък той не върви, а направо припка на Миряна подарък да поднесе, да ама и ние започнахме с подаръка му да се поднасяме. Пийнем що пийнем, понякога и нещо хапнем за мезе, а то като свърши, мезим със словата на Първия партиен и Държавен ръководител другаря Тодор Живков и те ни се услаждат и ни засищат повече от пенсионерска пенсия сега. Всички се изреждаме да четем (кога го няма Джагаров, разбира се) и по повелята на партията и на вожда да се равним, като него да мислим, като него да говорим. Аз, като бивш актьор, доста добре го правех, ама с ръка на сърцето и с доста завист ще доверя, че Янко Станоев беше съвършен – гласово покритие, интонационно многообразие, жест, мимика, а коронният му номер бяха паузите в който той чакаше аплаузите.
И на всичко отгоре беше неуморен. Половината томове той на глас ни изчете, а другата половина изслуша, докато ние интерпретирахме, а той мърмореше. Горкото детенце, Марина, за него не бяхме помислили…
…То още един блуждаещ спомен се навърта къде имението ми и Тодор Живков мъкне със себе си, но аз пък няма да го приема, защото никому чест не прави. Нито е да признаем, че във Варненската почивна станция бе трудно в третата смяна да се вредиш, ама от приема в резиденция ,,Бояна” опасно да се откажеш, защото туй можеше не само като неуважение, а направо като саботаж да се приеме….
…Кога човек безвремието го споходи и ориентирите загуби, започва напред-назад сам да си говори, едно подхване, две изтърве, кара донякъде, после друго подхваща, ей го, аз грешника, изтървах Башева и от спомените си, затова сега отново към нея се връщам.
Срещам я на ,,Раковска” през ноември 2004, тръгнала боти да си купува.
– За какво са ти боти? – питам я.
– Не виждаш ли, че вали?
– То утре ще го обърне на сняг, а ти си имаш ботуши.
– Имам си.
– Да отидем при Мара да изпием по едно кафе.
– Става.
И ето ни в столична библиотека в читалнята за наливна литература с главен библиотекар барманката Мария Матова.
Кога Мара Миряна съзира така се радва, че като я запрегръща, че като заразправя – колко се е затъжила, че вече от години не е я виждала, че не било като на ,,Ангел Кънчев”, когато всеки ден и то по цял ден и вечер пак да сме заедно. Седна при нас и веднага повика една от сервитьорките и преди поръчката да даде, хвалба да се похвали каква знатна посетителка е дошла:
– Първо да те запозная с Миряна Башева.
– Каква е Миряна Башева?
– Абе ти идиотка ли си? – не скрива гнева и възмущението си Мара. – Ти поне ,,Булеварда с лиричния ритъм” не си ли чула?
– Ама тя ли го пее? – пита невъзмутимо сервитьорката.
Мара махва с рака, с красноречив жест да покаже, че връзката между поколенията тотално и безвъзвратно е прекъсната.
И това се случва в Столична библиотека, където изпълнителят на песента, поетът и певец Михаил Белчев длъжността директор изпълнява.
Нейсе – други времена, други хора!