Възпоменание на напусналия ни на 11 февруари легендарен спортен журналист Силвестър Милчев.
Запознахме се преди двадесет години. Като име го помнех още от ученик – от материалите му в спортните колонки на вестник „Работническо дело”. Но през 2005-та се сдобих с първата част на „Футболната романтика на България” – неговата бяла книга с десетки черно-бели фотографии, една от друга по-интересни, невиждани...
Определихме си среща, пихме плодов сок и кафе в една сладкарница на площад „Славейков”, поговорихме, даде ми автограф с чудесно пожелание връз титулната страница и, най-важното: сприятелихме се.
Сетне години наред: разговори по телефона, поздравления за имения му ден – Свети Силвестър е на 2 януари, уговорки за виждане в моята махала – Павлово, или в центъра. В Павлово живееше и известният вратар на ЦДНА, „Завод 12” и на националния ни футболен отбор Стефан Геренски-Рибата. В миналото най-известните майстори на футбола почти винаги имали и прякор.
Идваше Чичо Силве и тримата отивахме в сладкарницата на един от двамата синове на вратаря – тя бе до Владайската река. И там почваха сладки приказки най-вече между Силвестър Милчев и бай Стефан. За отдавна, отдавна играни мачове, за уточнения на подробности...
Неведнъж сме ходили и на различни чествания, тържества на стадион „Славия”, който тогава още не бе кръстен „Александър Шаламанов”. И пътьом минавахме покрай парцела, където е бил домът на легендата в спортното вестникарство Климент Симеонов – Чичо Климе. Със същото уважение, с което колегите му бяха нарекли тъй Климент Симеонов, аз дръзнах да започна да се обръщам и към Силвестър Милчев с Чичо Силве. Той прие с усмивка питането ми дали мога да го сторя, хареса му и склони тъй да бъде.
...Истината е, че книгите си, посветени на миналото на родния футбол – повече от дузина и половина, той написва след като се е пенсионирал. Дотогава графикът на вестникарската мелница, особено във всекидневник, не му е осигурявала необходимото време. Но пък е трупал познанства, впечатления, не пропускаше и в най-лошо време да ходи да гледа „на живо” срещи на „Славия”, на „Локомотив”- София...
Част от рецептата за майсторлъка в книгите му идва от времето, което, както ми е разказвал, отделял за да чете стари издания в Народната библиотека. Също – от десетките, стотиците разговори по телефона с известни футболисти и треньори от цяла България. От дословното записване на спомените им за отдавна станалото. От посещенията в домовете им – чак във Варна, например, и то не в града, а във вилни зони около нея, къде ли не... За да събира зрънцата на паметта.
Благ, любезен, предразполагащ... Такъв бе в общуването. Ала това личи и в текстовете му. Във всяко и от интервютата, втъкани в книгите му.
И друго – няма да откриете в изданията му и една снимка, под която да не са посочени имената на фотографираните. На първия ред, на втория, седнали, полегнали... От ляво надясно, от дясно на ляво... Дата на мача. Стадион. Защото така снимката не остава само снимка. Става документ.
И преди него в журналистиката ни има майстори на спортното вестникарство: Александър Дякович от вестник „Зора”, Цео Янчулев (баща на сетнешния кмет на София -- Александър Янчулев) от в. „Заря”, издателят на в. „Спорт” Иван Селвелиев, писателят Георги Урумов. Подир тях – Климент Симеонов, Димитър Попдимитров, Стефан Нойков, Александър Такев, Иван Делчев, Владимир Петков. В най-ново време – Владислав Симеонов, Николай Кръстев... Но повечето са хронисти на любимия си клуб – „Левски”, „Славия”, има вдъхновени летописци и на отбори извън София.
Силвестър Милчев сътвори обаче панорамна картина на българския футбол. Даде, по собствените му думи, „плът на сухите статистически данни”. И още: „Търпеливо събирах последните отломки от едно малко проучено време.” И бе готов да приеме всякакви препоръки, всяка аргументирана критична бележка. С радост насърчаваше по-младите, които имаха желание да откриват забравеното или напълно неизвестното в спорта...
Дано се намерят следовници на тая нагласа, които да продължат стореното от него.
От небесната вис, сигурен съм, той искрено ще се зарадва. И, приятелски усмихнат, с неизменното яке на гърба и преметнатата през рамо чанта, ще ни помахне. Както умните и обичливи спортисти помахват на публиката след края на всеки мач. Без значение кой е победил. Защото винаги спортът и джентълменството са истинските победители!
Copyright © 2022 Съюз на българските журналисти. Изработка ApplaDesign.