СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖУРНАЛИСТИ

Михайлина Димитрова за отиващите си "думаджии" и за изчезващата школа в журналистиката

10.05.2024
Фейсбук
Михйлина Димитрова

Известната журналистка Михайлина Димитрова, работила години наред в международните отдели на вестниците "Дума" и "Труд", а днес международен редактор във вестник "Телеграф" написа вълнуващ коментар на своя профил във Фейсбук, провокиран от кончината на уважавания журналист международни Петър Бочуков.

Ето какво написа Михайлина Димитрова на своя профил във Фейсбук, публикувйки и снимка от годините си в "Дума" с повечето от споменатите от нея колеги:

На тази снимка е международният отдел на вестник ДУМА на Стефан Продев, с някои гости от други звена. Петима от снимката вече са покойници. Последен снощи (на 8 мй - б. р.) си отиде ръководителят на този отдел Петър Бочуков(първият отляво). Преди него първи ни напусна Венци Караиванов(няма го на снимката), Ванчето Хлебарова (много ми липсва), Стефка, Чики ( не от международния) и разбира се, най-напред си отиде с разбито сърце нашият ШЕФ Стефан Продев.

Другите все още сме на тази земя. Пазим спомените. Когато влязох на 24 години в стаята на отдела, който ръководеше Бочука, онемях. От респект. Една година работих без трудов договор, за да се докажа. В онези години не се влизаше току така в стаята на най-елитния отдел в тогавашния многолик и качествен печат. Там ме научиха на всичко, което знам днес за международната журналистика. Как се работи КАЧЕСТВЕНО, КОРЕКТНО, ИЗИСКАНО. Как се изпипват детайлите. Защото са важни. Как се сравняват източниците. Един месец пишех на пишеща машина само текстове под снимки- най-трудното нещо за учене. Още е пред мен бат Венци, който слуша всеки следобед в 17 Би Би Си Лондон по радиото- тогава нямаше още толкова източници на информация. Един Ройтерс по телекса и това е. И Бочука, който свири на китара. А ШЕФЪТ пуши лула и слуша.

Бочуков ми разказа за първи път за Чекпойнт Чарли. За българския чадър. За Лондон през Студената война. За лицемерието на Великите сили. За голямата игра в международните дела.

Скоро, когато се завърнах в новините, разбрах с удивление, че за десет години няма никаква съществена промяна в международната политика. Даже играчите са същите, поостарели като мен. Още един урок, в който Петьо се оказа прав преди 30 години…

Как ми липсвате… А най-тъжно ми е, че днес аз съм на вашите години, когато ме приехте, макар и трудно, в Затвореното общество на Международния отдел на ДУМА, в Комбината. Защото днес няма нито едно момиче, което да влезе при мен и аз да го науча на всичко, на което ме научихте вие. Защото това е безценен опит. Да си международник е голямо изкуство и голям труд. Явно затова няма желаещи. Но продължавам да се надявам.

А Бочука да носи много поздрави от мен на Ванчето, на ШЕФА, на Венци и на Чики.