По повод 180-годишнината от рождението на големия американски журналист Джанюариъс Алойшиъс Макгахан, накарал светът да заговори за България и жертвоприношението българско в името на така чаканата свобода, СБЖ и Фондация "Славяни" проведоха на 27 юни в клуб „Журналист“ на СБЖ конференция, посветена на неговия живот и дело.

„Днешната среща е посветена на значима за българската история дата – 180-годишнината от рождението на една от най-значимите фигури на приятелите на България в най-тежък, преломен момент, какъвто се явяват Априлското въстание и Руско-турската освободителна война, Джанюариъс Макгахан" – с тези думи проф. Захари Захариев откри срещата в клуб „Журналист“, която предизвика голям интерес.

Проф. Захариев изтъкна, че ролята на Макгахан, проявила се най-вече чрез неговата творческа дейност, чрез неговата публицистика, чрез неговият граждански патос, чрез неговата активна обществена ангажираност, като отбеляза и ключовия исторически момент за пътя на България към нейната независимост, към възраждането на българската държавност. Той посочи: "Учудващо е, че в годините, особено през последните трийсет години, като че ли всичките тези събития остават на един по-заден план, вероятно поради нашата втренченост в делничните ежби и в онова, което ни предлага като катаклизми живота"..

Проф. Захариев продължи: "Ето защо съвместно със Съюза на българските журналисти, с неговото ръководство, ние, от фондация „Славяни“ и Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, се заехме с тази изключително отговорна мисия да покажем, че българската общественост не е с притъпени рецептори нито към своята история, нито към своята национална памет в търсенето на един нов хоризонт за България в бурното море на острите цивилизационни промени около нас – тук в България, на Балканите, в Европа и в света като цяло".

Според проф. Захариев с отбелязването на 180-гоишнината от рождението на Макгахан отправяме не само граждански, но и много ясен политически знак, че за истинските граждани на България, които с гордост отстояват своите конституционни права и служат на националната идея, няма разделителни линии по отношение на нации, народности, личности на базата на техния произход, тъй като еднакво високо ценим приноса на приятелите на България и на българската държавност от всички страни.

Много пъти напълно заслужено сме отбелязвали годишнината на видни дейци на руската или френската култура, които са допринесли за отстояването на българската кауза в историята на Европа и света, но така също не забравяме и онези отвъд океана, какъвто е случаят с Макгахан. Техният принос също потвърждава, че истината, отговорността към цивилизацията, верността на каузата на хуманизма има своите рицари на територията на целия свят.

„Искам също да отбележа, че СБЖ, наш отколешен партньор и приятел, и този път направи всичко възможно, за да се обърне, използвайки своите членове и обществен ресурс, към българското общество и да му напомни за тази годишнина – каза проф. Захариев. – Смея да твърдя, че ако това не беше подето от тези структури на гражданското общество, можеше въобще никой да не се сети за юбилейнта дата. Ще кажете, че в някой краеведчески музей на територията на България, където има будни българи, щеше да се отбележи по някакъв начин. Но аз говоря в общонационален план – за структури, които могат да говорят от името на българската общественост.“

Като домакин на срещата, към дошлите да отбележат рождението на големия журналист, когото в родината му наричат „освободителя на България“, се обърна председателят на УС на СБЖ Снежана Тодорова. Тя поздрави с добре дошли всички, които се бяха събрали в клуб „Журналист“, за да отдадат заслужена почит към Джанюариъс Макгахан.

„Много се радвам, че нашият клуб за пореден път стана мястото, където ще проведем един откровен разговор за делото на Макгахан – каза Снежана Тодорова. – Личност, която остава в нашата история завинаги. Щастлива съм, че СБЖ не просто е домакин на днешната наша среща по повод 180-годишнината от рождението на Макгахан, а винаги, и от много години, е бил съпричастен към личността на този известен журналист, американец по произход, но работил и за ред английски издания, сред които и „Дейли нюз“. Радвам се, че тук сред нас е нашата колежка Розалина Евдокимова, която публикува много материали за и от Макгахан на сайта на СБЖ. Благодарна съм, че делото на Макгахан не е забравено от страна на българските журналисти."

Снежана Тодорова продължи: "Проф. Захариев ми припомни и за една годишнина, която отбелязахме преди пет години – 140-годишнината от установяване на непосредствени отношения между журналистите на България и Русия. Знаем колко много руски журналисти, и то големи имена, са отразявали събитията по време на Руско-турската освободителна война. Същевременно особено скъп ни е Макгахан с неговите преки свидетелски наблюдения и фактология за зверствата срещу българското население по време и след Априлското въстание. С тези свои кореспонденции той разтърсва цяла Европ".

Снежана Тодорова изтъкна: "Бих искала да спомена, че в нашата библиотека имаме едно уникално издание – първото, събрало писмата на Макгахан и озаглавено „Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на Daily News Е. Дж. Макгахана“. Книга, която излиза само две години след победата в Руско-турската война в превод на Стефан Стамболов. Уникално издание, което ние много ревностно съхраняваме. Преди няколко години по време на гостуването в България на наследниците на Макгахан то им беше показано. В САЩ има фондация, основана от неговите наследници. Бях поканена на срещата с тях лично от президента Румен Радев и им показах това издание. Те с голямо желание поискаха да го притежават, но аз им отказах, защото то е собственост на библиотеката на СБЖ и е едно от малкото редки издания, които съхраняваме. Тогава им подарих копие на изданието, написано на съвременен български език, което те приеха с благодарност и с желание да го поставят в музея на Макгахан в родния му град Ню Лексингтън. Там, в Ню Лексингтън, където е погребан американският журналист, има и негов паметник – дело на нашия известен скулптор Любомир Далчев."

Председателката на СБЖ прочете и откъси от писмата на Макгахан, като подчерта: "Пътят на свободата на България е открит благодарение на репортажите на Макгахан. От началото до края на Руско-турската война 1877-1878 г. той е специален военен кореспондент на „Дейли нюз“ при главния щаб на руската армия. Макар и тежко контузен през зимата, преминава с войските Стара планина. Макгахан е на предна бойна линия и описва възловите сражения при Стара Загора, Плевен, Шипка, Шейново. Макгахан присъства и на подписването на Санстефанския мирен договор. В своите материали за войната той описва ролята на българите, героизма на нашите опълченци и на руските войници и не крие радостта си от освобождението на България".

Ето и един от откъсите, които прочете Тодорова, отдавайки почит към перото на Макгахан: „За българите русите са приятели. Приемат ги навсякъде с отворени обятия. Дават им верни сведения, казват точно къде са турците, броят им, накъде отиват и откъде идват. Предоставят им цяла разузнавателна мрежа, както и служба от предни постове.“

И още едно вълнуващо негово откровение: „Аз идвам с изследователска мисия и за изготвянето на доклад. Смятам, че дойдох с чисто и безпристрастно състояние на разума. Бях решен да видя за себе си всичко, което е възможно, да правя разследвания, да преценявам и сравнявам показанията. Внимателно да преценявам доказателствата и да търся пълната и неполирана истина, да не позволя да бъда повлиян от неподкрепени твърдения, идващи от която и да е страна. Едва що започнах разследването, и изработеното мое поведение, което бях решил да следвам при всеки случай, рухна почти изцяло. Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно не мога да бъда повече хладнокръвен. Има известни неща, които не могат да бъдат обследвани с разсъдливо състояние на разума.“

Гост на срещата беше известният български историк проф. Пламен Митев, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той поздрави домакините и организаторите за инициативата да проведат срещата, посветена на 180-годишнината от рождението на Макгахан. Подчерта убеждението си като историк и университетски преподавател, че дълг на всяко поколение е да съхранява жива паметта за националните ни герои и за чужденците с непосредствено въздействие при решаването на конкретни проблеми, пред които се е изправяла нашата нация през вековете.

Според проф. Митев безспорно Макгахан принадлежи към тази кохорта чужденци, който има реален принос за свободата на България, и младото поколение трябва да знае кой е Макгахан, какво е направил за нас, да не забравя неговия принос. Не бива лесно да се поддаваме на ежедневието и да забравяме героите, върху които всъщност стъпва съдбата на България, зщото благодарение на тях ние днес сме това, което сме.

„Повечето от вас са запознати с репортажите на Макгахан – каза проф. Митев - и поради това предпочитам да привлека вниманието ви към някои отделни факти, свързани с неговия житейски път, довел го до България и до онова, което прави за българите.“

Проф. Пламен Митев се спря на някои биографични факти от живота на американския журналист. Той е син на ирландски емигрант, установил се в градчето Ню Лексингтън, щата Охайо. Джанюариъс е син от втория брак на баща му. На 6 години той губи баща си и е принуден да се включи в издръжката на семейството. Работи в тютюневите плантации около Ню Лексингтън, като паралелно с това учи и като всички малки американски момчета мечтае да получи добро образование, за да печели добре. Опитва се да помага на майка си, която полага усилия, за да може той да завърши училище първо в родния си град, а след това и в съседния Хънгтинтън. Иска да стане учител, но заради младежката си възраст не е приет и продължава своето образование.

„През 1868 г. на 24 години успява да реализира мечтата си да замине за Европа да учи право – припомни проф. Митев. – Установява се първоначално в Белгия, като оттам пътува за Германия и Франция. Тогава прави първите си опити в писмен вид да изрази преките си наблюдения от събитията, на които става свидетел. А те имат драматично въздействие върху съдбата на цяла Европа. Той попада в този район на Западна Европа в момент, в който се подготвя големия френско-германски военен конфликт. И на практика започва да описва за първи път събития, свързани с военни действия, на които става свидетел. Първоначалните му опити са свързани само с писмата, които изпраща на майка си и на близките."

Проф. Митев продължи: "По-големият му брат, от първия брак на баща му, се занимава с журналистика и благодарение на него е поканен да стане журналист в нюйоркския „Хералд“ – един най-популярните американски вестници по онова време. Приемайки тази мисия да отразява събитията, Макгахан на практика стъпва в професията на военен кореспондент. От началото на ХІХ в. военните конфликти привличат вниманието на вестниците от онова време. Професията военен кореспондент започва да се утвърждава по време на Кримската война. Следващите военни конфликти на европейския континент затвърждават необходимостта от такива специални кореспонденти, които непосредствено да отразяват хода на бойните действия."

Проф. Митев изтъкна: "В този смисъл Макгахан има шанса да попадне в талвега на времето на военните кореспонденти и да се изяви като един от най-талантливите представители на журналистическата гилдия от онзи период. Голям шанс за него е, че може да стане свидетел не само на войната между Франция и Германия, но и следвайки събития като Парижката комуна от 1871 година. Неговите дописки до в. „ Ню Йорк Хералд“ са пълни с емоцията на деня, защото, за разлика от повечето кореспонденти, той се съсредоточава върху детайлите. Не толкова върху конкретните факти кога, къде, каква битка се е случила, кой генерал какво е направил, а по-скоро върху описанията на съдбите на хората, с които се среща на улицата, на полето. Силно въздействат интервютата, които взема от различни политически фигури с определяща роля в събитията от онова време".

Проф. Митев даде като пример двете интервюта, които Макгахан взема от Виктор Юго. Те имат много силен ефект върху американската четяща аудитория и това го утвърждава като един от най-добрите кореспонденти на нюйоркския „Хералд“ за Европа. Проф. Митев посочи: "Затова и през следващите четири-пет години той непрекъснато ще обикаля разни страни из Европа, ще достигне и до Далечния Изток. От всяко място ще изпраща репортажи на събитията, на които става свидетел. За тези четири-пет години той усвоява тънкостите на журналистическата професия. Залага точно на този си авторски почерк – да разказва за събитията през погледа на пряк наблюдател. Това дава особена сила на репортажите му. Описва конкретните човешки черти, човешки съдби, човешки страсти, радости, надежди, скърби. И всичко това го предава по такъв начин, че американската публика следи всеки брой на „Хералд“, за да се запознава с това, което той разказва за далечната Европа.“

Според проф. Митев 1871-1872 г. са свързани с едно пътуване на Макгахан до Русия. Преминава през цяла Европа, за да стигне до Одеса. Оттам в Ялта, където е изпратен като кореспондент на „Хералд“, за да предаде конкретни сведения за вътрешнополитическия живот на тогавашното руско общество, за политическите страсти, които вълнуват  царското семейство, руската аристокрация покрай реформите, предприети след Кримската война.

В Ялта има една съдбовна среща с бъдещата си съпруга Варвара Елагина, която по-късно в повечето документи ще се среща с англоезичния вариант на името си Барбара Елагън. Професорът разказа за запознанството им много увлекателно, като сподели, че първоначално Варвара не е обръщала никакво внимание на "Американеца", както наричат Макгахан младите руски офицери, търсили неговото приятелство. Един ден с трима млади руски офицери той преминава покрай каляската, в която пътуват Варвара и нейната по-голяма сестра. По младежки се опитват да привлекат вниманието на младите дами, но те не ги и поглеждат. Обаче след известно разстояние Макгахан пада от коня си и се налага да бъде пренесен с каретата, в която са двете дами. Така се слага началото на запознанството между него и Варвара. Продължилите няколко месеца романтични отношени завършват с брак. Между двамата има много силна връзка, която се проследява  не само в кореспонденцията им, но и в спомените на Барбара. Тя разказва много интересно за техния живот,  за драматичните моменти, свързани с дългите отсъствия на Макгахан.

„След посещенията си в Русия в края на 1971 и началото на 1872 г. Макгахан отново се завръща в Западна Европа, където е изпратен от своя вестник „Хералд“ , за да отразява събитията в Швейцария, Франция, Германия – разказва проф. Пламен Митев.- През 1873-та Макгаханотново отива в Русия, но този път с мисия от вестника си да отрази руската военна експедиция в Хива. Това е един много любопитен момент в неговия живот.  Репортажите, които той изготвя и които привличат вниманието на всички читатели в Америка и в Европа, малко по-късно са издадени в книга."

Това негово пътуване в Русия е свързано със запознанства, които ще имат много важно значение в по-нататъшните посещения на Макгахан на Балканите, включително и в това, което той ще направи за нас българите. В Петербург се запознава с Юджийн Скайлър, който по това време работи в дипломатическата мисия на САЩ и благодарение на него Макгахан успява да се подготви за онова, което го очаква при пътуването в онази неизвестна и далечна Хива.

Според проф. Митев самото пътуване до там е пълно с дълбоки преживявания, защото за разлика от младите руски офицери, които пътуват с армията, Макгахан предпочита сам да пресече пустинята. Това предизвиква страхотен фурор в очите на тогавашното руско общество. Това толкова трудно пътуване през пустинята до Хива ще открие пред Макгахан възможност за приятелство с хора като генерал Скобелев и други висши офицери от руската армия, с които по-късно ще премине през България по време на Руско-турската война. Благодарение на тези познанства той ще има възможност от много близо да следи случващото се на Балканския фронт. Многото трудни и любопитни преживявания на Макгахан, описани от него в репортажите му, проф. Митев сравни с тези на Индиана Джонс. След Хива той отново се завръща в Западна Европа, след което от „Хералд“ го изпращат да отрази една сложна ситуация с Куба.

Всичките тези репортажи му дават тласък в израстването и като военен кореспондент и като журналист.  Макгахан получава покана от лондонското издание „Дейли нюз“ да проследи съдбата на изследователския кораб „Пандора“, пътуващ до Северния полюс, и по-специално случващото се с Франклин. Това трудно пътуване с „Пандора“ му дава възможност да се утвърди още повече в професията и година по-късно да осъществи експедицията си след Априлското въстание, а по-късно да отразява и Руско-турската война.

След завръщането си от пътуването с кораба „Пандора“ разбира, че „Ню Йорк Хералд“  отказва да го поддържа повече като специален кореспондент в Европа, което предизвиква сериозни затруднения от материално естество за оцеляването на семейството. Но опитът, натрупан от пътуването на кораба „Пандора“, привлича вниманието на английския вестник „Дейли нюз“. Оттам предлагат на Мкгахан да отразява случващото се на Балканите във връзка със започналата Източна криза през 1875 година. И най-вече новините, които идват от Балканите във връзка със зверствата при потушаването на Априлското въстание в България.

Макгахан е изпратен на помага на Едуард Спиърс, официалния кореспондент на  „Дейли нюз“ в Константинопол. „Макгахан пристига в турската столица през юни 1876 г. – разказва проф. Пламен Митев. – Бързо спечелва доверието на Спиърс и тъй като в момента представител на американската дипломация е Юджийн Скайлър, това му позволява много бързо да организира пътуванията си през селищата, в които са ставали тези нечувани зверства, извършени от башибозука и редовната турска армия. На 23 юни тръгват към Пловдив и Пазарджик и започва тази историческа мисия, която осъществява, обикаляйки основните центрове на Априлското въстание от 1876 година".

Проф.Митев продължи: "Винаги, когато чета тези негови репортажи, настръхвам, защото няма друг документ, от който по подобен начин да добиваме представа за онова, което са преживяли нашите предци. Всичките сцени, разкрили се пред очите му, той описва по един покъртителен и много грабващ начин, защото според него, това е единственият възможен път, по който може да се чуе истината за случилото се през пролетта на 1876 година. Сцени, които веднага пораждат реакция на емпатия у всеки един читател, състрадание към онова, което са преживели българите. Всеки един ред на Макгахан за Батак, Перущица, Клисура, за онова, което е видял в затворите в Пазарджик и Пловдив, те стиска за гърлото."

Проф. Митев припомня, че по онова време Гладстон, когото ние също почитаме като човек, помогнал много на българската кауза, лежи у дома си, повален от ревматичните си заболявания и чете в лондонския „Дейли нюз“ репортажите на Макгаха. Той до такава степен е развълнуван, че за два-три дни написва своята прословута брошура „Уроци по клане“ на основата на репортажите на Макгахан.

Любопитно е, че тези репортажи първоначално е трябвало да бъдат изпращани през Цариград където се е намирала  официалната кореспондентска служба на „Дейли нюз“. Но Пиърс, който като официален кореспондент на изданието е трябвало да организира по телеграфен път изпращането на тези репортажи, установява, че турските чиновници не позволяват по телеграфа да се пускат съобщения, съдържащи разкрития за случилото се по българските зем. И тогава на Макгахан му хрумва и предлага на Пиърс телеграмите да бъдат изпращани от Букурещ, за да няма намеса на цензурата в Истанбул. Това позволява неговото свидетелство много бързо да достигне до тези, които проявяват интерес от случилото се в България.

След тези репортажи, които създават голямото име на Макгахан в европейската журналистика, той е натоварен от „Дейли нюз“ да продължи да работи в Османската империя вече при много по-добри материални условия. Месечната му заплата от три хиляди долара става десет хиляди, което е една много солидна сума за онова време. Това му позволява да се погрижи и за издръжката семейството си.

През следващите месеци той отразява цариградската посланическа конференция и още тогава е наясно, че без война няма да се размине. В своите репортажи прогнозира, че в един момент Русия няма повече да търпи онова, което се случва на Балканите, и ще се намеси с бойна сила, за да разреши прословутия Източен въпрос. Това се и случва няколко месеца след края на Цариградската посланическа конференция.

В началото на войната той е един от многото кореспонденти, официално аташирани към щаба на руската армия. Повечето от генералите Макгахан познава от предишните си контакти и пътувания в Русия, което го прави по-привилегирован от останалите военни кореспонденти. Много често от бойното поле лично пътува до Букурещ, за да предава сам част от репортажите, които пише. Той пряко наблюдава събитията при Свищов, както и преминаването на руската армия. След това се включва в предния отряд на генерал Гурко и заедно с него преминава през Търново, Шипченския проход и стига до Нова и Стара Загора. Също и по обратния път към Плевен, където присъства на третата атака на града. Разказва от първо лице за падането на Плевен.

Проф. Митев отбеляза: "Когато днес четем репортажите на Макгахан, в тях откриваме не само тази пробългарска емоция, предизвикваща съпричастността на читателите към българската кауза. Силата на журналистическото перо на Макгахан е и в обективния изказ, в истината. Когато казвам истината, имам предвид и тов, че той понякога си позволява да критикува руското командване, посочвайки грешките, които са били допускани, както при атаката на Плевен. Става дум за грешките при третата атака на града, организирана от генерал Скобелев, който е негов близък приятел. Макгахан тръгва с него да завладява редутите край Плевен. Вижда, че никой не помага на генерал Скобелев, което води до провала на тази трета атака. Репортажите му се открояват със силата на обективната информация, която днес, като историци, оценяваме особено високо, защото той ни показва многото лица на войната. Войната не е един триумфален поход през Свищов, Търново към Цариград. Този път преминава през много предизвикателства и трудности и през много жертви, понякога и ненужно дадени."

Според проф. Митев руските военни кореспонденти се опитват по същия начин да представят войната, за разлика от другите западноевропейски кореспонденти, които често обясняват как българите отмъщават на турското население. Интересното е, че Макгахан застава в защита на българите, обяснявайки, че в повечето случаи това са измислени обвинения, които не почиват на реални факти. От друга страна се опитва да обясни и някои крайни реакции на българите, смазани от 500-годишното чуждо иго.

Макгахан става свидетел на подписването на Санстефанския предварителен договор, като остава с надеждата да продължи да отразява и Берлинския конгрес. Но през месец май той е един от малкото чужденци, които се опитват да помагат на болни висши офицери, негови приятели, разболели се от коремен тиф. Това е една от най-тежките епидемии, която се отразява върху съдбата на руската армия. За ужас на съпругата му, която също се намира в Цариград по това време, той продължава да посещава в лазарета един от близките си приятели. Заразява се от коремен тиф и само няколко дни преди да навърши 34 години умира. Така не успява да завърши мисията на живота си, както самият той е казвал – да проследи и Берлинския конгрес.

Първоначално е погребан в Цариград, но през 1884 г. благодарение на неговата съпруга и приятели е препогребан в родния си град Ню Лексингтън. Проф. Пламен Митев посочи, че през 1911 г. в родния му град е открит паметник на Макгахан. Освен годините на раждането и смъртта му, таме и написано и „Освободителят на България“. Според историка това е най-голямото признание за журналиста. Идеята за надгробния надпис е на неговото семейство и на неговите най-близки приятели.

„Макгахан прави всичко, за да може българската национална кауза да бъде чута от света и по този начин да предизвика подкрепа за българските интереси,“ обобщипроф. Митев.

Свои размисли за делото на Джанюариъс Макгахан сподели и журналистката Велислава Дърева, която развълнува публиката със своята емоционалност. „Ще се опитам да припомня някои детайли за Макгахан, които може би хората не знаят – каза Велислава Дърева. – Той е роден в една ферма в градчето Ню Лексингтън, която се нарича „Гълъбов хребет“, защото напролет там пристигали страшно много гълъби и лястовици. Започва работа в една мелачка, както аз наричам „Ню Йорк Хералд“. Наричам така вестника, защото собственикът е един абсолютен експлоататор. Той задължава своите репортери всеки ден да пълнят три вестникарски колони. Представете си как тогава е изглеждал един вестник и три такива вестникарски колони. Отделно от всеки един от тях е искал всеки ден или през ден осем хиляди думи. Не знака, а 8 хиляди думи, което прави приблизително 50 хиляди знака. В наше време това са 20 компютърни страници. В тази мелачка Макгахан успява някак си бързо да се ориентира и да се научи как да се спасява. Бих го нарекла един много тежък факултет по журналистика".

Според Велислава Макгахан е доста авантюристичен човек. За това говорят неговите приключения в Париж, където той на няколко пъти едва не става жертва на стрелби и арести. Дърева разказа твърде любопитни епизоди от живота на Макгахан не само в Европа, но и в Русия. Когато за първи път той посещава Ялта, среща при един водопад своята голяма любов Варвара Елагина. Там той в компанията на князете Долгоруки и Трубецкой препускат на коне. Неговият кон се спъва и се случват две фатални събития – добро и лошо. Първото е срещата му с Варвара, която демонстрира пълно безразличие към него, а той описва срещата си с нея в дневника си. А голямата беля е счупеният му глезен, който така и не оздравява и му създава непрекъснато неприятности.

В това състояние Макгахан пътува до далечна Хива, за което Дърева разказа още няколко детайла. „От Петербург до Саратов пътуват Макгахан, Варвара и Юджийн Скайлер – разказва Дърева. – Това са 700 мили. От Саратов до Ташкент пътуват само Скайлер и Макгахан, като той описва превозното средство, с което се предвижват, като каляска, приличаща на голяма бебешка количка, теглена от коне. Вътре в нея има само един сламен дюшек. От Ташкент Макгахан продължава с трима придружители и шест коня.Самият той е въоръжен с една пушка „Уинчестър“, три по-малки пушки, както той ги описва, няколко тежки револвера и няколко саби и ножове. Преминават през пустинята Къзълкум. Макгахан прекосява сам пустинята, защото генерал Корфман, командващият войските, които трябва да стигнат до Хива, категорично не иска чужди кореспонденти с тях. Макгахан преминава по абсолютно непознати пътища, защото се страхува да не го настигнат казаците и да го върнат в Саратов. И когато се появява в руския лагер, никой не може да повярва, че той е прекосил сам пустинята. С ирония Макгахан описва себе си тогава като мръсен, опърпан, гладен. И казва, че дрехата му е била раздрана от носенето на пушката на рамо. Руските войски започват да го подхвърлят във въздуха от възторг.“

Велислава Дърева припомни, че Макгахан е имал много ведър характер и непрекъснато е пеел. Известният журналист от „Дейли нюз“ Арчибалд Форбс казва за него, че всички песни на света могат да свършат, но песните на Макгахан никога няма да свършат. Бил е много жизнерадостен човек.

„Колкото пъти започна да чета репортажите му от България, прочитам една страница и трябва да спра, защото не може да се четат хладнокръвно – сподели Велислава. - А как може да се напише това, нямам никакво обяснение. Много е интересна цялата композиция на репортажите на Макгахан. Първата му публикация, която излиза, е едновременно въведение в събитията, обобщение на ужаса и предупреждение какво ще прочетат читателите. Това, което би могло да бъде накрая на цялата поредица, Макгахан го слага в началото. От чисто професионална  журналистическа гледна точка това е много интересен похват. Няма да се спирам на тази буря, която предизвиква публикацията, реакцията на Уилям Гладстон, цялата пробългарска пропаганда, която организира Гладстон. Но си мисля – може ли сега да излезе тази книга? Нали сега има факт чекъри? Но и тогава ги е имало също. Кои са те? Това са официалните турски власти, които през цялото време се опитват да кажат как неблагодарните българи не целуват имениите на падишаха, а организирали въстание и изклали половината турско население. Много видни факт чекъри са „любимият“ ми Дизраели, лорд Биконсвийлд, който има наглостта да каже, че такова описание на турските зверства  в България са празни приказки по кафенетата, че Макгахан нещо си е въобразявал. А какви думи употребява срещу Уилям Гладстон, просто не е за говорене. Цялата английска политика и дипломация са впрегнати в следните няколко неща, които трябва да се свършат: да подкрепят съюзниците в Османската империя - да отричат всякакви зверства, извършени от турците, да приписват зверства на българите и ако не могат да им припишат всички зверства, да поставят на едно равнище и едните, и другите. Много си мисля дали би могла днес да излезе тази книга".

Велислава продължи: "Мисля сисъщо дали днес биха могли да излязат и неговите репортажи от войната. Сигурно щяха да се появят рецензии от вида на това, което се разпространява днес във фейсбук – голямата картина от отбраната на Шипка, на която отгоре пише: „Руски агресори и български сепаратисти се сражават със законната турска войска“. Това, което разказва Макгахан, днес с пълна сила изобличава всички онези, които в продължение на 35 години твърдят, че не е имало турско робство, а тук сме си благоденствали под сянката на падишаха и т. н., т. н. Или руснаците като дошли, искали да ни поробят и са дошли заради проливите."

Велислава специално открои репортажите на Макгахан от войната. Тя каза: "Макгахан преминава при форсирането на Дунав край Свищов, минава през Хаинбоаз. Забележителна е сцената, която описва, когато Осман паша капитулира. В репортажите си на няколко пъти пише едно и също изречение: „Русите са готови да се откажат от всичко – от проливи, от Цариград. Единственото нещо, от което русите не отстъпват, това е България".“

Велислава Дърева подробно се спря на отделни епизоди от репортажите на Макгахан за Руско-турската война, като акцентира на негоите описания на най-възловите сражения.

Дърева изтъкна и това, как с днешна дата съгражданите на Макгахан уважават и тачат неговата памет. В родния му град Ню Лексингтън има два негови паметника. Единият е издигнат през 1911 г., а другият е от края на ХХ век и негов автор е Любомир Далчев. На откриването на първия е присъствал и говорил Симеон Радев, който тогава е посланик в САЩ.

Всяка година в града се провежда "Макгахан фестивал". В Охайо живее композиторът от френски произход Рик Соваж, който е роден през 1950 г. и има силен интерес към историята. Соваж издава книжка, която се нарича „Героите на Охайо“. В нея има очерци за хора, които са родени и живели там. Сред тях са пистелката Хариет Бичер Стоу, генерали от Гражданската война, космонавтът Нийл Армстронг и Макгахан. Всяка година на този фестивал има спектакъл, в който участват деца. Сценарият е написан от самият Рик Соваж. Всяко дете е облечено в зависимост от героя, който представлява. Има въпроси към детето. Например, Рик пита момиченцето, което е Хариет Бичер Стоу, коя е тази писателка и какво е постигнала с книгата си „Чичо Томовата колиба“. Всяко дете обяснява какъв е неговия герой. Така преминават индиански вожд, космонавт и други герои.

Появява се и момченце, облечено точно така, както е изглеждал Макгахан. Рик го пита кой е бил Макгахан и какво е работил. Детето отговаря, че Макгахан е бил журналист. Момченцето също така носи българското знаме. На въпроса чие е това знаме то отговаря, че е на България. На въпроса защо носи българското знаме отговорът е, че като журналист е трябвало да замине за България и да помогне на българите. На въпроса защо трябва да помогне на българите, следва отговорът: защото те вдигат въстание срещу турците. А какво са правели турците на българите, е следващия въпрос. Отговорът: правели са големи жестокости. Дали българите са извоювали своята свобода? Детето отговаря: да, защото са вдигнали въстание, след което Русия обявила война на Турция и освободила България. На въпроса кога е националният празник на България детето отговаря: 3 март, когато Русия освободи България.

След запомнящото се и, както винаги, интересно изказване на Велислава Дърева, Снежана Тодорова прочете откъс от предговора на книгата „Писма от Ада“, посвесетн на това, как Гладстон оценява делото на Макгахан: „Съвършено вярно говори Гладстон в своята знаменита брошура: Аз напълно съзнавам многобройните услуги, правени от независимия печат на човечеството, свободата и справедливостта. Но доколкото ми е известно, „Дейли нюз“ е направил най-голямата, блестяща услуга. Ако да не беше мъжеството, решителността на тоя орган на общественото мнение, ние щяхме досега да стоим в тъмнината и злочестите българи не щяха да имат своята най-добра и основателна надежда.“

„Позволих си да прочета тези думи, защото те всъщност изтъкват нещо, което е важно и което е верую и на днешната наша журналистика – каза Снежана Тодорова. – Журналистите работят в интерес на обществото, в интерес на хората, а не на личните корпоративни интереси и не в интерес на своите работодатели. Така би трябвало да бъде. Но не винаги е така, защото виждаме и знаем какво се случва в нашия печат, в нашите медии. Но все пак сме щастливи, че днес сме заедно с вас в СБЖ, в клуб „Журналист“, който е свободната трибуна на българската журналистика.“

Срещата, посветена на делото и живота на Макгахан провокира част от присъстващите да споделят какво мислят за този знаменит американски журналист. Така например контраадмирал Петър Странчевски сподели своите впечатления от творчеството на Макгахан. "Журналистическият труд е изключително силен, предава фактите такива, каквито са – каза контрадмиралът. - Освен фактология, светлина, произведенията на Макгахан носят и емоция. И тази силна емоция, съчетана с фактите, е един пример за силата на журналистическото слово, което може да въздейства на световното обществено мнение. И не само да въздейства на мнението, но може да породи и събития, каквото е Руско-турската освободителна война. Разбира се, Макгахан не е единственият журналист, защото има и други като него. Но вижте само как едно журналистическо перо обръща историята. И още нещо особено важно – той съзнава, че репортажите му и влиянието, което те имат, внушенията, които правят, не съвпадат с интересите на неговите работодатели. Тук вече се изискват от журналистите други качества – смелост, достойнство, морал. Ефектът от неговите репортажи не съвпада с интересите на английското правителство, тъй като накрая Великобритания смачква ефекта от Санстефанския мирен договор. Това говори за особените качества на журналиста, когато той поставя истината и морала над интересите на работодателите и над своя личен интерес. Наред с таланта му, това също буди възхищение. Би било добре да се запитаме дали днес има журналисти като Макгахан? Безспорно, има майстори в занаята, но журналисти с такава гражданска смелост, с такава готовност и саможертва са рядкост."

На рещата в Клуб "Журналист" бе припомнена и историята на Райна Княгиня, която Макгахан нарича българската Жана Д’Арк. Благодарение на него тя е освободена от затвора в Пловдив, издейства й стипендия, и тя заминава за Москва където учи за акушерка.

В края на срещата Снежана Тодорова припомни, че в СБЖ често се провеждат срещи и разговори за големи имена в българската история, култура, политика. Тодороба изтъкна: „Смятаме, че задължение на всеки един българин е да познава своята история, своята страна и култура, да не позволяваме да се пренаписва историята, да не позволяваме да се разпространяват откровени фалшификации".

Снимки Красимир Стоичков